(предишна страница)

Средата влияе върху човека, та и Марко трябваше донякъде да изпита това влияние. Заедно със своите потомци започна и той да се разхожда, да плюе и да се блъска пред министерските врати със заявление в ръка, чакайки да се яви пред министъра и да го моли за държавна службица — колкото да си изкарва хляба, разбира се, бял хляб.

Това чакане продължи доста и след няколко дни му казаха да подаде заявлението в архивата, за да му сложат входящ номер.

Заявлението на Марко създаде големи мъки на министъра.

— Ох, братко, какво да направя с тоя човек? Хайде да кажем, уважаваме го; всичко това е хубаво, но не трябваше да идва. Той не е човек за това време.

Най-сетне, като взе пред вид неговата голяма популярност и предишните му заслуги, министърът го назначи за практикант в една затънтена околия в провинцията.

Сега Марко едвам измоли в министерството да му дадат оръжие и цяла една заплата и отиде да откупи Шарколия.

Въпреки добрата храна Шарколия далеч не изглеждаше както по-рано; бе много грохнал, но и Марко бе по-лек поне с 30 оки.

И така Марко облече дрехите, препаса оръжието, оседла Шарколия, напълни меха с вино, закачи го за седлото, яхна Шарколията, прекръсти се и тръгна за местоназначението си по шосето, което му показаха. Много хора го посъветваха да отиде с влака, но той не искаше и да чуе.

Където и да минеше, Марко питаше за определената му околия и казваше името на околийския началник.

След ден и половина ходене пристигна там. Влезе в двора на околийската канцелария, слезе от Шарколия и го върза за една черница, свали меха и седна така въоръжен на сянка, за да си пийне вино.

Стражарите, практикантите, писарите надничаха учудени през прозорците, а народът заобиколи героя отдалеч.

Дойде околийският началник, на когото бе съобщено за пристигането на Марко в неговата околия.

— Помози бог! — каза околийският началник.

— Дал бог добро, незнаен юначе! — отговори Марко. Щом се добра до оръжието, коня и виното, Марко забрави всички мъки. Започна веднага да се държи, както бе свикнал, и да говори в стихове.

— Ти ли си новият практикант?

Марко съобщи кой е, след което околийският началник каза:

— Но ти не ще можеш да седиш в канцеларията с меха и оръжието.

— Обичаят е такъв у сърби
с оръжие черно вино пият,
със оръжие ноще сън заспиват.

Околийският началник започна да му обяснява, че трябва да свали оръжието си, ако смята да остане на служба и да получава заплата.

Марко видя, че не му остава нищо друго. Какво да се прави, трябва да се живее, а парите му се бяха свършили. Но се сети и запита околийския началник:

— Има ли някаква служба, при която се носи оръжие, та да мога да я здема аз?

— Има стражарска служба.

— Какво прави стражарят?

— Придружава чиновниците при пътуването им, да ги брани с оръжие, ако някой ги нападне, пази реда, внимава някой да не направи щети, ето такива работи — каза околийският началник.

— Ха така. Това е хубава служба!… — въодушеви се Марко.

И така Марко стана стражар. Това пак беше под влияние на средата, под влияние на достойните потомци — да се служи на родината с гореща кръв и ентусиазъм. Но дори и в тази служба Марко далеч не можеше да бъде така изпълнителен и добър, както някои от неговите най-лоши потомци, а да не говорим за другите — по-добрите.

Като обикаляше с околийския началник из околията, Марко видя много неволи, а когато един ден му се стори, че и неговият началник не постъпва много справедливо, удари го с длан, та му изби три зъба.

По тая причина хванаха Марко след дълго ожесточено сражение и го откараха на преглед в лудницата.

Тоя удар Марко не можа да понесе и умря напълно разочарован и измъчен.

—

Яви се пред бога Марко, а бог така се разсмя, че се затресоха небесата.

— Отмъсти ли за Косово, Марко? — попита го той през смях.

— Измъчих се, а горкото Косово не можах и да видя. Биха ме, затваряха ме, бях стражар и най-сетне ме откараха между лудите… — оплака се Марко.

— Знаех си аз, че няма да излезе нищо добро… — каза му кротко господ.

— Благодаря ти, господи, че ме избави от мъките; а и аз самият повече няма да вярвам на риданията и плача на моите потомци — за Косово. А ако са им нужни стражари, поне за тая служба хора има достатъчно, по избор, един от друг по-добър. Прости ми, господи, но ми се струва, че това и не са мои потомци, макар че пеят за мене, а че са потомци на онзи нашия Сульо Циганина[1].

— Аз него и щях да пратя, ако ти не бе ме помолил така настойчиво да те пусна. Знаех си, че ти не си им нужен… — каза господ.

— И Сульо би бил днес най-лошият стражар между сърбите. Всички са го надминали в тоя занаят — каза Марко и се разплака.

Господ въздъхна тежко и сви рамене.

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул, стиховете прев. А. Стоянов)

[1] Сульо Циганин — личност от сръбските народни песни, синоним на страхливост и еснафщина.