Страдия (1/12)
В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.
Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:
„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“
Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:
—
Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“
След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.
— Тръгни, сине, и нека господ…
И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.
Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.
Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.
Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.
—
Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.
Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.
Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.
От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:
— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…
Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.
— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:
„Това е страната, която толкова много търсиш.“
Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.
Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.
— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.
Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:
— Да, това наистина е някаква страна.
— Как се казва? — попитах го аз.
— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.
— А ти откъде си? — пак го запитах.
— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.
„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:
— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?
Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:
— Казват, че в тая страна има доста свине.
— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.
— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.
Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:
— Какви глупости?
— Всякакви — каза той с досада и се прозина.
— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?
— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.
Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:
— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!
— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.
„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.
Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.
Страдия (1/12)
В одной старой книге прочел я интересный рассказ; черт его знает, как попала ко мне эта книга о каких-то смешных временах, когда было много свободолюбивых законов, а свободы ни малейшей; произносились речи и писались книги о сельском хозяйстве, но никто ничего не сеял; страна была переполнена моральными поучениями, а нравственность хромала на обе ноги; у каждого ума палата, но никакого толку; повсюду говорилось об экономии и благосостоянии, а между тем все разбазаривалось. и всякий ростовщик и жулик мог за гроши купить себе титул: “Великий народный патриот”.
Автор этого странного рассказа или путевых очерков (право, я и сам не знаю, что это за сочинение с точки зрения литературного жанра, однако я не хотел спрашивать об этом специалистов, так как они, по утвердившемуся в Сербии обычаю, без всякого сомнения направили бы этот вопрос на обсуждение общего заседания кассационного суда. Кстати, это прекрасный обычай. Существуют люди, которые должны думать по своей официальной обязанности, они и думают, а все остальные живут себе припеваючи), – так вот, автор этого странного рассказа или путевых очерков начинает так:
“Пятьдесят лет своей жизни провел я в путешествиях по свету. Много видел я городов, много сел, стран, людей и народов, но ничто так меня не удивило, как одно маленькое племя, живущее в прекрасном, благодатном краю. Я расскажу вам об этом счастливом народе, хотя заранее знаю, что если мой рассказ и попадет кому-нибудь в руки, то никто из живущих не поверит мне ни теперь, ни даже после моей смерти…”
Хитрец, начав так, он заставил меня прочесть все до конца, а когда уж я прочел, то мне захотелось рассказать обо всем и другим. Но, чтобы вы не заподозрили и меня в желании соблазнить вас на чтение, я сразу же, в самом начале, искреннейше заверяю, что книга не принесет никакой пользы и все россказни этого дядьки-писателя – ложь, хотя, как ни странно, сам я верю в эту ложь, как в чистейшую правду.
Вот что рассказывает он дальше.
Почти сто лет тому назад мой отец, тяжело раненный во время войны, был взят в плен и угнан из родных мест на чужбину, где он женился на девушке-рабыне, своей землячке. От этого брака родился я, но едва мне минуло девять лет, как отец мой умер. При жизни он часто рассказывал мне о своей родине, о мужественных героях, которых так много было в нашей стране, об искреннем патриотизме и кровавых войнах за свободу, о добродетелях и чести, о самопожертвовании во имя спасения родины, когда все, даже жизнь, приносилось на алтарь отчизны. Он рассказывал о славном, героическом прошлом нашего народа и, умирая, завещал: “Сынок, мне не суждено умереть на моей дорогой родине, и кости мои не будут покоиться в святой земле, которую я напоил своей кровью, борясь за ее свободу. По воле злой судьбы не довелось мне, прежде чем я закрою глаза, погреться в лучах свободы на милой родине. Но я не напрасно пролил кровь – огни свободы будут светить тебе, сын мой, вам, нашим детям. Иди, сынок, и когда нога твоя ступит на родную землю, поцелуй ее, иди и полюби ее, знай, что этой героической стране и нашему народу предназначено великое будущее, иди и используй свободу на добрые дела, чтобы отец мог тобой гордиться, да не забывай, что землю ту оросила и моя кровь, кровь твоего отца, как веками орошала ее благородная кровь доблестных и знаменитых твоих предков…”
С этими словами отец обнял меня и поцеловал, омочив слезами мой лоб.
– Иди, сынок, пусть тебя бог…
На этом речь его оборвалась – мой добрый отец умер.
Не прошло и месяца после его смерти, как я с котомкой за плечами и посохом в руках отправился по белу свету искать свою славную родину.
Пятьдесят лет я путешествовал по чужбине, по бескрайному миру, но нигде не встречал страны, хоть немного похожей на ту, о которой мне столько рассказывал отец.
Но, разыскивая свою родину, я набрел на интересную страну и людей, о которых сейчас вам и расскажу.
Был летний день. Солнце пекло так, что мозги плавились, от сильной духоты кружилась голова, в ушах гудело, мучила жажда, а глаза ломило до того, что я едва мог смотреть. Весь я был в поту, обветшалая одежонка моя пропылилась. Бреду я, усталый, обессилевший, и вдруг прямо перед собой, в получасе ходьбы, вижу белый город, о стены которого бьются волны двух рек.[1]
В меня будто силы влились, я забыл про усталость и поспешил к городу. Подхожу к берегу. Две большие реки спокойно несут свои воды, омывая городской вал.
Вспомнил я рассказы отца о знаменитом городе, где было пролито много крови нашими соотечественниками, и, словно сквозь сон, припомнились мне его слова о том, что город этот лежит как раз между двух рек.
От волнения у меня сильно забилось сердце; я снял шапку, и ветер, дувший с гор, освежил мой вспотевший лоб. Я поднял глаза к небу, упал на колени и воскликнул сквозь слезы:
– Великий боже! Вразуми меня, выслушай молитву сироты, блуждающего по свету в поисках отечества, родины своего отца! – Ветерок продолжал дуть с возвышавшихся вдали голубых гор, а небо хранило молчание. – Скажи мне ты, милый ветер, что дуешь с голубых гор, правда ли, что это горы моей родины?
Скажите вы, добрые реки, правда ли, что с гордых стен знаменитого города вы смываете кровь моих предков? – Все немо, все молчит, но какое-то приятное предчувствие, какой-то внутренний голос мне говорит: “Это та самая страна, которую ты так давно ищешь!”
Вдруг шорох заставил меня насторожиться: у берега, чуть подальше, я увидел рыбака. Лодка его уткнулась в берег, а сам он чинил сети. Охваченный волнением, я не заметил его раньше. Я подошел к нему и поздоровался.
Молча взглянув на меня, он опустил глаза и продолжал свое дело.
– Что это за страна виднеется вон там, за рекой? – спрашиваю я, дрожа от нетерпения.
Он пожал плечами и процедил сквозь зубы:
– Да, есть там какая-то страна.
– А как она называется?
– Вот, уж этого я не знаю. Вижу, что есть там страна, а как она называется, никогда не интересовался.
– Сам-то ты откуда?
– Живу вон там, с полчаса ходьбы отсюда. Там я и родился.
“Нет, это не земля моих предков, не моя родина”, – подумал я, а вслух спросил:
– Так что же, ты совсем ничего не знаешь об этой стране? Разве она ничем не знаменита?
Рыбак задумался, выпустил из рук сети, что-то, видимо, припоминая. Долго он молчал, а потом изрек:
– Говорят, там свиней много.
– Неужели она известна только свиньями? – удивился я.
– Множество еще там разных глупостей, но меня это мало интересует! – хладнокровно произнес он и опять принялся чинить сети.
Ответ мне был непонятен, и я опять спросил:
– Каких глупостей?
– Всяких, – отозвался он со скучающим видом и равнодушно зевнул.
– Свиньи да глупости?! И больше ты ни о чем не слышал?..
– Говорят, кроме свиней, у них много министров и на пенсии и в запасе, но их на сторону не вывозят. Вывозят только свиней.
Я решил, что рыбак надо мной издевается, и вскипел:
– Да что ты плетешь, дурак я, что ли, по-твоему?
– Давай деньги, и я перевезу тебя на тот берег, а там сам смотри, что и как. Говорю тебе то, что слышал от других. Я там не бывал и наверняка не знаю.
“Нет, это не страна моих героических предков. Та славилась юнаками, великими делами и блистательным прошлым”, – подумал. я. Но рыбак своими странными ответами заинтересовал меня, и я решил, что если я побывал в стольких странах, так посмотрю и эту. Сговорился с ним и сел в лодку.
Рыбак перевез меня через реку, взял деньги, и, когда я поднялся на берег, он уже плыл назад.
(Далее)
[1] Имеется в виду Белград, расположенный при впадении реки Савы в Дунай.