Не разбирам

Дойде време да служа войник, но никой не ме търсеше. Обхвана ме някакво патриотично чувство и не ми даваше спокойствие и денем и нощем. Вървях по улиците и само свивах пестници. А когато минеше покрай мене някой чужденец, скърцах със зъби и просто ми идваше да се втурна и да му ударя една плесница. Лягах да спя и цяла нощ сънувах как коля неприятели, проливам кръвта си за своя народ и отмъщавам за Косово. Едва чаках да ме извикат, но напразно.

Като гледах, как мнозина ги хващаха за яката и ги завличаха в казармата, просто им завиждах.

Един ден пристигна повиквателно за един старец, чието име случайно съвпадаше с моето. И то какво строго повиквателно. В него се казваше — веднага да се яви в казармата като военен дезертьор!…

—  Какъв дезертьор — чудеше се старецът, — когато три войни изкарах и бях ранен ей тук. Белегът още личи.

— Всичко това е хубаво, но трябва да идеш при командира. Такъв е редът.

Старецът отишъл и командирът го изгонил навън.

— Кой те е викал, дърта мършо — креснал и за малко не го набил.

Впрочем, ако старецът не беше изгонен по този начин, аз в своето опиянение и силна любов към казармата бих помислил, че протекцията е всемогъща!

Копнежът ми по казармата се превърна в отчаяние. Когато минех по улицата край офицер, напразно удрях крак толкова силно, че дори стъпалата ме заболяваха, само и само, мисля си, да им направя впечатление като добър войник. Но нищо не излизаше и от това. Мене все не ме вземаха войник.

Хвана ме яд и един ден седнах и написах молба до комендантството да благоволи да ме приеме войник. В нея излях целия си патриотичен жар и на края завършвах:

„Ах, господин командир, да знаете как бие сърцето ми и как кипи кръвта в жилите ми в очакване на отдавна желания час, в който ще се нарека бранител на короната и на отечеството, бранител на свободата и сръбския олтар, когато и аз ще вляза в редиците на отмъстителите за Косово.“

Накичих така молбата, че всеки би казал, че е лирическа поема и бях доволен при мисълта, че вече не се нуждая от протекция.

Целият в блаженство от тая надежда, вдигнах се и право в комендантството.

— Мога ли да видя господин командира? — попитах войника, който стоеше пред вратата.

— Не зная — каза той мързеливо и сви рамене.

— Питай го! Кажи му: дошел е един, който иска да служи войник! — казах му, като смятах, че той ще ми се усмихне любезно и ще изтича при командира да му съобщи за пристигането на един нов войник и че командирът ще затича чак до вратата, ще ме потупа по рамото и ще извика: „Така те искам, соколе мой. Ела тука!“

Вместо всичко това войникът ме погледна със съжаление, като че ли с погледа си искаше да ми каже: „Е, глупако, какво си се разбързал! Ще има време да се разкаеш!“

Тогава не разбрах този поглед и се чудех, защо ме гледа така.

Чаках дълго пред вратата. Разхождах се, седях, пуших, плюх, гледах през прозореца, прозявах се, разговарях с някакви селяни, които също така чакаха, и какво ли още не правих от досада.

Във всички канцеларии се работеше оживено. Чуваше се шум, врява и псувни. Непрекъснато се издаваха наредби и коридорът кънтеше от викове: „Тъй вярно!“ Щом няколко пъти се повтаряше: „Тъй вярно!“, това значеше, че заповедта е дошла през по-висш към по-нисш до най-нисшия и току погледнеш, редникът тича по коридора от една канцелария в друга. Сега пък в другата стая настъпваше шум и пак се чуваше гръмко няколко пъти: „Тъй вярно!“, изговорено от разни гласове, и войникът пак тичаше — отиваше в друго отделение.

В канцеларията на командира се позвъни.

Войникът влезе.

Отвътре се чу някакво тъпо боботене и след това войникът раздра гърло: „Тъй вярно!“

После излезе цял зачервен и просто си отдъхна от страха, че му се е разминало така лесно.

— Влизайте, който иска, при господин командира — каза той и избърса потта от челото си.

Aз влязох пръв.

Командирът ме прие, седнал на масата и пушейки цигара с цигаре.

— Добър ден! — поздравих го при влизането.

— Какво има? — каза той с такъв страшен глас, че краката ми се подкосиха. Просто почувствувах, че се залюлявам.

— Защо викате, господине?! — започнах аз, след като се съвзех малко.

— Ти ли ще ме учиш!? Навън! — викна той още по-силно и тупна с крак.

Усетих как тръпки ме обземат и като че ли някой поля с вода мой патриотичен жар, но все пак се надявах че щом му кажа какво искам, всичко ще се измени.

— Аз дойдох да служа войник! — казах, преизпълнен с гордост, изправен, като го гледах право в очите.

— А-а, военен дезертьор! Почакай малко, ние такива и търсим! — викна той и позвъни.

Отвори се една врата от лявата страна на масата му и се появи един фелдфебел. Изправен, с вдигната глава, изблещилочи, опънал ръце по бедрата, той се приближаваше и стъпаваше тъй силно, че ушите ми заглъхнаха. Спря, удари крак и изпънат по устава, каза гласно:

— Заповядайте, господин полковник!

— Веднага изведи този оттук, острижи го, облечи го и го затвори в карцера.

— Тъй вярно!

— Ето молбата, моля ви!… Аз не съм дезертьор, а искам да служа войник — казах разтреперан.

— Не си дезертьор? Е, какво искаш с тази молба?

— Искам да стана войник!

Той се отдръпна малко назад, зажумя с едно око и рече със заядлив тон:

— Така, иска човекът да стане войник!… Хм, та-а-ка, значи! Веднага от улицата и хайте в казармата, час по-скоро да отслужиш, като че ли тука е някакъв панаир!…

— Сега ми е време.

— Не те познавам и не искам да знам — започна командирът. В това време влезе един офицер с някакъв якт.

— Вижте там в списъка на новобранците кога е писан този! — рече той на офицера, посочи с ръка към мен, погледна ме и попита: — Как се казваш?

Аз подадох молбата.

— Защо са ми твоите трици!? — провикна се той, удари с ръка молбата ми и тя падна на пода.

„Ах, язък за цветистия стил!“ — помислих си и от жал забравих да си кажа името.

— Как се казваш, защо не говориш?! — кресна той.

— Радослав Радосавлевич.

— Вижте в списъка на новобранците — нареди той на офицера.

— Тъй вярно! — каза офицерът; влезе в своята канцелария и нареди на един по-млад офицер, — Погледнете в книгата на новобранците, дали не се намира някакъв Радисав?

— Тъй вярно! — провикна се вторият, излезе в коридора, извика фелдфебела и му заповяда същото.

— Тъй вярно! — отзова се оня с гръмък глас.

Фелдфебелът нареди същото на подофицера, той на ефрейтора, а ефрейторът на един войник.

Чуваше се само как тракаха ботушите, спираха се един пред друг и всичко се свършваше с: „Тъй вярно!“.

— Списъка, спи-и-и-съ-ка! — чу се по цялото учреждение и започнаха да хлопат, сваляйки потънали в прахуляк пакети. Шумяха листовете, търсеше се ревностно.

Докато траеше всичко това, аз стоях в един ъгъл на командирската канцелария и не смеех да дишам — такъв страх ме беше обхванал. Командирът седеше и пушеше, прелиствайки бележника си.

По същият ред, както се издаде наредбата, горе-долу дойде и отговорът, само че сега тръгна от най-младшия и стигна до фелдфебела.

Фелдфебелът влезе при командира.

— Какво има?

— Имам честта да ви доложа, господин полковник, че този войник, когото търсите в списъка, е умрял.

Аз се замаях и в объркването и страха си бях готов да повярвам дори и това.

— Умрял!… — каза командирът.

— Но, аз съм жив! — провикнах се изплашен, сякаш наистина се борех със смъртта.

— Хайде, отивай си! За мен ти си мъртъв, не съществуваш на този свят, докато не те изпрати общината!

— Уверявам ви, че аз съм този… не съм мъртъв, ето ме!

— Навън, в списъка пише „мъртъв“, той седнал да ме уверява!…

Какво можех да направя, освен да изляза.

Върнах се в къщи (живеех на друго място) и няколко дни не можах да се съвзема. Вече не ми идваше и на ум да пиша молби…

Не изминаха и три месеца оттогава и в нашата община пристигна повиквателно от комендантството да бъда изпратен в срок от двадесет и четири часа.

— Ти си военен дезертьор — каза ми един капитан, при който ме заведоха.

Аз му разказах за всичко, което стана, когато се явих при командира.

— Добре тогава, отивай си, докато се изяснят нещата.

Отидох си.

Едва-що се върнах у дома и ето че пристигна повиквателно от някакво друго поделение.

Викаха ме веднага, за да се представя в частта си, тъй като съм попаднал погрешно в техния списък.

Отидох в своята част и разправих, че ме вика М…ското комендантство; за да ми съобщи да се ява тук.

— А тогава защо дойде тук?

— Е, защо да отивам там, когато те ще ме изпратят тук и понеже съм вече тук… — започнах да пояснявам — би било глупаво да отивам в другата част.

— Ти ли ще ни обясняваш!?… Не може така, трябва да има ред!…

Какво да правя! Нямаше накъде, отидох от К…ското в М…ското комендантство, за да ми съобщят да отида в К…ското комендантство, откъдето и тръгнах.

Впрочем обадих се в тамошното комендантство. И пак команди, маршируване „тъй вярно!“ — и накрая ми казаха, че никой не ме е викал…

Върнах се обратно в къщи. Тъкмо си отдъхнах, ето пак повиквателно от М…ското комендантство, в което се казва, че тъй като това е второ повиквателно, трябва да бъда откаран по етапен ред и наказан за неявяване навреме.

Тичах пак, колкото ми душа стига.

И така малко по-късно постъпих в казармата и отбих две години служба.

Оттогава изминаха пет години. Почти забравих, че съм бил войник.

Един ден ме извикаха в общината.

Отидох. Там ме чакаше един огромен вързоп повиквателни от комендантството, тежък десет килограма. Кое ушито, кое прикрепено едно към друго, докато пакетът станал толкова голям, че бяха принудени да го разделят на две части.

— Заповядват ми да ви изпратя в комендантството — каза ми кметът.

— Нима отново?! — извиках от изненада.

Взех повиквателните. Върху тях хиляди подписи, нареждалия, пояснения, обвинения, отговори, архиерейски, окръжни, околийски, училищни, общински, дивизионни и какви ли не още печати. Прегледах всичко и видях, че официално е потвърдено, че съм жив и ме викат веднага да отбия редовната си служба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)