Архива | Хумор и сатира RSS for this section

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Страдия (1/12)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Mer morte (5/5)

(page précédente)

Le léger incident qu’avaient eu à subir ces braves gens ne resta pas isolé. Quelque temps plus tard, un jeune homme publia ses travaux scientifiques.

— De la science! Et puis quoi encore? On aura tout vu!

Naturellement, cette fois encore, personne ne voulut lire les écrits du jeune savant mais tout le monde s’acharna à démontrer avec la plus totale et la plus sincère conviction que Bekić (tel était, traduit en serbe, le nom du savant) n’était qu’un ignorant.

Il suffisait de lancer «Bekić et ses travaux scientifiques!» pour que toute la compagnie éclatât de rire. Les gens disaient: «Pas de ça chez nous! De la science, ça? Et écrite par un Bekić?» De l’avis unanime, cette science et tout ce qui va avec ne pouvait exister que chez les étrangers.

Inutile de dire que le jeune savant n’eut aucun succès. Plus encore, tout un chacun considéra instinctivement de son devoir de se récrier contre l’ouvrage et son auteur.

Voyant là une maladie contagieuse, la société tout entière se dressa pour combattre le péril avec la dernière énergie.

J’allai m’enquérir auprès d’un citoyen de ce que le savant lui avait fait.

— Rien, dit-il.

— Alors pourquoi cries-tu si fort contre lui?

— Comme ça; je ne peux pas supporter que le dernier des nuls se donne des airs.

— Des airs de quoi? C’est un scientifique qui ne fait de mal à personne.

— D’abord, je ne sais pas qui c’est. Et comment ça, de la science, je te prie? Non, non, pas de ça chez nous.

— Pourquoi?

— Comme ça. Je connais tout le monde, moi. Il se prend pour qui, celui-là ?

— Tu as lu ses travaux?

— Dieu m’en garde, je ne suis pas tombé sur la tête. Ha ha, science et Bekić! répliqua-t-il plein d’ironie avant d’éclater de rire.

Signe de croix, haussement d’épaules, geste des mains, tout chez lui sembla dire: «On ne souhaite à personne pareille infamie!» Pour finir il ajouta:

— Des gens plus intelligents que lui, ce n’est pas ça qui manque, ils ne jouent pas les savants pour autant! Il faut justement que ce soit lui qui vienne faire le malin! Tu parles d’une chance!

Et tout se répéta comme avec le poète. Plus encore: la rumeur se propagea que le jeune savant avait volé des poires au marchand de quatre-saisons à des fins de recherche scientifique.

On s’amusa ainsi pendant quelques jours, en riant à gorge déployée. Puis un nouveau scandale éclata.

— Tu es au courant?

— On a un savant!

— Ça, c’est de l’histoire ancienne. La nouveauté, c’est que notre savant a trouvé son critique!

— Il ne manquait plus que ça! Et c’est qui, cet imbécile?

— Pardi, un critique avisé, autant que Bekić dans sa branche!

— C’est qui?

— Madame Bekić!

— Sa femme?

— Rien de moins. Elle l’a magistralement critiqué. Il a la tête couverte de pansements. Ça va peut-être le ramener à la raison. On ne pouvait pas rêver meilleure critique.

Son comparse se préparait déjà avec impatience à faire connaître la nouvelle. Plein de curiosité, il demanda:

— Qu’est-ce qui s’est passé?

— Rien, elle lui a juste cassé sur la tête quelques tubes de Toricelli.

Là, naturellement, les deux compères s’esclaffèrent. Ils se séparèrent sans attendre pour aller répandre la bonne nouvelle.

L’affaire devint la nourriture spirituelle de la brave société.

Un quidam demanda pour rire à l’un de ses amis:

— Il paraît que tu t’adonnes à la science?

— C’est comme il voudra, intervint la femme de l’intéressé, mais qu’il prenne seulement bien garde que je ne m’adonne, moi aussi, à la critique.

Là encore, la compagnie éclata de rire.

Il n’était pas rare qu’on s’amusât toute la soirée à se répéter les bonnes blagues qui circulaient sur le jeune savant.

Naturellement, à lui aussi on fit les pires ennuis. Où qu’il se présentât, on se faisait une obligation de le recevoir plus aigrement que jamais. Ah ah, cet hurluberlu qui s’entêtait à ne rien faire comme tout le monde! Aucun risque en effet que, parmi ces braves gens pleins de bon sens, quiconque allât jamais commettre pareille sottise, car chez eux, quoi qu’on tentât d’entreprendre, l’étemelle règle d’or s’appliquait: «Laisse tomber, je t’en prie! Pas de ça chez nous!…»

Notre savant batailla tant qu’il finit par se lasser. La société avait vaincu l’impertinent et défendu sa propre réputation. Le savant disparut du paysage. Personne n’entendit plus parler de lui.

— Il me fait pitié, le pauvre diable!

— Ce n’était pas un mauvais bougre!

— Bah, il l’a bien cherché!

Quelque temps plus tard, un jeune peintre se manifesta. Il exposa ses toiles et attendit la sentence de l’opinion. Les tableaux n’étaient pas mauvais. Je fus le seul à aller les voir, moi l’étranger, car chez eux personne ne voulut se déplacer. Après le poète et le savant, la même histoire se répéta. À nouveau, bien que personne n’eût vu les toiles, on affirmait obstinément:

— Un peintre! Quelles inepties! Ne me parle pas de ces foutaises, je t’en prie!… Pas de ça chez nous!

L’opinion l’accabla d’injures; on se mit en ordre de bataille contre le nouveau fléau. La fièvre dura jusqu’à ce que le jeune peintre disparût du paysage. Épuisée par l’âpre lutte qu’elle avait dû mener pour échapper à cette calamité, la société se replongea dans sa somnolence.

À peine dormait-elle enfin à poings fermés qu’un jeune compositeur la réveilla en jouant ses nouvelles œuvres. Outragée, roulant des yeux, la société glapit:

— Ah ça, c’est vraiment trop fort! Quel culot!

— C’est quoi encore, ce fléau? D’où ça sort?

Mais cette fois, tout alla beaucoup plus vite. Les autorités (qui se réveillaient elles aussi d’un bon petit somme) firent une trouvaille: ces compositions encourageaient le peuple à la sédition. Naturellement, le jeune musicien qui avait osé jouer ses œuvres fut jeté au cachot comme révolutionnaire. L’opinion publique ne cacha pas sa satisfaction:

— Bien fait pour lui! Comme si on avait besoin de son charivari de tous les diables!

Après quoi elle bâilla à s’en décrocher la mâchoire, se retourna de l’autre côté et sombra comme une masse dans un profond sommeil.

Les gens sensés disaient: «De la musique? Quelle foutaise! Pas de ça chez nous!»

Il y eut encore deux ou trois événements de cette nature et ce fut tout.

Tel était le sort que réservait cette société à tous ceux qui se lançaient dans la moindre entreprise. Politique, économie, industrie, dans quelque secteur que ce fut, tous étaient condamnés à la déconfiture.

Cela me rappelle un Serbe de ma connaissance – chez nous, il y en a quantité du même genre.

C’était un nanti qui vivait de ses rentes; mangeant et buvant son content, il ne pouvait souffrir les gens qui travaillaient; lui-même ne faisait strictement rien.

D’un pas lourd, il promenait dans les rues son gros ventre et sa mine grincheuse. Il s’emportait contre tout ce qui ressemblait de près ou de loin à un quelconque labeur, à une quelconque activité.

Qu’il passât devant une épicerie, il s’arrêtait pour lâcher avec hargne, en secouant la tête avec mépris:

— Épicier!… Foutaise! Lui, épicier! Il se prend pour qui? Ça aligne trois ou quatre pauvres bocaux et ça se prétend marchand! C’est à vomir!

Qu’il passât devant une quincaillerie, il s’arrêtait pour commenter d’un ton plein de fiel, avec le même regard dédaigneux:

— Lui, quincailler! Ça accroche au mur trois ou quatre pauvres articles de ferblanterie et ça se prétend marchand… On aura tout vu!… J’en ai plein le dos de tous ces crétins!

Et ainsi de suite dans toute la place: devant chaque échoppe, quelle qu’elle fût, à qui qu’elle appartînt, il s’arrêtait pour grommeler, teigneux:

— Et puis quoi encore, celui-là aussi il travaille, non mais il se prend pour qui!…

Qu’on lui parlât de n’importe quoi, de n’importe quel individu tant soit peu actif et entreprenant, aussitôt il le couvrait d’injures et le traînait dans la boue.

— Tu connais Mika?

— Tu parles si je le connais! lâchait-il avec aigreur, déjà contrarié.

— Il monte une fabrique!

— Cet abruti! Lui, une fabrique!… J’imagine d’ici la fabrique! On ne me la fait pas!

— Marko a lancé un journal.

— Marko? Un journal?… Ce crétin! Il se prend pour qui?… Marko, un journal! Tu m’en diras tant! Ah, tous ces timbrés, ce qu’ils peuvent me taper sur les nerfs.

Personne ne valait rien à ses yeux. Si quelqu’un avait ne serait-ce que l’idée d’entreprendre quelque chose, il décrétait aussitôt que c’était le dernier des imbéciles.

C’est bien dommage qu’il n’y ait pas chez nous davantage de gens de cette trempe; mais nous faisons des progrès et nous avons toutes les chances de pouvoir rejoindre avant longtemps ce petit pays idéal dans lequel j’ai passé quelque temps.

À la surface immobile des eaux stagnantes, nauséabondes, tapissées d’herbes glauques, on avait bien vu s’élever quelques vaguelettes, essayant de se dépêtrer pour prendre de la hauteur. Mais elles étaient vite retombées, la chape des herbes glauques s’était reformée et rien n’avait plus fait frémir la surface immobile. Pas la moindre vague ne s’était plus soulevée.

Ah! la puanteur de ces eaux croupissantes et inertes! Etouffante, suffocante. Du vent! du vent pour ébranler ce marécage infect où rien ne bouge!

Nulle part le moindre souffle d’air…

 

Source: Domanović, Radoje, Au fer rouge, Non lieu, Paris, 2008 (traduit par Ch. Chalhoub).

Mer morte (4/5)

(page précédente)

Le lendemain, le préfet envoya au gouvernement un rapport chiffré sur le meeting politique de la veille:

«Un courant politique puissant, opposé au gouvernement actuel, s’est fait jour dans mon district. Ce mouvement gagnant du terrain d’heure en heure, je nourris de sérieuses craintes quant au maintien de la dynastie actuelle. J’ai pris toutes les mesures possibles et utilisé tous les moyens à ma disposition pour enrayer cette calamité; mais comme ce mouvement d’opposition, ou pour mieux dire ce mouvement révolutionnaire, s’est répandu comme une traînée de poudre, toutes mes tentatives sont restées vaines et les révolutionnaires, par la force, se sont massivement rassemblés hier après-midi. J’ai pu constater, à écouter leurs discours agressifs et arrogants, qu’ils ont des principes anarchistes; en secret, ils fomentent certainement une sédition et un coup d’État dans le pays. Finalement, après des efforts acharnés, j’ai quand même réussi à disperser le rassemblement; nous courrions de grands risques: ils sont allés jusqu’à menacer de renverser la monarchie et de mettre en place un système de gouvernement républicain.

«Je me permets de transmettre en pièce jointe, à l’attention de M. le ministre, la liste des personnes les plus dangereuses (l’excentrique amateur de café au lait, de “Zuckerwasser” disait-il je crois, y était désigné comme meneur; figuraient également dans la liste les trois qui avaient voté pour le café). J’attends vos instructions quant aux suites à donner dans ces circonstances si graves et si déterminantes pour l’avenir de notre pays.»

Comme il avait rendu d’aussi considérables services à la patrie et à la direction du pays, le préfet de district fut immédiatement décoré et promu. Tous les opposants vinrent le féliciter et l’affaire en resta là.

Quand le meeting s’était terminé, j’avais demandé à l’un des participants:

— Chez vous, il n’y a personne qui fasse sérieusement de la politique?

— Il y en a eu.

— Et alors?

— Alors, rien… Des âneries!

— Comment ça, des âneries?

— Ah! ne m’en parle pas! Qui veux-tu qui s’occupe de politique!… J’en connais un qui a déjà essayé!

— Et qu’est-ce qu’il a fait?

— Un vrai cinglé! Qu’est-ce que tu voulais qu’il fasse!… On le connaît tous, on sait qui c’est, d’où il est, de qui il est le fils, ce qu’il mange à la maison. Son père avait bien un petit métier, mais c’était le dernier des derniers; lui, le fils, il est allé à l’école, il a vagabondé à droite à gauche dans le vaste monde, et quand il est revenu, il a commencé à me dire «il faut ci, il faut là», il parlait, je ne sais pas moi, de mettre de l’ordre, il parlait de lois, de constitution, de droits civiques, de liberté de réunion, d’élections… Ah! ne m’en parle pas, il radotait complètement celui-là!

— Et qu’est-ce que tu lui as dit?

— Rien! Qu’est-ce que tu voulais que je lui dise? J’ai ri, c’est tout. Je sais qui c’est, il n’a même pas de quoi manger, je connais son père, je connais toute sa famille. Ce n’est pas lui qui va venir m’expliquer ce que c’est qu’une constitution ce que c’est que la liberté!

— Mais peut-être qu’il savait ce que c’est? avais-je risqué.

— Tu plaisantes ou quoi? Je le connais assez pour savoir ce qu’il vaut.

— Et qu’est-ce qu’il a fait?

— Qu’est-ce que tu voulais qu’il fasse! Il lisait des bouquins, courait d’un endroit à l’autre, faisait un peu d’agitation, avec quelques autres gars qu’il avait enrôlés, ils organisaient des meetings. Il s’est fait arrêter, condamner, bannir. Une fois je lui ai dit: «Pourquoi toujours t’exciter comme un sale garnement au lieu de t’occuper de tes oignons? Tu es vraiment cinglé!»

— Et les autres, qu’est-ce qu’ils lui ont dit?

— Ils ont éclaté de rire. Quand il est sorti de prison et qu’on l’a vu passer dans la rue, quelqu’un lui a demandé: «Alors, tu l’as trouvée, ta constitution?» Tout le monde a bien rigolé. Parbleu! ce qu’on a pu se ficher de lui! Parfois c’était à se tordre de rire. Aujourd’hui encore on le surnomme Toma la Constitution[1]!

Mon interlocuteur en pleurait de rire.

— Et qu’est-ce qu’il est devenu?

— Un moins que rien. On n’a même pas voulu de lui comme fonctionnaire… Quel imbécile! Ses copains de classe, il faut voir les bonnes places qu’ils ont tous! Il ne peut s’en prendre qu’à lui-même. Cela dit, il faut lui reconnaître une chose: c’était le plus capable et le plus intelligent de toute la bande. Mais c’était un exalté. Rien n’est pire que de se mettre martel en tête. Il se piquait de remettre les choses dans le droit chemin! Ne pouvait pas faire comme tout le monde! Jamais content! Non mais, il se prenait pour qui, celui-là! Pauvre type!

— Et qu’est-ce qu’il fait maintenant?

— Dame! il a fini par revenir à la raison, mais trop tard! On l’a bien guéri de ses idées fixes, mais c’était un dur à cuire, l’administration n’aurait rien pu en tirer. Alors on a commencé à se payer sa tête, c’est là que des esprits malins l’ont surnommé «Constitution». De fil en aiguille, il est devenu la risée générale, les gens se fichaient de lui à la première occasion. À force de batailler, il a fini par s’épuiser… Il me fait pitié! Ce n’était pas un mauvais bougre!… Maintenant c’est un homme raisonnable, un type sérieux, il ne s’emballe plus comme avant. Il s’est complètement retiré et ne fréquente pratiquement personne. Il vit dans la misère, mais beaucoup de gens lui viennent en aide. Il nous fait pitié, mais à lui la faute…

— Et comment sont les gens avec lui aujourd’hui?

— Ils sont gentils!… Désormais personne ne se moque plus de lui, les gens l’aiment bien. Le pauvre diable! On a pitié de lui!

L’idée de vivre un certain temps dans ce minuscule pays me séduisit. J’y fis de nombreuses connaissances. Des gens épatants. Paisibles, discrets, filant doux, de vraies colombes. Ils mangeaient, buvaient, somnolaient, expédiaient parfois quelque menu travail. En un mot: des gens heureux. Ils vivaient dans une profonde quiétude, que rien ne venait perturber; une parfaite harmonie, que personne ne venait gâcher; une mare d’eau stagnante, dont nul souffle d’air ne venait déranger la surface immobile, tapissée d’herbes glauques — si l’on m’autorise cette comparaison pour décrire la société de ce minuscule pays décidément gâté par le destin.

De Serbie, j’avais apporté avec moi bien peu de chose: quelques pensées et quelques idéaux éculés hérités de mes ancêtres. Mais dans ce bienheureux petit pays, même ce peu se perdit; comme hypnotisé, je me laissai gagner par une épaisse torpeur qui commença de me plaire. C’est alors que je compris: nous aussi, les Serbes, nous avions de très sérieux atouts pour devenir un jour une nation pareillement béate, et ce n’était pas notre façon de vivre qui allait nous mettre des bâtons dans les roues.

Ainsi s’écoulaient les jours, tranquillement, sans bruit, paresseusement, jusqu’au moment où l’harmonie sociale vit sa belle ordonnance vaciller.

Un jeune homme fit publier un recueil de poésies.

Les poèmes, fort jolis, regorgeaient de sentiments élevés et d’authentiques idéaux.

L’ouvrage fut accueilli par les protestations de la société tout entière. Personne ne l’avait lu ni n’avait l’intention de le faire. Mais qu’il tombât entre les mains d’un quidam, celui-ci prenait aussitôt un air pincé, feuilletait le recueil, en palpait les pages à deux ou trois endroits, comme pour vérifier la qualité du papier, et finalement repoussait le livre loin de lui comme s’il s’agissait de la chose la plus ignoble au monde et, détournant la tête avec dédain, lâchait d’un ton hargneux: «Des poèmes?… Manquait plus que ça!…»

Une fois, pourtant, un deuxième quidam s’en mêla:

— Qui sait?… Peut-être ce recueil contient-il de jolies choses?

Le premier se signa et remua sur son siège. Puis, hochant la itéte et considérant son vis-à-vis avec commisération, il lui dit:

— Tu es encore plus maboul que l’auteur de ces balivernes!

Attrapant le livre du bout des doigts, grimaçant comme s’il lavait touché des immondices, il le lança encore plus loin, près quoi il ajouta:

— Tu l’as lu, ce bouquin, pour parler comme tu le fais?

— Non.

— Alors!

— Je n’affirme pas que c’est un bon livre, simplement je n’exclus pas qu’il le soit!… Et toi, tu l’as lu?

— Moi?… fit le premier d’un ton agressif, outragé par la question.

— Oui, toi!

— Moi?… répéta l’autre, encore plus agressif.

— Oui, toi, évidemment; c’est à toi que je parle!

Le premier fit le signe de croix, haussa les épaules, écarta les bras comme pour dire: «Qu’est-ce qu’il ne faut pas entendre!» mais ne dit mot. L’air ahuri, il fixait son comparse.

— Pourquoi faire le signe de croix? Je t’ai posé une question: tu as lu ce livre de poèmes, oui ou non? Je ne vois pas ce qu’il y a là de bizarre!

Le premier se signa de nouveau avant de répondre:

— Maintenant c’est moi qui te pose la question: tu es maboul, oui ou non?

— Qu’est-ce qu’il ne faut pas entendre! Je ne te compris pas.

— Moi non plus.

— Il n’y a rien à comprendre et il n’y a pas de quoi faire l’étonné… Je te demande si tu as lu ce livre.

— Et moi je te demande si tu as deux sous de jugeote.

Après cette repartie, notre premier comparse jeta violemment le livre sur la table en s’exclamant:

— Et il faudrait que je lise ces fadaises? Je n’ai pas encore perdu l’esprit! Et tant que j’ai toute ma tête, je ne lis pas ces choses-là…

Puis il ajouta un peu moins fort:

— Tu le connais, celui qui a écrit ces poèmes?

— Non.

— J’en étais sûr!… Sinon tu ne parlerais pas comme ça!

L’air encore plus pincé qu’il prit et le geste qu’il eut de la main en disaient long sur tout le mal qu’il pensait du poète.

— Et toi, tu le connais? demanda l’autre.

— Hélas oui! lâcha-t-il avec hauteur.

À l’expression de son visage, on voyait qu’il aurait préféré ne pas avoir cet honneur. Et pourtant, jusqu’à la veille encore, avant la publication de ses poèmes, il avait été bon ami avec l’auteur, dont il n’avait jamais dit de mal en société.

D’autres quidams, qui bien sûr n’avaient aucunement l’intention de lire le livre, échangeaient leurs impressions en ces termes:

— Quel scandale!… Des poèmes? Lu ?… Il se prend pour qui!

— Comment n’a-t-il pas honte!

— Le bon dieu lui a déjà enlevé la raison mais il en rajoute et se fait du tort tout seul… Non mais, tu parles de poèmes!… Pas plus tard que demain, j’en écrirais de bien meilleurs, mais je ne commettrai pas pareille ignominie, car j’ai le sens de l’honneur, moi, ce qui n’est pas son cas.

La société changea de comportement à l’égard du jeune poète.

Quand il passait dans la rue, les gens se poussaient du coude et se faisaient des clins d’œil.

En réponse à son «Bonjour!», les uns lâchaient sur un ton persifleur un «Bonjour poète!» agrémenté de regards en coin, les autres un «Salut, salut!» plein de sarcasmes. D’autres encore, l’air contrarié, concédaient un «Bonjour!» revêche et dédaigneux.

Mais, malheureusement, cela n’en resta pas à ces bavardages, auxquels du reste absolument tout le monde se livrait.

L’opinion publique fit front contre le jeune poète. Et ce qu’on mettait auparavant au compte de ses qualités, désormais on l’en blâmait; des défauts minimes, qu’auparavant on lui pardonnait, comme à tout un chacun, désormais n’étaient qu’épouvantables vices. On découvrit subitement que c’était une canaille, un ivrogne, un joueur, un homme sans caractère, un mouchard et, en plus de tout cela, un toqué.

— Je ne savais pas qu’il était aussi maboul! disaient les gens.

— Pour être honnête, je lui ai toujours trouvé quelque chose de louche.

— Moi aussi, mais ce n’était pas à ce point-là.

— Eh bien maintenant, c’est pour de bon.

Dans tous les milieux, on se mit à se payer sa tête; où qu’il allât pour régler quelque affaire, on mettait un point d’honneur à lui causer des ennuis. Dès qu’il apparaissait, les esprits s’échauffaient; chacun pensait aussitôt: «Tu peux bien faire le malin!… Des poèmes, ah ah! attends un peu de voir ce qu’on sait faire, nous!»

Le plus triste, c’est qu’il avait dédié ses poèmes à sa dulcinée, pensant lui faire plaisir; mais la pauvre fille n’eut guère à s’en réjouir: elle souffrit mille tourments et versa des torrents de larmes, car elle non plus ne fut point épargnée par l’opinion publique.

Hors de lui, ulcéré de voir le nom de sa fille mêlé à cette affaire d’après lui insensée, le père de la fiancée écrivit au jeune poète la lettre suivante:

«Monsieur,

«Vos inepties, vos absolues sottises, vos insanités sont l’objet de la risée générale dans toute la ville. Au lieu d’y mêler le nom de ma fille, vous auriez mieux fait de les dédier à votre père, à qui elles iraient comme un gant, vu qu’il est connu pour être le dernier des derniers, tout comme vous d’ailleurs. Personne jusqu’à présent n’a montré du doigt ma maison, et je ne tolérerai pas que tout le monde galvaude le nom de ma fille, ni qu’il figure dans votre livre de détraqué. Voilà comment vous me remerciez de la confiance et de la bienveillance que je vous ai témoignées! En jetant l’opprobre sur mon foyer! Aussi, à partir d’aujourd’hui, ne vous avisez pas de mettre les pieds chez moi. Du reste, j’exige que vous fassiez amende honorable dans un délai de cinq jours, à défaut de quoi vous aurez droit, monsieur, à une bastonnade en pleine rue, ou en n’importe quel lieu où je vous trouverais.»

L’affaire de la dédicace eut pour dénouement toute une série de scandales; et comme le jeune poète travaillait dans l’administration, son supérieur fit rapport au ministre de tutelle en ces termes:

«(Comme j’ai oublié le prénom et le nom, il faut s’en remettre à la formule d’usage X.) Un fonctionnaire placé sous mes ordres, employé par ailleurs sérieux et consciencieux, s’est totalement déconsidéré ces derniers temps en publiant une espèce de recueil de ce qu’il appelle ses poèmes. Le prestige de l’administration exige que le susdit quitte ses fonctions. Les futilités auxquelles il s’adonne sont en effet indignes du dernier des camelots et a fortiori d’un agent de l’État. Je prie monsieur le ministre d’écarter du service public ce fonctionnaire discrédité, ou à tout le moins de l’écarter du poste qu’il occupe actuellement, jusqu’à ce qu’il s’amende.»

Le ministre le muta.

Mais, malheureusement, le pays n’était pas grand et les mauvaises réputations vont loin: l’accueil qu’on lui réserva là-bas fut encore pire. Le prestige de l’administration comme le moral de l’opinion l’exigeaient: le ministre n’eut d’autre choix que de révoquer de la fonction publique ce monstre qui écrivait des poèmes.

L’opinion publique avait obtenu gain de cause. Plus aucun poème du jeune talent ne vit jamais le jour. Il disparut du paysage et personne n’entendit plus parler de lui.

— Quel dommage! Un homme si jeune!

— Ce n’était pourtant pas un mauvais bougre.

— Certes, mais voilà ce qui arrive quand on n’en fait qu’à sa tête au lieu de faire comme tout le monde.

— J’ai pitié de lui, le pauvre!

— Bah, qu’est-ce qu’on y peut? Il l’a bien cherché!

Après cet ébranlement passager, le pays retrouva rapidement sa belle harmonie. La minuscule vague qui s’était élevée à la surface calme et immobile de l’eau stagnante retomba. La société se replongea avec satisfaction dans sa torpeur.

(page suivante)

 

[1] Allusion à Toma Vučić Perišić (1788–1859), chef militaire et politique, partisan de la constitution de 1838 qui limitait le pouvoir de Miloš Obrenović. (N.d.T.)

Mer morte (3/5)

(page précédente)

J’ai énormément voyagé de par le monde. À quelques exceptions près, les gens n’en croient pas un mot et disent que je raconte des histoires. Quelle drôle d’idée! Après tout ils peuvent bien croire ce qu’ils veulent. L’essentiel, c’est ce que je dis: j’ai énormément voyagé.

En parcourant le monde, on voit vraiment toutes sortes de choses, qu’on n’imaginerait même pas en rêve, et encore moins à l’état de veille. Tenez, la presse britannique est tombée à bras raccourcis (je l’ai lu dans l’un de leurs quotidiens) sur un malheureux Anglais qui avait écrit une sorte de journal de son voyage en Serbie. J’ai lu ce journal de voyage et je le trouve assez fidèle. Pourtant, personne en Angleterre n’a voulu croire qu’un pays comme la Serbie pouvait exister, et encore moins accorder du crédit à ce qu’écrit ce voyageur à son sujet. On l’a traité d’exalté et même de fou. Ces esprits critiques seraient bien avisés de reconnaître que tout est possible dans le vaste monde et de cesser de crier tous en chœur: «Ce n’est pas crédible! Pas conforme à la nature! On dirait des personnages tombés de la Lune!» (Ce faisant ils ne remarquent pas qu’ils sont cernés, nous aussi d’ailleurs, par une foule d’individus bien pires que s’ils étaient tombés de la Lune.) Qu’ils arrêtent de nous seriner avec ce fil rouge qui, à les entendre, devrait traverser l’œuvre tout entière; ce n’est qu’un stéréotype, cela ne mène nulle part.

Il m’est arrivé une aventure similaire. J’ai découvert au cours de mes voyages une communauté extraordinaire, ou plutôt une contrée, un État miniature, je ne saurais comment dire.

Dans ce minuscule pays (adoptons simplement cette dénomination), la première chose sur laquelle je tombai fut un meeting politique.

«Bon sang! C’est bien ma chance!» me dis-je en mon for intérieur. Je n’étais guère à mon aise car en Serbie j’avais perdu l’habitude d’assister aux réunions politiques et de me mêler des affaires publiques. Là, l’heure était au rassemblement et à la réconciliation, plus moyen de trouver quelqu’un avec qui se disputer honnêtement.

Je n’en revenais pas. Le meeting était dirigé par le représentant local des autorités de ce minuscule pays, je crois qu’ils disaient «préfet de district», et c’était lui qui avait convoqué la réunion.

Dans l’assistance, beaucoup étaient assoupis ou bouffis de sommeil, il y en avait qui somnolaient debout, la bouche à demi ouverte, les yeux fermés, la tête dodelinant de droite à gauche et de haut en bas. De loin en loin, deux braves citoyens branlaient du chef un peu plus fort, leurs crânes se cognaient, ils sursautaient, se considéraient d’un regard éteint, sans s’étonner de rien, leurs yeux se fermaient à nouveau, ils se remettaient à dodeliner de la tête avec application. On ne comptait pas ceux qui s’étaient couchés par terre et dormaient, c’était un bonheur d’entendre leurs ronflements. Du reste, beaucoup étaient parfaitement réveillés, qui roulaient les yeux et bâillaient bruyamment à s’en décrocher la mâchoire, ajoutant une note harmonieuse au chœur des ronfleurs. Tout d’un coup la milice déboula, qui apportait d’autres braves citoyens. Chaque milicien en avait chargé un sur son dos, qu’il venait déposer au meeting. Certains de ces braves citoyens restaient calmes, ne pipaient mot et regardaient avec indifférence autour d’eux; d’autres s’étaient endormis; quelques-uns se débattaient comme de beaux diables; on avait ligoté les plus coriaces.

– Qu’est-ce que c’est que ce meeting? demandai-je à l’un des quidams de l’assistance.

– Va savoir! lâcha-t-il, flegmatique.

– Ce n’est pas l’opposition, quand même?

– L’opposition! fit-il, toujours sans un regard pour son interlocuteur.

– Ne me dis pas que les autorités convoquent l’opposition au meeting qu’elles ont elles-mêmes organisé qt qu’en plus, elles y font traîner les gens par la force! insistai-je.

– Les autorités!

– Mais contre elles-mêmes?

– Sûrement! me répondit-il avec contrariété, ne sachant pas très bien sur quel pied danser.

– C’est peut-être un meeting contre le peuple? demandai-je.

– Peut-être! reprit-il sur le même ton.

– Et qu’est-ce que tu en penses? demandai-je.

Il me gratifia d’un regard morne et vide, haussa les épaules, écarta les bras comme pour dire: «Est-ce que ça me regarde!»

Je me détournai et m’apprêtai à aborder un deuxième quidam, mais son visage sans l’ombre d’une expression m’en dissuada. C’eût été une initiative inconsidérée, vouée à l’échec!

Soudain j’entendis une voix gonflée d’indignation:

– Qu’est-ce que ça veut dire? Il n’y en a pas un seul qui veuille aller dans l’opposition! C’est intolérable. Tout le monde est partisan du gouvernement, tout le mond veut être du côté du pouvoir, tout le monde est bien discipliné et se tient bien tranquille, et c’est pareil jour après jour. Une docilité à vous donner la nausée!

«Quel peuple merveilleux! Quelle bonne éducation!» pensai-je en mon for intérieur, et je me pris à jalouser ce petit pays idéal. Ici au moins, feue ma tante n’aurait pas eu motif à se lamenter ni à voir sans cesse péril en la demeure. Les gens étaient bien élevés, faisaient preuve de discipline, se tenaient tranquilles, beaucoup plus en tout cas que ne l’exigeait de nous notre bon vieil instituteur lorsque nous étions enfants. Leur conduite était si irréprochable, ils étaient si paisibles que même la pacifique police s’ennuyait ferme.

– Si vous continuez comme ça, vitupérait le préfet avec aigreur, nous n’hésiterons pas à passer à la vitesse supérieure: c’est par décret que le gouvernement nommera les membres de l’opposition. Au cas où vous ne seriez pas au courant, sachez que ça se fait à l’étranger. Ce sera réglé en un tourne-main: Untel est nommé chef de l’opposition au régime actuel, qui sera radicale et sans pitié; ses émoluments seront de quinze mille dinars par an. Untel, Untel et Untel sont nommés membres du conseil national du parti d’opposition, allez hop. Ensuite, dans tel district, l’opposition sera répresentée par Untel et Untel, on aura enfin la paix. Ça ne peux plus durer. Le gouvernement a déjà trouvé le moyen de lancer un journal qui lui sera entièrement défavorable. Les négociations à cet effet sont en cours et des gens braves, fiables et fidèles ont été identifiés.

Les citoyens, c’est-à-dire les membres de l’opposition, regardaient à moitié endormis le préfet de district. Leurs traits ne laissaient apparaître aucune réaction d’aucune sorte. Ni étonnement, ni révolte, ni satisfaction – absolument rien, comme si le représentant des autorités n’avait pas ouvert la bouche.

– Donc, vous êtes désormais l’opposition! déclara-t-il.

Les gens le regardèrent sans un mot, sans ciller, sans réagir.

Prenant en main la liste des présents, c’est-à-dire de ceux qu’on avait forcés à venir au meeting, le préfet entreprit de faire l’appel.

— Tout le monde est là! dit-il avec contentement quand il eut fini.

Renversé sur le dossier de sa chaise, satisfait, il se frotta les mains.

— Paaarfait! dit-il, le sourire aux lèvres. Nous pouvons enfin nous y mettre!… En tant qu’opposants au gouvernement, vous avez pour mission d’attaquer le gouvernement avec la plus grande virulence, de réprouver sa conduite des affaires et de condamner les orientations de sa politique tant intérieure qu’extérieure.

Pendant que l’assistance reprenait peu à peu ses esprits, quelqu’un se hissa sur la pointe des pieds, leva la main et dit d’une petite voix geignarde:

— Monsieur, monsieur! Je peux vous raconter l’histoire d’un opposant.

— Vas-y, on t’écoute.

Celui qui avait demandé la parole s’éclaircit la voix, bomba le torse puis se mit à débiter son histoire sur un ton qui rappelait le nôtre, à l’école primaire, lorsque nous répondions aux questions du maître en lui récitant les leçons de morale:

— Il était une fois deux citoyens, l’un s’appelait Milan et l’autre Ilija. Milan était un gentil citoyen, sage et discipliné, Ilija un vilain citoyen, un propre à rien. Milan obéissait en tout à son gentil gouvernement, et Ilija était un propre à rien qui n’obéissait pas à son gentil gouvernement et votait contre les candidats du gouvernement. Alors le gentil gouvernement convoqua Milan et Ilija et déclara: «Milan, tu es un citoyen sage et discipliné, voici pour toi beaucoup d’argent; en plus de ton emploi actuel, tu te verras confier une autre charge avec une meilleure paie.» Après quoi on tendit au gentil Milan un plein sac de monnaie. Milan baisa la main du gentil gouvernement et s’en fut allègrement chez lui. Le gouvernement se tourna alors vers Ilija et lui dit: «Ilija, tu es un vilain citoyen, un propre à rien, je vais donc t’arrêter et te prendre ton salaire pour le donner aux gentils et aux braves.» La police arrêta sur-le-champ le vilain Ilija, qui souffrit beaucoup et plongea sa famille dans l’affliction. Tel est le sort de tous ceux qui n’obéissent pas à leurs aînés et à leur gouvernement.

— Très bien! dit le préfet de district.

— Monsieur, monsieur! Je sais ce que nous enseigne cette histoire! lança quelqu’un d’autre.

— Bien, on t’écoute!

— Cette histoire nous enseigne qu’il faut toujours être fidèle au gouvernement et toujours lui obéir si on veut pouvoir vivre en famille. Les citoyens sages et disciplinés ne se comportent pas comme Ilija et comme ça tous les gouvernements les aiment! dit l’opposant.

— Bien, et quel est le devoir d’un citoyen sage et discipliné?

— Le devoir d’un citoyen sage et patriote est de se lever chaque matin de son lit.

— Très bien, c’est son premier devoir. En a-t-il d’autres?

— Oui, il en a d’autres.

— Qui sont?

— De s’habiller, de se débarbouiller et de petit-déjeuner!

— Et ensuite?

— Ensuite il sort tranquillement de sa maison et va tout droit à son travail, et s’il n’a rien à faire alors il va au bistrot où il attend qu’il soit l’heure de déjeuner. À midi pile, il retourne tranquillement chez lui pour déjeuner. Après, il boit un café, se lave les dents et se couche pour faire un somme. Quand il a bien dormi, il se débarbouille et va faire une promenade, après quoi il se rend au bistrot et, quand vient l’heure du dîner, il rentre tout droit chez lui pour dîner. Après, il se couche dans son lit pour dormir.

De nombreux membres de l’opposition racontèrent à tour de rôle une petite histoire en soulignant bien sa morale édifiante. Puis ils exposèrent leurs convictions et leurs principes.

L’un d’eux proposa qu’on mît fin au meeting pour aller de concert au bistrot boire un verre de vin.

Là, les opinions divergèrent pour donner lieu à un débat houleux. Personne ne se sentait plus l’envie de dormir. On vota sur les principes. À l’issue du vote, le préfet annonça que la proposition était acceptée dans son principe et qu’il était acquis qu’on irait au bistrot; il ne restait plus qu’à discuter les détails: qu’allait-on boire là-bas?

Les uns se prononcèrent pour du vin à l’eau de Seltz.

— Ah non! hurlèrent les autres, il vaut mieux de la bière!

— Moi, par principe, je ne bois pas de bière! rétorqua l’un de ceux du premier groupe.

— Moi, par principe, je ne bois pas de vin.

Une foule de principes et de convictions furent ainsi convoqués, alimentant une vive polémique.

Quelques-uns (une infime minorité) mentionnèrent le café. Mais l’un d’eux, consultant sa montre, déclara:

— Trois heures cinq! Maintenant, moi non plus je ne peux plus boire de café. Par principe, je n’en bois qu’avant trois heures de l’après-midi, jamais après.

À l’issue d’innombrables discours, qui durèrent tout l’après-midi, on passa au vote.

Le préfet de district, en digne représentant des autorités, se montra objectif et équitable. Il ne voulait en rien influer sur la liberté de vote. Il permit à tout citoyen d’exprimer, par la pacifique voie parlementaire, ses intimes convictions. Ce droit était du reste garanti à chacun par la loi, à quoi bon le lui refuser?

Le scrutin se déroula dans l’ordre le plus parfait.

À l’issue du vote, le préfet se leva, le visage sérieux et grave, comme il convient au président de séance d’une assemblée politique, et d’une voix plus sérieuse encore communiqua les résultats:

— A l’écrasante majorité, le groupe pour le vin à l’eau de Seltz l’emporte; il est suivi par la fraction pour le vin non coupé, elle-même suivie par la fraction pour la bière. Trois électeurs se sont prononcés pour le café (deux avec sucre, un sans sucre) et enfin une voix s’est portée sur le café au lait.

J’ai oublié de préciser que ce dernier citoyen n’avait pu terminer son discours contre le gouvernement, le tapage de la foule ayant couvert sa diatribe puérile. Un peu plus tard, il avait repris la parole pour dire qu’il était contre ce type de réunion, que ce n’était d’ailleurs pas du tout un meeting de l’opposition, que c’était une plaisanterie machinée par les autorités, mais là encore les cris et le tapage des autres l’avaient empêché de finir.

Le préfet se tut un bref instant avant d’ajouter:

— En ce qui me concerne, je prendrai une bière, car M. le ministre ne boit jamais de vin à l’eau de Seltz.

Le doute s’empara aussitôt de l’opposition, qui déclara comme un seul homme qu’elle était pour la bière (à l’exception de celui qui avait voté pour le café au lait).

— Je ne tiens pas à influer sur votre libre choix, dit le préfet, je vous prie donc de vous en tenir à vos convictions.

Rien n’y fit! Personne ne voulut entendre parler de convictions et tout le monde argua que, si le vote avait donné ces résultats, c’était par pur hasard. Chacun d’ailleurs se demandait comment cela avait bien pu se produire vu que personne, en réalité, ne partageait l’avis qui avait recueilli la majorité des voix.

Mais enfin tout se finit bien et, après ce long et pénible labeur politique, on s’achemina vers le bistrot.

On but, on chanta, on porta des toasts au gouvernement et à la nation tout entière; tard dans la nuit, on finit par se séparer pour rentrer tranquillement chez soi.

(page suivante)