Tag Archive | чужденец

Страдия (12/12)

(предишна страница)

Горкото ново правителство веднага трябваше да започне да мисли върху разни работи, а министрите в Страдия не бяха свикнали на това. Откровено казано, те се държаха юнашки и с достойнство няколко дена. Докато не похарчиха и последната стотинка от държавната хазна, те приемаха през деня с весели и бодри лица многобройци делегации от народа и държаха трогателни речи за щастливото бъдеще на скъпата им, измъчена Страдия, а когато се спуснеше нощта, устройваха бляскави и скъпи гощавки, където се пиеше, пееше и се вдигаха патриотични наздравици. Но когато държавната хазна остана съвсем празна, господа министрите започнаха да мислят сериозно и да се договарят какво би трябвало да се предприеме при това отчаяно положение. С чиновниците беще лесно. Те и без това бяха свикнали да не получават заплата по няколко месеца. Пенсионерите пък са възрастни хора, поживели са си. А войниците, разбира се, трябва да свикнат с мъки и несгоди, а няма да е лошо и да погладуват геройски. На доставчиците, предприемачите и на всеки друг добър гражданин на щастливата Страдия лесно ще им обяснят, че изплащането на техните сметки не е включено в тазгодишния бюджет. Обаче на самите министри не им е лесно, защото те, разбира се, трябва да плащат, за да пишат и говорят за тях хубави неща. Не е лесен и въпросът за много други позначителни неща, защото има доста работи, които са поважни, отколкото самата Страдия.

Загрижиха се министрите и тогава им хрумна мисълта, че трябва да се засили стопанството. Затова решиха страната да вземе по-голям заем. Но тъй като около сключването на заема трябваше да се похарчат доста пари за заседания на Народното събрание, за командировки на министрите в чужди държави, министрите решиха за тази цел да оберат от държавните каси всичките вложения на частни лица и да помогнат на отечеството, което пъшка под тежестта на мизерията.

В цялата страна настана смут: в едни вестници се говореше за министерска криза, в други, че правителството благоприятно е завършило преговорите за заема, в трети — и едното, и другото, а правителствените вестници пишеха, че никога досега в страната не е имало такова благоденствие.

За този спасителен заем започна да се говори все повече и повече. Вестниците пълнеха все повече колоните си със статии по този въпрос. Във всички среди се породи силен интерес към тоя въпрос и насмалко не се стигна дотам, всички да преустановят работата си. И търговците, и доставчиците, и чиновниците, и пенсионерите, и свещениците — всички бяха обхванати от някакво трескаво, напрегнато очакване. Навсякъде, на всяко място се приказваше, разпитваше и гадаеше само за това.

Министрите отскачаха ту до една, ту до друга чужда страна. Първо пътуваше един, след това друг, пък и по двама-трима наведнаж. Народното събрание беше на поста си. И там се разискваше, решаваше. Най-сетне решиха да се сключи заем на бърза ръка. След това се разотидоха по домовете си, а отчаяното любопитство на общественото мнение растеше все повече и повече.

Когато се срещнеха двама души на улицата, вместо поздрав започваха веднага:

— Какво става със заема?

— Не зная.

— Водят ли преговори?

— Сигурно.

Министрите все по-често и често посещаваха чужди страни и се връщаха обратно.

— Министърът си е дошел? — питаше някой.

— И аз чух.

— Какво е постигнато?

— Вероятно всичко е благополучно.

Докато най-сетне правителствените вестници (правителството винаги има по няколко вестника — впрочем всеки министър има свой вестник — по един или два) съобщиха, че правителството е завършило преговорите си с една чуждестранна финансова група и че резултатите са много добри.

„С положителност можем да кажем, че след някой ден заемът ще бъде сключен и парите доставени в страната.“

Народът малко се поуспокои. Правителствените вестници обаче съобщиха, че след два-три дни в Страдия ще пристигне пълномощникът на тази банкова група, г. Хорие, за да подпише споразумението.

Чак тогава започнаха устни и писмени разправии. Въпросите, нетърпението, огромното нервно любопитство заедно с големите надежди, възлагани на този чужденец, който трябваше да спаси страната, достигнаха своя връх.

За нищо друго не се говореше, нито мислеше освен за този Хорие. Пуснаха се слухове, че бил пристигнал и отседнал в еди-кой си хотел и тълпа любопитен народ — мъже и жени, старо и младо — хукна към хотела. Хукна с такава сила и свирепост, че изпотъпка и смачка по-възрастните и по-слабите.

Появи се на улицата някакъв чужденец, пътник, и някой веднага каже на другаря си:

— Виж, някакъв чужденец! — и го погледне многозначително, като че ли го пита с погледа си: „Да не би това да е Хорие?“

— Да не би да е той? — пита вече другият.

— И аз мисля такова нещо.

Разглеждаха чужденеца от всички страни и стигаха до заключение, че е именно той. И след това из града вече ходеше слух, че са видели Хорие. Тази новина така бързо се разнасяше и преминаваше през всички обществени слоеве, че след един-два часа целият град твърдеше достоверно, че той е тук, че хората са го видели лично и са разговаряли с него. Полицията се раздвижи, министрите се обезпокоиха и тичаха навсякъде, за да се срещнат с него и да му засвидетелствуват уважението си.

Но него го нямаше.

На другия ден вестниците съобщиха, че вчерашната вест за пристигането на Хорие не била вярна.

Докъде стигна всичко това, личи най-добре от следното събитие.

Един ден отидох на, пристанището, където спираше един чужд кораб.

Корабът пристигна и пътниците започнаха да излизат. Аз приказвах за нещо с един мой познат, когато изведнаж народът се втурна с такава сила към кораба, че един, който тичаше, насмалко не ме събори.

— Какво става?

— Кой е? — започнаха да питат много хора.

Той! — отговаряха им,

— Хорие?

— Да, пристигнал!

— Къде е, къде е? — бръмчеше тълпата и хората се блъскаха, натискаха, зяпаха към парахода, караха се, надигаха се на пръсти. Всеки искаше да бъде по-близко.

И наистина видйх един чужденец, който се молеше и викаше да го пуснат, че имал бърза работа. Човекът едвам говореше, по-точно пъшкаше, притиснат и смачкан от любопитния народ.

Полицаите веднага разбраха каква е първата им задача и изтичаха да съобщят на министър-председателя, на останалите членове от правителството, на кмета, на църковните първенци и на останалите високопоставени лица в страната, че той е пристигнал.

И след малко в тълпата се чуха гласове:

— Министрите, министрите!

И действително министрите пристигнаха заедно с всички високопоставени лица на Страдия. Всички бяха облечени в официални дрехи, с всичките си ленти и многобройни ордени (при обикновени случаи не носеха всичките, а само по няколко). Народът се раздели на две части, така че чужденецът остана от едната страна сам в средата, а от другата се появиха министрите, като вървяха насреща му.

Те се спряха на прилично разстояние, свалиха шапките си и се поклониха до земята. Същото направи и народът. Той изглеждаше малко смутен, изплашен и в същото време силно учуден, но не мръдна от мястото си, стоеше неподвижен като статуя. Министър-председателят направи крачка напред и започна:

— Достойни чужденецо, твоето посещение в нашата страна ще бъде записано със златни букви в историята, защото това незабравимо посещение представлява епоха в нашия държавен живот. Твоето идване носи щастливо бъдеще на нашата родна Страдия. От името на цялото правителство, от името на целия народ аз те поздравявам като наш спасител и извиквам: „Ура!“

— Ура! Ура! Ура! — екна въздухът от възгласите на хиляди гърла.

След това църковният глава започна да пее религиозни песни, в престолния град на Страдия забиха черковните камбани.

Когато се свърши и тази част от официалното посрещане, министрите с любезни усмивки на лицата си, с покорност се приближиха до чужденеца. Те се ръкуваха поред, след което останалите се отдръпнаха и застанаха без шапки с наведени глави. Министър-председателят взе под мишница куфара му с някакво страхопочитание, министърът на финансите пое бастуна на забележителния човек. Понесоха тези работи като някакви светини. Куфарът, разбира се, беше светиня, защото в него сигурно се намираше съдбоносният договор. Именно в тоя куфар вече се намираше бъдещето, щастливото бъдеще на цяла една страна. Затова и министър-председателят разбирайки какво носи в ръцете си, изглеждаше тържествен, преобразен, горд, защото в ръцете си носеше бъдещето на своята Страдия. Църковният глава, като човек, надарен от бога със силен дух и голям ум, веднага разбра значението на тоя куфар и с останалите свещеници заобиколиха министър-председателя и започнаха да пеят религиозни песни.

Шествието тръгна. Той и министърът на финансите вървяха напред, а куфарът — в прегръдките на министър-председателя, заобиколен от свещениците и народа със свалени шапки — след тях. Вървяха полека, тържествено, крачка по крачка, пееха богоугодни песни, камбаните биеха, гърмяха пушки. И така бавно вървяха по главната улица към къщата на министър-председателя. И домовете, и кръчмите, и църквите, и канцелариите — всичко се беше опразнило, всичко живо беше излязло, за да участвува в епохалното посрещане на великия чужденец. Дори и болните не изостанаха. Бяха ги изнесли от стаите, за да видят това изключително тържество. Дори от болниците бяха изнесли на носилки всичките, а те просто като че ли бяха забравили болките си. Ставаше им полеко, когато мислеха за щастието на своето скъпо отечество. Бяха изнесли и пеленачетата. Опулили очички във великия чужеднец, те не плачеха, като че ли чувствуваха, че това щастие се готви именно за тях.

Докато стигнаха до дома на министър-председателя, вече се стъмни. Чужденецът бе почти внесен в къщата. Всичките министри и високопоставени лица влязоха вътре, а народът остана да зяпа любопитно но прозорците или просто да разглежда къщата.

На другия ден започнаха да пристигат народни делегации, за да поздравят видния чужденец, а вече призори пред къщата на министър-председателя заскрибуцаха бавно тежко натоварени коли с разни ордени за достойния чужденец.

Чужденецът, разбира се, веднага бе избран за почетен председател на министерството, за почетен, председател на общината, на Академията на науките и всевъзможните хуманни дружества и организации в Страдия, а такива в нея имаше безброй. (Имаше дори дружество за учредяване на дружества.) Всички градове го избраха за свой почетен жител, всички еснафи го признаха за благотворител, а един полк в армията получи в негова чест името „Славният полк Хорие“.

Всички вестници го приветствуваха с дълги статии, а много от тях напечатаха портрета му. Много чиновници бяха повишени в чест на този ден, а мнозина полицаи и наградени, и повишени. Създадоха се нови учреждения и бяха назначени нови служители. Вече два дни продължаваше това бурно веселие в целия град. Свиреше музика, биеха камбани, гърмяха пушки, ехтяха песни, лееше се вино.

На третия ден министрите, макар и махмурлии от веселбите, трябваше да жертвуват дори и почивката си за щастието на страната и народа и се събраха в пълен състав на заседание, за да завършат преговорите с Хорие за заема и подпишат епохалния договор.

Най-напред, за увод, започнаха с частни разговори. (Залисан във веселбата, забравих да кажа, че куфарът се охраняваше от силна охрана.)

— Ще останете ли тук за повече време? — попита го министър-председателят.

— Докато не свърша работата си, а тя ще трае по-дълго.

Министрите се смутиха от думата по-дълго.

— Смятате ли, че ще продължи по-дълго?

— По всяка вероятност. Такава е работата ми.

— На нас са ни известни вашите условия, а и на вас — нашите. Затова смятам, че няма да има никакви затруднения — каза министърът на финансите.

— Затруднения? — каза чужденецът изплашено.

— Да, смятам, че няма да има такива.

— И аз се надявам.

— Тогава можем веднага да подпишем споразумението — проговори министър-председателят.

— Споразумение?

— Да!

— Споразумението е подписано. Аз ще тръгна още утре на път и навеки ще ви бъда благодарен за това посрещане. Откровено казано, аз съм смутен, не разбирам оше достатъчно добре какво става с мен. Впрочем в тази страна идвам за пръв път, но не можех и да мечтая, че като непознато лице ще ме посрещнат така хубаво, както кикъде другаде. Още ми се струва, че сънувам.

— Значи, сме подписали договора? — извикаха възторжено всички в един глас.

— Ето го! — каза чужденецът и извади от джоба си един лист хартия, на който бе написан договор, и започна да го чете на своя език. Договорът бе подписан от него и един търговец на сливи от вътрешността на Страдия, който се задължаваше да му достави еди-какво си количество сливи за приготвяне на мармалад до еди-коя си дата…

Какво друго можеше да се направи в една цивилизована и умна страна след такъв глупав договор, освен чужденецът да бъде изгонен от Страдия, и то тайно. След три дни правителствените вестници оповестиха следното съобщение:

„Правителството се застъпва енергично за един нов заем и съществуват всички изгледи да получим една част от парите още до края на този месец.“

Народът се поинтересува малко за Хорие и после го забрави. След това всичко тръгна по старому.

Когато размишлявах за тия събития, особено ми хареса общата хармония, която владееше в Страдия. Не само министрите бяха симпатични и почтени хора, но забелязах, че и църковният глава е умен и духовит човек. Кому би дошло на ум в най-подходящия, собствено в най-решителния момент, когато се решава съдбата на страната, да запее над куфара на оня търговец на мармалад богоугодни песни, за да помогне на усърдното правителство в неговите-големи усилия? При такава дружна работа непременно трябваше да има и успех.

Веднага реших още при първия удобен случай да отида при тоя мъдър отец, църковния глава, за да се запозная по-отблизко и с този велик гражданин на Страдия.

(Край)

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)