Вождът (1/3)

— Братя и другари, изслушах всички речи и ви моля сега вие да ме изслушате. Всичките ни разговори и приказки нищо не струват, докато седим в тоя неплодороден край. Тези каменища и пясъци не са раждали дори през дъждовни години, а камо ли в такава суша, каквато вероятно никой не помни.

— Докога ще се събираме само така и ще си хабим думите? Добитъкът ни измря от глад, а още малко и децата ни ще почнат да мрат заедно с нас. Ние трябва да намерим друг изход, по-добър и по-разумен. Мисля, че е най-добре да напуснем този неплодороден край и да тръгнем из белия свят, за да потърсим по-добра и по-плодородна земя, защото така вече не може да се живее!

Така говорел някога на едно сборище с изнемощял глас един от жителите на някакъв си неплодороден край. Къде и кога е станало това, смятам, че не засяга нито вас, нито мен. Главното е вие да ми вярвате, че това е станало някъде и някога в някаква страна и това е достатъчно. Впрочем някога смятах, че цялата тая история аз сам съм я измислил, но малко по малко се освободих от това страшно заблуждение и вече съм твърдо убеден, че всичко, което сега ще ви разкажа, е станало и е трябвало някога и някъде да стане и че аз никога и по никакъв начин не съм могъл да го измисля.

Присъствуващите на сборището, с бледи изпити лица, с тъпи, мътни, блуждаещи погледи, с ръце в поясите, сякаш се съживиха при тези мъдри думи. Всеки вече си представяше, че се намира в някакъв вълшебен, райски кът, където непосилният и мъчителен труд се възнаграждава с изобилна жътва.

— Така е, така е!… — зашумяха изнемощели гласове от всички страни.

— Б-л-и-з-к-о ли е?… — дочу се провлечен шепот от един ъгъл.

— Братя — започна отново един с малко по-силен глас. — Ние трябва веднага да приемем това предложение, защото така вече не може да се живее! Работили сме и сме се мъчили, но всичко е отивало на вятъра! И от залъка си сме късали, за да засеем, но прииждали са води и са завличали от баирите и земята, и семето, докато остана само гол камък. Ще останем ли вечно тук да работим от тъмно до тъмно, за да бъдем пак гладни и жадни, голи и боси?… Трябва да тръгнем и да потърсим по-добра и по-плодородна земя, която ще награди с богат плод непосилния ни труд.

— Да тръгнем, веднага да тръгнем, тук вече не се живее — чу се шепотът на много гласове и народът тръгна нанякъде без да мисли.

— Спрете, братя, накъде отивате? — пак започна първият оратор. — Трябва да вървим, но така не може! Ние трябва да знаем къде отиваме, инак може да попаднем на още по-голямо зло, вместо да се спасим. Аз предлагам да си изберем вожд, когото всички да слушаме и който ще ни води по правия, най-добрия и най-прекия път.

— Да изберем, веднага да го изберем!… — долетя от всички страни.

Чак сега започна препирня, същински хаос. Всеки говорехме и никой никого не слушаше, нито можеше да чуе. След това за-почнаха да се отделят на групички и да си шепнат нещо помежду си, но и групичките се разпръснаха. Хората се хващаха за ръка двама по двама и си говореха и доказваха нещо един на друг. Всеки дърпаше другия за ръкава и слагаше шепата си на устата му. После пак се събираха всички и пак всички говореха.

— Братя — прогърмя изведнаж един по-силен глас и заглуши останалите прегракнали, тъпи гласове. — Така нищо не можем да направим. Всички приказваме и никой никого не слуша. Да си изберем вожд! Но кого ли бихме могли да изберем между нас? Ко6й от нас е пътувал, за да познава пътищата? Всички ние добре се познаваме и пръв аз със своите деца не бих се доверил нито на един човек от това сборище. Но кажете ми, кой познава онзи пътник там, който от сутринта седи на сянка край пътя?…

Настъпи тишина; всички се обърнаха към непознатия и започнаха да го измерват от главата до петите.

Непознатият, човек на средна възраст, с мрачно лице, което почти не се виждаше от дългата му коса и брада, седеше, мълчеше както и досега и удряше някак си замислено с дебелата си тояжка по земята.

— Вчера видях тоя същия човек с едно момче. Хванали се за ръце и вървят по улицата. Снощи момчето отиде някъде в селото, а той остана сам!

— Братко, остави тези дреболии и лудории, да не губим време! Който и да е, той е пътник отдалеч, щом никой от нас не го познава, и сигурно добре знае най-прекия и най-добрия път, за да ни поведе. По моя преценка изглежда, че е много умен човек, защото постоянно мълчи и мисли. Ако беше някой заплес, досега вече десет пъти да е дошъл при нас или да е започнал разговор с някого, а той толкова време седи сам-самичък и непрекъснато мълчи.

— Разбира се, мълчи човекът и мисли нещо. Не може да бъде другояче, по всичко личи, че е твърде умен — казаха в заключение останалите и пак започнах да разглеждат чужденеца. Всеки откри в него и във външността му по някое блестящо качество, по някое доказателство за необикновено големия му ум.

След кратки разисквания всички се съгласиха, че най-добре би било да помолят този пътник, когото, както се казва, сам господ им бе изпратил, да ги поведе по света, за да търсят по-добър край и по-плодородна земя, да им бъде вожд, а те да го слушат и да му се подчиняват.

Избраха помежду си десет души да отидат при чужденеца и да му изложат съображенията на събранието, да му разкажат за тяхното бедствено положение и да го помолят да се съгласи да им стане вожд.

Отидоха тия десет души, поклониха се смирено пред мъдрия чужденец, и един от тях започна да говори за неплодородната земя в техния край, за сушавите години, за бедственото положение, в което се намират, и завърши така:

— Това ни принуждава да напуснем своя край и домовете си и да тръгнем по света, за да търсим по-добро отечество. И точно сега, когато ни дойде на ума тази щастлива мисъл, сякаш сам господ се смили ндд нас и ни изпрати тебе, премъдри и достойни чужденецо, за да ни поведеш и спасиш от мизерията. От името на всички жители ние те молим да ни станеш вожд и където ни поведеш, ние сме след теб! Ти познаваш пътищата, вероятно си и роден в по-щастливо и по-добро отечество. Ние ще те слушаме и ще се подчиняваме на всяко твое нареждане. Искаш, ли, мъдри чужденецо, да спасиш толкова души от гибел, искаш ли да ни станеш вожд?

През цялото време, докато продължаваше това покъртително слово, мъдрият чужденец не вдигна глава. Остана докрай в същото положение, в което го бяха заварили: с наведена глава, намръщен, мълчи, тупна с тояжката си по земята и мисли. Когато словото свърши, той, без да променя положението си, късо и тихо изфъфли през зъби:

— Искам!

— Можем ли тогава да тръгнем с теб да търсим по-хубав край?

— Можете! — продължи мъдрият чужденец, без да вдигне глава.

Настъпи въодушевление, чуха се възгласи на благодарност, но мъдрецът не пророни нито дума повече.

Известиха на всички за щастливия изход на мисията, като поясниха, че чак сега са разбрали какъв велик ум се крие в този човек.

— Не се и помръдна от мястото си, и главата си не дигна поне да види кой му говори. Само мълчи и мисли; на всички наши речи и благодарности отвърна само с две думи — разказваше един.

— Същински мъдрец!… Изключителен ум!… — викаха весело от всички страни, твърдейки, че самият господ го е изпратил като ангел от небето, за да ги спаси. Всеки беше твърдо убеден в успеха при наличността на такъв вожд и нищо на света не би могло да го разубеди.

И така решиха да тръгнат още утре призори.

(следваща страница)