(Претходен дел)

Кога ги посетив сите министри, наумив да го посетам и Народното собрание. Народното се вика по некој заостанат обичај, а всушност, пратениците ги поставува министерот на полицијата. Штом ќе се смени владата, веднаш се распишуваат нови избори, а тоа значи барем еднаш месечно. Зборот „избори“ во овој случај значи: поставување на пратеници, а потекнува уште од патријархалното општество, кога народот, навистина, покрај другите неволји, ја имал уште и таа здодевна должност да мисли и да се грижи кого ќе го избере за свој претставник. Некогаш така примитивно се вршеле изборите, но во модерната цивилизирана Страдија, таа стара, глупава и денгубна процедура е упростена. Министерот на полицијата си ја зеде врз себе сета грижа народна, та тој поставува, избира наместо народот, а народот не денгуби, не се грижи и не мисли. Според сето ова, природно е тие да се викаат слободни избори.

Така избраните народни претставници се собираат во главниот град на Страдија да решаваат и да заседаваат за разни прашања за земјата. Владата — се разбира, секоја патриотска влада — тука се погрижила, тоа решавање да биде паметно, модерно. И тука владата ја зема врз себе сета должност. Кога ќе се соберат пратениците, пред да се почне со работа, мораат да поминат неколку дена во подготвителна школа, која се вика клуб. Таму пратениците се приготвуваат и вежбаат како подобро да ја од играат својата улога.

Сето тоа изгледа како подготовка за претстава в театар.

Владата сама го пишува делото што пратениците ќе го играат во Народното собрание. Претседателот на клубот, како некаков драматург, има должност делото да го проучи и за секоја седница да им ги одреди улогите на пратениците, — се разбира — според нивните способности. На едни им се доверуваат поголеми говори, на други помали; на почетниците уште помали, на некои им се одредува да изговараат само еден збор, „за“ или „против“. (Ова второво многу ретко се случува, и тоа тогаш кога се имитира природноста, по завршеното гласање, ги бројат гласовите за да се види која страна победила; а всушност тоа е определено многу порано пред да се одржи собраниската седница). На некои, кои не можат да се употребат ниту за тоа, им се одредуваат неми улоги, кога се гласа со станување и со седнување. Откако така убаво ќе се разделат улогите, тогаш пратениците одат дома и се приготвуваат за седницата. Необично се изненадав кога видов како пратениците си ги учат своите улоги.

Изутрината станав рано и отидов во градскиот парк да прошетам. Таму полно ученици, деца од нижите училишта и младичи од вишите. Едни шеткаат таму-ваму и го читаат на глас секој својот предмет: кој историја, кој хемија, кој веронаука, и така натаму. Некои пак, двајца по двајца, се преслушуваа од она што го научиле. Кога, одеднаш, меѓу децата здогледав и стари луѓе, кои исто така шеткаа, или седеа, учеа нешто од некакви хартии. Му се приближив на еден старец во народна облека, наслушнав, а тој неколкупати повторуваше една иста реченица.

„Господа пратеници, по повод претресот на овој важен законски проект, поттикнат сум и јас, по убавиот говор на почитуваниот другар Т… М…, во кој е изнесено сето значење и добрата страна на ваквиот закон, да кажам неколку зборови и, всушност, да го дополнам мислењето на почитуваниот говорник пред мене“.

Оваа реченица старецот ја прочита повеќе од десетпати, потоа ја остави хартијата настрана, ја крена главата, замижа малку и почна наизуст:

„Господа пратеници, по почитуваниот другар во кого се…“ — Тука застана, се намурти, молчеше долго, се присеќаваше, па повторно ги зеде хартиите, та пак ја прочита гласно истата реченица. Потоа пак се обиде да ја изговори наизуст, но без успех, згреши. Оваа процедура се повторуваше неколку пати, а успехот беше сè полош. Старецот очајно воздивна, налутено ги турна хартиите и главата ја наведна на градите.

Отспротива, на другата клупа, седеше едно учениче; во рацете ја држеше книгата затворена, па наизуст го кажуваше урокот по ботаника: „Оваа корисна билка расте по мочуришните предели. Нејзиниот корен народот го употребува и како лек…“

Старецот ја крена главата. Кога детето го изговори целиот урок го праша:

— Го научи ли твоето?

— Го научив.

— Да си жив и здрав, синко! Учи сега додека си млад, можеш да паметиш, а штом ќе дојдеш на моиве години, ич!

Никако не можев да си објаснам од каде овие стари луѓе меѓу децата и кој ѓавол ги тера да учат со бели коси. Каква ли е таа школа во Страдија?

Мојата љубопитност стана толку силна, што најпосле, не можејќи да си го објаснам тоа чудо, морав да му пријдам на оној старец, та од разговорот со него разбрав дека е народен пратеник и дека му е одредено во клубот да го научи говорот од кој пред малку ја повторуваше првата реченица…

По учењето на урокот доаѓа преслушувањето, а потоа се држат проби.

Пратениците доаѓаат во клубот и тука си го заземаат секој своето место. Претседателот на клубот седи на посебна маса, и крај него двајцата потпретседатели. До неговата маса е масата за членовите на владата, малку понатаму масата за секретарите на клубот. Првин едниот секретар ги прозива сите по ред а потоа се почнува со сериозна работа.

— Нека станат сите кои треба да ја играат улогата на опозиционери! — наредува претседателот.

Стануваат неколкумина од нив.

Секретарот изброи седум.

— Каде е осмиот? — прашува претседателот.

Никој не се јавува.

Пратениците почнуваат да се обѕрнуваат околу себе, небаре секој сака да рече: „Јас не сум; не знам кој е осмиот!“

Се вртат и тие седуммина и со погледите го бараат својот осми другар, кога еден се присетува и извикува:

— А, па овој овде ја доби улогата на опозиционер.

— Не сум јас, што ме набедуваш!? — вели тој налутено, а гледа во земјата.

— Па кој е? — прашува претседателот.

— Не знам.

— Сите ли се тука? — претседателот го прашува секретарот.

— Сите.

— По ѓаволите, па некој мора да е!

Никој не се јавува. Пак некој почнува да се врти околу себе, па дури и оној кого го посочуваат.

— Нека се јави кој е!

Никој не се јавува.

— Ти си, што не станеш? — му вели претседателот на оној осомничениот.

— Тој е, тој е! — викаат другите и здивнуваат, како кога човек ќе си симне од грбот голем товар.

— Јас не можам да ја играм улогата на опозиционер — вика оној грешник.

— Како не можеш? — прашува претседателот.

— Друг нека биде опозиционер.

— Сеедно е, кој и да е.

— Јас сакам да сум со владата.

— Ама ти си, всушност, со владата, туку така формално мора некој да претставува опозиција.

— Јас не сакам да ја претставувам опозицијата, јас сум со владата.

Претседатолот почна да му објаснува надолго и нашироко и одвај го наговори, откако еден од министрите му вети богата лиферација, каде што може многу да се заработи.

— Но, му благодарам на бога! — извика претседателот сиот испотен, заморен; сега ги имаме осуммина.

Додека претседателот и владата ое објаснија со осмиот опозиционер, та одвај го наговорија, оние седуммина седнаа.

—  Е, сега станете сите опозиционери! — рече претседателот задоволно и ја избриша потта од челото.

Стои само оној едниот.

— Па што значи ова, каде се другите? — викна претседателот надвор од себе од лутина.

— Ние сме со владата! — мрморат оние седуммина.

— Е, баш ни недостига оваа опозиција! — извикува очајно министерот на полицијата.

Настана тишина, здодевна, мачна тиншна.

— Со владата сте — почна сега налутено министерот на полицијата. — Па да не сте со владата, јас не би ве избрал! Сакате ли ние, министрите, да ја играме улогата на опозиција? На идните избори нема бездруго вие да ми доаѓате. За тие осум места ќе оставам народот сам да си избира, па барем ќе си имаме вистински опозиционери.

Најпосле, по долго објаснување, и откако секому му ветија по нешто, се согласија и оние седуммина да ја земат врз себе таа мачна улога. Некому му ветија висока функција, некому голема заработувачка, важно секој да добие награда за толку големата услуга на владата, која ѝ беше важно собранието колку-толку да изгледа вистинско.

Кога сето тоа среќно заврши и се преброди најтешката препрека, претседателот почна да ги преслушува опозиционерите.

— Што е твојата улога? — го праша првиот.

— Мојата улога е да ја интерпелирам влада затоа што државните пари се трошат напразно.

— Што ќе одговори владата на тоа?

— Владата ќе рече дека тоа е порада недостигот од пари.

— Што ќе кажеш ти на тоа?

— Јас ќе речам дека сум наполно задоволен со одговорот на владата и дека молам десетмина пратеници да ме поддржат.

— Седи! — рече претседателот задоволен.

— Каква е твојата улога? — го праша вториот.

— Јас имам да интерпелирам до владата затоа што некои чиновници добиле високи функции преку ред и имаат по неколку големи плати и многу додатоци, додека другите, поспособните и постарите чиновници, ниски функции и не се унапредуваат толку години.

— Добро, што ќе ти одговори владата на тоа?

— Министрите ќе речат дека ги унапредувале преку ред само своите најблиски роднини и луѓето за кои се заземале нивните блиски пријатели, и никого повеќе.

— Што ќе речеш ти на тоа?

— На тоа ќе речам дека сум налолно задоволен со одговорот на владата.

Претседателот го праша третиот која е неговата улога.

— Јас треба најостро да ја нападнам владата затоа што склучува заем под неповолни услови, кога финансиските услови во земјава и без тоа се тешки.

— Што ќе одговори владата?

— Владата ќе рече дека ѝ требаат пари.

— А ти на тоа што ќе речеш?

— Јас ќе речам дека со толку силните причини сум наполно убедан и дека сум задоволен со одговорот.

— Што имаш ти? — го праша четвртиот.

— Да го интерпелирам воениот министер, зошто гладува војската.

— Што ќе рече тој на тоа?

— Нема што да јаде.

— А ти?

— Наполно сум задоволен.

— Седи.

Така ги преслуша и другите опозиционери, и потоа премина на собраниското мнозинство.

Кој си ја беше научил убаво својата улога, беше пофален, а оние кои не си ги научиле улогите не смееја да дојдат на собраниската седница.

Поради неповолните услови во земјата народното претставништво уште на првите седници мораше да пристапи кон решавање на најитните работи. Владата исто така правилно ја разбра својата должност, та за да не се дангуби по ситни прашања, веднаш го постави за решавање законот за уредувањето на морската флота.

Кога слушнав за тоа прашав еден пратеник:

— Вие имате многу морски воени бродови?

— Немаме.

— Колку имате сè на сè?

— Засега немаме ниту еден!

Јас се вчудовидов. Тој тоа го забележа па и нему му стана чудно.

— Што ви е чудно? — ме праша.

— Слушнав дека сте донеле закон за…

— Да, — ме прекина тој — донесовме закон за уредување на флотата, тоа беше потребно, зашто ниту до денеска го немаме тој закон.

— Излегува ли Страдија на море?

— Засега не.

— Па зошто ви е тогаш тој закон?

Пратеникот се насмеа и додаде:

— Нашава земја, господине, нежогаш се граничела со две мориња, а нашите народни идеали се Страдија да биде тоа што била некогаш. Гледате, ние работиме на тоа.

— Е, тоа е нешто друго — реков небаре извинувајќи се. — Сега разбирам, и можам слободно да речам дека Страдија навистина ќе стане голема и моќна, кога за неа така искрено и пожртвувано се грижите и додека има толку мудра и родољубива управа како сега.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)