Tag Archive | чужденец

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)