Крали Марко за втори път между сърбите (2/5)

(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

  1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
  2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
  3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
  4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Ознаке:, , , , , , , , , , , , , ,

About Домановић

https://domanovic.wordpress.com/about/

Оставите одговор

Попуните детаље испод или притисните на иконицу да бисте се пријавили:

WordPress.com лого

Коментаришет користећи свој WordPress.com налог. Одјавите се /  Промени )

Google photo

Коментаришет користећи свој Google налог. Одјавите се /  Промени )

Слика на Твитеру

Коментаришет користећи свој Twitter налог. Одјавите се /  Промени )

Фејсбукова фотографија

Коментаришет користећи свој Facebook налог. Одјавите се /  Промени )

Повезивање са %s

%d bloggers like this: