(Претходен дел)

Кога излегов на улица, улицата пак преполна со народ што се брануваше на сите страни, а од врева ушите да ти се заглушат.

„Каде оди овој народ? Што е пак сега?… Сигурно некаква депутација?“ си помислив во себе, гледајќи со чудење во таа неброена шарена маса со разновиден авет, и му се приближив на првиот што беше до мене па го прашав:

— Каде брза ова мноштво од народ?

Тој се почувствува длабоко навреден од ова мое глупаво прашање, ме погледна налутено дури и со презир, па ми го сврти грбот и појде по мноштвото.

Прашав друг, трет, но, секој со презир ме погледуваше и не ми одговараше. Најпосле најдов еден со кој се запознав по повод покренувањето на еден патриотски весник, а во таа земја, да не се чудите, секој ден излегуваа, се покренуваа по неколку весници, па го прашав и него:

— Каде брза ова мноштво народ? — а се плашев да не поминам уште полошо отколку со другите и со овој познат патриот.

И тој ме погледа со презир, па со задушен глас, полн со лутина и гнев, изговори:

— Срамота!

Јас се засрамив и одвај промрморев:

— Извинете, немав намера да ве навредувам, само сакав да прашам…

— Но, тоа е убаво прашање! Каде живееш ти, зар не ти е срам да прашаш за една работа, за која и добитокот може да знае? Нашата земја страда, и ние сите брзаме да ѝ дојдеме на помош како нејзини добри синови, а ти се исчудуваш, и не знаеш за толку важен настан! — изговори мојот познаник со глас што трепери од патриотска болка.

Долго се извинував и се правдав за толку големата грешка, што ја направив не размислувајќи, и го замолив за проштевање.

Тој се одоброволи и ми раскажа дека Анутите, едно воинствено племе, напаѓаат од југ во нивната земја и прават страшни зулуми.

— Денеска стигна веста — продолжи тој — дека ноќеска изнатепале многу семејства, запалиле многу домови и заплениле многу добиток!

— Тоа е страшно! — реков и се стресов од ужас, и ми дојде да јурнам на југ на земјата и да се борам со Анутите, зашто толку многу ме заболе страдањето на невините мирни граѓани од нивното варварство, па речиси и заборавив дека сум стар, изморен и немоќен и во тој момент почувствував младешка сила.

— Па зар смееме да останеме глуви при колењето и на тие ѕверски постапки на нашите соседи?

— Никако! — извикав воодушевен од неговите пламени зборови — и од бога би било грев!

— Затоа и брзаме на собир. Нема ниту еден совесен граѓанин кој нема да дојде на овој собир; само што секоја класа за себе ќе си држи собир на разни места.

— Зошто така?

— Хм, зошто?… Вечната наша неслога! Но сепак секој собир ќе донесе решение, патриотско. Покрај другото, и подобро е што повеќе, а главно е дека сме сите сложни во чувствата и и мислите, дишеме со една душа кога е во прашање нашата мила татковина.

И навистина светот почна да се дели во разни групи и да ода во разни правци; секоја група брза на своето одредено место каде што ќе се одржи собирот.

Бидејќи, се разбира, не можев да стигнам на сите собири, со својот познаник се упатив таму каде што одеше тој и неговата група. Тоа беа чиновници од судска и полициска струка.

Влеговме во пространата сала на еден хотел, во кој веќе беа наместени седишта и маса со зелена чоја за свикувачите на собирот. Родољубивите граѓани седнаа на столиците, а свикувачите ги зазедоа своите места на крај на масата.

— Браќа! — почна еден од свикувачите. — Вие веќе знаете зошто се собравме овде. Сите вас овде ве собра благородното чувство и желбата да се најде лек и да им се застане на пат на дрските напади од анутските чети во јужните краишта на нашата мила татковина, да му се помогне на несреќниот народ што страда. Туку, пред се, господа, како што знаете, во вакви прилики, ред е да се избере претседател, потпретседател и секретари на собирот.

По долгата врева, тој што го отвори собирот, го избраа за претседател, а другите за членови.

Според утврдениот ред и обичај, членството му заблагодари на родољубивиот собир за ретката почест, претседателот заѕвони со ѕвончето, и објави дека собирот е отворен.

— Сака ли некој да зборува? — праша.

Се јави еден од првата редица на седиштата и рече дека е ред од собирот да се поздрави владата и големиот мудар државник, кој на владетелот ќе му ги протолкува изразите на нивната верност и лојалност.

Собирот го прифати предлогот и веднаш беа приготвени писмени поздрави што беа усвоени со акламација, со забелешка на некои места правилно да се дотера редот на зборовите, според синтаксата.

Почнаа да се јавуваат говорници кој, од кој посилен. Секој говор беше полн со родољубие, полн со болка и гнев кон Анутите. Сите говорници беа согласни со предлогот на првиот говорник: без никакво одлагање, зашто работата и без тоа е хитна, веднаш да се донесе, тука, на овој собир, остра резолуција, со која најенергично ќе се осудат варварските постапки на Анутите.

И тука веднаш избраа троица кои добро го познаваа јазикот за да ја состават резолуцијата во споменатата смисла, и да се прочита пред собирот на одобрување.

Во тој миг се јави еден со готова резолуција и го замоли собирот за дозвола да ја прочита, па, ако се согласи собирот со неа, да ја прифати.

Му одобрија, па тој почна да чита:

„Чиновниците од судската и полициската струка собрани на денешниов собир, длабоко потресени од немилите настани, кои, за жал, секојдневно се одигруваат во јужните краишта на нашава земја, поради варварското однесување на анутските чети, се поттикнати да ја донесат следнава резолуција:

1. 1. Длабоко сожалуваме што нашиот народ во тие краишта и го снајде таква несреќа;
   2. Најостро ги осудуваме дивјачките постапки на Анутите извикувајќи: Долу!
   3. Со гнасење и со преѕир констатираме дека Анутите се некултурен народ, недостоен на вниманието на своите просветени соседи.“

Оваа резолуција начелно едногласно беше прифатена, но во бурната дебата за поединостите беше усвоено во точката 2, да се додаде уште и „одвратни“ кај зборот „дивјачки“.

Потоа ја овластија управата, од името на собирот, да ја потпише резолуцијата, и собирот се растури во најдобар ред.

На улицата пак врева и мноштво народ што се враќаа од многуте патриотски собири.

На нивните лица сега се забележуваше душевен мир, како кога човек ќе почувствува задоволство со завршена тешка работа, но со благородна, возвишена должност.

На многу места чув вакви разговори:

— Сепак, не требаше да биде толку остра — вели еден.

— Зошто? Добро е. Кон таквите животни треба да се биде груб и остар — се лути другиот.

— Знам, но не оди, не е тактично! — пак продолжува првиот.

— Каква тактичност сакаш кон нив? Да не се замериме, со толку добрите луѓе, или што? Море вака ти ним, па кога ќе читаат да се стресат — пак продолжува другиот, а гласот му трепери од лутина.

— Па ние, како попросветени треба да бидеме и повозвишени од нив; а потоа треба да бидеме претпазливи да не се замериме со соседната земја — објаснува оној мирољубивиот и тактичниот.

Приквечерјето истиот ден во весниците можеа да се прочитаат многубројните резолуции донесени дента на родољубивите собири. Никој не остана а да не ѝ дојде на земјата на помош. Весниците преполни: резолуција на професорите, поради немилите настани на југот на Страдија, резолуција на младината, резолуција на учителите, офицерите, резолуција на работниците, трговците, лекарите, препишувачите. Со еден збор, никој не изостанал. И сите резолуции во еден дух, сите остри и решителни, во секоја го има она „длабоко потресени“, „најостро осудуваме“ и така натаму.

Вечерта, пак имаше веселба во градот, а потоа мирен, тивок и спокоен сон на мирољубивите и храбрите синови на среќната земја Страдија.

Утредента стигнуваа вести од другите краишта на Страдија. Немаше ниту едно единствено место каде што не беше донесена резолуција по повод „последните немили настани“, како што тоа го нарекоа Страдијаните.

А веќе само по себе се разбира дека секој граѓанин, за оваа голема услуга на татковината, кој помалку кој повеќе, беше награден со одликувања за граѓанска храброст и добродетелство.

И мене ме воодушеви овој храбар народ, полн со граѓанска совест и самопрегорност за општото добро, па од градите ми излета извикот:

„Страдијо, ти никогаш нема да пропаднеш, па дури и сите народа да пропаднат!“

„Ха, ха, ха, ха!“ — во тој миг небаре пак ми заѕуни во ушите ѓаволската подбивна насмевка на некој зол дух на оваа среќна и блажена земја.

Несакајќи воздивнав.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Горкото ново правителство веднага трябваше да започне да мисли върху разни работи, а министрите в Страдия не бяха свикнали на това. Откровено казано, те се държаха юнашки и с достойнство няколко дена. Докато не похарчиха и последната стотинка от държавната хазна, те приемаха през деня с весели и бодри лица многобройци делегации от народа и държаха трогателни речи за щастливото бъдеще на скъпата им, измъчена Страдия, а когато се спуснеше нощта, устройваха бляскави и скъпи гощавки, където се пиеше, пееше и се вдигаха патриотични наздравици. Но когато държавната хазна остана съвсем празна, господа министрите започнаха да мислят сериозно и да се договарят какво би трябвало да се предприеме при това отчаяно положение. С чиновниците беще лесно. Те и без това бяха свикнали да не получават заплата по няколко месеца. Пенсионерите пък са възрастни хора, поживели са си. А войниците, разбира се, трябва да свикнат с мъки и несгоди, а няма да е лошо и да погладуват геройски. На доставчиците, предприемачите и на всеки друг добър гражданин на щастливата Страдия лесно ще им обяснят, че изплащането на техните сметки не е включено в тазгодишния бюджет. Обаче на самите министри не им е лесно, защото те, разбира се, трябва да плащат, за да пишат и говорят за тях хубави неща. Не е лесен и въпросът за много други позначителни неща, защото има доста работи, които са поважни, отколкото самата Страдия.

Загрижиха се министрите и тогава им хрумна мисълта, че трябва да се засили стопанството. Затова решиха страната да вземе по-голям заем. Но тъй като около сключването на заема трябваше да се похарчат доста пари за заседания на Народното събрание, за командировки на министрите в чужди държави, министрите решиха за тази цел да оберат от държавните каси всичките вложения на частни лица и да помогнат на отечеството, което пъшка под тежестта на мизерията.

В цялата страна настана смут: в едни вестници се говореше за министерска криза, в други, че правителството благоприятно е завършило преговорите за заема, в трети — и едното, и другото, а правителствените вестници пишеха, че никога досега в страната не е имало такова благоденствие.

За този спасителен заем започна да се говори все повече и повече. Вестниците пълнеха все повече колоните си със статии по този въпрос. Във всички среди се породи силен интерес към тоя въпрос и насмалко не се стигна дотам, всички да преустановят работата си. И търговците, и доставчиците, и чиновниците, и пенсионерите, и свещениците — всички бяха обхванати от някакво трескаво, напрегнато очакване. Навсякъде, на всяко място се приказваше, разпитваше и гадаеше само за това.

Министрите отскачаха ту до една, ту до друга чужда страна. Първо пътуваше един, след това друг, пък и по двама-трима наведнаж. Народното събрание беше на поста си. И там се разискваше, решаваше. Най-сетне решиха да се сключи заем на бърза ръка. След това се разотидоха по домовете си, а отчаяното любопитство на общественото мнение растеше все повече и повече.

Когато се срещнеха двама души на улицата, вместо поздрав започваха веднага:

— Какво става със заема?

— Не зная.

— Водят ли преговори?

— Сигурно.

Министрите все по-често и често посещаваха чужди страни и се връщаха обратно.

— Министърът си е дошел? — питаше някой.

— И аз чух.

— Какво е постигнато?

— Вероятно всичко е благополучно.

Докато най-сетне правителствените вестници (правителството винаги има по няколко вестника — впрочем всеки министър има свой вестник — по един или два) съобщиха, че правителството е завършило преговорите си с една чуждестранна финансова група и че резултатите са много добри.

„С положителност можем да кажем, че след някой ден заемът ще бъде сключен и парите доставени в страната.“

Народът малко се поуспокои. Правителствените вестници обаче съобщиха, че след два-три дни в Страдия ще пристигне пълномощникът на тази банкова група, г. Хорие, за да подпише споразумението.

Чак тогава започнаха устни и писмени разправии. Въпросите, нетърпението, огромното нервно любопитство заедно с големите надежди, възлагани на този чужденец, който трябваше да спаси страната, достигнаха своя връх.

За нищо друго не се говореше, нито мислеше освен за този Хорие. Пуснаха се слухове, че бил пристигнал и отседнал в еди-кой си хотел и тълпа любопитен народ — мъже и жени, старо и младо — хукна към хотела. Хукна с такава сила и свирепост, че изпотъпка и смачка по-възрастните и по-слабите.

Появи се на улицата някакъв чужденец, пътник, и някой веднага каже на другаря си:

— Виж, някакъв чужденец! — и го погледне многозначително, като че ли го пита с погледа си: „Да не би това да е Хорие?“

— Да не би да е той? — пита вече другият.

— И аз мисля такова нещо.

Разглеждаха чужденеца от всички страни и стигаха до заключение, че е именно той. И след това из града вече ходеше слух, че са видели Хорие. Тази новина така бързо се разнасяше и преминаваше през всички обществени слоеве, че след един-два часа целият град твърдеше достоверно, че той е тук, че хората са го видели лично и са разговаряли с него. Полицията се раздвижи, министрите се обезпокоиха и тичаха навсякъде, за да се срещнат с него и да му засвидетелствуват уважението си.

Но него го нямаше.

На другия ден вестниците съобщиха, че вчерашната вест за пристигането на Хорие не била вярна.

Докъде стигна всичко това, личи най-добре от следното събитие.

Един ден отидох на, пристанището, където спираше един чужд кораб.

Корабът пристигна и пътниците започнаха да излизат. Аз приказвах за нещо с един мой познат, когато изведнаж народът се втурна с такава сила към кораба, че един, който тичаше, насмалко не ме събори.

— Какво става?

— Кой е? — започнаха да питат много хора.

— Той! — отговаряха им,

— Хорие?

— Да, пристигнал!

— Къде е, къде е? — бръмчеше тълпата и хората се блъскаха, натискаха, зяпаха към парахода, караха се, надигаха се на пръсти. Всеки искаше да бъде по-близко.

И наистина видйх един чужденец, който се молеше и викаше да го пуснат, че имал бърза работа. Човекът едвам говореше, по-точно пъшкаше, притиснат и смачкан от любопитния народ.

Полицаите веднага разбраха каква е първата им задача и изтичаха да съобщят на министър-председателя, на останалите членове от правителството, на кмета, на църковните първенци и на останалите високопоставени лица в страната, че той е пристигнал.

И след малко в тълпата се чуха гласове:

— Министрите, министрите!

И действително министрите пристигнаха заедно с всички високопоставени лица на Страдия. Всички бяха облечени в официални дрехи, с всичките си ленти и многобройни ордени (при обикновени случаи не носеха всичките, а само по няколко). Народът се раздели на две части, така че чужденецът остана от едната страна сам в средата, а от другата се появиха министрите, като вървяха насреща му.

Те се спряха на прилично разстояние, свалиха шапките си и се поклониха до земята. Същото направи и народът. Той изглеждаше малко смутен, изплашен и в същото време силно учуден, но не мръдна от мястото си, стоеше неподвижен като статуя. Министър-председателят направи крачка напред и започна:

— Достойни чужденецо, твоето посещение в нашата страна ще бъде записано със златни букви в историята, защото това незабравимо посещение представлява епоха в нашия държавен живот. Твоето идване носи щастливо бъдеще на нашата родна Страдия. От името на цялото правителство, от името на целия народ аз те поздравявам като наш спасител и извиквам: „Ура!“

— Ура! Ура! Ура! — екна въздухът от възгласите на хиляди гърла.

След това църковният глава започна да пее религиозни песни, в престолния град на Страдия забиха черковните камбани.

Когато се свърши и тази част от официалното посрещане, министрите с любезни усмивки на лицата си, с покорност се приближиха до чужденеца. Те се ръкуваха поред, след което останалите се отдръпнаха и застанаха без шапки с наведени глави. Министър-председателят взе под мишница куфара му с някакво страхопочитание, министърът на финансите пое бастуна на забележителния човек. Понесоха тези работи като някакви светини. Куфарът, разбира се, беше светиня, защото в него сигурно се намираше съдбоносният договор. Именно в тоя куфар вече се намираше бъдещето, щастливото бъдеще на цяла една страна. Затова и министър-председателят разбирайки какво носи в ръцете си, изглеждаше тържествен, преобразен, горд, защото в ръцете си носеше бъдещето на своята Страдия. Църковният глава, като човек, надарен от бога със силен дух и голям ум, веднага разбра значението на тоя куфар и с останалите свещеници заобиколиха министър-председателя и започнаха да пеят религиозни песни.

Шествието тръгна. Той и министърът на финансите вървяха напред, а куфарът — в прегръдките на министър-председателя, заобиколен от свещениците и народа със свалени шапки — след тях. Вървяха полека, тържествено, крачка по крачка, пееха богоугодни песни, камбаните биеха, гърмяха пушки. И така бавно вървяха по главната улица към къщата на министър-председателя. И домовете, и кръчмите, и църквите, и канцелариите — всичко се беше опразнило, всичко живо беше излязло, за да участвува в епохалното посрещане на великия чужденец. Дори и болните не изостанаха. Бяха ги изнесли от стаите, за да видят това изключително тържество. Дори от болниците бяха изнесли на носилки всичките, а те просто като че ли бяха забравили болките си. Ставаше им полеко, когато мислеха за щастието на своето скъпо отечество. Бяха изнесли и пеленачетата. Опулили очички във великия чужеднец, те не плачеха, като че ли чувствуваха, че това щастие се готви именно за тях.

Докато стигнаха до дома на министър-председателя, вече се стъмни. Чужденецът бе почти внесен в къщата. Всичките министри и високопоставени лица влязоха вътре, а народът остана да зяпа любопитно но прозорците или просто да разглежда къщата.

На другия ден започнаха да пристигат народни делегации, за да поздравят видния чужденец, а вече призори пред къщата на министър-председателя заскрибуцаха бавно тежко натоварени коли с разни ордени за достойния чужденец.

Чужденецът, разбира се, веднага бе избран за почетен председател на министерството, за почетен, председател на общината, на Академията на науките и всевъзможните хуманни дружества и организации в Страдия, а такива в нея имаше безброй. (Имаше дори дружество за учредяване на дружества.) Всички градове го избраха за свой почетен жител, всички еснафи го признаха за благотворител, а един полк в армията получи в негова чест името „Славният полк Хорие“.

Всички вестници го приветствуваха с дълги статии, а много от тях напечатаха портрета му. Много чиновници бяха повишени в чест на този ден, а мнозина полицаи и наградени, и повишени. Създадоха се нови учреждения и бяха назначени нови служители. Вече два дни продължаваше това бурно веселие в целия град. Свиреше музика, биеха камбани, гърмяха пушки, ехтяха песни, лееше се вино.

На третия ден министрите, макар и махмурлии от веселбите, трябваше да жертвуват дори и почивката си за щастието на страната и народа и се събраха в пълен състав на заседание, за да завършат преговорите с Хорие за заема и подпишат епохалния договор.

Най-напред, за увод, започнаха с частни разговори. (Залисан във веселбата, забравих да кажа, че куфарът се охраняваше от силна охрана.)

— Ще останете ли тук за повече време? — попита го министър-председателят.

— Докато не свърша работата си, а тя ще трае по-дълго.

Министрите се смутиха от думата по-дълго.

— Смятате ли, че ще продължи по-дълго?

— По всяка вероятност. Такава е работата ми.

— На нас са ни известни вашите условия, а и на вас — нашите. Затова смятам, че няма да има никакви затруднения — каза министърът на финансите.

— Затруднения? — каза чужденецът изплашено.

— Да, смятам, че няма да има такива.

— И аз се надявам.

— Тогава можем веднага да подпишем споразумението — проговори министър-председателят.

— Споразумение?

— Да!

— Споразумението е подписано. Аз ще тръгна още утре на път и навеки ще ви бъда благодарен за това посрещане. Откровено казано, аз съм смутен, не разбирам оше достатъчно добре какво става с мен. Впрочем в тази страна идвам за пръв път, но не можех и да мечтая, че като непознато лице ще ме посрещнат така хубаво, както кикъде другаде. Още ми се струва, че сънувам.

— Значи, сме подписали договора? — извикаха възторжено всички в един глас.

— Ето го! — каза чужденецът и извади от джоба си един лист хартия, на който бе написан договор, и започна да го чете на своя език. Договорът бе подписан от него и един търговец на сливи от вътрешността на Страдия, който се задължаваше да му достави еди-какво си количество сливи за приготвяне на мармалад до еди-коя си дата…

Какво друго можеше да се направи в една цивилизована и умна страна след такъв глупав договор, освен чужденецът да бъде изгонен от Страдия, и то тайно. След три дни правителствените вестници оповестиха следното съобщение:

„Правителството се застъпва енергично за един нов заем и съществуват всички изгледи да получим една част от парите още до края на този месец.“

Народът се поинтересува малко за Хорие и после го забрави. След това всичко тръгна по старому.

Когато размишлявах за тия събития, особено ми хареса общата хармония, която владееше в Страдия. Не само министрите бяха симпатични и почтени хора, но забелязах, че и църковният глава е умен и духовит човек. Кому би дошло на ум в най-подходящия, собствено в най-решителния момент, когато се решава съдбата на страната, да запее над куфара на оня търговец на мармалад богоугодни песни, за да помогне на усърдното правителство в неговите-големи усилия? При такава дружна работа непременно трябваше да има и успех.

Веднага реших още при първия удобен случай да отида при тоя мъдър отец, църковния глава, за да се запозная по-отблизко и с този велик гражданин на Страдия.

(Край)

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

(предишна страница)

В Министерството на просветата заварих само сериозни учени. Да видите как задълбочено и внимателно се работи тук. По петнадесет, пък и двадесет дни се върши само стилизация и на най-дребното писмо. Разбира се, тук влиза и грижата за разните езикови дреболии, всякакви падежи — предложни, и безпредложни.

Разгледах писмата.

Един директор например пишеше:

„До господин министъра на просветата,

Преподавателите в поверената ми гимназия вече шест месеца не са получавали заплати и са изпаднали в такова лошо материално положение, че нямат дори хляб. Това не трябва да продължава повече, защото ще се накърни престижът на преподавателите, а и на самото училище.

Учтиво моля, господин министре, благоволете да ходатайствувате колкото се може по-бързо пред господин министъра на финансите да вземе необходимите мерки, за да ни се изплати заплатата поне за три месеца.“

На гърба на сгънатото писмо пишеше:

„Министерство на просветата ПН. 5860

1—II—891

Директорът на Н…ската гимназия моли да им се изплати заплата за три месеца.“

До тия редове с друг почерк бе написана резолюция: „Неправилен стил. Словоредът не отговаря на правилата на синтаксиса. Употребени са чуждите думи „да благоволя“ и „необходими“.“ (Тези думи в доклада бяха подчертани с червено мастило.)

Отдолу с ръката на министъра бе написано (почеркът беше лош, нечетлив, какъвто почерк придобива всеки веднага щом стане министър):

„До просветния съвет за мнение.“

Под него имаше текст, написан с друг почерк:

„2—III—891

До главния просветен съвет.

(Съществуваше всичко на всичко само един просветен съвет, но човек би помислил, че има поне още тридесет второстепенни.)

В приложение под №… се изпраща на съвета писмото на директора на Н…ската гимназия, за да се проучат неговите граматически форми, синтаксис и стилни особености. След прегледа писмото да се върне с мнение колкото се може по-скоро в Министерството на просветата за по-нататъшно разглеждане.

По нареждане на министъра“

и т. н.

(подпис)

Тъй като работата била от неотложно естество, не минали, и петнадесет дни и Главният просветен съвет бе събран на заседание. Между останалите въпроси бил поставен и този и съветът взел решение писмото да бъде изпратено на двама специалисти за мнение. Двамата експерти били определени, решението записано в протокола, а счетоводителят бил задължен да бди за изпълнението му.

По-нататък следваха писмата до специалистите.

„Господине,

Съгласно писмото на господин министъра на просветата, ПН. 5860 от 2—III тази година, и въз основа на решението на XV заседание на Главния просветен съвет, което се състоя на 17—III същата година, СБр. 2, имам честта да Ви помоля да разгледате писмото на директора на Н…ската гимназия в граматическо, синтактично и стилно отношение и уведомите в най-къс срок съвета с изчерпателен доклад по въпроса.

Приемете по този случай моите уверения за отличното ми към Вас уважение.

Председател на Гл. просветен съвет“ (Подпис)

Писмо със същото съдържание било изпратено и на другия специалист.

Чак след два месеца просветният съвет получил изчерпателен доклад за писмото на директора, изработен съвместно от двамата специалисти. Докладът започваше така:

„До Главния просветен съвет.

Разгледахме и проучихме писмото на директора на Н…ската гимназия и имаме честта да съобщим на съвета следното свое мнение:

Всичко в природата е подчинено на закона за постепенното развитие и усъвършенствуване. Също както от първобитната амеба се стига до най-сложния организъм на човешкото тяло чрез постепенно развитие и усъвършенствуване през вековете, така и езикът се е развивал от нечленоразделни животински звукове, докато след дълги столетия е достигнал високото съвършенство на днешните модерни езици.

За да извършим работата си по-добре и по-прегледно, ние ще се придържаме о следния план:

I. Обща част.

1. Езикът и неговото възникване.
2. Произход на днешните езици.
3. Общ корен (санскрит).
4. Разделяне на езиците на по-главни групи.
5. Една част от сравнителната филология.
6. История на езикознанието.
7. Обща история на езикознанието.

II. Нашият език и законите на развитието му.

1. Прародина (история).
2. Сродни езици.
3. Общи особености и различия на езиците, сродни с нашия.
4. Развитие на диалектите на праезика в отделни езици още в прародината.
5. Диалектите на нашия език.

III. Писмото на директора.

1. Произход и история на писмото.
2. Особеностите на неговия език, сравнени с особеностите на старострадийски език, както е засвидетелствуван в паметниците…“

И така нататък. Кой би могъл и да запомни всичко (ако и това съм добре запомнил).

Следваше компетентно изложение по всяка част и всяка точка на така възприетия план и след много, твърде много изписани страници се стигаше до думата „да благоволя“.

По-нататъшният текст гласеше:

„Да благоволя, да разреша, да допусна, с. им. гл, санскр. dhard dudorh, скача, подскача, тичка (вж. кн. III. стр. 15, 114, 118 b. H. C.++m.) = pl. dontі, r. dutі, gr. εμαυριζω 1. canto, cantare, provoco, provocere (ѕіc) к. 3 xb, зова, звъня, звук, звяр (вж. Разсърди се тигърът, лют звяр. Дж. Л. П. 18.) = Сърната скокна зад храсталака = пусна с „до“: допусна (Н. 16. В. 3. С. Н. О. 4. Дж. Д. 18, 5 кн. III. Виж примера: На юнака седемнадесет рани).

Следователно констатираме, че думата „да благоволя“ не е наша и че трябва да се изхвърли като вредна за нашата нация.“

По същия начин следваше и обяснението за думата „необходимо“ и се идваше до същото заключение.

След това специалистите преминаваха към словореда въобще и специално към словореда в писмото на директора и правеха компетентни забележки.

На края имаше точка: „Стил и стилни особености в писмото“, която завършваше с обширен текст от няколко листа:

„Сравнение между езика и стила на писмото на директора и на Омировата „Илиада“.“ (Тук констатираха, че стилът на Омир е много по-добър.)

„Според всичко, казано дотук — пишеха консултантите, — ние сме на мнение, че това писмо трябва да се върне на директора на Н…ската гимназия, за да го преработи грижливо съответно с нашите забележки, а след това въз основа на поправения текст може да се предприеме, каквото е необходимо.“

След един месец съветът се събрал да разгледа доклада и взел решение писмото да се върне на директора, за да го поправи според забележките на специалистите и отново да го изпрати на министерството за по-нататъшно разглеждане. На господа специалистите бе определен за докладите хонорар от по 250 динара, които да се изплатят от пенсионния фонд за вдовиците на чиновниците от ведомството на просветата или от бюджета, който е определен за заплати на училищните разсилни.

Това свое мнение съветът изпратил учтиво на господин министъра за по-нататъшно разглеждане.

От министерството писмото, към което бе приложен докладът под №…, било върнато на директора, за да го поправи според забележките на специалистите.

Ето как всестранно и компетентно се разглеждат там всички работи. Така се водела и тая преписка цяла половин година, докато в писмото не била поправена и най-малката граматическа грешка, и чак тогава въпросът бил придвижен по-нататък. В хода на тая дълга преписка мъничкото писъмце беше нараснало до толкова голямо дело. че един човек едва би могъл да го носи на гърба си.

Но в това няма нищо чудно, тъй като всички чиновници в министерството бяха писатели и, разбира се, пишеха книги. Само господин министърът не пишеше нищо. Пред него дори не посмях да се явя. Убедиха ме, че не бива да предприемам такъв дързък опит. ако ми е мила главата. Господин министърът. казваха, цял ден правел гимнастика, бил много опърничав човек и обичал да се бие.

Разказаха ми. че един ден дори се сбил с главата на църквата. Попът, добър гимнастик и страстен ездач, при това и опърничав човек, също обичал да се бие. Веднаж по неизвестни причини ударил с бастуна си по главата един свещеник в божия храм. Този опърничав характер той придобил, както всички мислят, от четене на много набожни книги. Затова оправдават постъпките му и дори никой му не прави бележка. Първото му стълкновение с министъра било по повод някакви конни надбягвания, а след това и по много други религиозни и просветни въпроси, от които зависи правилното възпитание на младежта. Духовният глава например искал в учебника по вероучение на всяка цена да влезе и един раздел за отглеждане на жребци, а министърът предлагал вместо това урок по плуване. Нито един от двамата не искал да отстъпи по тези важни въпроси и малко по малко работата стигнала дотам, че не можели дори спокойно да се гледат. За да напакости колкото се може повече на противника си, министърът наредил дори в зоологията да не се преподава за коня. Вместо това отвратително животно, когато дойде ред да се преподава за него, да се изучава плуване в студена вода.

Но това, че ще се измени една част от някой учебник, бе дребна работа, защото учебниците, а дори и цели учебни програми се променяха всеки втори ден.

Нямаше човек на служба по ведомството на просветата, който да не пише учебници. Освен това всеки бе приготвил някаква полезна книга за награждаване на учениците и за четиво на добрите деца.

Учебниците, т. е. авторите чакаха на опашка. На много ог тях трябваше да се помогне материално. Учебниците се изкупуваха или изпращаха на училищата като задължителни за обучението. С оглед материалните нужди на авторите министърът задоволяваше най-напред своите най-близки приятели и роднини. Тъкмо бъде одобрен някой учебник и децата си го купят, на другия ден някой по-близък човек на министъра донесе друг учебник и, разбира се, трябваше да му се помогне. Същия ден се изпраща решение:

„Понеже след дълга употреба учебникът (по еди-кой си предмет от еди-кой си автор) се оказва твърде неподходящ, решихме в интереса на обучението той да бъде изваден от употреба и да се възприеме учебникът на …“ (Името на автора забравих.)

Исках да посетя и господин министъра на правосъдието, но той отсъствуваше от страната. Ползувал отпуската си и заминал за чужбина, за да проучи там училищата за глухонеми деца, понеже правителството имало сериозно намерение да отвори в Страдия няколко такива училища, за да поправи лошото финансово положение на страната. И тъй като тази твърде важна и значителна работа не търпеше отлагане, веднага бяха пристъпили към необходимите мерки. Освен че министърът на правосъдието получил при командировката си големи суми за пътни и дневни, веднага бил назначен още и директор на училището за глухонеми деца със солидна заплата и надбавки за репрезентация. След това били назначени и преподавателите. Започнал усилен строеж па голямо здание за жилище на директора. Разбира се, веднага бил назначен и домакин на учреждението, лекар, началник контрол на месото, касиер, заместник-касиер, секретар, трима-четирма писари и няколко прислужници. Всички, като се започне от директора, та до прислужника, старателно получавали заплатите си и с нетърпение очаквали да започнат работата на новата си длъжност. Само директорът се изпуснал да каже тук-там, че щял да нареди чрез един свой роднина министър в училището да се приемат напълно здрави деца.

Това учебно заведение, т. е. чиновниците (защото училището не съществува) били под контрола на министъра на правосъдието, понеже министърът на просветата заявил, че не иска да има работа с „някакви си глухонеми“.

Министърът на правосъдието единствено полагал грижи за училището на глухонемите деца. Неговите работи взел да върши военният министър. Длъжността на военния министър изпълнявал министърът на просветата, който и без това мразел книгите и училищата, а длъжността му на министър на просветата изпълнявала неговата жена. А тя, както всички знаят, чете с голяма охота криминални романи и яде с удоволствие сладолед с шоколад.

(следваща страница)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)