Клеймо

Сънувах страшен сън. Не се учудвам толкова на самия сън, колкото на това, как съм имал смелост да сънувам такива страшни неща, когато и аз съм мирен и честен гражданин, добро дете на тази измъчена, скъпа наша майка Сърбия, както и всички други нейни деца. Хайде да речем, че аз правя изключение от другите — не, брат, върша всичко до косъм както и останалите и поведението ми е така внимателно, че няма равен на мене. Веднаж видях на улицата откъснато блестящо копче от полицейска униформа, загледах се в неговия очарователен блясък и тъкмо исках да отмина, изпълнен с най-сладостни мисли, изведнаж ръката ми затрепера и сама се вдигна към шапката; главата ми се наведе сама към земята, а устата ми се разтегна в оная приятна усмивка, с която всички ние обикновено поздравяваме по-висшестоящите.

— Наистина в жилите ми тече благородна кръв и нищо повече! — казах си веднага и с презрение погледнах един простак, който мина по същото време и в невниманието си настъпи копчето.

— Простак! — казах сърдито аз, плюх и мирно продължих да се разхождам, утешен от мисълта, че такива простаци има малко. Стана ми необикновено приятно, че господ ми е дал финото сърце и благородната, юнашка кръв на нашите предци.

Ето сега вижте какъв прекрасен човек съм и че по нищо не се различавам от останалите добри граждани, затова и сами ще се учудите как именно на мене можаха да ми се присънят такива страшни и глупави неща.

Този ден не ми се случи нищо необикновено. Вечерях хубаво, след вечерята дълго си чистих зъбите, пийнах си вино и използувал така смело и съвестно своите граждански права, легнах си в постелята и взех книга, за да задряма по-бързо. Скоро книгата падна от ръцете ми, след като, разбира се, изпълни своето предназначение, и аз заспах със спокойна като агне съвест, защото бях изпълнил всичките си задължения.

Изведнаж се намерих на някакъв тесен, хълмист и разкалян път. Хладна, тъмна нощ. Вятърът свири през оголените клони а просто реже, където хване оголена кожа. Небето — тъмно, страшно и нямо, а ситният сняг засипва очите и бие в лицето. Няма жива душа. Бързам напред и се плъзгам по разкаляния път ту наляво, ту надясно. Залитах, падах и накрая се загубих. Лутах се така бог знае къде. А нощта не беше къса, обикновена нощ, а някаква дълга нощ — цял век, и аз безспирно вървях и не знаех накъде.

Вървях така, много, много години и стигнах далеко, далеко от своя роден край, в някаква непозната земя, в някаква чудна страна, за която никой жив може би и не знаеше и която сигурно само насън може да се види.

Като се лутах из тая страна, пристигнах в един голям, многолюден град. На широкия градски площад се беше събрал много народ и се бе вдигнал такъв страшен шум, просто да му заглъхнат ушите на човек. Отседнах в една гостилница тъкмо до пазара и попитах кръчмаря защо се е събрал този народ.

— Ние сме мирни и добри хора — започна той да ми разказва, — верни и послушни на своя кмет.

— Нима при вас кметът е най-важен? — прекъснах го аз с въпрос.

— При нас управлява кмет и той е най-важен; след него идват пандурите.[1]

Аз се засмях.

— Защо се смееш?… Ти не заеш ли това?… А откъде си?…

Аз му разказах как се изгубих и че съм от далечна земя — Сърбия.

— Чувал съм за тази известна страна! — процеди той през зъби, изгледа ме със страхопочитание и продължи: — Ето, при нас е така, кметът управлява със своите пандури.

— Какви са тия пандури при вас?

— Е, пандури, знаеш. Има ги разни и се различават по ранг. Има висши и нисши пандури… Та казвам ти, ние сме си тук мирни и добри хора, но от околността идват при нас всякакви нехранимайковци, развалят ни и ни учат на зло. За да се различава всеки един гражданин от другите, кметът вчера издаде нареждане всички тукашни граждани да отидат пред общинския съд, където на всекиго ще сложат клеймо на челото. Ето затова народът се събира, за да се уговорим какво да правим.

Аз се стреснах и помислих да избягам от тази страшна страна колкото се може по-бързо, защото, въпреки че съм благороден сърбин, не съм свикнал чак на такова голямо геройство и ме досрамя.

Кръчмарят се изсмя добродушно, потупа ме по рамената и каза високомерно:

— Ех, страннико, ти вече се изплаши?!… Май че нашата смелост никъде я няма!

— Че какво мислите да правите? — попитах засрамен.

— Как какво мислиме? Ще видиш ти нашето геройство. Никъде я няма нашата смелост, аз ти казвам. Много свят си пребродил, но съм сигурен, че по-големи юнаци не си виждал. Хайде да отиваме заедно натам. Аз трябва да побързам.

Тъкмо да излезем, пред вратата се зачу съскане на камшик. Надзърнах вън и какво да видя — един човек, с някаква триъгълна блестяща шапка, с шарени дрехи, яздеше друг, облечен в разкошни дрехи с обикновена гражданска кройка. Спряха пред механата и ездачът слезе на земята.

Кръчмарят излезе и се поклони до земята, а човекът в шарените дрехи влезе в механата и седна на специално наредена маса. Другият, в гражданските дрехи, остана да чака пред механата. Кръчмарят се поклони дълбоко и на него.

— Какво значи това? — попитах смутено кръчмаря.

— Ето този, дето влезе в механата, е най-главният пандур, а онзи е един от най-видните граждани, наш голям богаташ и патриот — прошепна той.

— Защо позволява да го язди?

Кръчмарят ми кимна с глава и ние се отдръпнахме малко настрана. Той се усмихна снизходително и каза:

— При нас това се смята за чест, с каквато рядко се удостоява някой!…

Той ми разказа за още много неща, но в смущението си аз не го разбрах. Чух обаче добре последните му думи: „Това е заслуга пред родината, която не всеки народ може и знае да цени!“

Пристигнахме на събранието, където вече бе започнал изборът на президиум.

Една група беше издигнала като кандидат за председател някакъв си Колб, ако точно съм запомнил името, друга — някакъв си Талб, трета пък — друг свой кандидат.

Настана страшна олелия, всяка група желаеше да прокара своя човек.

— Аз мисля, че нямаме по-подходящ човек от Колб за председател на такова важно събрание — казваше един от първата група, — защото неговото гражданско достойнство и смелост са известни добре на всички. Смятам, че няма друг между нас като него, когото да са яздели по-често великани.

— Какво приказваш — крещеше един от втората група, — когато тебе и практикант не те е яздил.

— Знаем ние, вашето достойнство — викаше някой от третата група. — Не сте понесли дори един удар на камшик, без да извикате.

— Братя, да се разберем! — започна Колб. — Наистина мене нашите първенци са ме яздили често още преди десет години, удряли са ми с камшик и аз не съм викал, но може би има още по-заслужили хора. Може би има по-млади и по-добри.

— Няма, няма — гракнаха неговите избиратели.

— Не искаме и да чуваме за тези стари заслуги! Колб са го яздили още преди десет години — викаха от втората група.

— Сега се явяват по-млади сили и за старите не искаме да знаем вече — викаха от третата група.

Изведнаж шумът утихна, народът се отдръпна и направи път, по който мина млад човек към тридесет години. Щом като той излезе, всички преклониха дълбоко глава.

— Кой е този? — пошепнах на кръчмаря.

— Това е първенецът на гражданството. Млад човек, но обещава много. За своите млади години е доживял да го язди и самият кмет вече три пъти досега. Придобил е повече популярност от когото и да било друг до днес.

— Може би ще изберат него?… — попитах.

— Повече от сигурно, защото досегашните кандидати са всички по-възрастни и времето им е минало, а този вчера кметът го яздй.

— Как се казва?

— Клеард.

Направиха му почетно място.

— Аз мисля — прекъсна Колб тишината, — че за това място не бива да търсим по-добър човек от Клеард. Млад е, но ние по-възрастните далеч не можем да се сравняваме с него.

— Така е, така е!… Да живее Клеард!… — екна от всички гърла.

Колб и Талб го заведоха да заеме председателското място.

Всички пак се поклониха дълбоко, след което настъпи тишина.

— Благодаря ви, братя, за високото внимание и почит, които днес ми оказахте единодушно. Надеждите, които възлагате на мен, ме ласкаят. Тежко е да изразяваш народните желания в такива важни дни, но аз ще вложа всичките си сили да оправдая вашето доверие, да застъпвам навсякъде искрено вашите интереси и свято да пазя и по-нататък своето име. Благодаря ви, братя, за избирането мй.

— Да живее, да живее, да живее — понесе се от всички страни.

— А сега, братя, позволете ми от това място да ви кажа няколко думи за днешното важно събрание. Не е лесно да понесем мъките и болките, които ни очакват, не е лесно да издържим да ни сложат с горещо желязо клеймо на челото. Да, това са мъки, които не всеки може да понесе. Нека страхливците треперят и бледнеят, но ние и за миг не бива да забравяме, че сме потомци на достойни прадеди, че в жилите ни тече благородната юнашка кръв на нашите деди, на ония дивни юнаци, на които и око не им трепваше, когато умираха за свободата и за нашето добро, за доброто на своите потомци. Нашите мъки са нищожни в сравнение с техните и нима ние ще се покажем гнило и страхливо поколение сега при нашето благоденствие и изобилие? Всеки истински патриот, всеки, който желае да не се изложи нашето племе пред света, ще понесе болката юнашки и мъжки.

— Така е! Да живее! Да живее!

Излязоха още няколко пламенни оратори, които окуражаваха изплашения народ и говореха горе-долу същото като Клеард.

Думата взе и един блед, изнемощял старец с набръчкано лице, с бели като сняг коси и брада. Краката му се подгъваха от старост, беше цял прегърбен, ръцете му трепереха. Гласът му пресекваше, а очите му сълзяха.

— Деца — започна той, а сълзите му се протъркулнаха па бледото набръчкано лице и паднаха на бялата брада, — тежко ми е и наскоро ще умра, но ми се струва, че е по-добре да не допускаме такъв срам. Аз съм на сто години, наживял съм се и без това… Но нима сега на тази побеляла, немощна глава трябва да се сложи робско клеймо.

— Долу тази дърта краста! — провикна се председателят.

— Долу! — викаха едни.

— Дърт страхливец! — викаха други.

— Вместо да насърчава младите, той плаши народа! — викаха трети.

— Не го ли е срам от побелелите му коси. Наживял се и пак се страхува, а ние младите сме по-храбри! — викаха четвърти.

— Долу страхливеца!

— Да се изхвърли навън!

— Долу!

Раздразненото множество млади храбри граждани се втурна към изнемощелия старец и в яростта си го помъкна и започна да го удря.

Едва го пуснаха заради старостта му, иначе щяха да го пребият с камъни.

Всички се уговориха и дадоха клетва утре достойно да отстоят името на своя народ и да се държат юнашки.

Събранието приключи при най-голям ред. При разотиването се чуха гласове:

— Утре ще видим кои сме!

— Ще видим утре самохвалците!

— Дойде време да покажем кой струва и кой не, а не всяка краста да се хвали с юначество.

Върнах се обратно в механата.

— Видя ли кои сме ние? — високомерно ме попита кръчмарят.

— Видях — отговорих механично аз, а чувствувах как силите ме напускат и главата ми бучи от чудните впечатления.

Още през същия ден прочетох в техните вестници уводна статия със следното съдържание:

„Граждани, време е вече да сложим край на дните на празното хвалебствие и надменност на един или друг между нас; време е да престанем веднаж завинаги да ценим празните думи, с които така често се хвалим, изтъквайки някакви си свои въображаеми достойнства и заслуги; време е вече, граждани, на дело да се изпитаме и наистина покажем кой какво струва! Ние смятаме, че между нас няма да има позорни срахливци които властта ще трябва със сила да докара на определеното място, където ще се слага клеймото. Всеки, който чувствува в себе си дори и капка от кръвта на нашите деди, ще побърза да понесе колкото се може по-рано и с гордост мъките и болките, защото това са свети болки, това е жертва, която изискват родината и доброто на всички нас. Напред, граждани, утре е ден на юнашко изпитание!…“

Този ден моят хазаин — кръчмарят, легна да спи веднага след събранието, за да отиде сутринта колкото се може по-рано на определеното място. Мнозина пък отидоха веднага пред съдилището, за да заемат по-добри места.

На другия ден отидох и аз пред съда. Събра се целият град — и мало и голямо, и мъжко и женско. Някои майки носеха на ръце малки деца — и тях да жигосат с робското, т. е. с почетното клеймо, за да имат по-късно по-големи права и по-добри места в държавната служба.

Беше блъскане, псуване (по това малко приличаха на нас сърбите и ми стана мило), натискане кой пръв ще стигне до вратата. Някои дори се хванаха и за гушите.

Клеймото удряше специален чиновник, облечен в бяло, и благо укоряваше народа:

— Полека, за бога, на всекиго ще му дойде редът, не сте добитък да се натискате така!

Започна жигосването. Някой извика, някой само изохка, но докато аз бях, никой не издържа, без да издаде звук.

Не можах да гледам дълго това мъчение и отидох в механата. А там някои вече бяха се разположили, хапваха и пиеха.

— Отбихме и тая грижа! — казваше един.

— Море, ние и не викахме много, но Талб се дереше като магаре!… — каза друг.

— Ето ви вашия Талб, а вчера искахте да председателствува събранието.

— Е, че кой да го знае!

Разговаряха така, а пъшкаха и се свиваха от болки, но криеха един от друг, защото на всеки му беше срамно да се покаже страхливец.

Клеард се опозори, понеже изпъшка, а с геройство се отличи някой си Леар, който искал да му се сложат две клейма и не издал нито звук. Целият град говореше с най-голямо уважение само за него.

Някои избягаха, но бяха презрени от всички.

След няколко дни онзи с двете клейма на челото се разхождаше с вдигната глава, достойно и гордо, изпълнен с геройство и високомерие, и където и да минеше, всичко живо му се кланяше и сваляше шапка пред героя на деня.

Жени, деца и мъже тичаха след него из улиците, за да видят народния герой. Откъдето и да минеше, чуваше се шепот, пълен със страхопочитание: „Леар, Леар!… Това е той! Това е героят, който не извика и не издаде дори глас, докато му слагаха двете клейма!“ Вестниците пишеха за него и го обсипваха с най-големи хвалебствия и слава.

И заслужил беше народната любов.

Слушах от всички страни тези похвали и изведнаж в мен се събуди сръбската юнашка кръв. И нашите деди бяха герои, и те умираха набити на кол за свободата; и ние имаме героично минало и Косово. Цял бях обхванат от патриотична гордост и суета да покажа какво може нашият народ, втурнах се пред съдилището и извиках:

— Какво хвалите вашия Леар!… Вие не сте още видели юнаци! Да видите вие какво е сръбска юнашка кръв! Удряйте не само две, а десет клейма!

Чиновникът в бели дрехи доближи до челото ми клеймото и аз се стреснах… Събудих се.

Изплашен, потърках челото си, прекръстих се и се чудех, какво ли не му идва на човек насън.

„За малко да помрача славата на техния Леар!“ — помислих си и доволен се обърнах на другата страна. Стана ми криво, че целият сън не завърши.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

[1] Пандур — стражар в кралска Югославия.

Ознаке:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

About Домановић

https://domanovic.wordpress.com/about/

Оставите одговор

Попуните детаље испод или притисните на иконицу да бисте се пријавили:

WordPress.com лого

Коментаришет користећи свој WordPress.com налог. Одјавите се /  Промени )

Google photo

Коментаришет користећи свој Google налог. Одјавите се /  Промени )

Слика на Твитеру

Коментаришет користећи свој Twitter налог. Одјавите се /  Промени )

Фејсбукова фотографија

Коментаришет користећи свој Facebook налог. Одјавите се /  Промени )

Повезивање са %s

%d bloggers like this: