Tag Archive | ученици

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)

Страдия (9/12)

(предишна страница)

В Министерството на просветата заварих само сериозни учени. Да видите как задълбочено и внимателно се работи тук. По петнадесет, пък и двадесет дни се върши само стилизация и на най-дребното писмо. Разбира се, тук влиза и грижата за разните езикови дреболии, всякакви падежи — предложни, и безпредложни.

Разгледах писмата.

Един директор например пишеше:

„До господин министъра на просветата,

Преподавателите в поверената ми гимназия вече шест месеца не са получавали заплати и са изпаднали в такова лошо материално положение, че нямат дори хляб. Това не трябва да продължава повече, защото ще се накърни престижът на преподавателите, а и на самото училище.

Учтиво моля, господин министре, благоволете да ходатайствувате колкото се може по-бързо пред господин министъра на финансите да вземе необходимите мерки, за да ни се изплати заплатата поне за три месеца.“

На гърба на сгънатото писмо пишеше:

„Министерство на просветата ПН. 5860

1—II—891

Директорът на Н…ската гимназия моли да им се изплати заплата за три месеца.“

До тия редове с друг почерк бе написана резолюция: „Неправилен стил. Словоредът не отговаря на правилата на синтаксиса. Употребени са чуждите думи „да благоволя“ и „необходими“.“ (Тези думи в доклада бяха подчертани с червено мастило.)

Отдолу с ръката на министъра бе написано (почеркът беше лош, нечетлив, какъвто почерк придобива всеки веднага щом стане министър):

„До просветния съвет за мнение.“

Под него имаше текст, написан с друг почерк:

„2—III—891

До главния просветен съвет.

(Съществуваше всичко на всичко само един просветен съвет, но човек би помислил, че има поне още тридесет второстепенни.)

В приложение под №… се изпраща на съвета писмото на директора на Н…ската гимназия, за да се проучат неговите граматически форми, синтаксис и стилни особености. След прегледа писмото да се върне с мнение колкото се може по-скоро в Министерството на просветата за по-нататъшно разглеждане.

По нареждане на министъра“

и т. н.

(подпис)

Тъй като работата била от неотложно естество, не минали, и петнадесет дни и Главният просветен съвет бе събран на заседание. Между останалите въпроси бил поставен и този и съветът взел решение писмото да бъде изпратено на двама специалисти за мнение. Двамата експерти били определени, решението записано в протокола, а счетоводителят бил задължен да бди за изпълнението му.

По-нататък следваха писмата до специалистите.

„Господине,

Съгласно писмото на господин министъра на просветата, ПН. 5860 от 2—III тази година, и въз основа на решението на XV заседание на Главния просветен съвет, което се състоя на 17—III същата година, СБр. 2, имам честта да Ви помоля да разгледате писмото на директора на Н…ската гимназия в граматическо, синтактично и стилно отношение и уведомите в най-къс срок съвета с изчерпателен доклад по въпроса.

Приемете по този случай моите уверения за отличното ми към Вас уважение.

Председател на Гл. просветен съвет“ (Подпис)

Писмо със същото съдържание било изпратено и на другия специалист.

Чак след два месеца просветният съвет получил изчерпателен доклад за писмото на директора, изработен съвместно от двамата специалисти. Докладът започваше така:

„До Главния просветен съвет.

Разгледахме и проучихме писмото на директора на Н…ската гимназия и имаме честта да съобщим на съвета следното свое мнение:

Всичко в природата е подчинено на закона за постепенното развитие и усъвършенствуване. Също както от първобитната амеба се стига до най-сложния организъм на човешкото тяло чрез постепенно развитие и усъвършенствуване през вековете, така и езикът се е развивал от нечленоразделни животински звукове, докато след дълги столетия е достигнал високото съвършенство на днешните модерни езици.

За да извършим работата си по-добре и по-прегледно, ние ще се придържаме о следния план:

I. Обща част.

  1. Езикът и неговото възникване.
  2. Произход на днешните езици.
  3. Общ корен (санскрит).
  4. Разделяне на езиците на по-главни групи.
  5. Една част от сравнителната филология.
  6. История на езикознанието.
  7. Обща история на езикознанието.

II. Нашият език и законите на развитието му.

  1. Прародина (история).
  2. Сродни езици.
  3. Общи особености и различия на езиците, сродни с нашия.
  4. Развитие на диалектите на праезика в отделни езици още в прародината.
  5. Диалектите на нашия език.

III. Писмото на директора.

  1. Произход и история на писмото.
  2. Особеностите на неговия език, сравнени с особеностите на старострадийски език, както е засвидетелствуван в паметниците…“

И така нататък. Кой би могъл и да запомни всичко (ако и това съм добре запомнил).

Следваше компетентно изложение по всяка част и всяка точка на така възприетия план и след много, твърде много изписани страници се стигаше до думата „да благоволя“.

По-нататъшният текст гласеше:

„Да благоволя, да разреша, да допусна, с. им. гл, санскр. dhard dudorh, скача, подскача, тичка (вж. кн. III. стр. 15, 114, 118 b. H. C.++m.) = pl. dontі, r. dutі, gr. εμαυριζω 1. canto, cantare, provoco, provocere (ѕіc) к. 3 xb, зова, звъня, звук, звяр (вж. Разсърди се тигърът, лют звяр. Дж. Л. П. 18.) = Сърната скокна зад храсталака = пусна с „до“: допусна (Н. 16. В. 3. С. Н. О. 4. Дж. Д. 18, 5 кн. III. Виж примера: На юнака седемнадесет рани).

Следователно констатираме, че думата „да благоволя“ не е наша и че трябва да се изхвърли като вредна за нашата нация.“

По същия начин следваше и обяснението за думата „необходимо“ и се идваше до същото заключение.

След това специалистите преминаваха към словореда въобще и специално към словореда в писмото на директора и правеха компетентни забележки.

На края имаше точка: „Стил и стилни особености в писмото“, която завършваше с обширен текст от няколко листа:

„Сравнение между езика и стила на писмото на директора и на Омировата „Илиада“.“ (Тук констатираха, че стилът на Омир е много по-добър.)

„Според всичко, казано дотук — пишеха консултантите, — ние сме на мнение, че това писмо трябва да се върне на директора на Н…ската гимназия, за да го преработи грижливо съответно с нашите забележки, а след това въз основа на поправения текст може да се предприеме, каквото е необходимо.“

След един месец съветът се събрал да разгледа доклада и взел решение писмото да се върне на директора, за да го поправи според забележките на специалистите и отново да го изпрати на министерството за по-нататъшно разглеждане. На господа специалистите бе определен за докладите хонорар от по 250 динара, които да се изплатят от пенсионния фонд за вдовиците на чиновниците от ведомството на просветата или от бюджета, който е определен за заплати на училищните разсилни.

Това свое мнение съветът изпратил учтиво на господин министъра за по-нататъшно разглеждане.

От министерството писмото, към което бе приложен докладът под №…, било върнато на директора, за да го поправи според забележките на специалистите.

Ето как всестранно и компетентно се разглеждат там всички работи. Така се водела и тая преписка цяла половин година, докато в писмото не била поправена и най-малката граматическа грешка, и чак тогава въпросът бил придвижен по-нататък. В хода на тая дълга преписка мъничкото писъмце беше нараснало до толкова голямо дело. че един човек едва би могъл да го носи на гърба си.

Но в това няма нищо чудно, тъй като всички чиновници в министерството бяха писатели и, разбира се, пишеха книги. Само господин министърът не пишеше нищо. Пред него дори не посмях да се явя. Убедиха ме, че не бива да предприемам такъв дързък опит. ако ми е мила главата. Господин министърът. казваха, цял ден правел гимнастика, бил много опърничав човек и обичал да се бие.

Разказаха ми. че един ден дори се сбил с главата на църквата. Попът, добър гимнастик и страстен ездач, при това и опърничав човек, също обичал да се бие. Веднаж по неизвестни причини ударил с бастуна си по главата един свещеник в божия храм. Този опърничав характер той придобил, както всички мислят, от четене на много набожни книги. Затова оправдават постъпките му и дори никой му не прави бележка. Първото му стълкновение с министъра било по повод някакви конни надбягвания, а след това и по много други религиозни и просветни въпроси, от които зависи правилното възпитание на младежта. Духовният глава например искал в учебника по вероучение на всяка цена да влезе и един раздел за отглеждане на жребци, а министърът предлагал вместо това урок по плуване. Нито един от двамата не искал да отстъпи по тези важни въпроси и малко по малко работата стигнала дотам, че не можели дори спокойно да се гледат. За да напакости колкото се може повече на противника си, министърът наредил дори в зоологията да не се преподава за коня. Вместо това отвратително животно, когато дойде ред да се преподава за него, да се изучава плуване в студена вода.

Но това, че ще се измени една част от някой учебник, бе дребна работа, защото учебниците, а дори и цели учебни програми се променяха всеки втори ден.

Нямаше човек на служба по ведомството на просветата, който да не пише учебници. Освен това всеки бе приготвил някаква полезна книга за награждаване на учениците и за четиво на добрите деца.

Учебниците, т. е. авторите чакаха на опашка. На много ог тях трябваше да се помогне материално. Учебниците се изкупуваха или изпращаха на училищата като задължителни за обучението. С оглед материалните нужди на авторите министърът задоволяваше най-напред своите най-близки приятели и роднини. Тъкмо бъде одобрен някой учебник и децата си го купят, на другия ден някой по-близък човек на министъра донесе друг учебник и, разбира се, трябваше да му се помогне. Същия ден се изпраща решение:

„Понеже след дълга употреба учебникът (по еди-кой си предмет от еди-кой си автор) се оказва твърде неподходящ, решихме в интереса на обучението той да бъде изваден от употреба и да се възприеме учебникът на …“ (Името на автора забравих.)

Исках да посетя и господин министъра на правосъдието, но той отсъствуваше от страната. Ползувал отпуската си и заминал за чужбина, за да проучи там училищата за глухонеми деца, понеже правителството имало сериозно намерение да отвори в Страдия няколко такива училища, за да поправи лошото финансово положение на страната. И тъй като тази твърде важна и значителна работа не търпеше отлагане, веднага бяха пристъпили към необходимите мерки. Освен че министърът на правосъдието получил при командировката си големи суми за пътни и дневни, веднага бил назначен още и директор на училището за глухонеми деца със солидна заплата и надбавки за репрезентация. След това били назначени и преподавателите. Започнал усилен строеж па голямо здание за жилище на директора. Разбира се, веднага бил назначен и домакин на учреждението, лекар, началник контрол на месото, касиер, заместник-касиер, секретар, трима-четирма писари и няколко прислужници. Всички, като се започне от директора, та до прислужника, старателно получавали заплатите си и с нетърпение очаквали да започнат работата на новата си длъжност. Само директорът се изпуснал да каже тук-там, че щял да нареди чрез един свой роднина министър в училището да се приемат напълно здрави деца.

Това учебно заведение, т. е. чиновниците (защото училището не съществува) били под контрола на министъра на правосъдието, понеже министърът на просветата заявил, че не иска да има работа с „някакви си глухонеми“.

Министърът на правосъдието единствено полагал грижи за училището на глухонемите деца. Неговите работи взел да върши военният министър. Длъжността на военния министър изпълнявал министърът на просветата, който и без това мразел книгите и училищата, а длъжността му на министър на просветата изпълнявала неговата жена. А тя, както всички знаят, чете с голяма охота криминални романи и яде с удоволствие сладолед с шоколад.

(следваща страница)