Театър в провинцията (1/3)

Някои хора казват: „Много таланти пропадат и остават незабелязани в провинцията!“ Впрочем всеки може да говори, каквото си иска, стига да не засяга властта, но на мен ми се струва, че не са прави. Да не започвам веднага с художниците, които аз открйх. Трябва да знаете, скъпи читатели, че именно в провинцията държат сметка за всичко и уважават всеки талант повече, отколкото в столицата.

Всички ние тук знаем как Любо счетоводителят умее да направи хубаво мезе от ряпа с оливия и оцет и вярвайте, че необикновено го ценим и уважаваме и дори му дава ме, достатъчно възможности да усъвършенствува своята дарба! Ами какво мислите за Василко кебапчията? Мислете, каквото искате, но ние повече ценим него и неговата дарба, отколкото белградчани — дарбата на някой свой лиричен поет!

Преди няколко дни дълго мислих дори и за това, защо в моя двор не прелита вече петелът на Лазар обущаря? Блъсках си главата може би повече, отколкото някой историк, когато си изяснява някакво събитие, и накрая узнах от прислужника, че петелът бил заклан, защото на Лазар му дошла на гости леля Цака. Когато момъкът ми разказваше това, моята съседка, която беше на прозореца, се обади и веднага добави: „Тъкмо вчера говорих с Мито, жалко за такъв петел. Свикнахме, знаете, с него — нали и вие чувствувате липсата му?“

Дълго разговаряхме за това, а всъщност се отнася само за един петел и нищо повече.

Общественото мнение с будно око следи движението на всекиго. И най-голямата дреболия се подлага на остра критика. В Белград например напише някой журналист много хубава уводна статия, а за това никой не обелва нито дума; направи, да кажем, някой държавник грешка, от която целият народ си пати, но все пак никой не му казва ни дума, а още и шапка му свалят.

А в паланката — седнат ли трима души да играят сантасе, веднага другите маси се опразнят и всички се събират около играчите. Всеки вземе стола в едната и недопитото питие в другата ръка и отива при играчите. Ама няма достатъчно място за сядане, ревностните зяпачи стоят наоколо, следят с будно око всяко движение и придружават играта с най-бурни разисквания, които често са по-остри от тия в Народното събрание, когато се решават важни въпроси.

Един ден Мишо писарят хвърли десетка спатия, запази дама купа и загуби четвъртата партия на Перо аптекаря, който го беше повикал за ортак. Провали човека и общественото мнение го порица така, че той цял ден не отиде в кафенето. Срамуваше се от своята грешка.

Ето така се грижат хората за всички и следят работата на всекиго. Затова как бих могъл аз да пропусна едно такова рядко и значително явление в нашата паланка!

Кафенето „Орач“ беше обикновена механа в нашата паланка. Тук отсядаха повечето селяни, дошли в града. Вътре имаше дървени маси без покривки, около тях — големи неиздялани столове; по средата — голяма ламаринена печка, около която през зимата седяха селяните и се грееха, пушеха, плюеха и пиеха ракия. Навсякъде по стените бяха окачени някакви обяви и общински наредби; подът тухлен, а прозорците оплюти от мухи. Помещението беше голямо и само в пазарен ден, в събота, беше пълно, през останалите дни седяха край „шишенце гроздова“ само по трима-четирма души, прозяваха се ревностно, а по обед някои ядяха зеле или паприкаш и мляскаха с уста така, че отекваше по цялата механа. Прочее механата не би била никак важна, ако не бях забелязал на вратата, вляво от тезгяха, написано с тебешир малко накриво и с грозен почерк: „Занаятчийско читалище“. Отдолу стоеше: „Който не е член, забранено е да влиза без разрешение“, а под него пишеше с друг почерк: „Янчо Дж. от Златокоп дължи от събота 5 гроша и 30 пари“.

Вътре читалището не беше обзаведено по-добре, отколкото механата. По средата — голяма маса и около нея няколко стола; край стената дървен рафт и на него няколко книги и листове, отдавна потънали в прах. До книгите, на единия край на рафта, стояха две тестета карти и табличка за записване.

Читалището имаше около двадесет члена предимно занаятчии. Председател на читалището беше някой си Стево бръснарят, а касиер и един вид библиотекар Лазо обущарят. В делнични дни те идваха рядко, но в празник почти редовно.

Днес беше празник и ето ги събраха се. Беше хладен февруарски ден и доближиха масата по-близко до печката. На масата седяха Йово бояджията и Васо тенекеджията и играеха на жандар. Стево председателят седеше до печката и разриваше жарта да пече месо за закуска. Лазо ту четеше вестника, ту гледаше как двамата играеха карти.

— Калино, джубе, зелено! — тананикаше Йово и мислеше какво да хвърли.

— Калино, джубе… — започна да тананика и Васо и прекъсна с думите: — Не върви седмица с осмица.

Месото в печката цвърчеше и задочна да мирише. Стево го обърна, облиза пръстите си и рече:

— Ох, как мераклийски е опечено.

— Ух, колко жандари, тяхната вяра! — каза Йово и хвърли карта.

— Слюнката ми потече от това месо — рече Васо и погледна Стево.

— Виждаш ли, свинете поскъпнаха — каза Лазо и прекъсна четенето.

— Механджийо, дай малко хляб — поиска председателят.

— Калино, джубе зелено — пееше пак Йово и играеше карти.

Така горе-долу, мирно и тихо, минаваха дните в читалището. И кой би могъл да се надява, че това общество ще основе театър. Но може би самото провидение искаше така.

В нашия градец дойде някаква пътуваща театрална трупа и оповести, че ще даде само три представления. Входната цена беше доста ниска и било поради това, било бог знае защо, театърът се претъпка с народ.

Там бяха и нашите Лазо, Стево и мнозина от членовете на читалището и веднага след първрто представление между Стево и Лазо се поведе следният разговор:

— Снощи паднаха пет-шест десетарки! — каза Лазо замислен и като че ли смяташе нещо на ум.

Стево също мислеше нещо, въртеше глава, смяташе на-пръсти и след продължително мълчание каза:

— Виж как живеят!

Пак настъпи продължително мълчание, което Лазо прекъсна с глуха въздишка, и добави:

— Така си е: нехранимайковци ат кол и от въже и печелят, а аз се мъча и работя за нищо!

— Ама за нищо дигнаха толкова пари! — подхвана и Стево злобно.

Този им разговор така щеше и да се забрави, както и толкова незначителни разговори в света, ако след няколко дни не се случи нещо друго.

Един път привечер Стево и Лазо дойдоха в „Орач“ на ракия. А там зад една маса се бяха сместили няколко калфи и между тях един от артистите, които даваха представлението.

Артистът беше млад човек на двадесет и няколко години, висок, силен и с много приятно лице. Килнал шапката на тила, с голяма черна къдрава коса, паднала над челото, той махаше оживено с ръце и приказваше разпалено, с тон на декламатор. Обръщаше се към всички поред и гледаше всекиго право в очите. Всички на масата мълчаха, слушаха го с отворени уста, гледаха го, без да мигнат, и попиваха всяка негова дума. Неговите думи разпалваха, в главата на всеки от тях се пораждаха чудни планове и всеки според мислите си му задаваше по някой въпрос, като очакваше отговора с още по-голямо внимание.

— Колко може да се спечели? — питаше един.

— Славно се живее — ето колко; но ние не се стремим към богатство — издекламира артистът отговора си.

— А ако човек пести? — питаше един гребенарски калфа.

Тъкмо артистът се готвеше да му отговори и да заеме напълно подходяща поза, сапунджийският калфа попита:

— Ругае ли ви понякога управителят?

— Аз да понасям ругатни? — викна гръмко артистът и се посочи с пръст.

Настъпи мълчание, а той изгледа всекиго поред, вдигна се от стола и още по-важно проговори:

— Аз да понасям ругатни?… — След това отстъпи малко назад, кимна няколко пъти с глава и иронично добави:

— Ха-ха-ха, артист да понася ругатни?! Глупости!

После се засмя така, както човек би се засмял на детето, което не знае какво говори.

Докато се водеше целият този разговор, Стево и Лазо стояха до печката и внимателно слушаха.

Всички замълчаха.

— Но по-старите трябва да се уважават! — намеси се Стево.

— Аз моите чираци ги ругая и ако не слушат, ги и изгонвам! — рече почти по същото време и Лазо.

— За правдата аз бих загинал и на никого няма да позволя да ме ругае! — отсече артистът сърдито, помълча малко и като провличаше всяка дума в изречението, добави по-тихо: — Моята държава е на сцената. С това изкуство мога да обиколя целия свят и да живея по-добре, отколкото всички тукашни чорбаджии. Напуснах трупата си поради несправедливост — защото управителят искаше да ми натрапи комична роля, а аз съм трагик.

Лазо се поклони няколко пъти и се преструваше, че много хубаво е разбрал всичко, което артистът говори, като повтаряше:

— Да, да, да, разбира се, разбира се — а всъщност думите комик и трагик го мъчеха.

— Не искам той да ми натрапва комична роля! — пак каза артистът с по-силен и по-важен глас.

— Разбира се, разбира се, това е безобразие, това не е хубаво — подхвана Лазо, а си мислеше: „Какво ли пък е искал да му натрапи?“, като си представяше думата „комична роля“ като нещо много гадно.

— Естествено — процеди през зъби повече неволно председателят Стево, и след кратко мълчание добави по-живо:

— Колко казваш може да падне от представление?

— Ами, така — започна артистът, — може, може, как да кажа… — Той говореше и жумеше с едното око, вдигнал малко глава, а със стъпалото на десния си крак тупаше по пода.

В главите на младите калфи се разгорещиха чудни планове. Всяка дума на младия артист разкриваше пред очите им нови светове, пълни с някакъв чар, а досегашната им работа им се виждаше все повече и повече отвратителна. Особено живи бяха фантазиите на Миливой и Симо, които бяха без работа. Миливой беше дърводелски, а Симо шивашки калфа.

Зачервен, Миливой поръчваше ракия след ракия и я изпиваше до дъно, а Симо изглеждаше нещо ядосан и все се въртеше на стола, като че ли едва чакаше да остане насаме с артиста. И той опитваше по малко ракия и плюеше непрекъснато.

— Може много да се спечели, но трябва справедливо да се разпределя! — довърши артистът започнатото изречение.

Лазо и Стево се замислиха нещо, но по лицето им се четеше, че и сами не вярват това, което мислят.

— А, има ли хубави артистки? — попита Миливой зачервен и намигна на Симо, удари гребенарския калфа по рамото и извика:

— Ех, Томо, как ти се струва?! — Той избухна в смях, стана от стола и пак поръча ракия.

— Ако има някоя такава, каквато беше царица Милица! — каза му Спиро механджията.

— Море, по-добре е Вукосава! — добави Томо и се изчерви и той.

— Високо гроздето, деца! — каза Стево и се протегна.

— За това са образованите дами! — каза артистът басово и високомерно.

— Естествено, разбира се, да, да, разбира се! — отговаряше Лазо, кланяше се и кимаше с глава.

Разговорът продължи така още малко. Всички се разотидоха, останаха само артистът, Миливой и Симо.

Разговаряха оживено и разпалено до след полунощ и Миливой така се напи от въодушевление, че Симо едва го отведе до в къщи.

— На улицата беше тъмно, духаше студен вятър и навяваше дребен сняг в очите. Миливой залиташе и хълцаше, а Симо го крепеше да не падне.

— Да се отбием в „Корона“ — викаше Миливой, но Симо не му позволи.

— Да видиш, Вуче, как Милош бие! —викна Миливой и отблъсна Симо от себе си.

— Хайде, море, да спим, не се занасяй посред нощ — викаше Симо.

— На-а-зад, Вуче, или ще те, разсека! — викаше Миливой и дигаше дясната си ръка в отбрана, като че ли държи сабя. Левия си крак одъваше назад, а десния, свит в коляното, бе издал напред.

Не изминаха и три-четири дена от тази вечер, когато, кой знае. защо, уволниха от служба някой си Йово Ивич, практикант. Някои казваха, че нашият депутат искал назначи там своя братовчед, някакъв изключен ученик от седми гимназиален клас, и за да се освободи място, трябвало да се изгони бедният Ивич.

Сега Ивич можеше да се види най-често с артиста, отцепник от своята трупа, която преди няколко дена напусна нашето градче.

Ивич беше към тридесет години. Носеше дълга коса и шапка, килната назад. Говореше се, че той още преди няколко години е бил статист в един пътуващ театър и че е завършил шести гимназиален класл. Имал любов с някаква артистка и баща му го принудил да напусне театъра и го завел в къщи. Баща му бил доста заможен, а по това време неговите хора били на власт и с помощта на приятели той издействувал Йово да стане практикант, на което място беше до преди 3-4 дни.

Сега на всички ни се струваше, като че ли в него се е събудила старата любов към театралното изкуство.

И артистът (наистина забравих да кажа, че той се казваше Гаврило Михайлович), и Йово ходеха в читалището и там много често водеха продължителни разговори със Стево, Лазо и с другите членове. Привечер пък винаги се събираха в кафенето, с калфите и главно със Симо и Миливой.

От тия разговори един ден в нашето градче се появиха обяви със следното съдържание:

„Членовете на Л…чкото читалище решиха да основат със свой усилия градски театър под ръководството на господин Й. Ивич, бивш тукашен писар, при постоянна режисура на добре известния на публиката опитен артист господин Гаврило Михайлович и с участието на членовете от читалището. Приходите ще се дават на разположение на управата на поменатото читалище за набавяне на вестници и книги, а особено на хумористични и патриотични пиеси за нашата публика.

Съобщаваме това на уважаемото гражданство, и молим да ни подпомогне щедро, с цел нашето благородно учреждение да укрепне за гордост на нашето градче.

Първото представление ще се даде в „Орач“, за което гражданите ще получат засега автографични плакати с имената на действуващите лица, а по-късно ще се отпечатат в тукашната печатница.

Театърът ще се нарича градски театър „Юг Богдан“.“

От управата

Отдолу бе добавено:

„Тъй като ни липсват артисти, който желае, да се обади на управата за проба и приемане с добро възнаграждение, а през деня може да си върши своя работа.“

Също от управата

И театърът бе основан. Кафенето „Орач“ стана прославено и известно, а улицата, където се намираше то, стана по-оживена от обикновено. Всеки, воден от любопитство, минаваше оттука и надзърташе в механата да види какво се прави там. Всъщност механата беше както обикновено, а подготовката на първо време се вършеше в читалището. Управителят правеше калпаци от хартия, Йово бояджията, запретнал ръкави, рисуваше в един ъгъл гора на някакви дъски, покрити с хартия. На другия край Проко шивачът шиеше от някакъв стар хастар дрехи за свети Сава; дърводелецът Миливой правеше саби и мечове от летви; артистът бъркаше някаква смес и правеше бенгалски огън. Други тичаха из града и търсеха стари дрехи, пищови, черногорски шапки, турски саби. Където и да погледнете, навсякъде се работеше, и то оживено. По прозорците беше пълно с деца, а вътре в читалището с граждани — едни влизаха, други излизаха. Всеки, който минеше, свиваше рамена, усмихваше се и казваше: „Е, хайде, хайде, ще видим!“

Тука се работеше не само денем, а и нощем, особено когато след дълги преговори дружеството успя да получи газ на вересия от Коста бакалина.

— Гаден еснаф! — сърдеше се артистът. — Като че ли целият театър ще избяга за неговия килограм гази! — А след това започна да ругае механджията, защото му искаше предварително парите за храната.

— Свини със свини, не си струва да работиш за тях! — викна той и тупна с крак по пода с такова ожесточение, което подхождаше само на артист, който играе „трагични герои“.

Така или иначе, преодоляха всички пречки и започнаха репетициите.

Една от най-големите трудности беше да се споразумеят, кой да играе Пела в Стериевата[1] „Зла жена“, защото не се яви нито една жена. Всеки се чувствуваше мъж и не искаше да играе женска роля. За малко не се стигна до бой, но, слава богу, артистът надвика всички и ги заплаши, че ще зареже цялата работа, ако не го слушат. И така, тази роля се даде на Йово бояджията, понеже намериха, че прилича на Пела.

— Пело, седни до мене! — закачаше го Миливой, когато той, лют и сърдит след разпределянето на ролите, довършваме боядисването на някакви прозорци.

— Марш, куче! Не лай! — отсече той и замахна с четката.

Всички се надуха от смях, но никой не посмя да се засмее, защото се страхуваха от разправии. Някой току се докопа до вратата и викна:

— Не се сърди, Пело!

Йово напсува всичко, което му дойде на ума, хвърли четката по гребенарския калфа и в гнева си скочи и изпокъса всичко, което беше направил.

Пак нова врява и шум. След дълги обяснения на артиста едва се разбраха, че това е шега и Йово не бива да се сърди.

— Всяка роля трябва да се играе с любов — издекламира артистът и завърши поуките си за изкуството.

(следваща страница)

 

[1] Йован Стерия Попович (1806—1856) — сръбски писател-комедиограф, основател на сръбската комедия.

Ознаке:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

About Домановић

https://domanovic.wordpress.com/about/

Оставите одговор

Попуните детаље испод или притисните на иконицу да бисте се пријавили:

WordPress.com лого

Коментаришет користећи свој WordPress.com налог. Одјавите се /  Промени )

Google photo

Коментаришет користећи свој Google налог. Одјавите се /  Промени )

Слика на Твитеру

Коментаришет користећи свој Twitter налог. Одјавите се /  Промени )

Фејсбукова фотографија

Коментаришет користећи свој Facebook налог. Одјавите се /  Промени )

Повезивање са %s

%d bloggers like this: