В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

—

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Різні дива бувають на білім світі, але в нашій країні, як багато хто каже, стільки тих див, що й дива пе­рестали бути дивами. У нас є люди з дуже високим становищем, які нічого не думають, а натомість, щоб компенсувати це чи, може, з інших причин, почав думати звичайнісінький собі селянський віл, який ні­чим не відрізняється від інших сербських волів. Бог один відає, як це вийшло, що та геніальна худобина зважилась на таке ризиковане діло, як думання, адже безпохибно доведено, що від того непевного заняття в Сербії можуть бути лише збитки. Але, мабуть, він, бідолашний, у своїй наївності й не знає, що в нас це ремесло неприбуткове, тому в його поведінці не бу­демо вбачати якоїсь особливої громадянської мужності. Та все-таки лишається загадковим, чого той віл став думати, адже він не виборщик, не член комітету, не староста, ніхто його не обирав депутатом до якогось волячого парламенту або навіть (якщо він у літах) сенатором. А коли б він, сердега, мріяв у якійсь воля­чій країні стати міністром, то, навпаки, мав би яко­мога менше думати, як це роблять чудові міністри в деяких щасливих країнах, хоча нашій країні й тут не щастить.

Врешті, яке нам діло до того, що віл у Сербії взявся за покинуте людьми ремесло, а може, він став думати з якоїсь природної потреби?

Та й хто він, власне, такий? Звичайнісінький віл, у якого, як свідчить зоологія, є голова, тулуб і різні органи, тобто те саме, що й у всіх інших волів, і який тягне воза, пасеться, лиже сіль, ремигає й реве. Зве­ться він Сивий.

Ось як він почав думати. Якось господар запріг у воза його й Муругого, наклав краденого жердя й по­віз у місто на продаж. Продав господар жердя ще в перших міських хатах, узяв гроші, випріг Сивого та його товариша, прив’язав ланцюгом до воза і ки­нув перед ними сніп сухого кукурудзиння, а сам, веселий, зайшов до корчомки, щоб підкріпитися, як годиться чоловікові, чаркою ракії. У місті трапилося якесь свято, і на вулицях було повно людей. Але Му­ругий, який навіть серед волів не міг похвалитися розумом, ні на що не звертав уваги, тільки заклопотано жував кукурудзиння, а коли добре наївся, мукнув од задоволення, ліг на землю й, солодко дрімаючи, став ремигати. Його анітрохи не цікавили люди, які мету­шилися навколо. Він спокійно дрімав і жував жуйку. (Жаль, що він не людина, бо ж такі чудові дані для високої кар’єри пропадають марно). А Сивий навіть не доторкнувся до їжі. Його замріяний погляд і сумний вираз морди видавали в ньому мислителя, свідчили про ніжну, вразливу душу. Проходили повз нього люди, серби, чванячись своєю світлою минувшиною, своєю вітчизною і нацією, і та чванливість так і перла з їхньої постави й ходи. Сивий бачив усе це, і його душу огортала незмірна туга, болем озивалася в ній неправда. І він, не маючи сили знести таке нагле й нестерпне почуття, заревів сумно, болісно, а на очі йому набігли сльози. І від великого болю Сивий став думати:

«Чим чваниться мій господар та його співгромадяни, серби? Чому вони так високо задирають голови і з та­кою зневагою дивляться на нас, волів?.. Чваняться вітчизною, чваняться тим, що примхою милостивої долі їм судилося народитись у Сербії. Але ж і мене мати привела в Сербії, і не тільки я та мій батько тут на світ з’явилися, сюди мої предки разом з їхніми прийшли ще із спільнослов’янської прабатьківщини. Та ніхто з нас, волів, цим не хизується, ми завжди гордимося лише тими, хто під гору може вивезти біль­ший вантаж, але ще жоден віл досі не сказав, на­приклад, якомусь німецькому волові: «Та що ти там, от я — сербський віл, моя батьківщина — славна серб­ська земля, тут народилися мої батьки, тут моги­ли моїх предків». Боже борони, тим ми ніколи не хизувалися, таке нам і на думку не спадало, а вони ось чваняться тим. Дивні люди!»

Охоплений такими думками, він скрушно покрутив головою, теленькнув дзвоник у нього на шиї, зарипіло ярмо.

Муругий розплющив очі, подивився на свого това­риша й мукнув:

— У тебе знову заскок у голові! їж, дурню, й по­правляйся, а то аж ребра світяться; якби так добре було думати, то люди не довірили б нам це заняття. Те щастячко поминуло б нас!

Сивий подивився з жалем на свого товариша, одвер­нув голову в другий бік і заходився думати далі:

«Чваняться світлою минувшиною. Мовляв, було в них Косове поле, Косовська битва. Подумаєш, а хіба мої предки ще тоді не возили провіант і амуніцію для війська? Якби не ми, то все це мусили б робити самі люди. Було в них повстання проти турків. Це велика, благородна справа, але хто її робив? Хіба тоді билися оці гонористі пустобрехи, що тепер від нічого робити приндяться, ніби це їхня заслуга. Хоч би мій господар — гне кирпу та все хвалиться повстанням, особливо тим, що його прадід загинув героїчною смер­тю, визволяючи Сербію. Але в чому тут його заслуга? Прадід, той мав чим гордитися, але не він; його пра­дід загинув, щоб мій господар, його нащадок, був віль­ний. І він вільний, але як використовує ту свою волю? Накраде чужого жердя, ще й сам розсядеться на возі, а я тягни і його, і жердя, він тільки знай хропе собі. Тепер продав жердя і п’є ракію, не робить нічого, а вихваляється світлою минувшиною. А скільки під час повстання моїх предків було порізано, щоб бійці мали що їсти? А хіба мої предки тоді не підвозили зброю, гармати, харчі, порох, свинець, але нам і на гадку не спадає чванитися їхніми заслугами, бо ми не змінилися, ми й тепер так само сумлінно й терп­ляче виконуємо свої обов’язки, як і колись наші пра­діди.

Чваняться стражданнями своїх предків, п’ятсотріч­ною неволею. А мій рід, відколи існує, то все мучи­ться, що день божий ми страждаємо, живемо в не­волі, але ніколи не робимо з того шуму. Кажуть, турки їх мордували, різали, садили на палі, але й моїх предків різали і серби, і турки, пекли на вогні й ще яких тільки мук нам не завдавали.

Чваняться вірою, але самі ні в що не вірять. А хіба я і весь мій рід — хіба ми винні, що нас не приймають у християни! їхня віра каже: «Не вкрадь», — а ось мій господар краде і п’є за ті гроші, які вторгував за кра­дене. Віра вчить їх робити добро ближньому своєму, а вони одне одному тільки зло чинять. У них найкра­щою людиною, зразком чесноти вважається той, хто не робить поганого, але щоб така людина, крім того, ще й робила добро іншим, про те ніхто й у думці не має. Дійшли до того, що їхні взірці добропорядності стали мовби непотрібні речі, з яких тільки й користі, що вони нікому не шкодять».

Віл зітхнув важко, аж збив куряву на дорозі.

«Якщо так узяти, — думав він далі свої невеселі дум­ки, — то хіба я і мій рід не кращі за них? Я нікого не вбив і не оббрехав, ні в кого нічого не вкрав, не звільнив нікого безвинного з державної служби, не розтратив державних грошей, не оголошував себе фальшиво банкрутом, не заковував у кайдани й не кидав до в’язниці чесних людей, не зводив наклепи на товаришів, не зраджував своїх волячих принципів, ніколи не свідчив криво, не був міністром і не шко­див країні, а крім того, що не чиню нікому зла, роб­лю добро навіть тим, хто мені зло причиняє. Коли мене мати привела, то злі люди одразу й молоко материне стали забирати в мене. Бог траву дав для нас, волів, а люди і її відбирають у нас. І все-таки ми, попри всі злигодні й муки, тягнемо вози людям, оремо їм і годуємо їх хлібом. Проте ніхто не визнає наших заслуг перед вітчизною…

Візьмемо стриманість у їжі — віра велить їм, лю­дям, постити всі пости, а вони навіть той короткий час не хочуть стримуватися. А от я і мій рід постимо весь свій вік, відколи нас від материного вим’я відлучать».

Віл понурив голову в глибокій зажурі, потім підняв її високо, потягнув сердито носом, ніби щось важ­ливе пригадував, і раптом радісно мукнув:

«А може, то так треба? — і взявся далі думати: — Отже, вони чваняться свободою і громадянськими пра­вами. У цьому потрібно добре розібратися».

Думав, думав, але нічого не виходило.

«А в чому, власне, їхні права? Якщо їм поліція на­каже голосувати, вони голосують, так могли б і ми мукнути: «За-а-а!» А якщо їм не накажуть, то вони ні голосувати, ні втручатися в політику не сміють, як і ми. Знають вони і в’язницю, і удари ні за що. Ми ще хоч можемо заревти й хвостом махнути, а в них навіть на те бракує громадянської мужності».

Вийшов господар із корчми. П’яний, ледве на но­гах стоїть, очі посоловіли, щось бурмоче собі під ніс і, заточуючись, іде до воза.

«Ось на що той гордий нащадок використав волю, яку предки здобули йому ціною власної крові. Ну, гаразд, мій господар п’є і краде, 4 на що інші вико­ристовують ту волю? Для того, щоб нічого не робити й чванитися минувшиною та заслугами своїх предків, до яких вони так само непричетні, як і я.

А ми, воли, залишилися гідними й корисними тру­дівниками, такими ж, як і наші предки. Воли ми, це так, але можемо пишатися своєю важкою щоденною працею і заслугами».

Віл глибоко зітхнув і підставив шию під ярмо.

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)