Tag Archive | щастие

Идеалист (2/2)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Мъртво море (4/5)

(предишна страница)

На другия ден началникът изпрати шифрован доклад до правителството на вчерашното политическо събрание. Докладът гласеше:

„В моя окръг се появи силно политическо движение против днешното правителство. С всеки изминат момент движението все повече и повече се разраства, така че се страхувам да не се постави под въпрос съществуването на днешната династия. Взех всички възможни мерки и употребих всички средства, с които разполагах, да попреча на това зло, но тъй като това опозиционно, по-точно революционно движение се яви внезапно, като порой, всичките ми опити останаха безуспешни и вчера следобед огромен брой революционери насилствено се събраха на политическо събрание. От техните остри и дръзки речи разбрах, че те са с анархистични убеждения и че сигурно тайно готвят бунт и преврат в страната. Най-после, след мъчителни и тежки усилия, едва успях да разтуря събранието, което можеше да се превърне в голяма опасност, тъй като един от тях даже се заканваше, че ще свалят монархията и ще въведат републиканска система на управление.

Приложен, изпращам Ви учтиво, господин министре, списък на най-опасните личности. (Водач на списъка беше онзи чудак, който пиеше меланж ли, „цукер васер“ ли, или какво беше там, после тримата, които гласуваха за кафе.) Моля нареждането Ви, какво да предприема по-нататък при такива важни и съдбоносни за нашата страна обстоятелства.“

Веднага след тия крупни заслуги към страната и властта началникът получи отличие и клас. Всички опозиционери дойдоха да му честитят и с това се свърши цялата работа.

След събранието запитах едного:

— Нима при вас няма хора, които се занимават с политика?

— Имаше и такива.

— И?

— Нищо… Глупости!

— Защо глупости?

— Остави ме, моля те. Кой ще се занимава с политика?!… Имаше един!

— И какво направи?

— Луд човек! Какво може да направи?!… Всички го познаваме: и кой е, и откъде е, и на кого е син, и какво яде з къщи. Баща му беше майстор, но последен бедняк, а той отиде да учи, мота се някъде по света, върна се отново и започва да ми приказва: трябва така, трябва иначе, някакво си държавно устройство, закони, конституция, граждански права, свобода на събранията, на изборите… Оставя, моля ти се, винаги бълнуваше глупости.

— А ти какво му казваше?

— Нищо, какво да му кажа? Гледах го и се смеех. Знам го аз; няма хляб да яде, знам и баща му, и семейството, а седнал да ми приказва какво е конституция и свобода!

— Може би знае човекът? — рекох.

— Остави, моля ти се, поне него го знам колко тежи.

— И какво направи?

— Какво ще направи?!… Четеше някакви книги, тичаше от място на място, агитираше нещо, събра няколко души, правеха някакви събрания. Арестуваха го неведнъж, наказваха го. преследваха го. Веднаж му казвам: „Защо се занасяш като хлапе, а не си гледаш работата. Не виждаш ли, че ся луд човек?“

— А какво му казваха другите?

— Смееха му се. Като излезе от затвора, щом минеше по улиците, веднага избухваше смях.

— Намери ли конституцията? — запита го някой и цялата улица се тресе от смях. Море, какви шеги ставаха с него, да умреш от смях. Понякога сме се превивали от смях. И до днес му остана име Тома Конституцията! — каза ми онзи и се засмя така, че му потекоха сълзи от очите.

— И какво стана с него?

— Пропадна, бедният! Нямаше никъде нищо, а и държавна служба не му даваха… Будала! Неговите другари от училище какви хубави постове взеха, а тон — нищо! Никой не му е виновен. Впрочем хвалят го че от всички тях бил най-подготвен и най-интелигентен, но си беше занесен. Няма нищо по-лошо от това, когато на човек му влезе някой бръмбар в главата. Той се намерил да оправя света. Целият свят доволен, а той иска нещо особено, като че ли не го знаем кой е. Нещастник!…

— Какво прави сега?

— Море, сега се опомни, но късно! Ние го излекувахме от бръмбарите, а то, както беше упорит, властта нямаше да може нищо да направи от него. Но бие започнахме да му се подиграваме, а някои, дяволи, го нарекоха още и Конституцията. Така днес, така утре и хората започнаха да се шегуват с него, където стигнат и където минат. Той се борѝ, борѝ и капитулира… Съжалявам го, бедния! Не беше лош!… Сега е умен, сериозен човек, не се заплесва както по-рано. Затвори се в себе си и рядко дружи с някого. В нужда е, но мнозина му помагат. Всички го съжаляваме, но сам си е виновен…

— А как се отнасят сега хората с него?

— Добре!… Сега никой не му се смее, обичат го хората, и съжаляваме го, бедния.

Хареса ми някак си да поживея в тази страна по-дълго. Запознах се и с мнозина граждани. Прекрасни хора! Мирни, тихи, кротки като гълъби. Ядат, пият, дремят и работят по малко. С една дума — щастливи хора. Нищо не смущава дълбокия им покой, никой не нарушава хармонията на живота им, никакъв вятър не вълнува спокойната, неподвижна повърхност на застоялата зеленясала локва, с която би могло да се сравни обществото на тази наистина щастлива страна.

От Сърбия аз занесох там малко мисъл и малко оръфани идеали, наследени от нашите деди, но и това малко загубих в тази страна и като хипнотизиран се предадох на сладката дрямка. И това започна да ми харесва. Тогава видях, че ние сърбите много сме предразположени да станем един ден такъв щастлив народ. И самите обстоятелства ни благоприятствуват за това.

Така минаваха дните — мирно, безшумно, бавно, докато един ден не се наруши равновесието на обществената хармония.

Един млад човек издаде сбирка стихотворения.

Стиховете бяха хубави, пълни с дълбоки, искрени чувства и високи идеали.

Цялото общество посрещна книгата с негодуване. Никой не я прочете, никой не искаше и да я прочете. Щом попаднеше в ръцете на някого, той веднага правеше кисело лице, превръщаше няколко страници, опипваше листовете, сякаш изпитва качеството на хартията, отблъскваше книгата от себе си като най-отвратителна вещ, обръщаше с презрение глава на другата страна и сърдито казваше:

— Стихове!… Глупости!…

— Кой знае?… Може да има и хубави неща? — случваше се да прибави някой при такъв разговор.

Първият се прекръстваше, наместваше се по-удобно на седалището, с израз на съжаление поглеждаше своя другар, клатейки глава, и казваше:

— Ти си по-глупав, отколкото този, който пише тези трици! — При това с върха на пръстите си отблъскваше книгата още по-далеч с такъв израз на лицето, като че ли е докоснал нещо нечисто, мръсно, и добавяше:

— Като приказваш така, ти чете ли книгата?

— Не.

— Тогава?

— Аз не твърдя, че е хубава, но казвам: може би е хубава!… А ти пък, чете ли я?

— Аз? — питаше първият сърдито, като че ли обиден от въпроса.

— Ти!

— Аз? — пак повтаряше въпроса онзи още по-сърдито.

— Ти, разбира се, тебе питам!…

Първият се прекръстваше, свиваше рамене, разперваше ръце, като че ли с това искаше да каже: „Боже опази, какво пита тоя!“, но не казваше нищо гласно, а с някакво учудване на лицето гледаше своя другар.

— Защо се кръстиш? Питам те: чел ли си ти тази книга, или не си. Какво чудно има тук?

Първият се прекръстваше пак и след това добавяше:

— Аз те питам… ти луд ли си, или не?

— Глупости. Не те разбирам.

— И аз тебе.

— Какво има да разбираш и за какво се учудваш?… Питам те — чел ли си книгата?

— А аз тебе питам: имаш ли ум? — пак казваше първият, вземаше книгата, удряше я сърдито на масата и викаше: — Да чета тия трици? Само ако полудея, но при здрав разум — за нищо на света… — След това добавяше по тихо: — Познаваш ли този, който е писал тези стихове?

— Не го познавам.

— Хе!… Затова и говориш така! — казваше първият и махваше с ръка, като правеше още по-кисела гримаса, с която искаше да покаже, че авторът е пропаднал човек.

— Ти го познаваш?

— Познавам го! — отговаряше първият с пренебрежение, а лицето му добиваше такъв израз, като че ли искаше да каже: „По-добре да не съм направил тази глупост.“’ Макар че с този човек всъщност до вчера, докато не се появиха неговите стихове, беше добър приятел и не беше казал лоша дума пред хората за него.

Някои пък, които, разбира се, не бяха чели книгата, говореха така:

— Какъв позор!… Стихове?… Като че ли не го зная колко струва! — казваше един.

— Как не го е срам! — казваше друг.

— На човека най-капред бог му взема ума и после тон сам си прави лошото… Такива… ама такива стихове? Аз ще напиша много по-добри, ако седна утре, но не мога да позоря името си както някои.

Хората промениха и отношението си към младия поет.

Минава той по улицата, а хората току се побутват и си смигат един на друг.

— Добър ден — обади се той.

—- Добър ден, поете! — отговори някой и го гледа заядливо под вежди.

— Здравей, здравей! — добавя друг с присмех.

— Добър ден! — подхване трети с кисела гримаса на досада и пренебрежение.

Но за съжаление работата не се свърши само с тия разговори.

Общественото мнение откри фронт на младия поет. Дори и ония негови черти, които по-рано му признаваха като положителни качества, сега започнаха да осъждат, а дребните недъзи, които преди му прощаваха като на всеки човек, сега станаха ужасни пороци. Изведнаж откриха, че той е подлец, пияница, комарджия, безхарактерен човек, шпионин и освен това, че е мръднал малко.

— Не знаехме, че е толкова луд! — говореха хората.

— Аз, право да ти кажа, винаги забелязвах, че работата му не е чиста.

— И аз, но не беше толкоз луд.

— Е, сега е вече съвсем.

В компаниите започнаха да си правят шеги с него. Където и да искаше да свърши някаква работа, всеки, който можеше да му попречи, смяташе за свой дълг да стори това, защото, щом го видеше, се изпълваше с възмущение само като си помислеше: „Какво ми се правиш на важен!… Стихове! Е, чакай да видиш, ние имаме лек за това!“

Най-голямото нещастие бе, че той беше посветил стиховете на годеницата си, като мислеше с това да я зарадва. Но вместо радост това донесе на бедното момиче много сълзи, защото общественото мнение не пощади и нея.

Бащата на момичето, извън себе си от ярост, че в тази, по негово мнение, налудничава работа беше уплетена и неговата дъщеря, седна и написа следното писмо на младия поет:

„Господине,

Тези Ваши трици и различни глупости и безобразия, с които народът се гаври по улиците, можехте да посветите на Вашия баща, защото на него това би му приличало, понеже и без това е известен като последен човек в града, какъвто сте и Вие — а не да уплитате в щуротиите си името на моята дъщеря. Моята къща никой до днес не е сочел с пръст, и аз не искам хората да си плакнат устата с името на дъщеря ми, нито то да стои на Вашата налудничава книга. От днес да не сте се осмелили да прекрачите прага на моята къща. Моето доверие и всички мои добрини към Вас Вие възнаградихте с това, че нанесохте позор на къщата ми. Впрочем искам в срок от пет дни да ми дадете реабилитация. В противен случай, господине, аз ще Ви пребия като куче насред улицата или където и да Ви срещна.“

Това посвещение предизвика цели скандали. И тъй като младият поет беше чиновник, неговият началник донесе до господин министъра следното:

(Името забравих, затова ще взема обичайното Н. Н.) „Н. Н., чиновник в поверенето ми учреждение, който иначе е добър и съвестен работник, напоследък се компрометира толкова с някаква сбирка уж стихове, че в интереса на службата същият не може да остане повече на работа, защото се занимава с несериозни неща, които не са достойни даже за един зарзаватчия, а камо ли за държавен служител. Моля, Господин Министре, да отстраните от служба този компрометиран чиновник или поне да го преместите на друго място, докато се поправи.“

И министърът го премести.

Но за съжаление земята е малка, а лошото име навсякъде съпровожда притежателя му, затова и на новото място го, посрещнаха още по-лошо. И какво друго можеше да направи министърът, освен в интереса на службата и дори в интереса на морала и за удовлетворение на общественото мнение да уволни от държавна служба това чудовище, което пише стихове.

Общественото мнение бе удовлетворено и вече не се появи нито едно стихотворение на младия поет. Той се изгуби някъде и никой нищо не можа да узнае за него.

— Жалко — казваха, — млад човек беше.

— Не беше и лош човек.

— Не беше, но ето, когато дяволът го кара да прави това, което никой не прави.

— Жал ми е за него, грешника!

— Ех, какво да правиш? Кой му е виновен!

И скоро в обществото се възвърна нарушената за малко хармония, изчезна и тази малка вълна, която беше се издигнала над гладката, неподвижна повърхност на застоялата вода, и обществото мирно и доволно продължи своята сладка дрямка.

(следваща страница)

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)