Tag Archive | чест

Театър в провинцията (2/3)

(предишна страница)

В кафене „Орач“ всичко беше готово. Край вратата на читалището, през която артистите щяха да влизат и излизат пред публиката, беше направена сцена от дъски.

Пред вратата на кафенето стоеше господин Ивич и като управител причакваше гостите.

— Хаирлия да е, Йово! — казваше му една стринка, като влизаше вътре със сериозен вид.

— Благодаря! — отговори басово той, още по-сериозен.

— Започнахме, а? — казваше господин Спиро и се поздрави с управителя.

— Тичай за още една пейка — викаше артистът на гребенаря.

— С божия помощ! — отговори Ивич на Спиро, обърна се към кафенето и нареди да отидат при Стево бръснаря за пейка.

Както виждате, тук няма шега. Дойде вече и публиката.

И управителят сам влезе вътре, понеже не се надяваше повече на посетители. Чакаха само да започне представлението. През това време едно дете разнасяше вино в шише и по нареждане на управителя черпеше публиката.

— Хайде, покани господин Спиро!

— Благодаря, наздраве! — отговори Спиро, след като изпи чашата.

— Дай на чичо Гавро една!

— Ама недей, нещо не ми се пие; дойдох така само от любов!

— Благодаря ти, но хайде изпий една, виното е хубаво.

— Е, хайде, навеки и късметлия да е! Да даде бог да стигнете високо! — благославяше Гавро.

— Дай боже! — отговаряше смирено Ивич, щастлив.

— Хайде, почвайте, Васо — извика един чичо на тенекеджийския калфа, който надзърна през вратата на читалището.

Започна и представлението. Момчето продължаваше да черпи с вино, публиката пиеше и се смееше до пукване, особено на Йово, който играеше Пела.

Срето обущарят играеше артиста и за да го представи по-добре пиян, сам се бе напил.

— Как се престори на пиян и наистина като пиян човек!? — чудеше се чичо Гавро.

Като чуха това, останалите артисти на сцената прихнаха да се смеят, особено тези, които надничаха пред открехнатата врата на читалището.

Суфльорът говореше от дупката между дъските, предназначена за тая цел, но артистите и сами го питаха, когато не дочуеха добре.

— Пела се нахвърля към него — каза суфльорът.

— Не се блъскай! — викаше един из стаичката на читалището, защото други искаха да го изместят, за да виждат по-добре.

— Мълчете вие там, човекът не чува! — съветваше ги суфльорът, а Пела кимаше с глава и чакаше суфльорът отново да ѝ подскаже.

— Пела налита върху него! — изговори Йово с меланхоличен, тъжен глас, клатейки глава.

Очите на артиста блеснаха от яд и той важно кимна с глава, докато най-после Пела се сети, писна, колкото ѝ глас държи, и изтича към Срето.

Сред публиката се разнесе гръмогласен смях.

— Виж ти опак Йово! — извика някой.

Представлението продължаваше.

— Пела киха — викаше суфльорът.

— Пела киха — повтаряше Йово.

— Ама кихай, глупако; чуваш ли какво ти се казва! — мърмореше артистът.

— Не кихам аз, ти трябва да кихаш — отговаряше Йово сърдито.

Артистът го ритна крадешком с крак под масата и промърмори:

— Кихай, животно!

— Питай го кой трябва да киха? — бранеше се Йово.

— Пела, Пела — чуваше се суфльорът.

Сега вече Йово се нагласи, вдигна глава и кихна.

Играта продължаваше.

— Готово, да си отиваме — каза чичо Гавро и стана. Артистите прекъснаха играта за миг и погледнаха към тази страна.

— Седни, още малко — задържаше го господин Ивич.

И останалите започнаха да стават, сбогуваха се с управителя и с тези, които оставаха, и подвикваха на артистите:

— Е, лека нощ! Ама се посмяхме!

— Лека нощ! — отговаряха и артистите, да не им се разсърдят.

— Хайде, изпий още една — канеше някои управителят на вратата, за да дойдат и друг път.

И така, малко по малко всички си отидоха още преди да е завършило представлението.

Състояха се още две-три представления, но публиката все повече намаляваше. Който идва веднаж, втори път не дойде, защото всеки смяташе, че това си струва да се види само един път, както и чудовищата, които се показват по панаирите.

Все пак въодушевлението на младите не охладняваше. Те работеха неуморно.

Минете ли край гребенаря Саво, иззад тезгяха току се чуе глас:

— Аз трябва да измия с кръв своята чест!

Това беше неговият калфа Тошо, който учеше ролята си, а чиракът стоеше до вратата и пазеше да не дойде чорбаджията.

Чудите се вие и отминавате по-нататък, а пред тенекеджията пак ви стресне врява:

— Удряй, невернико, в тези слаби гърди!

Още повече се учудвате, когато стигнете до свещарския дюкян, а там се събрал сума народ, гледа и слуша нешо нечувано.

Чорбаджи Цоне ударил плесница на калфата си, а той протестира и се заканва да си отмъсти.

— Затова ли ти плащам, свиня мръсна, да се дереш в дюкяна ми като луд! Ще разпъдиш всичките ми клиенти!

— Ти не смей да ругаеш и да биеш! — казваше калфата.

— Да видиш как Милош бие! Да видиш ти как чорбаджи Цоне бие! — вика чорбаджи Цоне, колкото му глас държи.

Малко по малко разпали се и калфата, наруга чорбаджията, колкото можеше повече, и излезе от дюкяна.

Веднаж пък можехте да чуете как готвачката в кафене „Плуг“ се скара с господарката си.

— Ако вие продължавате така, аз ще ида в театъра! — заканваше се готвачката.

И наистина само да отидеше, щяха да я посрещнат с отворени обятия.

С една дума, целият град се преобрази. Рядко в някоя къща нямаше караници и гюрултии. Чорбаджиите викаха по калфите у чираците, бащите — по децата. Младият и старият свят бяха на военна нога.

Управителят Ивич се беше скарал с жена си и се вдигна един скандал — целият град говореше. Право да си кажем, не и́ беше леко на жената. Откогато се почна тоя театър, тя нямаше мира по цял ден; а по цели нощи, както се оплакваше на съседите, седеше сама като скот. „И скот няма да понесе това“ — говореше тя.

Един път у тях се събраха жени и тя се оплака:

— Хайде ший дрехи, хайде чукай смес, хайде това, хайде онова. А вчера ме караше дори да му правя някакви пера за шапки на войводите. Вярвайте, не мога да си отдъхна. Откакто дойде този театър, не съм оставила иглата.

— И ние ти се чудим как можеш да понасяш такъв тормоз?! — говореха останалите.

— Море, това е нищо, ами вечер — той в театъра, а ти чакай до късна доба, чакай. И като се прибере, ставай, отваряй вратата. Простудих се и ето кашлям постоянно.

— Мъка, боже мой — рече една, — това не е живот!

— Е, защо не му кажеш да се откаже! — предлагаше втора.

— На кого, на него ли?!… Театъра и онзи мръсен артист той обича сто пъти повече от мене! — рече Ивичка сърдито и в очите и́ заблястяха сълзи.

— Е, е, каква стана тя, само бог знае — викаха останалите и клатеха тъжно глава с някакъв израз на съчувствие по лицата.

Ето по тези причини ставаха разправиите между Ивич и съпругата му и една вечер се стигна дотам, че той удари шамар на жена си.

Играеше се бой на Косово. Следобед Ивич седеше в къщи и учеше ролята на Милош Обилич[1]. Разхождаше се от единия до другия край на стаята, спираше се, биеше се по гърдите, изговаряше отделни изречения, и то така гръмко, че се тресяха прозорците. Сърдита като дявол, жена му седеше в един ъгъл, плетеше и гледаше какво става.

— Аз неверник никога не съм бил! — викаше Ивич, вдигнал една ръка нагоре.

— Защо не видиш да купиш дърва, боже мой? — попита го жена му остро.

— Излиза Вук — продължаваше Ивич по-нататък тихо. — Не, не — Милош, излиза пак.

— Какво ти е, за бога, полудя ли? — попита го жена му сърдито.

— Аз ще хвана Вук Бранкович!… — декламираше Ивич по-нататък, без да обръща внимание какво приказва жена му.

Дойде вечерта и той се приготви да излезе. Трябваше да отиде — как можеше косовски бой без Милош!

Жената започна да вика, да ругае и се закани, че няма да му отвори вратата.

— Ще отвориш — викна Ивич и налетя върху нея със смелостта на Обилич.

— Няма да отворя. Влачи се, където искаш, като луд!

— Кой е луд?

— Ти!

— Кой, аз луд? — кресна Ивич с пламъка на Обилич и шамарът изплющя.

Само този, който познава подобни обстоятелства, може да разбере какви лоши последици имаше шамарът за къщата на Ивич.

Главното е да знаете, че жената на Ивич го напусна, отиде при баща си.

След като удари шамара на жена си и отиде да играе Милош, господин управителят Ивич имаше ясното съзнание за всичко, което може да произлезе от тая плесница. Без да знаят какво му е, всички прецениха, че Милош не играе добре.

Когато се върна от представлението в къщи, намери къщата празна. Жената я нямаше.

Ако някой от публиката дойдеше от представлението заедно с него в къщи, би имал какво да види.

— Така ти се пада, глупако! — посрещна го баща му още от вратата.

След това започна да го ругае, а той наведе глава и нито слушаше, нито можеше нещо да мисли. Чувствуваше някаква голяма, преголяма тежест.

— Ето какво направи със заплесиите си, глупако! — ругаеше го бащата.

В този миг Ивич се чувствуваше като в някакъв страшен сън. Презираше и себе си, и театъра, и артиста, и целия свят.

— Ах, Йово, глупак над глупаците! — каза си отчаяно той, когато баща му излезе от стаята, и падна на постелята. Кой знае какви мисли минаваха през главата му, но цялата нощ не спа.

На другия ден в града се говореше само за това събитие. Той знаеше това и му ставаше още по-тежко.

Не излизаше никъде от къщи и изпрати в театъра молба да приемат оставката му, в която казваше, че поради лошо здраве и семейни причини не може да остане по-нататък управител. Интересно е, че и при такива обстоятелства той пишеше в следния стил: „Много съжалявам, че и занапред не мога със своята подготовка да бъде полезен на театъра.“

В театъра настъпи смут. Лазо и Стево говореха, че трябва да се закрие театърът и изтъкваха причината, че нищо не са спечелили. На артиста, на Миливой и на Симо тенекеджйята това не им изнасяше и искаха да продължат работата, защото „всяко начало е трудно“! — казваше артистът, изпълнен с достойнство и самоувереност.

Всъщност всички възлагаха на театъра единствената надежда да им осигури прехрана. Но Лазо и Стево всъщност искаха и лични печалби като от някаква търговия и се сърдеха, че върви бавно. След дълги разисквания решиха театърът да остане, но да привлекат в комитета някои от учителите, свещениците и по-заможните търговци, които да се заемат и закрепят хубавото начинание.

И така се образува славен комитет от петнадесет души. Един млад учител на име Воя произнесе реч и запенен доказваше, че това е прекрасно учреждение и школа за гражданството, че тука ще се разпространява образованието, ще крепнат характерите, ще се освежават душите, защото, казваше той, и без това материализмът е всичко за нашите граждани.

Дякон Тасо, комуто не се чакаше много, предложи да се избере управа и да се определят двама души, които да изработят устав. Той говореше, слушаше какво говорят другите и постоянно поглеждаше часовника да не закъснее за погребение.

„Няма за мен никакъв келепир от тая работа“ — мислеше си председателят на читалището Стево, ядеше леблебии, пиеше гроздова и наблюдаваше дюкяна си да не би някой да дойде за бръснене и подстригване…

Дигна се шум, поведоха се разговори какво и що да се прави. Малко по малко преминаха на съвсем други неща и се разприказваха както обикновено в механа, като че ли забравиха за какво са дошли.

Дяконът си отиде. В дюкяна на Стево влезе клиент и той изскокна.

— Чака те Томчо да видите за дъските! — обади се един чирак на господаря си — търговец, от комитета, и той си тръгна.

Мнозина си отидоха и всеки казваше на тръгване, че е съгласен с всичко, което решат.

И какво друго можеше да се реши, освен да изберат за управител гимназиалния учител господин Воя, за подпредседател друг един учител, за касиер — един търговец, за драматург пак един млад учител и четирма търговци за контролен съвет.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Сънят на един министър

Казват, че и министрите, прости ме боже, били както всички останали. И те трябвало да се хранят, да пият и да спят както и ние простосмъртните, само че на тях, казват, по-трудно им се отдавало да мислят, но тази просташка, долна способност не се изисква за такива високи постове.

Господин министърът Н. (какво ни интересува името му) седеше в канцеларията си, облегнат в мекото кресло, и понеже страната беше в тежко положение, той можеше мирно и спокойно да размишлява върху това, дали да вечеря печена на жар или пържена чига. Понеже се стъмваше вече, той след продължителни размишления се реши на първото и стана да се разходи малко на чист въздух, колкото за апетит. И какво да прави? Поне да не може да се каже (а има зли езици, които и това говорят), че в страната всичко е разстроено — просветата, стопанството, оскъдните финанси, икономиката… Може да изреждате, колкото щете, но при министерските апетити трябва да се спрете. Те са редовни.

Впрочем господин министър Н. се разходи; пи бира, вечеря печена чига и я заля с хубаво червено вино и като изпълни по тоя начин добросъвестно задълженията си пред родината, легна в постелята, блажен и доволен, и заспа с щастлива усмивка на уста като човек, необезпокояван от никакви грижи и мисли.

Но сънят, не знаейки може би, че това е господин министър Н., се осмели да обезпокои негово превъзходителство и го пренесе в далечното минало на неговата младост.

Той сънуваше.

Зимна нощ. Навън свиреше вятър, а той беше като че ли в същата малка влажна стая, където живееше като ученик. Седеше на своята ученическа масичка. Полунощ минаваше. Бе подпрял глава на дясната си ръка, а в лявата държеше книгата, която до преди малко четеше. Пред него малка лампа, в която газта бе вече догоряла, така че тя едва мъждукаше и пушеше със слабия си пламък, който едва се виждаше през почернялото стъкло. В стаята беше студено и бе се наметнал с овехтялото си зимно палто. Седеше така неподвижно, с поглед, насочен в една точка, а мисълта му го носеше в далечното бъдеще.

Размишляваше за бъдещата си работа. Бе решен да посвети целия си живот на благороден тежък труд и на дела, да се бори за правда и свобода, да жертвува всичко, дори и живота си, ако стане нужда, ва щастието и доброто на своята страна, за общите интереси. Пред себе си виждаше дълъг наниз от години, който щеше да изпълни с полезен, упорит труд. Чувствуваше, че ще успее да осъществи своите идеали и че е в състояние да преодолее всички пречки, които ще изникнат по пътя му, по пътя на добродетелта, от която той никога няма да се отклони.

И той се мъчеше да се представи в бъдещето след редица години. Сърцето му заби по-силно и го обхвана приятно, сладко чувство, като помисли за своите бъдещи успехи и за доброто, което щеше да прави на страната и народа си.

Изведнаж чу някакво необикновено, тайнствено шумолене. Стресна се и погледна. Пред него стоеше крилат женски образ с неземна красота и прелест също като вила, възпята в песните.

Той се изплаши, затвори очи и не посмя да погледне този чуден образ, но тя го помилва с крилото си по бузата и той почувствува райско блаженство, окуражи се и отново погледна образа, който му се стори така познат, сякаш цял живот е дружил с него.

— Коя си ти? — попита той.

— Няма нужда да знаеш това. Дойдох да ти покажа бъдещето. Тръгни с мен!

И той като че ли тръгна.

Ходиха продължително и мълчаха, докато не стигнаха до една дълга, просторна поляна.

— Виждаш ли нещо? — попита го тя.

— Нищо!

Тя го докосна с крилата си по челото, прекара ги по очите му и изведнаж той видя малко по-далече, на поляната, много хора. Но те не стояха всички на еднакво равнище, а някои на самата, земя, други малко по-високо от тях, като на някакви стълбища, други още малко по-високо от тях, трети по-високо и от тези и така наред до тия, които стояха най-високо, над всички.

— Какво е това?

— Това са различните обществени положения.

Той гледаше хората, а сред тях врява, шум, викане. Всички се биеха, блъскаха, бутаха, душеха се, повдигаха се на пръсти, всичките се бореха да се издигнат колкото може повече.

Когато се обърна и погледна, образът, който го доведе тук, беше изчезнал.

— Той почувствува силно, непреодолимо желание и сам да се намеси в тази тълпа от хора.

И се намеси.

Работеше между тези, които стояха най-високо, работеше с копнеж, с труд да се издигне по-високо.

Работеше дълго-дълго, но не се покачи нйто на едно стъпало.

Тогава пред него отново се появи образът, който го доведе тук.

— Какво желаеш? — запита тя.

— Да се кача и аз по-високо.

— Може, но не по този начин, по който си започнал да се изкачваш.

— Какво ми пречи?

Тя докосна с крила неговите гърди и той почувствува приятен трепет, просто му олекна нещо и като погледна, видя, че се беше покачил по-високо.

— Желаеш ли още по-високо?

— Желая.

Тя пак докосна гърдите му и той отново се издигна.

— Искаш ли още?

Обхвана го единственото, силно желание да се изкачи колкото се може по-високо.

— Още, колкото може повече! — каза той.

Тя пак докосна гърдите му и след това го докачи с крило по челото и той се издигна между тези, които бяха най-високо.

Той се почувствува щастлив, доволен и с благодарност погледна своята благодетелка.

— Какво ми направи, че така бърже се изкачих? — попита я той.

— Отнех ти характера и честта и най-после извадих и от мозъка ти. Те ти пречеха да се издигнеш до най-голямата висота.

Той се ужаси и се разтрепера.

— Сега, след като видя всичко, да вървим обратно — каза му образът и изведнаж се намериха в онази същата стаичка.

— Какво беше всичко това, което ми показа?

— Твоето бъдеще — каза му образът и изчезна.

Главата му клюмна, а от гърдите му се откъсна тежка, мъчителна въздишка.

Тук господин министърът се стресна и събуди. „Все едно, нека да е и така!“ — помисли си той и се прозя равнодушно.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)