Мъртво море (2/5)

(предишна страница)

Всичко това бе у нас само началото. Ние бяхме добри и послушни деца и наистина от година на година всяка генерация все повече и повече обещаваше, че нашата страна скоро ще получи също така добри и послушни граждани. Но кой знае дали ще дойде това блажено време, когато нашите стремежи, по-право мислите и копнежите на моята покойна и гениална стрина, ще се осъществят напълно в тази измъчена майка Сърбия, която така топло и искрено обичаме.

Кой знае дали ще дойде някога времето да се осъществят нашите желания и на дело да се приложи следната наша идеална политическа програма:

чл. 1

Никой да не работи нищо.

чл. 2

Всеки пълнолетен сърбин има начална заплата 5000 динара.

чл. 3

След пет години всеки сърбин (в която къща няма сърбин може и сръбкиня) има право на пълна пенсия.

чл. 4

Пенсията има периодическо увеличение от 1000 динара годишно.

чл. 5

Народното събрание трябва да вземе решение (а тук от патриотични подбуди, по изключение, с него ще се съгласи и Сенатът), което ще се смята за специална точка от Конституцията, според която: плодове, изобщо полезни растения, пшеница и всички други посеви трябва да дават баснословни реколти, при това по два пъти годишно, а ако се окаже дефицит в държавния бюджет, тогава и по три пъти. Според нуждите, разбира се, може и повече, ако финансовият съвет намери това за нужно.

чл. б

Всички видове добитък, без оглед на пол и възраст, също по силата на закона трябва извънредно добре и бързо да се размножават в съгласие с разпореждането на Народното събрание и Сената.

чл. 7

Добитъкът в никакъв случай не може да получава заплата от държавната каса освен при извънредни случаи в интереса на държавата.

чл. 8

Всеки, който мисли за държавни работи, подлежи на наказание.

чл. 9

Забранява се да се мисли за каквото и да било без специално разрешение на полицията, защото мисленето нарушава щастието.

чл. 10

На първо място полицията не може да мисли абсолютно нищо.

чл. 11

Който поиска, дори и на шега, да се занимава с търговия, трябва да печели извънредно много — хиляда динара на един.

чл. 12

Женски рокли, огърлици и обици (както и други потребности естествено) се сеят и дават обилна реколта много бързо, при всеки климат и на всяка почва — всеки месец в различни цветове и по най-новата френска мода. Шапки, ръкавици и други дребни вещи могат с успех да се отглеждат и в саксии {естествено всичко се отглежда само по законно нареждане).

чл. 13

Деца не се раждат. Ако някъде се окажат такива, да се отглеждат и възпитават със специални машини. Ако родината се нуждае от повече граждани, да се построят фабрики за деца.

чл. 14

Данък не плаща никой.

чл. 15

Плащането на дълговете и данъците е строго наказуемо и това важи за всеки, освен ако се установи, че нарушението е направено от душевно болен.

чл. 16

Премахват се всички непотребни неща като: тъщи, свекърви, главен и второстепенен контрол, държавни и частни дългове, ряпа, фасул, гръцки и латински езици, гнили краставици, всички възможни падежи — предложни и безпредложни, жандармите, свинският въпрос, разумът заедно с логиката.

чл. 17

Който обедини сърбите, веднага в знак на народно признание и любов да бъде арестуван!

 

Прекрасна програма! Това трябва да признаят дори и политическите противници, ако такава програма може изобщо да има противници. Но всичко е напразно, нашите благородни желания никога няма да се осъществят.

Но онова, което ние не постигнахме и не осъществихме въпреки големия ни труд, това направиха други, по-щастливи от нас.

(следваща страница)

Мъртво море (1/5)

Точно в момента, когато седнах да пиша този разказ, пред очите ми изникна образът на моята покойна стрина — такава, каквато си беше, горката, и приживе: с жълтеникав елек от кадифе, който не ѝ прилягаше, като че ли бе кроен за друг, късичка пола от същото кадифе и синя престилка пак с жълти цветове; на краката ѝ везани чехли, разбира се, с жълта везба и цяла длан по-големи, отколкото трябва; забрадена с тъмно-жълта шамия, лицето ѝ тъжно, цялото в бръчки, жълто, очите почти в същия цвят както и лицето, погледът ѝ изразява някаква вечна отчаяна грижа; устните тънки, малко синкави, винаги готови за плач, въпреки че никога не бях видял покойната да плаче. Но непрекъснато въздишаше, охкаше и мърмореше за някакви предчувствия, за някакъв страх за всичко, от всичко. Малко прегърбена, с тесни, слабички, хлътнали гърди, тя скръстваше ръцете си под пояса и бродеше навсякъде из къщи и двора, наблюдаваше всяка дреболия и във всичко виждаше, някакво зло. Натъкне ли се дори на обикновен камък в двора и тук предвижда опасност.

— Ууух!… Ще се спъне детето, ще си удари главата, ще я счупи! — промърморва тя с отчаяно лице, взема камъка и го изнася от двора.

Седнем да обядваме, а тя се обърне към мене:

— Яж полека, може да глътнеш кокал и да ти пробие всичките черва.

Излезе ли някой от къщи на кон, тя го изпраща и се вайка е ръце под пояса:

— Ууух!… Пази се добре! Дявол е конят, ще се подплаши и ще ти се спука жлъчката.

Ако се вози на кола, тя пак ще намери сто опасности и все нарежда, като мърмори па себе си, сърдита, със страх и безпокойство: „Ууух, ще мръдне конят встрани и колата хайде в трапа!… Не внимават и някой път ще изблещят очи в урвата.“ Вземе дете дърво в ръцете си, а тя, клетата, пак ще измърмори: „Ще падне с дървото и каквото е остро — ще си извади очите.“ Тръгне някой от къщи да се изкъпе, а тя цял час преди да излезе, мърмори по кьошетата: „Издълбала някъде водата дупка и току погледнеш, хлътне в бездната и после: „Олеле, мале!“, но късно! Ууух!… Водата е по-лоша от огъня. Завлече те в дълбокото и те удави завчас.“ Спомням си още като дете, колко пъти си стоя пред къщата и стрина току заохка и започне своето злокобно мърморене с ръце под пояса: „Ууух!… Гледай къде стои, ще падне някоя керемида и туп по главата — ще го убие на място.“ Изпрати ме до селската ни бакалница, точно срещу нас, да купя за пет пари сол или чер пипер и на отиване ще ми даде мъдри и предвидливи съвети: „Внимавай по стълбището и като вървиш, не зяпай, а гледай пред краката си. Ще се спънеш и дюжеш да паднеш мъртъв на място!… От тоя турчин (така тя наричаше бакалина, който иначе беше много добър човек, само че гонеше с тояга нашите свини от двора си, защото му ровеха градината) се пази, да не ти даде да ядеш нещо. Ще сложи някаква отрова и току се присвиеш като пуйче.“ И каквото да прави или не прави човек, във всичко моята добра покойна стрина ще намери някаква опасност. Ако спиш — ух! Ако пиеш вода — ууух!… Ако седиш — ууух! Ако ядеш, пак това нещастно и злокобно — ууух!

Една неделя чичо тръгна на черква.

— Ууух! — рече стрина с ръце под пояса.

— Какво ти е? — попита чичо.

— Ууууух! — бе нейният отговор.

— Поне черквата не е война, че да ми охкаш тука и ме гледаш, като че ли ме изпращаш на бесилката, а не в божи храм.

Стрина мърмори нещо с ръце под пояса, гледа чичо с поглед, пълен със злокобно предчувствие, почти отчаяно, и вместо отговор, въздъхва горчиво и дълбоко.

— Какво ти е, да не си полудяла?

— Може някакъв хайдутин да изскочи от гората и ненадейно — хоп с ножа! — казва стрина, която винаги, когато говореше, се напъваше с всичката си сила и все пак шепнеше. Тя винаги говореше така чудно, бог да я прости!

— Какъв хайдутин посред бял ден, когато по нас няма хайдути и нощем, откакто се помня?

— Не всеки ден е Великден… Ще те хванат, ще те отвлекат в гората и ще те одерат като яре… Уууух!

Чичо, сиромахът, спомням си точно, като че ли беше вчера, се прекръсти с лявата ръка и сърдито излезе, а стрина, сложила ръце под пояса, гледаше след него отчаяно с поглед, пълен с предвещания, и засъка, както тя си знаеше:

— Ще те заколят като агне!… Уууух!

Да, такава беше моята покойна, добра и умна страна. Сега когато пиша тия редове, като че ли я виждам пред очите си и чувам нейното здокобно мърморене.

Ако беше жива, бедната, тя на всяка цена ба намерила с искрено отчаяние хиляди опасности в този мой разказ: вън всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква. Просто я виждам как мн предвещава зло и мърмори с особения си глас:

— Ууух… Ще дотича жандаринът и ще те арестува завчас!…

— Ууух!… Ще те арестува завчас — както казваше моята покойна стрина. Да си спомниш за своите мили и скъпи покойници, е хубаво и в това отношение наистина заслужавам похвала, но в края на краищата, ще кажете, каква връзка има моята покойна стрина с тоя разказ?

Откровено казано и аз се чудя: каква връзка, по дяволите, може да има моята стрина с цялата тази работа? Колико имат връзка народното събрание и сенатът. Но така е — което трябва, трябва. Кой пък те пита за връзка и смисъл? Ако не на друго място, то поне у нас, слава богу, съществува мъдрият обичай всичко да се прави наопаки, както не трябва, без смисъл и разум. И откъде накъде бих могъл тогава да си помисля, че в тази страна, където всичко е без смисъл, единствено този мой разказ трябва да има пък някакъв смисъл. Ех, щом съдбата ни е така прекрасна, тогава — века всичко върви, както си ще.

— Уууух! — както казваше стрина.

Но като размисли човек по-добре, т. е. ако въобще има хора, които се занимават и с такъв опасен спорт, ще трябва да отдаде по-дълбоко значение на моята покойна стрина.

Помислете само каква глупост ми се върти в главата!

По много неща тази наша „мила и измъчена родина“ ми прилича на моята покойна стрина.

В детинството ми, преди училище, ме възпитаваше бедната стрина и, разбира се, като умна жена — без бой. После тръгнах на училище, където програмите от долните до най-горните класове са така прекрасни, че аз и до ден-днешен вярвам, че моята стрина е била, бедната, член на Просветния съвет и е имала там най-голямо влияние. Впрочем училището продължи възпитанието ми също така както и стрина, само малко по-съвършено — с бой.

Трябва да призная, че училището за мен беше много по-лошо и по-тежко от стрина. Веднага, още с буквара започнаха поуките, как трябва да се държа:

— Доброто дете от училище си отива право в къщи, мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и не зяпа наляво, надясно. Когато пристигне в къщи, оставя си внимателно книжките, целува ръка на по-възрастните и сяда на своето място.

— Когато тръгне от къщи за училище, също така върви мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и щом дойде в училище, оставя си книжките и сяда мирно на мястото си, а ръчичките си слага на чина.

Гледате — учениче, мирно, слабичко, в дясната си ръка държи книжчица, а лявата прилепило към бедрото; лицето му смирено, главата наведена към земята като пълен клас, натежал от знания, гледа с такова съсредоточение пред себе си, че ти става смешно; ходи, т. е. влачи крачета по един сантиметър, не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че от всички страни покрай него минават хора. Нищо не може и не трябва да привлече вниманието му. Така вървят и останалите деца; те изпълват цялата улица, но не се виждат едно друго. Влизат, по-право вмъкват се безшумно в училището, сядат, всяко на мястото си, изпъват ръчички на чина и седят така мирно и с такъв израз на лицето, като че ли фотографът ги е приготвил за снимка. Тук те попиват всяка дума на учителя и отново по същия начин излизат ох училището. Ето така щяхме да изглеждаме ние, ако бяхме съвсем добри деца. На стрина много допадаха тези поучения, но ние не можахме напълно да се водим по тях. Всеки от нас грешеше, кой по-малко, кой повече, и затова добрият ни учител наказваше кого по-малко, кого повече.

— Моля, господин учителю, този тичаше по пътя!

— На колене! — присъжда учителят.

— Моля, господин учителю, този гледаше през прозореца!

— На колене!

— Моля, господин учителю, този говореше!

Пляс шамар.

— Моля, господин, учителю, този скачаше!

— Без обед!

— Моля, господин учителю, този пя!

Пак шамар.

— Моля, господин учителю, този игра на топка.

— Да стои прав!

Не стига това, че нашият стар, добър учител беше така внимателен и с будно око следеше да предотврати всеки нещастен случай, който би могъл да стане по наша непредвидливост, а заедно с шамарите му веднага следваше мъдро поучително четиво за младежта. Това беше винаги някаво „Стръкче“, откъснал еди-кой си, или „Китка цветя“, набрал за милите деца еди-кой си. Все хубави заглавия с хубаво поучително съдържание:

— Имало едно палаво дете. То се качило на дървото, подхлъзнало се, паднало и си счупило крака и останало сакато за цял живот.

Имало едно лошо дете, което не слушало по-големите, а тичало по улицата, изпотило се много, духнал студен вятър, простудило се и легнало тежко болно. Нещастната му майка много нощи бдяла над него и плакала. След продължително боледуване детето умряло и натъжило добрите си родители. Добрите деца не правят така.

Едно палаво дете пък се разхождало по улицата, хванал го някакъв звяр и го разкъсал цялото.

След всяко прочетено поучително разказче учителят тълкуваше и поясняваше поуката:

— Какво четохме сега?

— Ние четохме сега, че имало едно лошо дете, което се разхождало само по улицата, излязал един звяр и го разкъсал.

— На какво ни учи този разказ?

— Този разказ ни учи, че не трябва да се разхождаме.

— Така! А какво е това дете, което се е разхождало само по улицата?

— Това е лошо и непослушно дете.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не се разхождат и затова родителите им и учителят ги обичат.

— Много добре!

— Имало пак едно дете. То стояло в стаята си на прозореца, а друго едно дете хвърляло с прашка камъни по един гълъб и не го улучило. Гълъбът весело отлетял, а камъкът ударил в прозореца и улучил онова, първото дете, в окото, така че окото му изтекло и останало без едно око за цял живот.

— Какво е онова дете, което е стояло в стаята до прозореца?

— Това е лошо и непослушно дете!

— На какво ни учи разказът?

— Разказът ни учи, че не трябва да се стои, защото това правят само лошите и непослушни деца.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не седят в стаята, където има прозорец!

Така добре се разясняваше всеки разказ и от него се извличаха полезни поуки — как трябва да се държат добрите и послушни деца.

Добрите деца не вървят, не тичат, не приказват, не се качват по дърветата, не ядат плодове, не пият студена вода, не ходят по гората, не се къпят — кой би могъл да изброи всичко. Накратко казано, така бяхме затрупани от такива мъдри и поучителни наставления, че се надпреварвахме кой да бъде по-неподвижен. Горе-долу всичките бяхме добри и послушни деца, слушахме и помнехме съветите на по-старите.

(следваща страница)

Вождът (3/3)

(предишна страница)

Така измина първият ден, а със същия успех протекоха още няколко дни. Не се случи нищо по-значително. Натъквала се само на дребни препятствия: някои попаднаха в един хендек, други — в трап, едни се натъкнаха на стобор, други се убодоха на трън, няколко души си изпотрошиха кой крак, кой ръка, имаше и счупени глави, но всички тия несгоди се търпяха. Някои старци умряха, но те си бяха и стари. „Щяха да умрат и в къщи, ако бяха останали там, камо ли по пътя?“ — каза оня оратор и окуражи народа да върви по-нататък. Няколко деца на годинка-две също отидоха, но родителите им стегнаха сърце — е, божа воля, — а и скръбта е по-малка, колкото са по-малки децата. „Това е по-малка скръб, отколкото, не дай боже, да загубиш рожба, отрасла за женитба. Щом така е писано, по-добре да стане по-рано, защото скръбта е по-малка“ — утешаваше ги пак оня оратор. Мнозина куцаха и се олюляваха, някои бяха увили главите си с кърпи и сложили студени компреси по цицините си, някои ходеха с превързани ръце: всички бяха окъсани и оголели, парцали висеха от дрехите им, но все пак вървяха щастливо напред и само напред. Биха понасяли по-леко всичко това, ако често не ги измъчваше и глад. Но трябваше да се върви напред.

Един ден се случи нещо по-важно.

Вождът вървеше напред, а с него — най-смелите. (Те бяха е двама по-малко. Не се знаеше къде са изчезнали тези двама. Общо мнение бе, че са изменили и избягали. Веднаж оня оратор говори дори за тяхното срамно предателство. Малцина бяха ония които смятаха, че са пропаднали из пътя, но си мълчеха, не казваха мнението си, за да не плашат хората.) След първите вървяха останалите. Изведнаж пред тях се изпречи огромени дълбок каменист дол — същинска бездна. Брегът беше така стръмен, че никой не смееше да направи нито крачка напред. Дори смелите спряха и погледнаха вожда. С наведена глава, намръщен и замислен, той мълчеше и смело вървеше напред, удряйки с тояжката по своя стар обичай пред себе си ту; вляво, ту вдясно, а това, както казваха мнозина, го правеше още по-величествен. Той не погледна никого, нищо не каза, на лицето му не се забеляза никаква промяна, нито следа от страх. Вече наближаваше бездната. Дори и най-храбрите между храбрите пребледняха и лицата им станаха бели като платно. Но никой не смееше да обели нито дума на мъдрия, твърд и храбър вожд. Още две крачки и вождът бе на ръба на бездната. В смъртен страх, с опулени очи всички се стъписаха и тъкмо най-храбрите искаха да задържат вожда, та макар и да нарушат дисциплината, той направи още една крачка, след това втора и се сгромоляса в пропастта.

Настъпи бъркотия, писъци, врява, страх обхвана хората. Някои даже започнаха да бягат.

— Спрете, къде хукнахте, братя? Така ли се изпълнява дадена дума? Ние трябва да вървим напред след тоя мъдър човек, защото той знае какво прави; да не е луд да погуби себе си! Напред, след него! Това е най-голямата, но може би и последната опасност и пречка! Кой знае дали тук, зад тая бездна, не се намира прекрасната плодородна земя, която господ ни е определил? Само напред, защото без жертви нищо не се постига! — Говорейки така, ораторът направи две крачки напред и изчезна в бездната. След него тръгнаха най-смелите, а след тях се втурнаха всички.

По стръмния бряг на тоя огромен дол екнаха ридания, охкания, тътнеж. Човек би казал, че от тая бездна никой не може да излезе жив, а още по-малко здрав и читав. Но жилава е човешката природа! Вождът имаше такъв невиждан късмет, че при падането се задържа както винаги за някакъв храсталак, не се нарани и успя да се измъкне полека и да излезе на баира.

Докато долу ехтяха ридания, писъци, глухи пъшкания, вождът седеше неподвижен. Само мълчеше и мислеше. Някои от пребитите долу, разсърдени, започнаха да го псуват, но той не обръщаше внимание и на това.

Ония, които се бяха търкулнали по-щастливо и се бяха закачили за храсталак или дърво, започнаха с мъка да излизат от пропастта. Един счупил крак, друг ръка, трети глава и кръв струи по лицето му. Така или иначе, никой не беше здрав, освен вожда; Гледаха го сърдито, накриво, пъшкаха от болки, а той дори глава не повдигаше. Мълчеше и мислеше като всеки мъдрец.

Измина още време. Броят на пътниците все намаляваше и намаляваше. Всеки ден завличаше по някого; някои се отказваха и се връщаха обратно.

От голямата тълпа хора останаха само двадесетина души. Отчаяние и съмнение се четеше, на всяко измършавяло и изнемощяло от напрежение и глад лице, но никой вече не говореше. Мълчеха всички като вожда си и вървяха. Дори и онзи разпален оратор клатеше с отчаяние глава. Тежък беше тоя път!

От ден на ден и техният брой започна да намалява. Останаха само десетина души. Лицата им бяха още по-отчаяни, а из целия път вместо разговори се чуваха стонове и охкане.

Сега приличаха повече на изроди, отколкото на хора. Вървяха с патерици, с превързани ръце, отпуснати в завързаните за врата кърпи, по главите на всички превръзки, компреси. И дори да желаеха да понесат нови жертви, не можеха, защото по телата им вече нямаше здраво място за нови рани.

И най-смелите, и най-силните изгубиха вече вяра и надежда, но все пак вървяха по-нататък, т. е. влачеха се по някакъв начин с тежки усилия, със стонове и пъшкане. Какво друго им оставаше — връщане назад нямаше? Та затова ли бяха тия жертви, за да се откажат от пътя?

Стъмни се. Хората се люшкаха така на патерици и изведнаж забелязаха, че вождът го няма пред тях. Направиха още по една крачка и отново паднаха всички в друга пропаст.

— Ох, майчице — крака ми!… Леле, майчице мила, ръката ми!… Ох, ох… — отекваха охканията, а след това се чуха само стонове и пъшкане. Един глас дори напсува главния вожд и замлъкна.

Когато се съмна, вождът седеше също така както в деня, когато го избраха за вожд. По него не личеха никакви промени.

От пропастта се измъкна ораторът, а след него още двама. Огледаха се наоколо, обезобразени и окървавени, за да видят колко са останали, но бяха само трима. Смъртен страх и отчаяние изпълниха душите им — местността непозната, само баири, гол камък и никъде път. Още преди два дни изоставиха пътя зад себе си. Вождът ги водеше така.

Спомниха си за толкова другари и приятели, за толкова близки, загинали по тоя чуден път, и ги обзе тъга, по-силна от болката в осакатените им крайници. Със собствените си очи гледаха собствената си гибел.

Ораторът се доближи до вожда и започна да приказва с изнемощял, треперещ глас, пълен с болка, отчаяние и горчивина:

— Накъде ще вървим?

Вождът мълчеше.

— Накъде ни водиш и къде ни доведе? Ние ти се доверихме заедно със семействата си и тръгнахме след теб, оставяйки къщите си и гробовете на нашите деди, за да се спасим от гибел в оня неплодороден край, а ти още повече ни опропасти! Двеста семейства тръгнаха след теб, а преброй ни сега да видиш колко сме останали.

— Та нима не сте всички? — процеди вождът, без да вдигне глава.

— Защо питаш? Подигни си главата, погледни, изброй ни колко сме останали по този нещастен път! Погледни как изглеждаме и ние, тези, които останахме. По-добре да не бяхме останали такива осакатени.

— Не мога да погледна! — отвърна вождът.

— Защо?

— Сляп съм.

Настъпи тишина.

— Да не си изгубил зрението си из пътя?

— Сляп съм от рождение.

Тримата отчаяно наведоха глави.

Есенният вятър със страшна сила бучеше в планината и носеше увехнали листа; баирите бяха обвити в мъгла, а в студения влажен въздух шумоляха крилете на гарвани и се носеше зловещо грачене. Слънцето се бе скрило в облаците, които се търкаляха и бързаха някъде нататък, нататък.

Тримата се спогледнаха, смъртно, изплашени.

— Накъде сега? — процеди един с глас като от гроба.

— Не знаем!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Вождът (2/3)

(предишна страница)

На другия ден се събраха всички, които имаха смелостта да тръгнат на далечен път. На определеното място дойдоха повече от 200 семейства. Малцина останаха да пазят старото огнище.

Тъжно бе да се гледа това множество бедни хора, които непоносимата мизерия гонеше от земята, където се бяха родили и където бяха гробовете на техните деди и прадеди. Лицата им бяха кокалести, изнемощели, загорели от слънцето; неволята на дълъг низ трудни години бе оставила следите си по тях и им бе дала израза на мъка и горчиво отчаяние. Но в тоя момент в техните очи се отразяваше първата искрица на надеждата, но заедно с нея — и тъга по напуснатите родни огнища. Капваше някоя сълза по набръчканото лице на някой старец, той въздъхваше отчаяно, поклащаше глава, изпълнен с някакво предчувствие, и с радост би останал още някой ден тук, за да остави костите си в тия скали, отколкото да търси по-добра родина. Много от жените плачеха с глас и се прощаваха с умрелите, чиито гробове напускаха. Мъжете се дърпаха да не би и те да се размекнат и викаха: „Добре, искате ли още да гладуваме в този проклет край и да живеем в схлупените къщурки?“ Но и самите те биха искали просто да вземат със себе си, ако можеше по някакъв начин, целия тоя проклет край и бедните къщурки.

Вдигаше се шум и врява както във всяка тълпа. И мъжете, и жените бяха неспокойни, а и децата, които майките носеха на гърба си в цедилници, удариха на плач. Даже добитъкът стана неспокоен. Наистина хората имаха малко добитък, но все се намираше по някоя кравичка, по някое слабо, рошаво конче с голяма глава и дебели крака, което сега бяха натоварили с какви ли не черги, торби или пък с по два чувала, сложени напряко на самара, та то, горкото, се огъваше под тежестта, но все пак понасяше всичко, макар че от време на време изцвиляваше. Някои пък бяха натоварили магарета. Дечурлигата водеха кучета, вързани на синджири. Така че наоколо кънтяха разговори, викане, псувни, плач, лай, ридания, дори едно магаре на два-три пъти изрева, но вождът не обели нито дума, като че ли цялата тази тълпа и нейната врява хич не го засягаха. Същински мъдрец!

Той седеше все така с наведена глава, мълчеше и мислеше, само от време на време плюеше — това бе всичко. Но точно поради това му държане популярността му бе пораснала толкова много, че всеки беше в състояние да се хвърли след него, дето се казва, и в огън, и във вода. Между много от хората можеше да се чуе горе-долу такъв разговор:

— Ех, щастливи сме, че намерихме такъв човек. Ами ако бяхме тръгнали без него, не дай боже, тежко ни и горко, щяхме да пропаднем. Това е ум, братко мой! Само мълчи, дума още не е проговорил! — каза един и погледна своя вожд със страхопочитание и гордост.

— Какво има да приказва? Който приказва, той малко мисли. Мъдър човек, разбира се, само мълчи и мисли нещо!… — добави друг и погледна и той вожда със страхопочитание.

— Е, то не е и лека работа да водиш толкова хора. И трябва да мисли, щом се е заел с такава голяма длъжност! — пак се обади първият.

Дойде време за тръгване. Почакаха малко да не би още някой да се реши да тръгне с тях, но понеже това не стана, не биваше повече да се бавят.

— Ще тръгнем ли? — запитаха вожда.

Той стана, без да проговори нито дума.

Около вожда веднага се насъбраха най-смелите хора, за да се намират под ръка в случай на нещастие и да го пазят при опасност.

Вождът, сериозен, намръщен, с наведена глава, направи няколко крачки, размахвайки с достойнство тояжката пред себе си, и тълпата тръгна след него, като извика няколко пъти: „Ура“! Вождът направи още няколко крачки и се блъсна в оградата на общинското здание. Тук, разбира се, спря, а след него спря и тълпата. Той поотстъпи малко и удари два-три пъти с тояжката си по оградата.

— Какво да правим? — попитаха хората.

Вождът мълчеше.

— Как какво ще правим? Събаряй оградата! Това ще правим. Не виждаш ли, че човекът дава знак с тояжката си какво трябва да правим — извикаха ония, дето бяха до вожда.

— Ето там има врата, има врата! — викаха децата и сочеха вратите, които се намираха на отсрещната страна.

— Шт… мирувайте, деца!

— Ох, господи, какво става? — кръстеха се някои от жените.

— Не дрънкайте, вождът знае каквото трябва. Да съборим оградата!

Оградата бързо бе съборена, като че ли никога не е съществувала.

И така групата продължи.

Не изминаха нито сто крачки, а вождът попадна в голям трънак и се спря. След като с мъка излезе оттам, започна да удря с тояжката си наляво и надясно. Всички чакаха.

— Какво стана пак? — викаха отзад.

— Да вървим през трънака — отговориха пак тия около вожда.

— Ето има път зад трънака, пътят е зад трънака! — викаха децата, а и много възрастни от задните редици.

— Ето пътя, ето пътя! — ругаеха гневно ония около вожда. — Кой знае къде води той, слепци такива! Не могат всички да командват! Вождът знае къде е по-добре и по-пряко. Да разчистим трънака!

Започнаха да разчистват.

— Тюх, да му се не види макар — викаше някой, в чиято ръка се бе забил трън или го бе ударил някой шип по лицето.

— Няма, брате, нищо без мъка. Трябва да се помъчим, ако искаме да успеем — отвръщаха на това най-куражлиите.

След много труд разчистиха трънака и продължиха по-нататък.

Вървяха така известно време и се натъкнаха на някакъв стобор.

Събориха и него и продължиха пътя си.

Малко път изминаха тоя ден, защото трябваше да преодоляват още няколко по-малки, подобни препятствия, а храната им беше слаба. Някои бяха взели сух хляб и малко сол, други само хляб, за да могат горе-долу да залъжат глада, а някои нямаха и хляб. Слава богу, че беше лято и тук-таме можеше да се намери някоя и друга овошка.

Изминаха така през първия ден малко път, но бяха много изморени. Нямаше големи опасности, пък и нещастия не се случиха. Разбира се, при едно такова голямо пътешествие трябва да се смята за дреболия, че една жена си беше убола лявото око на трън и го превърза с влажна кърпа, едно дете беше ударено от прът по краченцето, та куцаше и пищеше, един старец се спъна на шип, изкълчи си крака, та му сложиха скълцан кромид — той геройски понасяше болките и вървеше по-нататък след вожда, подпирайки се с тояжка. (Впрочем мнозина говореха, че тоя чичо лъже, че си е изкълчил крака и се преструва, за да се върне обратно.) При последна сметка малцина бяха ония, които не се набодоха на трън или не си издраскаха лицето. Мъжете понасяха всичко геройски, жените проклинаха часа, в който тръгнаха, а децата, както всички деца — плачеха, защото не можеха да си представят колко богато ще бъдат възнаградени мъките и болките им.

За преголямо щастие и радост на всички на вожда не се случи нищо. Да си кажем правичката, него най-много го пазеха, но имаше си човекът и късмет.

При първата почивка се помолиха и благодариха на бога, че през първия ден пътуваха благополучно и че с вожда не се случи никакво, дори най-малко нещастие. След това взе дума един от групата на най-смелите. По лицето му се виждаха драскотини от шиповете на храстите, но той не искаше и да знае.

— Братя! — започна той. — Ето, слава богу, вече измина благополучно един ден. Пътят не е лек, но ние трябва геройски да преодолеем всички препятствия, тъй като знаем, че този тежък път ни води към нашето щастие. Нека бог ни пази вожда от всяко зло, за да ни води и по-нататък все така успешно!

— Ако така продължи, утре ще загубя и другото си око… — сърдито промърмори оная жена.

— Ох, крака ми — провикна се чичото, окуражен от забележката на жената.

Децата вече постоянно пъшкаха и плачеха, та майките едвам ги умиряваха, за да се чуят думите на оратора.

— Да,ще изгубиш и второто си око — разгорещи се ораторът, — нека да ги загубиш и двете. Нищо не е една жена да загуби очите си за такова велико дело. Срамота е, че се оплакваш. Мислиш ли ти за доброто и щастието на своите деца? Ако половината от нас загинат за това дело — пак е нищо. Ех, голяма работа, едно око. За какво са ти очите, когато има кой да гледа вместо нас и да ни води към щастие? Нима заради твоето око и крака на чичото ще се откажем от това благородно начинание?

— Чичото лъже, чичото лъже! Преструва се, за да се върне — чуха се гласове от всички страни.

— Който не иска да върви, братя — започна пак ораторът, — нека да се върне, а не да хленчи и разстройва другите. Що се отнася до мен, аз ще вървя след тоя мъдър вожд, докато ми стигат силите!

— Всички ще вървим, всички до един, докато сме живи!

Вождът мълчеше.

Хората пак започнаха да го поглеждат и да си шепнат:

— Само мълчи и мисли!

— Мъдър човек!

— Погледни какво чело има!

— И винаги е намръщен.

— Сериозен.

— Куражлия е — по всичко личи!

— Куражлия остави го: огради, стобори, тръне — всичко чупи. Както си е намръщен, току удари с тояжката си и нищо не говори, а ти се чуди какво да правиш.

(следваща страница)

Вождът (1/3)

— Братя и другари, изслушах всички речи и ви моля сега вие да ме изслушате. Всичките ни разговори и приказки нищо не струват, докато седим в тоя неплодороден край. Тези каменища и пясъци не са раждали дори през дъждовни години, а камо ли в такава суша, каквато вероятно никой не помни.

— Докога ще се събираме само така и ще си хабим думите? Добитъкът ни измря от глад, а още малко и децата ни ще почнат да мрат заедно с нас. Ние трябва да намерим друг изход, по-добър и по-разумен. Мисля, че е най-добре да напуснем този неплодороден край и да тръгнем из белия свят, за да потърсим по-добра и по-плодородна земя, защото така вече не може да се живее!

Така говорел някога на едно сборище с изнемощял глас един от жителите на някакъв си неплодороден край. Къде и кога е станало това, смятам, че не засяга нито вас, нито мен. Главното е вие да ми вярвате, че това е станало някъде и някога в някаква страна и това е достатъчно. Впрочем някога смятах, че цялата тая история аз сам съм я измислил, но малко по малко се освободих от това страшно заблуждение и вече съм твърдо убеден, че всичко, което сега ще ви разкажа, е станало и е трябвало някога и някъде да стане и че аз никога и по никакъв начин не съм могъл да го измисля.

Присъствуващите на сборището, с бледи изпити лица, с тъпи, мътни, блуждаещи погледи, с ръце в поясите, сякаш се съживиха при тези мъдри думи. Всеки вече си представяше, че се намира в някакъв вълшебен, райски кът, където непосилният и мъчителен труд се възнаграждава с изобилна жътва.

— Така е, така е!… — зашумяха изнемощели гласове от всички страни.

— Б-л-и-з-к-о ли е?… — дочу се провлечен шепот от един ъгъл.

— Братя — започна отново един с малко по-силен глас. — Ние трябва веднага да приемем това предложение, защото така вече не може да се живее! Работили сме и сме се мъчили, но всичко е отивало на вятъра! И от залъка си сме късали, за да засеем, но прииждали са води и са завличали от баирите и земята, и семето, докато остана само гол камък. Ще останем ли вечно тук да работим от тъмно до тъмно, за да бъдем пак гладни и жадни, голи и боси?… Трябва да тръгнем и да потърсим по-добра и по-плодородна земя, която ще награди с богат плод непосилния ни труд.

— Да тръгнем, веднага да тръгнем, тук вече не се живее — чу се шепотът на много гласове и народът тръгна нанякъде без да мисли.

— Спрете, братя, накъде отивате? — пак започна първият оратор. — Трябва да вървим, но така не може! Ние трябва да знаем къде отиваме, инак може да попаднем на още по-голямо зло, вместо да се спасим. Аз предлагам да си изберем вожд, когото всички да слушаме и който ще ни води по правия, най-добрия и най-прекия път.

— Да изберем, веднага да го изберем!… — долетя от всички страни.

Чак сега започна препирня, същински хаос. Всеки говорехме и никой никого не слушаше, нито можеше да чуе. След това за-почнаха да се отделят на групички и да си шепнат нещо помежду си, но и групичките се разпръснаха. Хората се хващаха за ръка двама по двама и си говореха и доказваха нещо един на друг. Всеки дърпаше другия за ръкава и слагаше шепата си на устата му. После пак се събираха всички и пак всички говореха.

— Братя — прогърмя изведнаж един по-силен глас и заглуши останалите прегракнали, тъпи гласове. — Така нищо не можем да направим. Всички приказваме и никой никого не слуша. Да си изберем вожд! Но кого ли бихме могли да изберем между нас? Ко6й от нас е пътувал, за да познава пътищата? Всички ние добре се познаваме и пръв аз със своите деца не бих се доверил нито на един човек от това сборище. Но кажете ми, кой познава онзи пътник там, който от сутринта седи на сянка край пътя?…

Настъпи тишина; всички се обърнаха към непознатия и започнаха да го измерват от главата до петите.

Непознатият, човек на средна възраст, с мрачно лице, което почти не се виждаше от дългата му коса и брада, седеше, мълчеше както и досега и удряше някак си замислено с дебелата си тояжка по земята.

— Вчера видях тоя същия човек с едно момче. Хванали се за ръце и вървят по улицата. Снощи момчето отиде някъде в селото, а той остана сам!

— Братко, остави тези дреболии и лудории, да не губим време! Който и да е, той е пътник отдалеч, щом никой от нас не го познава, и сигурно добре знае най-прекия и най-добрия път, за да ни поведе. По моя преценка изглежда, че е много умен човек, защото постоянно мълчи и мисли. Ако беше някой заплес, досега вече десет пъти да е дошъл при нас или да е започнал разговор с някого, а той толкова време седи сам-самичък и непрекъснато мълчи.

— Разбира се, мълчи човекът и мисли нещо. Не може да бъде другояче, по всичко личи, че е твърде умен — казаха в заключение останалите и пак започнах да разглеждат чужденеца. Всеки откри в него и във външността му по някое блестящо качество, по някое доказателство за необикновено големия му ум.

След кратки разисквания всички се съгласиха, че най-добре би било да помолят този пътник, когото, както се казва, сам господ им бе изпратил, да ги поведе по света, за да търсят по-добър край и по-плодородна земя, да им бъде вожд, а те да го слушат и да му се подчиняват.

Избраха помежду си десет души да отидат при чужденеца и да му изложат съображенията на събранието, да му разкажат за тяхното бедствено положение и да го помолят да се съгласи да им стане вожд.

Отидоха тия десет души, поклониха се смирено пред мъдрия чужденец, и един от тях започна да говори за неплодородната земя в техния край, за сушавите години, за бедственото положение, в което се намират, и завърши така:

— Това ни принуждава да напуснем своя край и домовете си и да тръгнем по света, за да търсим по-добро отечество. И точно сега, когато ни дойде на ума тази щастлива мисъл, сякаш сам господ се смили ндд нас и ни изпрати тебе, премъдри и достойни чужденецо, за да ни поведеш и спасиш от мизерията. От името на всички жители ние те молим да ни станеш вожд и където ни поведеш, ние сме след теб! Ти познаваш пътищата, вероятно си и роден в по-щастливо и по-добро отечество. Ние ще те слушаме и ще се подчиняваме на всяко твое нареждане. Искаш, ли, мъдри чужденецо, да спасиш толкова души от гибел, искаш ли да ни станеш вожд?

През цялото време, докато продължаваше това покъртително слово, мъдрият чужденец не вдигна глава. Остана докрай в същото положение, в което го бяха заварили: с наведена глава, намръщен, мълчи, тупна с тояжката си по земята и мисли. Когато словото свърши, той, без да променя положението си, късо и тихо изфъфли през зъби:

— Искам!

— Можем ли тогава да тръгнем с теб да търсим по-хубав край?

— Можете! — продължи мъдрият чужденец, без да вдигне глава.

Настъпи въодушевление, чуха се възгласи на благодарност, но мъдрецът не пророни нито дума повече.

Известиха на всички за щастливия изход на мисията, като поясниха, че чак сега са разбрали какъв велик ум се крие в този човек.

— Не се и помръдна от мястото си, и главата си не дигна поне да види кой му говори. Само мълчи и мисли; на всички наши речи и благодарности отвърна само с две думи — разказваше един.

— Същински мъдрец!… Изключителен ум!… — викаха весело от всички страни, твърдейки, че самият господ го е изпратил като ангел от небето, за да ги спаси. Всеки беше твърдо убеден в успеха при наличността на такъв вожд и нищо на света не би могло да го разубеди.

И така решиха да тръгнат още утре призори.

(следваща страница)

Крали Марко за втори път между сърбите (5/5)

(предишна страница)

Средата влияе върху човека, та и Марко трябваше донякъде да изпита това влияние. Заедно със своите потомци започна и той да се разхожда, да плюе и да се блъска пред министерските врати със заявление в ръка, чакайки да се яви пред министъра и да го моли за държавна службица — колкото да си изкарва хляба, разбира се, бял хляб.

Това чакане продължи доста и след няколко дни му казаха да подаде заявлението в архивата, за да му сложат входящ номер.

Заявлението на Марко създаде големи мъки на министъра.

— Ох, братко, какво да направя с тоя човек? Хайде да кажем, уважаваме го; всичко това е хубаво, но не трябваше да идва. Той не е човек за това време.

Най-сетне, като взе пред вид неговата голяма популярност и предишните му заслуги, министърът го назначи за практикант в една затънтена околия в провинцията.

Сега Марко едвам измоли в министерството да му дадат оръжие и цяла една заплата и отиде да откупи Шарколия.

Въпреки добрата храна Шарколия далеч не изглеждаше както по-рано; бе много грохнал, но и Марко бе по-лек поне с 30 оки.

И така Марко облече дрехите, препаса оръжието, оседла Шарколия, напълни меха с вино, закачи го за седлото, яхна Шарколията, прекръсти се и тръгна за местоназначението си по шосето, което му показаха. Много хора го посъветваха да отиде с влака, но той не искаше и да чуе.

Където и да минеше, Марко питаше за определената му околия и казваше името на околийския началник.

След ден и половина ходене пристигна там. Влезе в двора на околийската канцелария, слезе от Шарколия и го върза за една черница, свали меха и седна така въоръжен на сянка, за да си пийне вино.

Стражарите, практикантите, писарите надничаха учудени през прозорците, а народът заобиколи героя отдалеч.

Дойде околийският началник, на когото бе съобщено за пристигането на Марко в неговата околия.

— Помози бог! — каза околийският началник.

— Дал бог добро, незнаен юначе! — отговори Марко. Щом се добра до оръжието, коня и виното, Марко забрави всички мъки. Започна веднага да се държи, както бе свикнал, и да говори в стихове.

— Ти ли си новият практикант?

Марко съобщи кой е, след което околийският началник каза:

— Но ти не ще можеш да седиш в канцеларията с меха и оръжието.

Обичаят е такъв у сърби
с оръжие черно вино пият,
със оръжие ноще сън заспиват.

Околийският началник започна да му обяснява, че трябва да свали оръжието си, ако смята да остане на служба и да получава заплата.

Марко видя, че не му остава нищо друго. Какво да се прави, трябва да се живее, а парите му се бяха свършили. Но се сети и запита околийския началник:

— Има ли някаква служба, при която се носи оръжие, та да мога да я здема аз?

— Има стражарска служба.

— Какво прави стражарят?

— Придружава чиновниците при пътуването им, да ги брани с оръжие, ако някой ги нападне, пази реда, внимава някой да не направи щети, ето такива работи — каза околийският началник.

— Ха така. Това е хубава служба!… — въодушеви се Марко.

И така Марко стана стражар. Това пак беше под влияние на средата, под влияние на достойните потомци — да се служи на родината с гореща кръв и ентусиазъм. Но дори и в тази служба Марко далеч не можеше да бъде така изпълнителен и добър, както някои от неговите най-лоши потомци, а да не говорим за другите — по-добрите.

Като обикаляше с околийския началник из околията, Марко видя много неволи, а когато един ден му се стори, че и неговият началник не постъпва много справедливо, удари го с длан, та му изби три зъба.

По тая причина хванаха Марко след дълго ожесточено сражение и го откараха на преглед в лудницата.

Тоя удар Марко не можа да понесе и умря напълно разочарован и измъчен.

Яви се пред бога Марко, а бог така се разсмя, че се затресоха небесата.

— Отмъсти ли за Косово, Марко? — попита го той през смях.

— Измъчих се, а горкото Косово не можах и да видя. Биха ме, затваряха ме, бях стражар и най-сетне ме откараха между лудите… — оплака се Марко.

— Знаех си аз, че няма да излезе нищо добро… — каза му кротко господ.

— Благодаря ти, господи, че ме избави от мъките; а и аз самият повече няма да вярвам на риданията и плача на моите потомци — за Косово. А ако са им нужни стражари, поне за тая служба хора има достатъчно, по избор, един от друг по-добър. Прости ми, господи, но ми се струва, че това и не са мои потомци, макар че пеят за мене, а че са потомци на онзи нашия Сульо Циганина[1].

— Аз него и щях да пратя, ако ти не бе ме помолил така настойчиво да те пусна. Знаех си, че ти не си им нужен… — каза господ.

— И Сульо би бил днес най-лошият стражар между сърбите. Всички са го надминали в тоя занаят — каза Марко и се разплака.

Господ въздъхна тежко и сви рамене.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул, стиховете прев. А. Стоянов)

 

[1] Сульо Циганин — личност от сръбските народни песни, синоним на страхливост и еснафщина.

Крали Марко за втори път между сърбите (4/5)

(предишна страница)

Марко влезе, смеси се с тълпата и седна на един стол на края, за да не прави впечатление с високия си ръст.

Вътре бе пълно с хора, така че нямаше къде игла да хвърлиш. Всички вяха възбудени от речите и разискванията и никой не забеляза Марко.

На видно място беше поставена трибуна, а около нея маса за президиума и още една за секретарите.

Целта на събранието беше да приеме резолюция, с която да се осъди варварското поведение на арнаутите на Косово, а и в цяла Стара Сърбия и Македония, и злодеянията, които понасяха сърбите от тях в своето собствено родно огнище.

При тия думи, изговорени от председателя, който обясняваше целта на събранието, Марко се преобрази. В очите му се разгоря страшен пламък, цялото му тяло се разтрепера, юмруците му се свиха за бой, заскърцаха зъбите му.

„Едвам сега намерих истинските сърби, които търсех. Тези се ма викали…“ — каза си Марко весело и с удоволствие си представяше как ще ги зарадва, като им се обади. От нетърпение така се въртеше на стола си, че без малко щеше да го счупи. Но не искаше да се обади веднага, чакаше най-подходящия момент.

— Има думата Марко Маркович — съобщи председателят и удари звънеца.

Всички млъкнаха, за да чуят най-добрия оратор.

— Господа и другари — започна той. — Не ми е приятно но самите обстоятелства и чувствата, които те пораждат, ме принуждават да започна своето слово със стиховете на Якшич[1]:

Сърба ли сме ние, хора ли сме!…
– – – – – – – – – – – – – – – – – –
Да бяхме сърбя, да бяхме хора,
да бяхме братя, господи боже,
тъй ли бихме от синя Авала
гледали хладно в тоз огнен час,
тъй ли биха ни, ох, братя скъпи,
тъй ли биха ни презрели нас?…

Настъпи тишина. Никой не дишаше. Само за минута тишината бе нарушена от скърцането на Марковите зъби и от пукането на стола, на който той седеше. Много от присъствуващите го изгледаха с гняв и презрение, че нарушава тази свещена патриотична тишина.

Ораторът продължи.

— Да, другари, страшен упрек на големия поет към нашето мекушаво поколение. Изглежда наистина, че не сме нито сърби, нито хора. Ние спокойно гледаме как всеки ден падат по няколко сръбски жертви под кървавия арнаутски ханджар, как палят сръбски къщи в столицата на Душан[2], как безчестят сръбски дъщери и народът търпи най-големи мъки, в краищата на старата сръбска слава и господство. Да, братя, от тези краища, а и от Прилеп, родното място на нашия най-голям герой Крали Марко, долитат робски стонове и звън на окови, които злочестият Марков потомък още влачи. А тъжното Косово и сега всеки ден се залива от сръбска кръв, още чака отмъщение, още е жадно за вражеска кръв, която да измие светата кръв на Лазар и Обилич. Ние и днес, над това тъжно полесражение, над това свято гробище на нашите дивни герои, над това поприще на славата на безсмъртния Обилич, можем да заплачем заедно с тъжния глас на гуслите, на които народът припява с песен, разказвайки как нашият велик герой Крали Марко — представител на народната тъга, рони сълзи и говори:

Ой, ти равно, ой, Косово поле,
какво ми тъжно време дочака!

При тези думи од очите на Марко потекоха сълзи като орехи, но не се обади. Чакаше да види какво ще направят по-натататък. А в душата му стана така радостно, че забрави и прости всичките мъки, които бе преживял досега. За такъв миг той би дал и русата си глава. Дори бе готов да тръгне за Косово, та макар отново да попадне в затвора.

— Тези думи падат на сърцето на всеки сърбин, тук заедно с Марко плаче целият наш народ. Но освен тези благородни сълзи на нашия велик герой на нас са ни нужни още и мускулите на Крали Марко и Обилич… — продължи ораторът все по-разгорещено.

С кръвясали очи, със страшен поглед скочи Марко и със стиснати юмруци над главата си се втурна към оратора като разгневен лъв. Събори и стъпка с краката си мнозина от присъствуващите; дигна се олелия и писъци. Председателят и секретарите закриха с ръце лицата си и в страха си се скриха под масата, а ентусиазираните сърби задръстиха вратата със страшни, отчаяни викове:

— Помоощ!

Ораторът пребледня, краката му се разтрепериха, целият се затресе като в треска, погледът му се вцепени, устните му посиняха; помъчи се да преглътне слюнката си, протегна врат и само примига. Марко дойде до него, размаха ръце над главата му и извика със силен страхотен глас:

— Ето Марка, не бойте се, братя!

Ораторът плувна в цот, лицето му потъмня като пръст, олюля се и падна като свещ.

Марко се дръпна назад, изгледа припадналия нещастник, отпусна ръце и с изражение на необикновено учудване се огледа наоколо. Едва сега онемя от почуда, като видя как сърбите се блъскаха в безредие към вратата и прозорците и отчаяно викаха: „Помоощ! Полиция!… Престъпник!“

Изнемощял от вълнение, Марко се отпусна на един стол и подпря глава с големите си космати ръце.

Сега му стана най-мъчно, защото след такава голяма надежда за сигурен успех и след такова въодушевление настъпи рязък, неочакван обрат в положението.

Дълго седя Марко така, без да се помръдне, като вкаменен.

Малко по малко олелията започна да намалява и вместо предишната ужасна врява настъпи мъртва тишина, в която можеше добре да се чуе тежкото дишане на припадналия оратор, който беше започнал вече да идва на себе си. Тази чудна неочаквана тишина накара председателя на събранието, подпредседателя и секретарите да надигнат страхливо и предпазливо глава. Погледаха се изплашено един друг с учудено изражение и ням въпрос по лицата: „Какво е това, за бога?“ След това започнаха да се оглеждат наоколо с още по-голямо учудване. Залата беше почти празна, само през отворените врати и прозорци надничаха отвън много патриотични глави. Марко седеше като камък на стола, опрял лакти на коленете си, а глава на ръцете си. Не се помръдваше, дори дишането му не се чуваше. Стъпканите от него се измъкнала навън някак си на четири крака заедно с останалите, а припадналият оратор дойде на себе си. Огледа се боязливо наоколо, опипа се, погледна председателя и секретарите, а те него, сякаш с учудване се питаха в страха,си едни други: „Какво става с нас? Наистина ли оцеляхме?“ Смаяни, всички спираха погледите си върху Марко, а след това пак се поглеждаха помежду си. По изражението на лицата им сякаш се четяха въпроси и отговори: „Какво е това страшилище?… Какво да се прави? Не зная!“

Тази неочаквана тишина подействува и върху Марко и го накара да повдигне глава. И на неговото лице се четеше почти същият израз на изненада: „Какво стана изведнаж, кажете, за бога, братя мои?“

Най-сетне нежно, кротко, доколкото това му бе възможно, Марко се обърна към оратора с поглед, пълен с умиление:

— Какво ти стана, братко мили, та падна?…

— Ти ме удари с юмрук, — отговори онзи с упрек и се опипа с ръка по тила.

— Не съм те пипнал дари, всевишният и свети Йован са ми свидетели! Ти говореше хубаво и казваше, че на сърбите е нужна десницата на Марко, а аз дично съм Крали Марко, та рекох само да ти се обадя; но ти се изплаши.

Всички присъствуващи се смутиха още повече и започнаха да се отдръпват от Марко.

Сега Марко разказа какво го е накарало да помоли господ да го пусне при сърбите и всичко, което му се случи — какви мъки понесе, и как му отнеха оръжието, меха и дрехите, и как Шарколия трябваше да влачи трамвая и да върти долапа на някакъв градинар.

Сега ораторът малко се посъвзе и каза:

— Ех, братко, много глупаво си постъпил!

— Дотегнаха ми вашите ридания и постоянно викане. Обръщах се в гроба, обръщах, се повече от пет столетия и не можах повече да понасям.

— Но така се пее в песните, братко мой. Само се пее! Ти не разбираш от поезия.

— Хубаво, моля ти се, пее се, но вие така и говорехте; ето точно ти говореше така.

— Недей да ставаш наивен, моля ти се, не всичко е така, както се говори. Така се говори, за да бъде стилът по-хубав, по-цветист. Вижда се, че не знаеш и реториката. Ти си от старото поколение, скъпи братко, и много работи не знаеш. Науката, скъпи мой, е отишла далеч. Говоря, разбира се; но ти трявба да знаеш, че според правилата на реториката ораторът трябва да има хубав, цветист стил, да умее да въодушеви слушателите си, да спомене и за кръв, и за нож, и за ханджар, и за робски вериги, и за борба. Всичко това се прави заради хубавия стил, а никой не го взема за сериозно като тебе, че веднага да запретне ръкави и хайде, бий се сега истински! Също така и в песните се вмъква фраза: „Стани, Марко…“ и т. н., но това е заради хубавия стил… Не разбираш, братко, глупаво си постъпил. Вижда се, че си прост човек, от старото поколение. Още разбираш думите в техния буквален смисъл, а не знаеш, че литературният стил възниква, едва с появата на тропата и фигурата.

— И какво да правя сега? Нито господ ме вика обратно, нито мога да остана тук.

— Наистина неудобно! — намеси се председателят, уж загрижел.

— Много неудобно! — казаха и останалите със същия тон.

— Шарколия се намира при един старец на прехрана, нямам дрехи и оръжие, а и парите вече са на привършване — каза Марко с отчаяние.

— Много неудобно! — повтори всеки от присъствуващите.

— Да бяхте имали добри поръчители, та да вземете някак си пари назаем срещу полица? — предумваше го ораторът.

Марко не разбра.

— Имате ли добри приятели в това селище?

— Никого си нямам освен бога,
няма го дори и моя побратим,
побратима Милош Обилича,
побратима Милана Топлица,
побратима…

Марко искаше да изрежда още, но ораторът го прекъсна:

— Достатъчно са и двама; няма нужда от повече.

— Аз мисля нещо… — започна председателят дълбокомислено, важно и се поспря, като изтри челото си с ръка. След кратко мълчание се обърна към Марко с въпроса:

— Грамотен ли си?… Знаеш ли да четеш и пишеш?

— Мога и да чета, и да пиша! — каза Марко.

— Мисля си какво би било, ако подадеш молба за някаква службица? Би могъл да помолиш някъде да те назначат за практикант.

Марко едвам разбра какво е това „практикант“, но в края на краищата се съгласи, защото му казаха, че за една година ще получава шестдесет-седемдесет жълтици, а той, юнакът, нямаше нито динар.

Написаха му заявление, дадоха му половин динар за марка и половин динар да му се намира за всеки случай, ако изпадне в неволя, и го изпратиха при министъра на полицията да подаде заявление.

(следваща страница)

 

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

[2] Душан — сръбски цар от средата на 14 век.