Картина от улицата

Погледнете само тази пъстра, безбрежна тълпа по улицата, която се люшка натам-насам. Как мислите, от какво е съставена? Какво ли няма тук — държавни висши сановници с лека походка, търговци, чиновници, хамали с тежки товари на плети, безделници с леки бастунчета, слуги с изпокъсани дрехи и хубави кошници в ръка, красавици с гиздави дрехи и пленителни усмивки, просяци с тъжни лица или насълзени очи, дебели безделници, които се грижат само за „апетита“ и здравето си и мършави бедняци с вечната си грижа „какво ще се яде“; писатели, евреи, които се разхождат натам-насам пред дюкяните си, потриват ръце и канят купувачи…

Всички минават един край друг и всеки си има своя цел и свои мисли. Боже мой, чудни са тези мисли и чувства!

Чуйте само тъпото, неясно бръмчене, породено от различни думи и гласове и от още по-разнообразните личности, които съставят тази тълпа.

Всяка изговорена дума, всеки глас, на когото и да било, сякаш пада в море от думи и гласове и веднага губи самостоятелността си, а служи само да поддържа общата врява и шум. Изплува на повърхността някоя дума и едва-що си я възприел, тя се изгубва вече в общия шум, отнасян от вятъра, кой знае накъде. Едни се смеят и шегуват, други се оплакват и въздишат; едни се поздравяват и разговарят приятелски, други се карат. Тук хората се хвалят, злословят, уговарят се, провикват се, шепнат, предлагат, отказват, привличат… „Какво ли няма по света?!“

Повече от десет минути вече един млад човек на двадесет години стоеше на едно и също място, на края на улицата, и с наведена глава потупваше с бастунчето си по камъните.

По лицето му се четеше някаква тъга и тежка загриженост. От време на време той повдигаше глава и тъжно поглеждаше тълпата, която вървеше по улицата, след това въздишаше, навеждаше отново глава и почти механично продължаваше да почуква по-нататък с бастунче по камъните.

Всичките хора и въобще всичко, което виждаше пред очите си, му изглеждаше досадно, безумно и глупаво. От толкова думи и гласове, които достигаха да ушите му, той не чуваше нито един-единствен глас, нито една-единствена дума, която би се отнасяла до неговата тъга и скръб. Никой не искаше да разбере болката му, нито да го утеши или поне да му обърне внимание. Всички хора, му изглеждаха като някакви фигури на тел, създадени само за това, да го измъчват и потискат, да бъдат досадни и тогава, когато той се нуждае от съчувствие, помощ и утеха.

— Защо се е развикал този като бесен? — промърмори сърдито той, виждайки един кифладжия, който, минавайки покрай него, викна със силния си глас: „Кифли“ и свирна с рогова свирка.

„Ах, свят, свят, как малко те познавах — мислеше в себе си той. Едва сега те виждам в истинска светлина… Нима от толкова хора никой не можа да разбере трудното ми положение и поне да ме утеши, ако не друго, и това би ми било достатъчно?…

Гледай, каква врява се е вдигнала, просто ушите ми ще заглъхнат и все пак… ама хората са без сърце и чувства…

Ето как тия се смеят безгрижно и весело!… Как бих разбрал аз тъгата на всеки човек и бих му се притекъл на помощ.“

От тези мисли го сепна един човек е оръфани, мръсни дрехи, с тъжно лице и умолителен поглед. В ръцете си държеше две саксии с цветя, които продаваше, за да купи хляб за децата си.

— Вземете цветята, ако обичате, господине? — каза човекът със скромен и покорен глас…

Той го погледна и сърдито махна с глава, с което искаше да каже, че не му трябват цветя.

— Ще ви ги дам евтино, господине, вземете. Защото много ми трябват пари! — продължи човекът със саксиите с още потих и тъжен глас.

— Не ми трябват! Разбираш ли? Какво ми обясняваш толкова? — отвърна младежът сърдито, обърна се на другата страна й тръгна по улицата с наведена глава, унесен в своята скръб.

— Вземете, моля ви, в голяма нужда съм. Ще ми направите благодеяние пак каза продавачът, който бе тръгнал след него.

— Я ми се махай от очите, какво ми досаждаш с тия цветя!… Казах ли ти… не ми трябва, не трябва!… Защо ми до-саждаш непрекъснато?! — отговори младежът ядосано и продължи по-нататък.

Човекът със саксиите застана, въздъхна и помисли в себе си: „Наистина хората днес са без сърце и чувство!“ И сълзи заблестяха в очите му.

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)