Идеалист (1/2)

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Ознаке:, , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

About Домановић

https://domanovic.wordpress.com/about/

Оставите одговор

Попуните детаље испод или притисните на иконицу да бисте се пријавили:

WordPress.com лого

Коментаришет користећи свој WordPress.com налог. Одјавите се /  Промени )

Google photo

Коментаришет користећи свој Google налог. Одјавите се /  Промени )

Слика на Твитеру

Коментаришет користећи свој Twitter налог. Одјавите се /  Промени )

Фејсбукова фотографија

Коментаришет користећи свој Facebook налог. Одјавите се /  Промени )

Повезивање са %s

%d bloggers like this: