Вождът (3/3)

(предишна страница)

Така измина първият ден, а със същия успех протекоха още няколко дни. Не се случи нищо по-значително. Натъквала се само на дребни препятствия: някои попаднаха в един хендек, други — в трап, едни се натъкнаха на стобор, други се убодоха на трън, няколко души си изпотрошиха кой крак, кой ръка, имаше и счупени глави, но всички тия несгоди се търпяха. Някои старци умряха, но те си бяха и стари. „Щяха да умрат и в къщи, ако бяха останали там, камо ли по пътя?“ — каза оня оратор и окуражи народа да върви по-нататък. Няколко деца на годинка-две също отидоха, но родителите им стегнаха сърце — е, божа воля, — а и скръбта е по-малка, колкото са по-малки децата. „Това е по-малка скръб, отколкото, не дай боже, да загубиш рожба, отрасла за женитба. Щом така е писано, по-добре да стане по-рано, защото скръбта е по-малка“ — утешаваше ги пак оня оратор. Мнозина куцаха и се олюляваха, някои бяха увили главите си с кърпи и сложили студени компреси по цицините си, някои ходеха с превързани ръце: всички бяха окъсани и оголели, парцали висеха от дрехите им, но все пак вървяха щастливо напред и само напред. Биха понасяли по-леко всичко това, ако често не ги измъчваше и глад. Но трябваше да се върви напред.

Един ден се случи нещо по-важно.

Вождът вървеше напред, а с него — най-смелите. (Те бяха е двама по-малко. Не се знаеше къде са изчезнали тези двама. Общо мнение бе, че са изменили и избягали. Веднаж оня оратор говори дори за тяхното срамно предателство. Малцина бяха ония които смятаха, че са пропаднали из пътя, но си мълчеха, не казваха мнението си, за да не плашат хората.) След първите вървяха останалите. Изведнаж пред тях се изпречи огромени дълбок каменист дол — същинска бездна. Брегът беше така стръмен, че никой не смееше да направи нито крачка напред. Дори смелите спряха и погледнаха вожда. С наведена глава, намръщен и замислен, той мълчеше и смело вървеше напред, удряйки с тояжката по своя стар обичай пред себе си ту; вляво, ту вдясно, а това, както казваха мнозина, го правеше още по-величествен. Той не погледна никого, нищо не каза, на лицето му не се забеляза никаква промяна, нито следа от страх. Вече наближаваше бездната. Дори и най-храбрите между храбрите пребледняха и лицата им станаха бели като платно. Но никой не смееше да обели нито дума на мъдрия, твърд и храбър вожд. Още две крачки и вождът бе на ръба на бездната. В смъртен страх, с опулени очи всички се стъписаха и тъкмо най-храбрите искаха да задържат вожда, та макар и да нарушат дисциплината, той направи още една крачка, след това втора и се сгромоляса в пропастта.

Настъпи бъркотия, писъци, врява, страх обхвана хората. Някои даже започнаха да бягат.

— Спрете, къде хукнахте, братя? Така ли се изпълнява дадена дума? Ние трябва да вървим напред след тоя мъдър човек, защото той знае какво прави; да не е луд да погуби себе си! Напред, след него! Това е най-голямата, но може би и последната опасност и пречка! Кой знае дали тук, зад тая бездна, не се намира прекрасната плодородна земя, която господ ни е определил? Само напред, защото без жертви нищо не се постига! — Говорейки така, ораторът направи две крачки напред и изчезна в бездната. След него тръгнаха най-смелите, а след тях се втурнаха всички.

По стръмния бряг на тоя огромен дол екнаха ридания, охкания, тътнеж. Човек би казал, че от тая бездна никой не може да излезе жив, а още по-малко здрав и читав. Но жилава е човешката природа! Вождът имаше такъв невиждан късмет, че при падането се задържа както винаги за някакъв храсталак, не се нарани и успя да се измъкне полека и да излезе на баира.

Докато долу ехтяха ридания, писъци, глухи пъшкания, вождът седеше неподвижен. Само мълчеше и мислеше. Някои от пребитите долу, разсърдени, започнаха да го псуват, но той не обръщаше внимание и на това.

Ония, които се бяха търкулнали по-щастливо и се бяха закачили за храсталак или дърво, започнаха с мъка да излизат от пропастта. Един счупил крак, друг ръка, трети глава и кръв струи по лицето му. Така или иначе, никой не беше здрав, освен вожда; Гледаха го сърдито, накриво, пъшкаха от болки, а той дори глава не повдигаше. Мълчеше и мислеше като всеки мъдрец.

Измина още време. Броят на пътниците все намаляваше и намаляваше. Всеки ден завличаше по някого; някои се отказваха и се връщаха обратно.

От голямата тълпа хора останаха само двадесетина души. Отчаяние и съмнение се четеше, на всяко измършавяло и изнемощяло от напрежение и глад лице, но никой вече не говореше. Мълчеха всички като вожда си и вървяха. Дори и онзи разпален оратор клатеше с отчаяние глава. Тежък беше тоя път!

От ден на ден и техният брой започна да намалява. Останаха само десетина души. Лицата им бяха още по-отчаяни, а из целия път вместо разговори се чуваха стонове и охкане.

Сега приличаха повече на изроди, отколкото на хора. Вървяха с патерици, с превързани ръце, отпуснати в завързаните за врата кърпи, по главите на всички превръзки, компреси. И дори да желаеха да понесат нови жертви, не можеха, защото по телата им вече нямаше здраво място за нови рани.

И най-смелите, и най-силните изгубиха вече вяра и надежда, но все пак вървяха по-нататък, т. е. влачеха се по някакъв начин с тежки усилия, със стонове и пъшкане. Какво друго им оставаше — връщане назад нямаше? Та затова ли бяха тия жертви, за да се откажат от пътя?

Стъмни се. Хората се люшкаха така на патерици и изведнаж забелязаха, че вождът го няма пред тях. Направиха още по една крачка и отново паднаха всички в друга пропаст.

— Ох, майчице — крака ми!… Леле, майчице мила, ръката ми!… Ох, ох… — отекваха охканията, а след това се чуха само стонове и пъшкане. Един глас дори напсува главния вожд и замлъкна.

Когато се съмна, вождът седеше също така както в деня, когато го избраха за вожд. По него не личеха никакви промени.

От пропастта се измъкна ораторът, а след него още двама. Огледаха се наоколо, обезобразени и окървавени, за да видят колко са останали, но бяха само трима. Смъртен страх и отчаяние изпълниха душите им — местността непозната, само баири, гол камък и никъде път. Още преди два дни изоставиха пътя зад себе си. Вождът ги водеше така.

Спомниха си за толкова другари и приятели, за толкова близки, загинали по тоя чуден път, и ги обзе тъга, по-силна от болката в осакатените им крайници. Със собствените си очи гледаха собствената си гибел.

Ораторът се доближи до вожда и започна да приказва с изнемощял, треперещ глас, пълен с болка, отчаяние и горчивина:

— Накъде ще вървим?

Вождът мълчеше.

— Накъде ни водиш и къде ни доведе? Ние ти се доверихме заедно със семействата си и тръгнахме след теб, оставяйки къщите си и гробовете на нашите деди, за да се спасим от гибел в оня неплодороден край, а ти още повече ни опропасти! Двеста семейства тръгнаха след теб, а преброй ни сега да видиш колко сме останали.

— Та нима не сте всички? — процеди вождът, без да вдигне глава.

— Защо питаш? Подигни си главата, погледни, изброй ни колко сме останали по този нещастен път! Погледни как изглеждаме и ние, тези, които останахме. По-добре да не бяхме останали такива осакатени.

— Не мога да погледна! — отвърна вождът.

— Защо?

— Сляп съм.

Настъпи тишина.

— Да не си изгубил зрението си из пътя?

— Сляп съм от рождение.

Тримата отчаяно наведоха глави.

Есенният вятър със страшна сила бучеше в планината и носеше увехнали листа; баирите бяха обвити в мъгла, а в студения влажен въздух шумоляха крилете на гарвани и се носеше зловещо грачене. Слънцето се бе скрило в облаците, които се търкаляха и бързаха някъде нататък, нататък.

Тримата се спогледнаха, смъртно, изплашени.

— Накъде сега? — процеди един с глас като от гроба.

— Не знаем!

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)