Tag Archive | Родина

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)

Страдия (7/12)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

  1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
  2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
  3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Страдия (1/12)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Мертвое море (1/5)

Как только я сел писать этот рассказ, перед глазами у меня встал образ моей покойной тетушки. Точь-в-точь такая, как была, бедняжка, при жизни: в желтой кофте из грубого сукна, будто с чужого плеча, в короткой юбке из того же сукна и голубом в желтых цветочках переднике; на ногах туфли, которые явно ей велики, расшитые, разумеется, тоже желтыми нитками; на голове платок темножелтого цвета. Желтое морщинистое лицо ее печально; глаза, почти такого же цвета, что и лицо, постоянно выражают озабоченность; тонкие синеватые губы сложены так, будто она вот-вот заплачет, а между тем я ни разу не видел покойницу плачущей, хотя она, опасавшаяся всего на свете, постоянно вздыхала, причитала и бормотала про какие-то свои предчувствия. Немного сутулая, с узкой впалой грудью, сунет она, бывало, руки за пояс и бродит по комнатам, по двору, не упуская ни единой мелочи и во всем усматривая плохое. Попадется ей под ноги во дворе камень, она и тут видит опасность.

— Ох-хо-хо!.. Споткнется ребенок, ударится головой об камень, разобьется! — проворчит она с выражением отчаяния на лице, поднимет камень и выбросит за ворота.

Сядем обедать, она сразу ко мне:

— Не торопись, вот проглотишь кость, она тебе все кишки пропорет.

Поедет кто со двора верхом на лошади, она — руки за пояс и начнет:

— Ох-хо-хо! Берегись, смотри; понесет с испугу чертов конь и — башкой об землю!

Если же едут на повозке, она и здесь предвидит тысячу опасностей, которые тут же по своему обыкновению сердито перечислит в страхе и беспокойстве:

— Ох-хо-хо! Шарахнется лошадь в сторону, и повозка под откос!.. Ведь не смотрят, куда едут, а потом: начнут таращить глаза, ан уже в овраге валяются.

Возьмет ребенок палку, она, грешница, не может, бывало, не проворчать:

— Упадет на палку-то, а она острая, и выколет глаз;

Собирается ли кто-нибудь из домашних на реку купаться — она за целый час до этого начинает ворчать по углам:

— Водовороты ведь там, господи, только окунешься— и затащит в омут. А тогда поздно плакать-то. Ох-хо-хо!.. Вода хуже огня. Затянет бездна — и все тут.

Сколько раз, помню, я, еще ребенком, стою себе возле нашего дома, а тетушка уже заводит свою зловещую воркотню, держа руки за поясом:

— Ох-хо-хо! Нашел где стоять, а упадет сверху кусок черепицы — трах по голове, и не встанешь.

Пошлют меня в сельскую лавочку, как раз напротив нашего дома, купить на пять пара[1] соли или перца, она непременно снабдит меня на дорогу мудрыми и дальновидными советами:

— По лестнице иди осторожно, гляди под ноги, по сторонам не зевай. Чего доброго оступишься, и прощай твоя головушка… У турка этого,— так она называла лавочника, весьма, в общем, достойного человека, только за то, что он палкой прогонял наших свиней со своей бахчи, — не смей ничего в рот брать. Подсунет отраву — и сковырнешься, как индюшонок.

Да что бы человек ни делал, пусть даже ничего не делал, — во всем моя добрая покойная тетушка умела находить опасность. Спишь — ох-ох! Воду пьешь — ох-ох! Сидишь — ох-ох! Идешь — опять это зловещее — ох-хо-хо!

Как-то в воскресенье пошел дядя в церковь.

— Ох! — провожает его тетка привычным восклицанием, сунув руки за пояс.

— Что тебе? — спрашивает дядя.

— Ох-хо-хо! — слышится в ответ.

— Церковь вроде не война, чего ты охаешь, будто провожаешь на виселицу, а не в храм божий!

Тетя смотрит на дядю почти е отчаянием, полная ужасных предчувствий, и вместо ответа тяжело и горестно вздыхает.

— Да ты что, с ума сошла?

— Гайдук выскочит из леса да как пырнет кинжалом, — запинаясь, шепчет тетка, стараясь изо всех сил говорить громче. Всегда она так странно говорила, прости господь ее душу!

— Гайдук среди бела дня! Да у нас, сколько помню себя, и ночью их не бывало!

— День на день не приходится… Схватит, утащит в лес и заколет, как ягненка… Ох-хо-хо!

Бедный дядя, помню, будто вчера это было, перекрестившись левой рукой, уходит сердитый, а тетка, напуганная страшными предчувствиями, — руки за поясом, — с тоской глядит ему вслед и, как всегда, бормочет.

— Заколют, как ягненка!.. Ох-хо-хо!

Да, такой была моя незабвенная добрая и мудрая тетушка. Сейчас, когда я пишу это, она стоит передо мной как живая, и я будто слышу ее зловещую воркотню.

Была бы жива бедняжка, она с неподдельным ужасом обнаружила бы, конечно, множество страшных вещей в этом моем рассказе — в каждой его фразе, каждом слове, каждой букве. В ушах у меня словно звучит ее пророчество: «Ох-хо-хо! Придет жандарм — хлоп — и сразу арестует!..»

«Ох-хо-хо, — хлоп, и арестует», — так сказала бы моя покойная тетя. Вспоминать о милых и дорогих сердцу покойниках — хорошее дело, и в этом отношении я заслуживаю всяческой похвалы, но, в конце концов, меня могут спросить, какая связь между моей покойной теткой и этим рассказом.

Если говорить откровенно, я и сам удивляюсь, какую связь, черт возьми, может иметь моя тетка со всем этим делом? Возможно, такую же, какая существует между Народной скупщиной и Сенатом, Ну да ладно. Кого, наконец, интересует, имеется ли в вещах связь и смысл! У нас, слава богу, в отличие от других стран, есть мудрый обычай — все делать наоборот: не так, как нужно, вопреки здравому смыслу и логике. Так могу ли я допустить, что в стране, где все без смысла, лишь мой рассказ имеет какой-то смысл. Что делать, такова уж, видно, наша судьба, а раз так, пусть все идет как оно есть.

«Ох-хо-хо!» — сказала бы тетушка.

Но стоит человеку поразмыслить немного (если, конечно, есть люди, которые занимаются столь опасным видом спорта), и он увидит в рассказе о моей покойной тетке более глубокий смысл.

Подумайте только, какая несуразица пришла мне в голову. Наша «дорогая многострадальная родина» во многом походит на мою покойную тетку.

В детстве, до школы, меня воспитывала тетя, и, как женщина умная, разумеется без батогов. А после я пошел в школу, где программы от первых и до последних классов были столь замечательны, что я и по сей день убежден, что моя бедная тетя входила в Совет по делам просвещения и оказала на его деятельность сильнейшее влияние. Таким образом, школа продолжала воспитание в теткином духе, лишь усовершенствовав его введением батогов. Однако я должен признать, что школа была гораздо хуже и страшнее тети. С первых же страниц букваря меня начали учить, как нужно себя вести.

«Примерный ученик идет из школы прямо домой размеренным шагом, смотрит прямо перед собой, по сторонам не озирается. Придя домой, аккуратно кладет книги, целует старшим руки и садится на свое место.

Из дома в школу идет тем же манером: спокойно, нога за ногу, глядя прямо перед собой. Придя в школу, кладет книги, безмолвно садится на свое место, а руки складывает перед собой на парте».

И вот вам ученик — тихий, слабенький, в правой руке он держит книжки, левая опущена, голова, набитая знаниями, как спелый колос зерном, клонится к земле, личико кроткое и такое напряженное, что на него без смеха глядеть нельзя; еле-еле перебирает он ножонками, по сторонам не смотрит, хотя рядом с ним люди мечутся в разные стороны. Ничто не может, не смеет привлечь его внимания. Так же идут и другие дети, на улице их полно, но они и не видят друг друга. Почти неслышно входят они, вернее, проскальзывают в школу, садятся по своим местам, складывают на партах ручонки и застывают с таким выражением лица, словно их собрались запечатлеть на фотографии. На уроках они не пропускают мимо ушей ни одного слова учителя, а после уроков таким же порядком выскальзывают из школы и идут домой.

Вот как бы это выглядело, если бы мы были воистину примерными детьми. Моей тетке такое воспитание очень нравилось, но мы не были в состоянии полностью следовать правилам хорошего поведения. Все мы грешили, кто больше, кто меньше, и в соответствии с этим учитель, в сущности добряк, наказывал, кого построже, кого помягче.

— Господин учитель, а он дорогой бежал!

— На колени! — изрекает учитель.

— Господин учитель, а он смотрел, в окно!

— На колени!

— Господин учитель, а он разговаривал!

Оплеуха.

— Господин учитель, а он прыгал!

— Без обеда!

— Господин учитель, а он пел!

Опять оплеуха.

— Господин учитель, а он играл в мяч!

— В угол!

Но не только наш старый добрый учитель бдительно следил за нами, дабы предупредить несчастный случай, могущий произойти по нашей неосмотрительности. Вдобавок к его устным поучениям и оплеухам мы получили вскоре и мудрые печатные наставления для юношества. Это, как всегда, были «Стебелек», «сорванный» таким-то и таким-то, «Букетик», «набранный» для милых деток тем-то и тем-то, — все книги с красивыми, трогательными названиями и прекрасным поучительным содержанием.

«Жил-был один непослушный мальчик, полез он как-то на дерево, да сорвался, упал и сломал ногу, так и остался на всю жизнь калекой».

«Жил-был один нехороший мальчик, который не слушался старших. Бегал он как-то по улицам, сильно вспотел, продуло его холодным ветром, он простудился и тяжело заболел. Бедная его мама много ночей просидела у его постели и плакала. Долго болел этот мальчик и, наконец, умер, навеки опечалив своих добрых родителей. Хорошие дети так не поступают».

«Гулял как-то один непослушный мальчик по улицам, выскочил страшный зверь и растерзал его».

После каждой поучительной притчи учитель разбирает с нами вытекающее из нее нравоучение.

— О чем мы сейчас читали? — спрашивает он.

— Мы читали про одного непослушного мальчика, как он гулял по улицам и как выскочил страшный зверь и растерзал его.

— Чему учит нас этот рассказ?

— Этот рассказ учит нас не гулять по улицам.

— Так. А что можно сказать про мальчика, который гулял по улицам?

— Это нехороший и злой мальчик.

— А что делают хорошие дети?

— Хорошие дети не гуляют, и за это их любят родители и учитель.

— Очень хорошо.

— «Однажды сидел один мальчик в комнате у окна, а другой стрелял из рогатки в голубя, да промахнулся. Голубь весело вспорхнул, а камень попал в окно, разбил стекло и прямо в глаз первому мальчику, и остался он на всю жизнь кривой».

— Что можно сказать о мальчике, который сидел у окна?

— Это нехороший и злой мальчик.

— Чему учит этот рассказ?

— Рассказ учит нас не сидеть, потому что это делают только нехорошие, непослушные дети.

— А как поступают хорошие дети?

— Хорошие дети не сидят в комнате, где есть окна.

Так разъясняется каждый рассказ и из каждого делаются нравоучительные выводы, как должны вести себя добрые и послушные дети.

Хорошие дети не ходят, не бегают, не разговаривают, не лазают по деревьям, не едят овощей, не пьют сырой воды, не ходят в лес, не купаются, не… — да разве все перечислишь! Короче говоря, напичканные мудрыми и полезными наставлениями, все мы старались по возможности совсем не двигаться. Лучше— хуже, все мы были добрыми и послушными детьми и хорошо помнили наставления старших.

(Далее)

 

[1] Пара – мелкая монета.

Отмена страстей

Мы, сербы, хвала милостивому богу, сделали все, что положено, и теперь можем на досуге зевать, сколько душе угодно, дремать, нежиться и почивать, а когда нам и это надоест, можем, потехи ради, полюбопытствовать, что в других, не таких счастливых странах делается. Говорят — упаси нас, господи, от такой напасти! — будто есть страны, где люди все дерутся да ссорятся из-за каких-то там прав, свободы какой-то и личной безопасности. Мороз по коже подирает, как подумаешь о несчастных, которые у себя дома никак не разберутся, тогда как мы до того дошли, что наводим порядки даже в Китае и Японии. С каждым днем уносимся все дальше от своей страны, еще немного, и наши журналисты начнут присылать корреспонденции с Марса, Меркурия или, на худой конец, с Луны.

И я сын этого счастливого народа и вот хочу, дабы не отстать от моды, рассказать вам об одной далекой, очень далекой неевропейской стране и о том, что происходило в ней очень, очень давно.

Неизвестно в точности, где находилась эта страна, как назывался народ, ее населявший, но во всяком случае было это не в Европе, а народ мог называться любым именем, только не сербами. На этом сходятся все старые историки, хотя новые, возможно, попытаются утверждать противное. Впрочем, сие не входит в нашу задачу, и я не касаюсь этого вопроса, хотя и грешу таким образом против обычая говорить о том, чего не разумеешь, и делать то, к чему непригоден.

Достоверно известно, что народ этот, испорченный и безнравственный, был исполнен пороков и пагубных страстей; вот я и решил позабавить вас рассказом об этом.

Разумеется, дорогие читатели, вы не можете безоговорочно поверить, что когда-либо могли существовать столь испорченные люди, но знайте — все это я рассказываю по старинным записям, хранящимся у меня.

Вот в точном переводе несколько донесений разным министрам:

«Земледелец Н. Н. из Кара зашел сегодня после пахоты в корчму, где пил кофе и с упоением читал газеты, в которых делаются выпады против нынешних министров…»

«Учитель Т. из Борка по окончании школьных занятий собирает вокруг себя крестьян и подговаривает их основать хоровую дружину. Кроме того, этот учитель играет с подмастерьями в клисс[1], а с учениками — в пуговки и поэтому чрезвычайно вреден и опасен. Некоторым крестьянам он читал книги и предлагал покупать их. Это зло нельзя терпеть. Он развращает всю округу и клевещет на честных граждан, уверяя, будто они хотят свободы, а на самом деле он сам беспрестанно твердит, что свобода слаще всего на свете. Заядлый курильщик и, когда курит, плюется».

«Священник Дж. из Cора, совершив службу в храме, отправился на митинг в соседний город».

Сами видите, какого только сраму не бывало на свете!

Слушайте дальше:

«Судья С. голосовал сегодня за общинное правление. Этот обнаглевший судья выписывает оппозиционную газету и с наслаждением ее читает. Он осмелился отстаивать в суде правоту крестьянина, обвиненного в оскорблении и сопротивлении властям за то, что он при свидетелях заявил о своем нежелании покупать хоть что-нибудь в лавке кмета Габора. Кроме того, этот же судья выглядит задумчивым, а это ясно доказывает, что он насквозь порочен и наверняка замышляет крупный заговор против теперешнего режима. Нужно привлечь его к суду за оскорбление государя, ибо он безусловно не может быть сторонником династии, раз пьет кофе в кафане[2] Мора, дед которого был добрым знакомым побратима Леона, поднявшего в Ямбе мятеж против приближенных деда ныне правящего государя!»

Были и еще менее достойные люди в этой несчастной стране. Познакомьтесь хотя бы с этим донесением:

«Адвокат из Тула защищал одного бедняка, отца которого убили в прошлом году. Адвокат этот страстный охотник и любитель пива и, что еще хуже, основал какое-то общество помощи бедным нашей округи. Этот дерзкий выродок утверждает, что шпионы — самые последние люди!»

«Учитель Т. бегал сегодня по городу с уличными мальчишками и крал у зеленщиков груши, а вечером стрелял из рогатки в голубей и разбил окно в казенном здании. Это бы еще куда ни шло, но он посещает митинги, голосует на выборах, беседует с гражданами, читает газеты, говорит о государственном займе и чего только еще не учиняет во вред преподаванию!»

«Крестьяне из Вара начали строить новую школу, и, вполне возможно, этим пороком заразится вся округа. Нужно срочно пресечь сие гнусное направление, вредное для государства!»

«Ремесленники в Варе основали читальню и каждый вечер собираются там. Эта страсть пустила глубокие корни, особенно среди молодежи, а люди постарше мечтают основать, кроме читальни, пенсионный фонд. Нельзя терпеть этого в нашем крае, ибо сие является соблазном для всех порядочных людей, не ругающих министров!.. А один ремесленник помышляет даже о разделении труда!.. Роковые страсти!..»

«Крестьяне из Бадуа требуют общинного самоуправления!»

«Граждане Трои хотят свободы выборов!»

«Многие здешние чиновники добросовестно делают свое дело, а один, помимо этого, играет на флейте и знает ноты!»

«Писарь Мирон с увлечением танцует на вечеринках и заедает пиво солеными семечками. Чтобы он излечился от этих страстей, надо его выгнать со службы».

«Учительница Хела каждое утро покупает цветы и тем соблазняет окружающих. Нельзя держать такую на службе — она испортит нам молодежь».

Кто бы мог перечислить все гнусные страсти этого несчастного народа? Достаточно сказать, что во всей стране нашлось лишь десять порядочных и честных людей, а все остальные — и мужчины и женщины, и старые и молодые— были испорчены, как говорится, до мозга костей.

Каково, по-вашему, было этому десятку честных и хороших людей в той испорченной стране?.. Тяжело, очень тяжело, и больше всего из-за того, что были они невольными свидетелями гибели своего отечества, так горячо ими любимого. Ни днем, ни ночью не давала им уснуть забота: как исправить своих грешных сограждан, как спасти страну от гибели?

Пламенно любящие свою родину, полные добродетелей и благородства, они готовы были принести любые жертвы на алтарь отечества. И в один прекрасный день мужественно склонили они головы перед волей жестокой судьбы, уготовавшей им тяжкое бремя, и стали министрами, взяв на себя благородную задачу очистить страну от грехов и страстей.

Люди они ученые, и все же нелегко было им справиться с таким трудным делом.

Но вот однажды самого глупого из них (а на языке того народа это значило самого остроумного) осенила мысль созвать Народную скупщину с тем, однако, чтобы дела в ней решали иностранцы. Ухватились все за эту дивную идею и наняли на государственный счет двести иноземцев да столько же еще навербовали из числа тех, что случайно оказались в этой стране по торговым делам. Отказывались они, отказывались, но — чья сила, того и воля. Так набралось четыреста иностранцев, готовых стать депутатами, решать разные дела на благо страны, выражать народные чаяния.

Когда таким образом вышли из положения, подыскав достаточное количество людей на роли народных представителей, сейчас же объявили выборы депутатов. Пусть это вас не удивляет — таков уж был обычай в той стране.

Начались заседания Скупщины. Ораторствуют, спорят, выносят решения… Нелегко выполнить столь важную задачу. Вначале все шло сравнительно гладко, но как только коснулись страстей, дело сразу застопорилось. И так было до тех пор, пока не выискался один да не предложил принять решение, которым все страсти в стране отменяются.

— Да здравствует оратор! — грянул восторженный клич.

Все присутствовавшие в зале Скупщины с энтузиазмом поддержали предложение, и было вынесено решение:

«Народное представительство, исходя из того, что страсти мешают прогрессу народа, считает необходимым добавить к новому закону следующий пункт;

«С сего дня страсти прекращают свое существование и отменяются как вредные для народа и государства».

Не прошло и пяти минут после подписания закона об отмене страстей, и хотя знали об этом только депутаты, а посмотрите, что происходило в народе, во всех краях без исключения.

Достаточно будет процитировать вам в переводе одно место из чьего-то дневника.

Вот что там написано слово в слово:

«…Я был заядлым курильщиком. Бывало, только про¬снусь, сразу за сигарету. Однажды утром просыпаюсь, беру коробку с табаком и свертываю, по обыкновению, сигарету. Вдруг как-то мне не по себе стало (именно в этот момент депутат вносил свое предложение), рука у меня задрожала, сигарета выпала; поглядел я на нее и с отвращением сплюнул… «Не буду больше курить», — решил я, и табак мне показался омерзительным, глаза бы на него не глядели. С чего бы это? Выхожу я во двор, а там чудеса творятся. В воротах стоит мой сосед, непробудный пьяница, который без вина не мог часу прожить; стоит он трезвый, глядит перед собой и чешет затылок.

— Вот принес, пожалуйста, — говорит ему слуга и протягивает, как обычно, бутылку вина.

Сосед хватает ее и швыряет оземь так, что только брызги летят.

— Фу, мерзость! — восклицает он с отвращением, глядя на разлитое вино.

Затем он долго молчит, а потом просит воды с вареньем.

Принесли ему, он отпил немного и отправился по делам.

Жена его заплакала от радости, видя, как муж ее внезапно исправился.

Другой мой сосед, тот, что с упоением читал газеты, сидит возле открытого окна; и он как-то изменился, на себя не похож.

— Получили газеты? — спрашиваю его.

— И глядеть на них не хочу, — так они мне опротивели, — ответил он. — Сейчас я как раз собираюсь почитать археологию или греческую грамматику!..

Я пересек двор и вышел на улицу.

Весь город преобразился. Один страстный политик от-правился было на митинг. Идет человек по улице и вдруг, вижу, поворачивает назад и бежит, будто за ним гонятся.

Что с ним, удивляюсь я, и спрашиваю, почему это он ни с того ни с сего назад повернул.

— Пошел я на митинг, — говорит он, — и вдруг меня осенило, что гораздо лучше выписать книгу о сельском хозяйстве или отечественной индустрии и читать ее дома да совершенствоваться в труде. Что мне за дело до митинга? — И он ринулся домой изучать земледелие.

Никак я не мог надивиться на все эти чудеса, вернулся домой и стал рыться в учебниках психологии, желая прочесть то место, где говорится о страстях.

Дошел до страницы, на которой написано «Страсти», а там только заглавие осталось. Все остальное изгладилось, будто никогда ничего и написано не было!..

— Господи помилуй? Это еще что такое?!

Во всем городе не найти ни одного подверженного порокам и пагубным страстям человека; даже скотина и та стала вести себя приличнее.

Только на следующий день прочли мы в газетах решение Скупщины об отмене всех страстей.

— Ага, вот в чем дело! — воскликнули все. — Мы-то удивляемся, что с нами такое происходит, а это, оказывается, Скупщина отменила страсти!»

Приведенной выдержки из дневника достаточно, чтобы показать происходившее в народе, когда в Скупщине принимался закон об отмене страстей.

Потом об этом сделалось известно всем и каждому, и удивляться перестали, а учителя в школах так поучали своих учеников:

«Некогда и страсти были в человеческих душах, и это был один из самых запутанных и трудных разделов психологии; но по решению Скупщины страсти отменены, так что теперь в психологии, как и в человеческих душах, нет такого раздела. Страсти отменены такого-то числа такого-то года».

— И слава богу, не надо их учить! — перешептываются ученики, довольные решением Скупщины, ибо к следующему уроку нужно затвердить только:

«Такого-то числа такого-то года по решению Скупщины отменены все страсти, и таким образом их нет у людей!…»

Кто повторит это без ошибки, получит отличную отметку.

Вот так, одним махом, этот народ был спасен от страстей, исправился, и от него, по некоторым преданиям, произошли ангелы!..

 

Источник: Радое Доманович, Повесты и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Е. Рябовой)

 

[1] Клисс – игра, напоминающая городки.

[2] Сербский постоялый двор, закусочная, трактир.

Этот рассказ написан в 1898 году. Историческа подоснова его такова: в 1888 году, король Милан (отец Александра Обреновича) под давлением народных масс был вынужден принять конституцию, дававшую известные политические права народу. После принятия конституции Милан отрекся от престола в пользу своего несовершеннолетнего сына Александра, который стал вводить полицейский режим, бесцеремонно попирая все права народа. Введение этого режима совершалось под лозунгом «умиротворения политических страстей», которые, как утверждала правительственная пропаганда, были якобы главным препятствием в процветании и прогрессе народа. Лозунг «умиротворения страстей» стал в 90-х годах одним из главных пунктов программ правительства. В начале 1894 года было образовано так называемое «нейтральное» (то есть внепартийное) правительство во главе с Джордже Симичем, который заявил, что будет считать своей миссией «обуздание разбушевавшихся страстей, смирение умов, и обеспечение порядка и законности в нашей стране». 9 мая 1894 года король Александр отменил конституцию 1888 года и ввел старую, реакционную конституцию 1869 года. В тронной речи в апреле 1895 года он говорил: «Потребность Сербии в умиротворении политических страстей, укреплении спокойствия и порядка в стране, которые позволят всем нам посвятить себя серьезному и плодотворному труду… побудили меня принять решение об отмене в прошлом году декретом от 9 мая конституции 1888 года и возвращении в силу конституции 1869 года».

Страдия (8/12)

(Предыдущая часть)

Сначала я предполагал пойти к министру просвещения, но в связи с последними неприятными происшествиями мне захотелось услышать, что по этому поводу думает военный министр, и в тот же день я направился к нему.

Перед самым моим приходом военный министр, маленький, худощавый человечек с впалой грудью и тонкими ручками, закончил молитву.

В его кабинете, словно в храме, носился запах ладана и разных курений, а на столе лежали старые, пожелтелые божественные книги.

В первую минуту я подумал, что ошибся и попал к кому-то другому, но мундир высшего офицера, .в который был облачен господин министр, убедил меня в противном.

– Простите, сударь, – любезно сказал он нежным, тонким голосом, – я только что кончил свою обычную молитву, которую читаю всегда перед тем, как сесть за работу. Теперь, в связи с неприятными событиями на юге нашей дорогой родины, молитва имеет особенно 6oльшой смысл.

– Если нападения будут продолжаться, то это может привести к войне? – спросил я.

– О нет, такой опасности нет.

– Мне кажется, господин министр, опасность заключена уже в том, что ежедневно разоряют целую область вашей страны и убивают людей?

– Убивать-то убивают, но сами мы не можем быть такими же некультурными, такими же дикими, как… Здесь что-то холодно, сквозит. Сколько раз я говорил этим несчастным служителям, чтобы в моей комнате температура всегда была шестнадцать с половиной градусов, но никакого толку… – прервал господин министр начатый разговор и позвонил в колокольчик.

Служитель вошел, поклонился, при этом ордена зазвенели у него на груди.

– Скажите, ради бога, разве не просил я вас поддерживать в моем кабинете температуру шестнадцать с половиной градусов? Опять холодно; да еще сквозняк, просто хоть замерзай!

– Но, господин министр, вот термометр показывает семнадцать градусов! – вежливо ответил служитель и поклонился.

– Тогда хорошо, – довольным тоном произнес министр. – Если хотите, можете идти.

Служитель вновь низко поклонился и вышел.

– Поверьте, эта проклятая температура доставляет мне массу хлопот, а температура для армии – это все. Если не поддерживается нужная температура, армия никуда не годится… Все утро я готовил приказ командованию… Вот он, могу вам прочесть:

“В связи с тем, что в последнее время на южные районы нашей страны участились нападения анутов, приказываю: ежедневно солдаты должны по команде молиться всевышнему о спасении дорогой и милой родины, омытой кровью наших героических предков. Подходящую для такого случая молитву выбирает армейский священник; кончаться же она должна так: “Да ниспошлет милостивый бог добрым, тихим и праведным гражданам, павшим жертвами зверского насилия диких анутов, райское житье! Да простит господь их праведные патриотические души; пусть они мирно покоятся в земле Страдии, которую искренно и горячо любили. Слава им!” Солдаты и командиры должны произносить молитву хором, набожными, скорбными голосами. Засим, вытянувшись во фронт, гордо и с достоинством, как то приличествует храбрым сыновьям нашей страны, они должны трижды громогласно воскликнуть под звуки труб и барабанов: “Да здравствует Страдия, долой анутов!” Все это надлежит проводить благопристойно и осмотрительно, ибо от этого зависит благополучие нашей дорогой родины. Осторожно проделав все это, воинские отряды должны, под звуки марша победоносно пройти со знаменами по улицам; при этом солдаты должны отбивать шаг так, чтобы мозги переворачивались в голове. Дело это спешное, а посему о выполнении его приказываю немедленно представить подробное донесение. Одновременно строжайше требую обратить особое внимание на температуру в казармах, создав тем самым главное условие для процветания армии”.

– Если приказ придет вовремя, он будет, видимо, полезен?

– Я поэтому и торопился, и, слава богу, приказ заблаговременно, за целый час до вашего прихода, полностью передан по телеграфу. Если бы я не умудрился направить его вовремя, могли бы произойти неприятные события.

– Вы правы! – чтобы хоть что-то сказать, проронил я, не представляя себе, что, собственно, могло произойти плохого.

– Да, сударь мой, прав. Если бы я, военный министр, не поступил так, то на юге страны кто-нибудь из военачальников мог, используя войска, оказать вооруженную помощь нашим соотечественникам и пролить кровь анутов. Наши офицеры, не желая продумать вопрос глубоко и всесторонне, считают, что так именно и следовало бы поступить. Но мы, существующее правительство, стремимся проводить миролюбивую, богоугодную внешнюю политику и не хотим по отношению к неприятелю быть дикарями; за зверское поведение бог их накажет вечной мукой в адском пламени. Есть и нечто другое, дорогой мой, не менее важное. Наше правительство не имеет в народе поддержки, а потому армия нужна нам главным образом для наших внутренних политических дел. Если, например, община в руках оппозиционеров, то вооруженные войска используются для того, чтобы предатели нашей измученной родины были казнены и власть передана своему человеку…

Господин министр закашлялся, и я воспользовался этим:

– Все это так, – ну, а если бы вторжения анутских отрядов участились?

– О, тогда и мы предприняли бы решительные меры.

– А какие именно, разрешите узнать?

– Предприняли бы экстренные меры, но опять-таки тактично, мудро, продуманно. Для начала мы приказали бы всей стране вновь принять резкие резолюции; ну, а если и это не поможет, тогда, бог ты мой, мы вынуждены были бы спешным порядком основать газету исключительно патриотического направления и поместить в ней целый ряд острых, даже язвительных статей против анутов… Но господь не допустит, чтобы дело -дошло, и до этого! – сокрушенно качая головой, сказал министр и принялся креститься, шепча молитвы своими бледными, сухими губами. Должен сознаться, что блаженное религиозное чувство отнюдь не коснулось меня, но компании ради и я начал креститься, думая при этом: “Поразительная страна! Гибнут люди, а военный министр составляет молитвы и мечтает об основании патриотической газеты! Армия у них дисциплинированная и храбрая, что доказано столькими войнами; так почему же не вывести части на границу и не предотвратить опасность, которую представляют анутские отряды?”

– Может быть, вас удивляет мой план? – прервал мои мысли министр.

– Действительно удивляет! – невольно признался я и тут же пожалел о своей неосторожности.

– Вы, дорогой мой, плохо разбираетесь в делах. Для нас главное не страну защитить, а как можно дольше удержать власть в своих руках. Бывший кабинет продержался два месяца, а мы правим всего лишь две-три недели. И вдруг так позорно пасть! Положение наше ненадежное, и мы должны принять все меры, чтобы продержаться как можно дольше.

– А что вы делаете?

– Делаем то, что делали и до нас! Устраиваем каждый день сенсации, праздники; теперь, когда дела наши плохи, надо будет придумать какой-нибудь заговор. В нашей стране это нетрудно. А главное, люди привыкли к этому, и когда мы на несколько дней задерживаемся с этим вернейшим средством укрощения оппозиции, и кругом водворяется раболепная тишина, они с удивлением спрашивают: “Что это? Разве не вскрыто, никакого заговора?” Поэтому армия и нужна нам для внутренних дел, организации сенсаций, праздников и заговоров. Э, сударь мой, то, что гибнут люди, – дело второстепенное, главное для меня – выполнить нечто более настоятельное и важное, чем это явное сумасбродство сражаться с анутами. Ваше мнение не оригинально, на мой взгляд; так думают, к сожалению, и наши офицеры и наши солдаты; но мы, члены нынешнего кабинета, смотрим на вещи куда глубже и трезвее!

– Но разве может быть у армии более важное назначение, чем защита родины, защита семей, страдающих от иноземного насилия? Ведь и южные округа посылают в армию своих сыновей, и посылают охотно, видя в ней свою опору, – сказал я довольно раздраженно, хотя этого совсем не следовало делать; вот ведь приспичит человеку что-то сказать или сделать, словно его муха какая укусит.

– Вы думаете, сударь, что у армии нет более важного назначения? – спросил господин министр тихим, даже печальным голосом, укоризненно качая головой и окидывая меня с головы до ног уничижающим взглядом. – Вы так думаете? – повторил он с болезненным вздохом.

– Но, прошу вас… – начал я; кто знает, что я хотел сказать, так как я и сам этого не знал, но министр прервал меня, задав мне вопрос повышенным тоном:

– А парады?

– Какие парады?

– Неужели и об этом надо спрашивать? Такое важное для страны мероприятие! – рассердился смиренный и набожный господин министр.

– Простите, я этого не знал.

– Не знали?!. Как же так! Я все время вам твержу, что нужны сенсации, праздники, парады. А как при этом обойтись без армии? Сейчас в этом ее основная задача. Пусть себе нападают вражеские отряды, это не так уже важно; главное, чтобы мы под звуки труб маршировали по улицам; ну, а если внешняя опасность для страны увеличится, то соответствующие меры должен будет принять министр иностранных дел, если, разумеется, он не окажется в это время занятым домашними делами. У него, бедного, много детей, но наше государство не оставляет без внимания своих заслуженных деятелей. Его сыновья, знаете ли, очень плохо учатся, и, конечно, их взяли на казенное содержание. Это сделали прежде всего. Да и о девочках государство позаботится так или иначе; можно подготовить им приданое за государственный счет или предоставить молодому человеку, пожелавшему жениться на дочери министра, большой пост, которого он при других обстоятельствах не получил бы.

– Как это замечательно, когда так ценятся заслуги!

– Мы единственные в этом отношении, равных нам нет! Какой бы министр ни был, хороший ли, плохой, благодарное отечество всегда заботится о его семье. У меня, например, нет детей, так государство взяло на свой счет обучение живописи моей свояченицы.

– У вашей свояченицы есть талант?

– До сих пор она ничего не рисовала; но, кто знает, может быть, ее ждет успех. С ней поедет и ее муж, которому также назначена стипендия. Он человек серьезный и трудолюбивый, и мы многого ждем от него.

– Они еще молоды?

– Да, еще молодые, крепкие; свояченице моей пятьдесят четыре года, а мужу ее около шестидесяти.

– Он, видимо, занимается наукой?

– О, еще как! Вообще-то он лавочник, но романы читает охотно, а газеты, как говорится, просто проглатывает. Он читает все наши газеты, а фельетонов и романов разных прочел свыше двадцати. Мы послали его изучать геологию.

Господин министр замолчал и принялся глубокомысленно перебирать висящие у него на сабле четки.

– Вы, господин министр, упомянули о сенсациях, – сказал я, чтобы вернуть его к прежней теме, так как меня вовсе не интересовали ни свояченица, ни ее муж.

– Да, да, вы правы, я увлекся второстепенными вещами. Вы правы. Мы подготовили крупную сенсацию, которая будет иметь большое политическое значение.

– Чрезвычайно важную, должно быть? А мне не удастся ничего узнать, прежде чем это произойдет? – полюбопытствовал я.

– Почему же нет, пожалуйста. Все уже объявлено народу, и он готовится к торжествам по поводу этого важного события.

– Вашу страну ждет счастье?

– Редкостное счастье. Весь народ ликует и с восхищением благодарит правительство за мудрую и патриотическую политику. В нашей стране только и говорят и пишут что о предстоящем радостном событии.

– Вами уже подготовлены все меры, обеспечивающие это событие?

– Мы еще основательно не думали на этот счет, но не исключена возможность, что какой-нибудь счастливый случай как раз и подвернется. Вы, наверное, знаете старую-престарую сказку о том, как правительство объявило недовольному народу, что скоро появится великий Гений, настоящий Мессия, который спасет страну от долгов, плохого управления и всяких зол и бед и поведет народ по лучшему пути к счастливому будущему. Народ, раздраженный и недовольный плохой земной властью и порядками, успокоился, и повсюду началось веселье… Разве вы никогда не слышали этой старой сказки?

– Нет, но она очень интересна. Скажите, пожалуйста, что же было дальше?

– Как я уже сказал, в стране наступило ликованье. Собранный на великий общий сбор народ решил приобрести на богатые пожертвования большие поместья, построить многочисленные дворцы, на которых было бы написано: “От народа великому Гению и Избавителю!” За короткое время все было сделано, все подготовлено, оставалось только ждать Мессию. Больше того, открытым всеобщим голосованием народ выбрал даже имя своему спасителю.

Господин министр остановился и вновь принялся неторопливо перебирать четки.

– И Мессия явился?

– Нет.

– Совсем?

– По-видимому, – равнодушно сказал министр, как-то сразу охладев к этой сказке.

– Почему?

– А кто его знает!

– И ничего важного так и не случилось?

– Ничего.

– Странно!

– Вместо Мессии в тот год выпал крупный град и погубил все посевы! – смиренно произнес министр, рассматривая свои янтарные четки.

– А что же народ?

– Какой?

– Да народ, о котором рассказывается в этой увлекательной сказке?

– Ничего!

– Как ничего?

– А что?.. Народ как народ!

– Это просто поразительно.

– Ха, если хотите знать правду, то народ все-таки имел от этого выгоду.

– Выгоду?

– Ну да!

– Не понимаю!

– Очень просто… Хоть несколько месяцев народ жил в радости и счастье!

– А ведь это правда! – смутился я оттого, что не догадался сам.

Мы еще поговорили о том о сем, и между прочим господин министр упомянул, что в связи с ожидающимся радостным событием, о котором шла речь, в один день произведут в генералы еще восемьдесят человек.

– А сколько их сейчас?

– У нас их, слава богу, достаточно, но мы должны увеличивать их количество для престижа страны. Вы только вдумайтесь: восемьдесят генералов в один день.

– Это внушительно.

– Еще бы! Главное – как можно больше помпы и шума!

(Далее)