Мъртво море (5/5)

(предишна страница)

Тази малка неприятност, която претърпя това добро общество, не остана единствена. Мина се някое време и ето появи се един млад човек, който издаде своите научни съчинения.

— Сега пък наука! Глупости!

Разбира се, пак никой не искаше да чете трудовете на младия учен, а всеки доказваше с дълбоко, дори с искрено убеждение, че Бекич (така се превежда на сръбски името на учения) не знае нищо.

— Бекич и научни трудове! — Достатъчно беше само това да се каже и цялото общество да прихне от смях.

— В нас не може да има такова нещо. Каква наука, и при това от Бекич! — говореха хората и всичките бяха съгласни, че наука както и всичко друго може да има само в чужбина.

И младият учен не само че нямаше успех, но и всичко живо някак си инстинктивно смяташе за дълг да посрещне с негодувание това явление.

Цялото общество гледаше на това като на някаква заразителна болест и започна да се брани и бори отчаяно против тази опасност.

Попитах едного, какво им е направил този учен?

— Нищо — отговори ми.

— Тогава защо толкова викаш срещу него?

— Така, не мога да търпя всяка шушумига тук да се представя за нещо.

— За какво се представя? Човекът се занимава с наука и на никого нищо не прави.

— Не го ли познавам, брате. Каква наука, моля ти се? У нас не може да има такова нещо.

— Защо?

— Така. Аз зная всеки от нас колко струва.

— Чел ли си трудовете му?

— Пази боже, да не съм луд. Бекич и наука! — каза иронично той и прихна да се смее. След това се прекръсти, сви рамене, разтърси дрехата си с ръка, като че ли искаше да каже: „Да не дава господ на никого такъв срам!“ После добави: — Толкова хора по-умни от него и не станаха учени, че той се намери, хубостникът.

И пак се повториха същите истории както и с поета.

За младия учен дори пуснаха слух, че крадял круши от магазините за някакви научни опити. Обществото се позабавлява с тоя слух няколко дена, посмя се и тогава се разнесе нова история.

— Знаеш ли какво е новото? — пита един.

— Имаме учен! — отговаря друг.

— Ами, това е старо, но за учения се намери критик!

— Тъкмо работа! Кой е този глупак?

— Бога ми, умен критик, тъкмо за Бекичевата наука!

— Кой е той?

— Бекичка!

— Жена му?

— Разбира се. Разкритикувала го чудесно. Сега ходи с превързана глава. Ще се опомни може би. По-добра критика му не трябва.

— Какво е станало — питаше онзи любопитно и с нетърпение се готвеше вече да разнесе по-нататък тази новина.

— Нищо, счупила само някакви Торичелиеви тръби о главата му.

И, разбира се, гръмваше весел смях. Приятелите бързо се разделяха, за да разнесат по-нататък тази приятна новина.

Това стана духовна храна на обществото,

— Научих, че си се отдал ча науката? — подхвърли някой на шега на приятеля си.

— Може — казва жената на запитания, — само да внимава и аз да не се отдам на критика.

И пак смях.

Често пъти цяла вечер обществото се забавляваше с разказване на смешни истории за учения.

Освен това младият учен естествено срещаше пречки навсякъде, където и да се обърне. Всеки смяташе за свой дълг да го посрещне по-неприязнено. отколкото по-рано, само за това, защото се заплесва с неща, които никой друг не прави. А никой умен човек, разбира се, не иска и да прави лудории, защото във всекиго завинаги е утвърдено непоклатимото правило за всяко ново начинание:

— Остави, моля ти се, у нас това не може да стане!…

Младият учен се борѝ, борѝ и се умори. Обществото надви и него. Надви го заради своето добро име и ученият се изгуби някъде. Никой не чу вече нищо за него.

— Съжалявам го, грешния! — съжаляваха го. — Иначе не беше лош.

— Хе, кой му е виновен!

След време се появи някакъв млад художник. Изложи картините си и очакваше присъдата на общественото мнение. Картините не бяха лоши. Аз единствен, като чужденец, ги разгледах, а от местните хора никой не искаше и да отиде. Повтори се същото, което стана и с поета, и учения. И пак въпреки че никой не беше видял картините, твърдяха упорито:

— Художник, глупости! Остави, моля ти се!… У нас това не може да стане!

Общественото мнение обсипа, както се казва, с огън и жупел художника, всичко се нареди в бойните редици срещу тази нова напаст. Тази треска продължи, докато и младият художник не се изгуби, и умореното след толкова борби срещу напастите общество отново продължи своята сладка дрямка.

Тъкмо обществото беше в най-сладък сън, когато един млад композитор го събуди с новите си композиции.

— Е, това вече е безобразие! — екна обиденото общество, потривайки очи.

— Откъде сега пък тази напаст?

Но с него се свърши бърже. Властта откри (и тя беше малко полегнала да си поспи сладко и спокойно), че тези композиции подтикват народа към бунт и заради свиренето си, разбира се, младият композитор беше затворен като революционер.

— Така ами, какво ми дрънка тука като будала — каза общественото мнение доволно, прозя се сладко, обърна се на другата страна и пак заспа сладък дълбок сън.

Умни хора — каква ти там музика, какви глупости! У нас това не може да стане!

Имаше още две-три такива прояви и това беше всичка.

Такава участ сполетяваше всеки, който се залавяше с някакво начинание в това общество. И политик, и агроном, и индустриалец — всеки беше обречен на провал.

Спомням си един познат сърбин, а ние ги имаме доста такива. Доста заложен човек, той живееше от приходите си, ядеше, пиеше, беше задоволен с всичко и не можеше да понася никого, който работи. Самият той нищо не работеше.

Пълничък, с тромава походка, той винаги вървеше по улицата със сърдито, кисело лице. Ядосваше се от всичко, което макар и малко приличаше на някаква работа или труд.

Мине например край бакалницата. Спре, поклати с презрение глава и огорчено изговори:

— Бакалин!… Глупости! Това ми било бакалин, като чели не го познавам! Наредил три-четири чинийки и станал търговец! Изядоха ме тези нищожества!

Мине, да речем, край железаря и се спре. Погледа със същото презрение и добави ядосано, злобно:

— И той ми станал железар! Окачил три-четири верижки на стената и се писал търговец… Бошлаф!… Изядоха ме различни будали!

Така обикаляше целия град и пред всеки дюкян, какъвто и да е и без оглед на кого е, той заставаше и мърмореше сърдито:

— Бошлаф, и той нещо работи, като че ли не го познавам?!

За когото и да му разказвате, щом той работи и предприема нещо ново, той винаги ще го наругае и ще се подиграе.

— Познаваш ли Мико?

— Познавам — отговаря той с досада, кисело.

— Строи фабрйка.

— Глупак! Той и фабрика!… Е, то ще бъде една фабрика… Бошлаф!

— Марко започнал да издава вестник — му казват.

— Марко да издава вестник?! Глупак! Като че ли не го познавам!… Бошлаф! Марко и вестник! О, как ме ядосват тези глупаци!

За него никой не беше добър и годен. Всеки, който дори само помислеше да предприеме някаква работа, той веднага провъзгласяваше за луд.

Жалко, че нямаме повече такива хора. Но макар и бавно, напредваме. Няма да измине много време и — по всичко личи — ще настигнем тази идеална страна, в която прекарах известно време.

По гладката повърхност на застоялата, вмирисана водна маса, която е хванала зеленило, се надигаха няколко вълни в копнеж да се откъснат, да отлитнат някъде по-нависоко, но скоро се сляха с масата. Зеленилото пак покри всичко и нищо вече не залюля гладката повърхност, никаква вълна повече не се надигна.

О, как се чувствува смрадът на застоялата вода, която не се движи! Задавя, задушава. Вятър дайте — да раздвижи неподвижната гнила маса!

Отникъде ветрец…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Ознаке:, , , , , , , , , , , , , , , , , ,

About Домановић

https://domanovic.wordpress.com/about/

Оставите одговор

Попуните детаље испод или притисните на иконицу да бисте се пријавили:

WordPress.com лого

Коментаришет користећи свој WordPress.com налог. Одјавите се /  Промени )

Google photo

Коментаришет користећи свој Google налог. Одјавите се /  Промени )

Слика на Твитеру

Коментаришет користећи свој Twitter налог. Одјавите се /  Промени )

Фејсбукова фотографија

Коментаришет користећи свој Facebook налог. Одјавите се /  Промени )

Повезивање са %s

%d bloggers like this: