Tag Archive | Чудовище

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Королевич Марко во второй раз среди сербов (1/5)

Заладили мы, сербы, причитать вот уже больше пяти столетий подряд: «Увы, Косово!», «Горькое Косово!», «О, Лазо, Лазо![1]» Плакали мы так, грозя сквозь слезы басурманам: «Вот мы вам, вот мы вас!» Плачем мы геройски и грозим, а басурман посмеивается; тогда с горя вспомнили мы Марко и принялись звать сердягу встать из гроба, оборонить нас и отомстить за Косово. Вот и призываем ежедневно, ежечасно, по любому поводу: «Встань, Марко!», «Приди, Марко!», «Взгляни, Марко, на слезы наши!», «Увы, Косово!», «Чего ты ждешь, Марко?» Это призыванье обратилось уже в чистое безобразие. Напьется кто-нибудь в трактире и, как спустит все денежки, затоскует по Косову, охватит его этакое юнацкое настроение и опять за то же: «Эх, Марко, где ты теперь?!»

И вот в один прекрасный день встал Марко и прямо к господнему престолу.

— Что такое, Марко? — спрашивает его ласково господь.

— Пусти меня, боже, посмотреть, что там внизу мои недотепы делают; надоели мне их нытье и приставания!

— Эх, Марко, Марко, — вздохнул господь, — все это я знаю, но если бы им можно было помочь, я бы первый помог.

— Верни мне только, господи, Шарца и оружие и дай прежнюю силу да отпусти меня попробовать, не смогу ли я чего сделать.

Бог пожал плечами и озабоченно покрутил головой.

— Иди, коли хочешь, — сказал он, — но добром это не кончится.

И вот неким чудным образом Марко очутился на земле верхом на своем Шарце.

Озирается он вокруг, осматривает местность, но никак не поймет, где это он находится. Смотрит на Шарца. Да, Шарац тот же самый. Оглядывает булаву, саблю, одежду — все то же самое, ничего не скажешь. Хватился бурдюка. И он тут, полон вина; тут же и лепешки. Все его убеждает, что это он, прежний Марко, но никак он не может сообразить, куда попал. Трудно было сразу решить, что предпринять на земле. Марко слез с Шарца, привязал его к дереву, отцепил бурдюк и принялся пить вино, чтобы, как говорится, на досуге хорошенько обо всем поразмыслить.

Пьет этак Марко да озирается, не увидит ли кого из знакомых, как вдруг мимо него прокатил человек на велосипеде и, испуганный диковинного вида Марковым конем, одеждой и оружием, что есть духу помчался дальше, то и дело оглядываясь, чтобы убедиться, далеко ли он ушел от опасности. Марко же, больше всего пораженный странным способом передвижения, подумал, что это какая-нибудь нечистая сила; все же он решил вступить в борьбу с этим чудовищем. Выпил еще одну чашу вина[2], так что щеки у него запылали, другую поднес Шарцу, а потом кинул бурдюк в траву, нахлобучил до самых глаз соболью шапку и сел на Шарца, у которого от вина зажгло уши. Сильно юнак осердился и говорит Шарцу:

Шарац, я тебе, коль не догонишь,
Поломаю ноги, все четыре![3]

Как услышал Шарац такую страшную угрозу, от которой уже поотвык на том свете, поскакал, как ни разу не скакивал. Так весь в струнку вытянулся, что коленями с дороги пыль сметает, а стременами землю задевает. Несется и тот, впереди, будто крылья у него выросли, и все оглядывается. Два часа они целых гонялись, и ни тому уйти, ни Марко его догнать. Домчались так до при-дорожной корчмы; увидев это, побоялся Марко, как бы тот не скрылся от него в ближайшем городе, да и гнаться ему уже надоело, и тут он вспомнил о своей булаве.

Вынул он ее из-за пояса и крикнул сердито:
Если ты крылатый, словно вила,
Или если вилами ты вскормлен,
Если от меня ты прежде скрылся,
То теперь тебя поймает Марко!

Сказал он так, раскрутил над головой булаву и метнул ее.

Тот, пораженный, упал и земли не успел коснуться, как душа из него вылетела. Подскочил к нему Марко, выхватил саблю, отсек ему голову, бросил ее в Шарцеву торбу и, напевая, направился в корчму; а тот остался корчиться около дьявольского изобретения. (Я забыл сказать, что и его Марко изрубил саблей, той саблей, которую ковали три кузнеца с тремя подручными[4] и за неделю так ее отточили, что может она сечь и камень, и дерево, и железо, — ничто не может против нее устоять.)

Перед корчмой было полно крестьян, но, как увидели они, что произошло, да глянули на сердитого Марко, закричали от страха и разбежались кто куда. Остался один хозяин. Трясется с перепугу, как в лихом ознобе, ноги у него дрожат, глаза вытаращены, побледнел как мертвец.

Ты скажи, юнак мне неизвестный,
Чьи такие белые хоромы? —

спрашивает его Марко.

«Неизвестный юнак» заикается со страху и с грехом пополам объясняет, что это корчма, а он хозяин тут. Марко поведал ему, кто он и откуда и как пришел он отомстить за Косово и убить султана турецкого. Из сказанного хозяин понял только «убить султана», и чем больше Марко говорил, расспрашивая, где кратчайшая дорога на Косово и как добраться до султана, тем больший страх забирал его. Говорит Марко, а тот трясется от страха, и в ушах у него звучит: «Убить султана!» Наконец, Марко почувствовал жажду и приказал:

— Принеси-ка ты, корчмарь, вина мне,
Чтобы утолил, юнак, я жажду,
Что меня томит невыносимо!

Тут Марко слез с Шарца, привязал его возле корчмы, а хозяин пошел за вином. Вернулся он с подносом, а на нем чарка-невеличка. Дрожат у него руки от страха, вино расплескивается, и так подходит он к Марко.

Как увидел Марко эту чарку махонькую да расплесканную, решил, что корчмарь над ним издевается. Сильно он разгневался и ударил корчмаря по уху. Ударил так легонько, что выбил ему три здоровых зуба.

Сел Марко снова на Шарца и поехал дальше. Тем временем крестьяне, что разбежались с постоялого двора, ударились прямо в город, в полицию, заявить о страшном убийстве; а местный писарь отправил депешу в газеты. Корчмарь приложил к щеке мокрую тряпку, сел на лошадь и прямо к лекарю — взял у него свидетельство о тяжелом увечье; потом отправился к адвокату, тот подробно расспросил обо всем, взял с него деньги и написал жалобу.

Уездный начальник тут же отправил писаря с несколькими вооруженными жандармами в погоню за злодеем, а по телеграфу разослал циркуляр по всей Сербии.

А Марко и не снится, что ему готовят, что поступили уже две-три страшные жалобы «с оплаченным гербовым сбором» и ссылками на статьи закона об убийстве, о тяжком увечье, об оскорблении личности; упоминаются и «перенесенный испуг», «перенесенные страдания», «расходы на лечение», «такое-то и такое-то вознаграждение за простой корчмы, потерянное время, составление жалобы, гербовые сборы». О распространении возбуждающих слухов об убийстве султана было, разумеется, сразу донесено шифром министерству, и оттуда получен срочный ответ: «Немедленно схватить бродягу и наказать по закону наистрожайшим образом; и впредь ревностно следить за тем, чтобы подобные случаи не повторялись, как того требуют интересы нашей страны, находящейся сейчас в дружественных отношениях с турецкой империей».

С молниеносной быстротой слух о страшном человеке в диковинном одеянии и доспехах, на еще более диковинном коне, разнесся далеко вокруг.

Едет Марко по дороге. Шарац идет шагом, а Марко оперся на луку седла и дивится, как все изменилось: и люди, и местность, и обычаи — все, все. Пожалел он, что встал из гроба. Нет с ним старых соратников, не с кем вина выпить. Народ трудится на окрестных поляк. Солнце печет так, что мозги закипают, крестьяне, низко склонившись, работают молча. Стоило Марко остановиться на обочине и окликнуть их, чтобы расспросить о Косове, как крестьяне вскрикивали от страха и разбегались в разные стороны. А при встрече с ним на дороге каждый шарахался назад и останавливался как вкопанный, выпучив глаза от испуга; поглядит налево, направо и сломя голову кинется через канаву или терновую изгородь. Чем усердней зовет его Марко вернуться, тем быстрее тот бежит. Ну и, конечно, каждый такой бросается с перепугу в уездную канцелярию и подает жалобу о «покушении на убийство». Перед уездной управой столпилось столько народу, что ни пройти, ни проехать. Ревут дети, причитают женщины, люди всполошились, адвокаты составляют жалобы, выстукиваются телеграммы, снуют полицейские и жандармы, по казармам трубы играют тревогу, в церквах звонят колокола, служатся молебны о том, чтобы миновала эта напасть. Поползли слухи, что появился оборотень в образе королевича Марко, а от этого пришли в ужас и полицейские, и жандармы, и даже солдаты. С живым-то Марко бороться не под силу, а тем более с оборотнем!

(Далее)

 

[1] Князь Лазарь Хребелянович (иногда «царь Лазарь») – герой народного эпоса, историческая личность. Он возглавлял сербское войско в битве с турками на Косовом поле (1389), попал в плен и был казнен.

[2] Мотив из народной песни «Сестра Леки-капитана».

[3] Перефразировка стихов из песни «Марко-королевич и вила».

[4] Мотив многых народных песен, где описывается оружие юнака.