Tag Archive | ученик

Мртво море (1/5)

Токму во моментот кога седнав да го пишувам овој расказ, ми се појави пред очи сликата на мојата покојна стрина. Кутрата, иста онаква какова што си беше за време на животот. На неа жолтеникаво палто од калмук, кое не ѝ е баш по мера, небаре е скроено за некој друг, кусичко здолниште од истиот калмук и син скутник, пак со жолти цвеќиња; на нозете влечки со топуци, се разбира, со жолт вез, а цела рака подоги отколку што треба. Забрадена со шамија од затвореножолта боја. Лицето ѝ е тажно, полно со брчки, жолто, очите речиси со истата боја како и лицето, погледот изразува некаква вечна очајна грижа; усните тенки, малку модрикави, секогаш гогови за плачење, иако покојната никогаш не ја видов да плаче. Меѓутоа, непрестајно воздивнуваше, офкаше и мрмореше некакво претчувство, се плашеше за сè и сешто. Подгрбавена малку во плеќите, со тесни гради, слаби и воспалени; ќе си ги ставеше рацете под појасот, па разодуваше насекаде низ куќата и дворот, внимавајќи на секоја ситница, а во сè гледаше некакво зло. Дури и кога ќе наидеше на некој најобичен камен во дворот, па и тука предвидуваше опасност.

— Хууу!… Ќе се препне детето, па ќе ја удри главата на овој камен, па ќе си ја скрши! — ќе промрмори со очај на лицето, па ќе го земе каменот и ќе го изнесе од дворот.

Кога ќе седнеме да ручаме, таа туку ќе ми рече:

— Полека јади, можеш да голтнеш некоја коска, па да ти ги скине цревата!

Кога ќе тргне некој од дома на коњ, а таа го испраќа и фучи со рацете под појас:

— Хууу! Внимавај добро! Ѓавол е коњот, само да се исплаши од нешто и ќе рипне, додека да трепнеш скрши глава од ледината!

Ако се оди со кола, таа ќе предвиди стотина опасности, и сето тоа го набројува, мрморејќи си за своја сметка, налутена, во страв и грижа: „Хууу, ќе мрдне коњот настрана, па отиде колата во ендекот!… Не сакаат да внимаваат, но така некаде ќе ги превртат очите во некој ендек“. Кога ќе земе детето дрвце в рака, таа, греншицата, ќе промрмори: „Ќе падне со дрвото, па како што е тоа шилесто, ќе си ги истера очите“. Кога ќе излезе некој од дома на капење, таа цел час пред тргнувањето мрмори по ќошињата: „Поткопала некаде водата, па дури да се слизнеш, отиде во бездната, па после ќе биде олеле мајко, но доцна!… Хууу!… Водата е полоша од огнот. Ќе те свлечка длабочината, па ќе те удави за час“. Се сеќавам, толкупати, уште како дете, како што стоев пред куќи, туку наеднаш стрина ми ќе хукнеше и ќе го почнеше своето злокобно мрморење со рацете под појасот: „Хууу!… Ете каде стои, а ќе падне озгора некоја ќерамида, право по глава, па ќе го убие на место!“ Ќе ме пратеше во нашата селска бакалница, која беше веднаш пред куќата, да ѝ купам нешто за пет пари, сол или пипер, па ќе ми дадеше мудри и претпазливи совети за по пат: „Внимавај по скаливе, и кога одиш немој да зјапаш, туку гледај пред нозе. Ќе се препнеш, некако, та можеш да паднеш и да останеш на место мртов!… Кај овој Турчин (така го викаше бакалот, кој инаку, беше, многу добар човек, туку само затоа што ги бркаше нашите свињи со стап од совојата авлија кога му ја ринкаа бавчата) внимавај, немој да ти даде нешто да јадеш. Ќе ти стави некаков отров, па туку ќе се испрчалиш како мисирче“. Што ѝ да прави човек, или ништо да не прави, во сè мојата добра, покојна стрина мора да најде некоја опасност. Ако спиеш — ху! Ако пиеш вода — хууу!… Ако седиш — хууу, ако одиш, пак тоа несреќно и злокобно — хууу!…

Една недела тргна стрико ми за в црква.

— Хууу! — направи стрина ми со рацете под појас.

— Што ти е? — ја праша стрико ми.

— Хууууу! — беше нејзиниот одговор.

— Па црквата не е војна, па ти да ми фучиш и да ме гледаш небаре ме испраќаш на бесилка, а не во божји храм!

Стрина ми нешто си мрмори, со рацете под појасот, го гледа стрико ми со поглед полн со злокобно претчувство, речиси очајно, па наместо одговор воздивнува горко и длабоко.

— Што ти е, будала жена ли си ти?

— Може некој ајдутин да излезе од шумата, па туку, само крц со ножот! — велеше стрина ми, напинајќи се со сета сила кога зборуваше, а сепак со шепотење. Чудно така секогаш зборуваше таа. Бог да ја прости!

— Каков ајдутин на сред бел ден кога кај нас немало ајдуци ни ноќе, откако јас знам за себеси?!

— Не е секој ден Велигден… Ќе те фатат, ќе те свлечкаат в шума, па ќе те одерат како јарец… Хууууу!

Стрико ми, сиромав, баш се сеќавам како вчера да беше, се прекрсти со левата рака, па излезе налутен, а стрина ми си ги стави рацете под појас, гледаше по него очајно, со поглед полн со лоши претчувства, и туку зашушка на свој начин:

— Заколат како јагне!… Хууууу!

Да, таква беше мојата покојна, добра и умна стрина. Сега, кога го пишувам ова како да ја гледам пред очиве и како да го слушам она нејзино злокобно мрморење.

Да беше жива, кутрата, таа на секој начин, со искрено очајување ќе најдеше илјадници опасности во овој мој расказ: во секоја реченица, во секој збор, во секоја буква. Просто небаре ја слушам како ми претчувствува зло и си мрмори за себе со својот карактеристичен глас:

— Хууууу!… Ќе дотрча жандармот, па за час ќе те затвори!

— Хууууу! — за час в затвор — што би рекла мојата покојна стрина. Да се сеќава човек на своите покојни, мили и драги, тоа е убава работа, и јас навистина заслужувам пофалба во тој поглед, но на крајот на краиштата, што рекол некој, каква врска има мојата покојна стрина со овој расказ?

Ако сакаме искрено да зборуваме, и јас се чудам: по ѓаволите, каква врска може да има мојата стрина со сета оваа работа? Колку што имаат врска Народното собрание и Сенатот. Но, ете така, тоа што се мора се мора, кој те прашува пак што има врска и смисла. Барем кај нас, му благодариме на бога, ако никаде на друго место, владее тој умен обичај сè да се работи наопаку, како што не треба, без смисла и ум, па кај би можел тогаш јас дури и да помислам дека во оваа земја, каде што е сè без смисла, единствено овој мој расказ има, божем, некаква смисла. Тхе, кога ни е таква прекрасна судбината, тогаш — нека оди како што оди.

— Хууууу! — што би рекла стрина ми.

Но кога ќе размисли човек подобро (то ест ако воопшто има луѓе што се занимаваат и со тој опасен спорт), на мојата покојна стрина мора да ѝ даде подлабоко значење.

Замислете само, каква улавштина ми се увртела во главата.

Во многу нешта целата оваа „мила и напатена земја“ ми личи на мојата покојна стрина.

Во детството, пред да тргнам в училиште, ме воспитуваше сиротата стрина, и тоа, се разбира, како умна жена, без тепање, а потоа јас одев на училиште, каде што, од основното училиште, па до највисокото, програмите беа толку прекрасни што јас и ден денес верувам дека стрина ми била, кутрата, во Просветниот совет и имала најсилно влијание. Значи, училиштето ми го продолжи воспитанието исто онака како и стрина ми, само малку посовршено, со ќотек.

Училиштето, морам да признаам, ми беше многу полошо и потешко од стрина ми. Веднаш, уште со букварот, почнаа поуките како треба да се однесуваме:

„Доброто дете си оди од училиште право дома, мирно, нога пред нога, гледа пред себе, а не се џари лево и десно. Кога ќе дојде дома, ќе си ги остави внимателно книгите, ќе им бакне рака на постарите, па ќе седне на своето место“.

„Кога тргнува од дома за в училиште, пак исто така: си оди мирно, нога пред нога, гледа пред себе, и, штом ќе дојде в училиште, ќе си ги остави книгите и седнува мирно на своето место, а рачињата ќе си ги испружи на клупата.“

Гледате учениче: мирно, слабичко, со десната рака си ги држи книгите, а левата си ја стиснало на бутот; лицето му е смирено, главата му е наведната накај земјата (полно клавче знаење), со толкаво внимание гледа пред себе, што лиценцето веќе му добива смешен израз; оди, то ест — мрднува со ножињата по еден сантиметар, не се џари ни лево ни десно, иако покрај него врви народ од сите страни. Никаков предмет не смее, ниту може, да го привлече неговото внимание. Така одат и другите деца; полна улица ги има, но тие едно со друго не се гледаат. Влегуваат така, всушност долазуваат нечујно в училиште, седнуваат секое на своето место, ги испружуваат рачињата и седат така мирно и со таков израз на лицето, небаре некој фотограф ги наместил за сликање. Тука го голтаат секој збор на учителот, и пак на ист начин ќе излезат од училиштето. Ете, такви ќе изгледавме ние, да бевме сосема добри деца. На стрина ми таа ука многу ѝ се допаѓаше, но ние не можевме да се управуваме само по неа. Секој од нас грешеше, кој помалку, кој повеќе, и поради тоа, учителот, кој всушност беше добар човек, казнуваше кого повеќе, кого помалку.

— Молам, господине, овој трчаше по патот!

— Да клечи! — ќе пресудеше учителот.

— Молам, господине, овој гледаше низ прозорецот!

— Да клечи!

— Молам, господине, овој разговараше!

Плас, шлаканицата.

— Молам, господине, овој скокаше!

— Без ручек!

— Молам, господине, овој пееше!

Пак шлаканицата.

— Молам, господине, овој играше со топка!

— Да стои!

Нашиот стар, добар учител, не само што беше толку внимателен, та со бодро око гледаше да предупреди за секој несреќен случај што можеше да се случи, поради нашето невнимание, ами по неговите усни шлаканици, доаѓаше веднаш и писмената, умна лектира за младите. Тука беше секогаш: некакво „Стракче“ — го набрал тој и тој, па „Китка цвеќе“ — им го набрал на милите деца тој и тој. Сè убави наслови и убава поучна содржина:

„Си било едно немирно дете, па се качило на дрво и од дрвото се слизнало, паднало, и си ја скршило ногата, и така сиот век останало сакато, без нога.“

„Си било едно лошо дете, не слушало совети, туку трчало по улица, па многу се испотило, го фатило студен ветер, та настинало и паднало в постела од тешка болест. Неговата кутра мајка многу ноќи бдеела над него и плачела. По долго боледување детето умрело и ги ожалостило своите родители. Така не прават добрите деца.“

„Едно, пак, палаво дете шетало по улицата, па го фатила некоја ѕверка и сето го растргнала.“

По секоја прочитана поучна приказничка учителот ќе ни ја објаснеше и ќе ни ја протолкуваше поуката.

— Што читавме сега? — ќе праша тој.

— Ние сега читавме како си било некое лошо дете, па шетало само по улица, а се појавила некаква ѕверка и детето го растргнала.

— На што нè учи оваа приказна?

— Таа приказна нè учи дека не треба да се шета.

— Така е.

— А какво е детето што шетало?

— Тоа е лошо и погано дете.

— А што прават добрите деца?

— Добрите деца не шетаат, па нив ги сакаат и родителите и учителот.

— Многу добро!

„Си било, пак, едно дете, па си седело во собата крај прозорецот, но некое друго дете гаѓало еден гулаб со камен од својата праќа, и не го погодило. Гулабот одлетал весело, а каменот удрил во прозорецот, го скршил и го погодил другото дете во окото, така што окото му истекло и останало засекогаш без око!“

— Какво е детето што седело во собата близу до прозорецот?

— Тоа е лошо и погано дете!

— Што нè учи приказната?

— Приказната нè учи дека не треба да седиме, зашто тоа го прават само лошите и немирни деца.

— А што прават добрите деца?

— Добрите деца не седат во соба каде што има прозорци!

Така, секоја приказничка убаво ќе се објасни и од неа ќе се извлече корисна поука како треба да се однесуваат добрите и послушните деца.

Добрите деца не одат, не трчаат, не разговараат, не се качуваат на дрво, не јадат овошје, не пијат студена вода, не излегуваат в шума, не се капат, и — кој ќе го набројува сето тоа. Накусо речено, бевме преплавени од таквите мудри и корисни поуки, та сите се натпреварувавме кој ќе биде понеподвижен. Горе-долу, сите бевме добри и послушни деца и га слушавме и ги паметевме советите на своите постари.

(Нареден дел)

Идеалист (2/2)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)