Чуден сън

Господи, какво ли не ми идва насън! Без съмнение и другите хора сънуват безумни и глупави сънища, но, изглежда, не ги пишат, докато аз притежавам манията, щом сънувам някакъв интересен сън — писалката в ръка и пиша, за да дам възможност и на другите да се чудят.

Една вечер заспах спокоен, дълбок сън. Сънят ме пренесе във времето от преди сто години, само че това време не беше такова, както аз и всички ние го знаем от историята, а съвсем друго. Сънят ми съвпадаше с тогавашното време единствено по това, че Сърбия като че ли не беше още освободена, а я владеят турците. Имах чувството, като че ли не сънувам, а всичко става наяве. Турците владеят Сърбия; имат министерства, учреждения, власт, чиновници, всичко, ама всичко, както ние днес. Белград — същият, какъвто е сега: същите улици, същите къщи, всичко също, само че на болшинството от магазините и държавните сгради стояха турски фирми и улиците бяха пълни с турци. И ние сърбите, същите, които живеем и днес, се срещаме и поздравяваме с тях.

— Сервус, Юсифе!

— Сервус!

Така поздравяваме турската сиромашия, най-долното съсловие, а ако мине някой от по-видните, особено от властта, падаме на колене, сваляме шапка, навеждаме глава към земята.

А най-чудното е, че в турската полиция има и сърби. За божие чудо, насън това никак не ми изглеждаше странно.

Министри и велможи с чалми, с дълги чибуци, намръщени, минават с лека походка по улиците. Пред тях всички се покланят и правят метани, а те едва удостояват този или онзи с внимание, като да го почукват с чибука по главата и да му позволят да им поблагодари покорно и от все сърце.

Това сме ние същите, сегашните сърби, но като че ли не сме свободни граждани както днес, а рая, която трепери за главата си, за семейството и имота си.

Турците съвсем не ни щадят. Едни от нас арестуват, други окопават в тежки окови, някои преследват, някои изгонват от държавна служба и какви ли золуми не измислят за нас преданата и послушна рая.

От вътрешността на Сърбия непрекъснато пристигат злокобни новини; турците насилствено лишили някого от имота, му, на някого продали за данък и къщата, и двора и му ударили още и петдесет тояги, някого убили, някого набили на кол, някого изгонили от родното му място. Оковават и арестуват кметовете само ако вдигнат глас срещу насилието и назначават други, които помагат на свирепата турска власт; вкарват паидурите си в светите храмове и с камшици бият всеки свещеник, който откаже да помага на турското зло.

— Докога ще понасяме това насилие и тия золуми? — попита ме на улицата един мой добър познат, когото турците бяха пуснали от тъмницата едва преди два-три дни. Той (както го познавам насън) е беден, храбър и решителен човек, но поради лошото си държане към турците е изтърпял и изстрадал много и мнозина от сърбите го отбягват, за да не си навлекат омразата на турците за дружбата си с него.

— Ех, какво да се прави? — процеждам през зъби и се оглеждам на всички страни да видя не слуша ли някой разговора ни.

— Как какво да се прави?! — пита ме той и ме поглежда строго право в очите.

— Ей така, какво може да се направи?

— Да се бием! — казва той.

На мене краката ми се подкосяват, просто се залюлявам от страх и едва изговарям:

— С кого?

— С турците, с кой друг? — пак казва той остро.

Пред очите ми заиграват разноцветни кръгчета и изплашен, без да искам, се отдръпвам назад.

— Ами, ами… а… такова… — започвам да заеквам аз.

— Какво ами, тук няма ами, трябва да се бием и край! — извиква моят познат сърдито, остави ме и замина.

Дълго стоях на това място, вкаменен и учуден. Не можех да се съвзема. В това време дойде друг един от моите добри приятели, поздрави ме и се учуди на моята загриженост, и смущение.

— Какво ти е! — попита той.

Разправих му за разговора си с първия познат.

Той се засмя гласно и ме удари с ръка по рамото.

— Ха-ха-ха-ха!… Не го ли познаваш?… Ха-ха-ха-ха!… Не помниш ли, че той винаги се правеше на три и половина… Какво каза: да се бием!… Ха-ха-ха-ха! Е, хубаво. Значи, не остава нищо, освен вие двамата да обявите война на турското царство! Ха-ха-ха-ха!… Господи, луд човек! — каза ми приятелят и се просълзи от сладък смях.

— Чуден човек — рекох аз.

— Луд, а не чуден. Той се намерил да изправя крива Дрина и да се противопоставя на турците! Луд човек. Каква полза има от това. Арестуваха го, оковаха го, биха го — това му е цялата печалба, а да не говорим за това, че опропасти и себе си, и семейството си. Още се срещат такива фантазьори. Нека да се утешава с това, че още се намират такива като него да му правят компания — забеляза приятелят ми и отново се засмя:

— Ха-ха-ха-ха!… Война на султана и това е! — и пак удари на смях.

И на мен тази работа ми се видя смешна и започнахме да се смеем двамата.

Чудно нещо е сънят. В него, нищо не е точно определено. И което е най-хубаво, на човек всичко му изглежда естествено, действително. Така стана и с мен в този сън.

Намирам се като че ли в Белград, а по същото време и в някакви планини, по хълмове, с хора от народа, а в мрачната просторна, усамотена гора е скрит един хубаво обзаведен, елегантен хотел.

Моят неспокоен и войнствен познат е извикал от всички краища тридесет души видни хора като нас да се уговорим какво да направим срещу турските зулуми. От ден на ден, от час на час турците правеха все по-големи и по-големи злини, така че трябваше сериозно да се загрижим и да размислим какво да се прави в тази обща народна неволя.

Събрахме се ние десетина души в просторната стая на някакъв хотел, само че на чашка меланж, и разговаряхме за обикновени, ежедневни неща, чакайки останалите.

Аз като че ли бях учител в някакво училище и разказвах, че следващия час ще преподавам за Торичелиевите тръби; един търговец разправяше, че турците пазаруват от дюкяна му много повече от сърбите; един пък, не зная какъв беше, разправяше, че вчера ударил котката, си и счупил един много красив бастун. Но каза, че ще го поправи. Един селянин разказва, че свинята му изяжда пилетата и се чудеше човекът какво да прави с нея, защото свинята била добра, от добра порода.

Така разговаряхме, а видните хора, извикани на това важно тайно съвещание, пристигаха един по един.

Пристигнаха още десетина и постояха малко, а след това започнаха да пристигат визитни картички със следното съдържание: „Не мога да дойда поради важна работа. Съгласен съм с всичко, което решите…“ „Възпрепятствуван съм от работа. Съгласен с всичко, което решите!“ „Трябва да ходя при шивача на проба. За днес ме извинете.“ „Съжалявам, че не мога да дойда, защото трябва да ходя на гарата да посрещна леля си. Обади се, че днес пристига с влака.“ И така изтъкваха се безброй важни причини, които пречеха и на останалите видни хора да дойдат на това съвещание.

Когато вече нямаше кого да чакаме, инициаторът на събранието стана и започна с треперещ глас:

— Не дойдоха всички. Не искаха или не посмяха, все едно. И ние двадесетте можем да направим много в двадесет различни краища на нашата страна. Турските зулуми и насилия надминаха всяка мярка. Това не бива и не може да се търпи по-нататък. На никого от нас не е сигурна дори и главата на раменете, а камо ли имотът. Та нима с мълчание, със скръстени ръце и наведена глава да чакаме кога ще дойде ред да се търкулне главата ни по земята или ще презрем честта на нашите семейства и ще предоставим на турците за един живот и едно парче хляб да безчестят нашите дъщери и жени, да рушат църквите ни, да ни бият с камшик по пътя. Или ще трябва да ласкаем още тези зверове и да възхваляваме техните зулуми, за да живеем удобно. А за какво ни е този живот, когато той не може да бъде честен? Защо са ни коприна и злато, ако трябва да загубим вяра и народност, чест и човешки образ? Не, братя, това не може да се търпи повече. Това нещо не може да продължава.

— Не може да продължава!… Глупости. Лесно е да кажеш не може да продължава, но кой те слуша? Какво можеш да направиш? Говориш така, като че ли си руски цар и само да викнеш на турците: „Това вече няма да го бъде“, и те всички ще паднат пред теб на колене. Питам те аз какво можем да направим ти и аз и всички ние? — прекъсна думите му един от нас, отличаващ се с мъдрост и предпазливост.

— Много можем да направим ние и ако поискаме да бъде по-добре, ще бъде по-добре. Нашето желание може завчас да се превърне в повеля.

Замаяни от почуда, няколко видни граждани свиха рамене, загледаха се един другиго с такъв израз на лицето, сякаш се питаха помежду си и си отговаряха взаимно: „Какво става с този човек?“ — „Бог го знае!“ Пак размениха погледи и този път изразът на лицата им казваше: „Луд човек!“

Един от присъствуващите пък, облегнат на стола, седеше срещу него и го гледаше — по-право мереше, отдолу догоре дълго и някак си тъжно, без да говори. Изведнаж отвори очи малко повече, погледна го под око с презрение и пренебрежение и процеди през зъби тромаво и провлечено:

— Хе!… — после обърна глава встрани и с досада започна да почуква с пръсти по масата.

— Уговаряме се! — иронично каза един от ъгъла.

Онзи, който най-много се отличаваше с мъдрост и предпазливост, се дигна и застана пред нашия решителен другар, скръстил ръце на гърдите, започна да го мери отгоре додолу и като човек с опит, който разговаря с безумен младеж, започна:

— Хубаво, моля те, но защо дойдохме тука и какво искаш ти?

— Ние сме дошли тук да се посъветваме, за да сложим един ден край на турската тирания и насилия. Тук ние представляваме най-видните хора на цялата страна и трябва задружно да потърсим лек — отговори му инициаторът на съвещанието с отмерен глас, изпълнен с вяра в доброто.

— Добре, това и ние искаме.

— Като искаме, какво чакаме още? Уж си пазим главите, а ще ги загубим, но след като загубим чест и достойнство! — избухна първият и удари с юмрук по масата така силно, че мнозина се отдръпнаха назад.

— По-добре жив, макар и роб — подхвърли някой.

— Оставете ни най-напред ние да се разберем — внимателно каза той и се обърна към решителния младеж.

— Хубаво, кажи ми, моля те, ти какво мислиш, че трябва да се прави? — хладнокръвно попита той с много тактичност.

— Да се бунтуваме срещу турците. Да вдигнем хората — всеки в своя край, — та и ние тях да убиваме, така и така те нас убиват. Друг изход няма и не може да има!

Едни се засмяха на тези буйни, огнени думи като на детинщина; други боязливо се огледаха около себе си, а някои си направиха злобни, заядливи шеги по повод на този несериозен разговор.

— Добре, казваш да се бунтуваме? — попита предпазливият.

— Да се бунтуваме! — оиговори онзи решително и в очите му светнаха искри.

— С кого да започнеш? Хайде, кажи с кого?

— Аз, ти, този, онзи, ние всички, народът!

— Защо приказваш глупости?… Къде е народът, с кого сй се уговорил?

— С тебе, с тези хора тука.

— Та какво сме ние?

— Как какво сме?

— Така, питам те?

— Хора.

— Да, хора, това виждам и аз, но колко сме ние тук?

— Двадесет.

— Така ми кажи. Двадесет, разбира се, а това не е нищо. Ха-ха-ха!… Двадесет!

— Това е много нещо — прогърмя решителният, — защото ние двадесетте ще унищожим двадесет турни в двадесет различни краища, а всеки от нас може да има поне по трима добри, предани другари, всеки от тях също така може да направи това, което можем и ние. Нека само да започне, после ще се присъединят недоволници и отмъстители, на които и без това е омръзнал животът. Нека да стане погром и клане и каквото даде господ; след като започнат да се развиват, събитията ще покажат сами правия път, по който трябва да тръгнем.

Мнозина му се надсмиваха с презрение, а предпазливите, клатейки глави, го погледнаха под око, сякаш го съжаляваха за такова безумие, и добавиха:

— Проста работа, ние двадесетте ще се втурнем и убием двадесет турци, останалите ще се изплашат. Едни от тях ще избягат в Азия, а другите ще наскачат във водата.

— Всички вие сте страхливци! — извика решителният и удари по масата.

— Добре, ето аз съм съгласен с твоя план и нека бъдат съгласни всички присъствуващи. Хубаво, тук сме двадесет и нека всеки от нас в най-добрия случай да събере още по десетина другари, това са двеста, да предположим, че се случи рядко явление — хайде и това да стане — всеки да убие по двама турци във всяко място; нека към двестате души да се присъединят, да речем, още толкова; нека турците да не се противопоставят и да убием като мухи още толкова — какво ще направим с това?

— Много.

— Много, но за нас само зло. С това само ще разсърдим турците и султана и после иди се оправдавай. Тогава би разбрал, драги мой, колко е мъдро твоето предложение.

— А нима народът няма да се присъедини, когато види, че борбата е започнала? А и ние няма да легнем на пътя, за да ни газят турците, а ще се бием от засада.

— Народът, народът!… Приказваш като дете. Това не става така, брате мой! Да се бием! Хубаво, хайде да се бием всички! А да зарежем ли жените и децата? Да ги оставим на турците да ги изпекат живи? Ето, ти имаш деца, а също така и другите. Утре ще загинеш, а семейството ти?

— Всички няма да загинат. Не искам да мисля за това. Каквото даде господ.

— А за какво да се мисли?

— Да се бием, пък каквото излезе.

— Ти пак говориш като дете. Да се биеш, да се биеш, а не мислиш за последиците. Добре, да кажем, че и тук си прав; хайде, да кажем, семействата ни никой няма да закача и в най-добрия случай турците да заспят за един месец, а ние да съберем дори двадесет хиляди бойци. Но с какво ще воюваме?… Къде ти е оръжието, барут, олово, храна за войниците? Нямаме грош, последни сиромаси сме. Няма и хляб, нито оръжие, нито храна — и хайде да се бием!

— Всичко ще се намери, когато хората се заемат! — каза въодушевеният.

— Ще се намери. Хубаво, хайде да предположим, че и това е така, въпреки че е невъзможно. Имаме двадесет хиляди войници, добро оръжие, имаме топове и добри топчии, имаме храна, запаси и всичко. И какво от това? Пак нищо. Ще нахлуе царска войска и ще ни прегази за един ден и какво ще направим? Само зло!… Колко хора биха отишли на бесилки и набити на кол, колко семейства биха минали под нож. А който оцелее, той би търпял още по-горчиви мъки, отколкото сега. Това е то, а дума да не става, че от това може да излезе нещо, освен няколко от нас да се нахвърлят върху турците и я убили някой, я не, но турците сигурно ще ни избият и ще ни изтребят всички до девето коляно.

— Та нека загинем. И без това животът ни за нищо не е.

— Ти не си сам. Ти имаш семейство. Ти не принадлежиш само на себе си, а трябва да се грижиш и за семейството.

— Разбира се, за какво ти е да загинеш залудо, без сигурен успех? И не само да загинеш, а да погубиш и семейството си, за което трябва да се грижиш — каза един.

— За това не бива и да се говори! — рече друг.

— Ако бях сам, нека да загивам, един път се умира, но аз имам безпомощна майка! — каза трети.

— Море ти имаш майка, а аз освен майка имам жена и пет деца! —рече четвърти.

— Аз имам сестра, за която се грижа — каза пети, — за себе си не мисля, но с моята луда постъпка бих погубил и нея.

— Аз имам държавна служба и от заплатата си храня старите си родители и семейството си! Няма нужда да ме убиват, а само да ми отнемат тази троха хляб, която печеля честно, и тогава сме убити и аз, и семейството ми. И ако ни попита човек за какво правим всичко това? За глупости! Къде се е чуло и видяло двадесет души с гола рая да се вдигнат срещу една подготвена и силна царска войска! По-добре да взема пистолет и да се убия. И това е по-умно, няма поне да ми закачат семейството! — доказваше шести.

Аз също изтъкнах държавната служба като важна причина.

Първият пак каза:

— Аз наистина съм самичък, но и аз като всеки човек имам своите лични задължения, които ми пречат. Не жаля главата си, но за мъдра кауза, а не да се загива глупаво и с това да се нанесе вреда на останалите. Върху това трябва да се работи, но обмислено и предпазливо.

— Така е — съгласни сме.

— Моля ви, за това не може да става и дума, поне при такива обстоятелства, когато почвата не е подготвена. Това би значело да строиш покрив, а да нямаш къща. Между нас няма нито един, на когото да не му лежи на сърцето доброто на тази страна. Именно затова трябва да се работи с план, организирано, постепенно и сигурно. Това е тиха вода, но дълбока. Но, братя, хайде да оставим настрана невъзможното и да видим какво може да се направи в тези трудни дни, да се уговорим и да размислим добре за всичко — започна да обяснява онзи мъдрият и предпазливият.

— Така е — съгласихме се ние от все сърце с хубавите предложения на тихия, сериозен човек, с богат опит и дипломатически тон.

— Да вдигнем въстание, това е голяма и крупна работа, но трябва да се вземат пред вид и да се предвидят всички последици, без оглед дали са хубави, или лоши за нашия народ, и да се определи точно — има ли смисъл да се хвърлят толкова жертви, или е по-добре и по-умно да се отложи за по-благоприятен момент. Това трябва да се обсъди даже и тогава, когато въстанието се подготвя с десетки години. А сега нека нашият уважаем другар да види какво нещо е необходимо, ако мислим да започнем разумно.

1. Трябва да се основе специален комитет, а въс всяко място подкомитет, с цел да се подготви, т. е. да възпита народа за въстание.
2. Нужно е да се събират тайно пари от народа, за да се създаде фонд за набавяне на оръжие и всички други военни потребности, а за това е необходима сума от най-малко двеста милиона динара.
3. Трябва също така да се основе вдовишки фонд и фонд за подпомагане на невръстните деца без родители, загинали във войната. Този фонд трябва да бъде някъде в чужбина и в сигурна банка и да достига най-малко сто милиона динара, за да могат нашите избягали семейства да живеят в чужбина, както се полага.
4. Да се основе инвалиден и болничен фонд. И за това трябва грамадна сума. Ако някой остане без ръка, без крак, да не бъде принуден да проси, а да има с какво да се лекува и издържа прилично.
5. На бойците да се осигури пенсия, така че след пет години всеки боец да бъде пенсиониран — „боец в пенсия“. Не е справедливо, изтощен, уморен от боеве и напрежение, той да умре в беда и мизерия, а трябва да пътува някъде в чужбина и поне до смъртта да поживее приятно.
6. Трябва да се предупредят поне две-три силни съседни държави, които да ни помагат в случай, че не успеем в мероприятията си.
7. Когато за първо време се подготвят поне шест хиляди бойци, добре въоръжени и обучени, тогава трябва тайно да започне да се издава един патриотичен вестник, за да се информират добре хората.

— Така е — чуха се гласовете на болшинството.

— Е, господа, извинете ме — каза един търговец, — имам си работа в дюкяна. Каквото решите, съгласен съм.

— На мене стрина ми пътува с кораб и трябва да я изпратя — казах аз, извадих часовника и погледнах колко е часът.

— Аз трябва да изведа жена си на разходка. Извинете ме, аз съм съгласен с това, което решите! — рече един чиновник и погледна часовника си.

— Стойте, хора! Не си отивайте, докато не уточним какво да правим с вестника! — чу се нечий глас.

— Това е лесно. Главното е, че всички сме съгласни, след като се извършат приготовленията, които мъдро и тактично изброи уважаемият оратор, да се започне издаването на патриотичен вестник — казах аз.

— Така е, така е! — извикаха от всички страни.

— Тогава да изберем трима, които да обмислят добре всичко, също така да напишат подробна програма за вестника, които би трябвало да се нарича „Борба“!

— „Кървава борба“! — предложи някой.

— „Кървава борба“ — отекнаха гръмки гласове от всички страни.

— Прочее тези трима, които ние ще изберем впоследствие, ще ни предложат подробен план и насока на вестника, който ще започнем, щом като се извършат всички предпазни приготовления — казах аз, стреснах се и се събудих.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)