(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

 

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.

В моето родно място живееше някой си Стефан Симич, човек много честен и почтен, но сиромах. Живееше точно срещу нашата къща. Жилището му беше едно малко дюкянче, в което работене обущарския си занаят. Нови обуща не изработваше, а правеше само поправки. Наричаха го кърпач. В това дюкянче той и работеше, и спеше, и готвеше, там си държеше и дървата. Това му беше всичко. Не беше роден в нашето място. Заселил се тук отнякъде още двадесет и няколко годишен. Майка ми разказваше, че веднага след идването си бил слуга в нашата къща, но само за един месец. Хората приказваха, че бил в затвора, гледаха го с подозрение и се плашеха от него. Моята майка, както тя разправяше, казала един ден на баща ми: „Защо ти е каторжник в къщата?… Аз се страхувам!“

Баща ми също започнал да се съмнява и един ден го предупредил да си търси друго място.

Стефан заминал някъде и едва след три-четири години се върнал отново насам, купил си този дюкян и започнал кърпаческа работа.

Аз често се отбивах при него, когато му носех да кърпи обуща, и тъкмо поради това, че майка ми забраняваше да оставам дълго с него, беше ми по-приятно от всичко друго да стоя там по-продължително и да го разпитвам за разни неща.

Този човек не дружеше почти с никого. Вършеше си работата, а винаги беше сериозен и чудно замислен.

Когато вече пораснах, той имаше над петдесет години. Лицето му беше благо, погледът изразителен, но по всичко личеше, че винаги е недоволен от съдбата си. Щом се зазореше, той беше вече на крак. Излизаше пред дюкянчето и изхранваше петела си, който спеше на един сандък пред дюкяна. Когато имаше много силен студ, той и него прибираше в дюкяна. Щом нахранеше петела, той се връщаше в дюкяна, сядаше на масичката и започваше работа.

Започнах да се отбивам при него. Сядах на старата дървена пейка, а той работеше на масичката. Бях необикновено любезен с него и по всичко изглеждаше, че това му беше мило. Аз започвах разговор за всичко и говорех почти сам, а той от време на време прекъсваше работата, поглеждаше ме само и одобряваше това, което говорех, после плюеше в дланта и се задълбочаваше по-нататък в работата си. Малко по малко, от ден на ден, той ставаше все по-откровен към мен и му беше много приятно, когато се отбивах в дюкянчето му. Дори започна да ми разказва по нещо от своя живот.

Не исках никога да го питам за миналото и произхода му, защото се страхувах, че това ще го обиди, и особено за това, което слушах от всички, че е бил в затвора за някакво убийство.

— Нима не се страхувате да се отбивате при мен в дюкяна? — попита ме той един път и ме погледна в очите.

— Защо? — попитах го и аз някак смутено, като не можах да издържа погледа му и наведох очи.

— Тук ме смятат за много съмнителен човек! — каза тон, а гласът му трепереше някак чудно и изразяваше горчивина от света и болка на чиста и невинна душа.

Аз замълчах. Мълчеше и той. Не посмях да го погледна, а той ме гледаше и очакваше отговор.

Дълго трая мъртвата тишина, която той прекъсна с думите:

— Знаете ли, че аз служех в къщата на вашия баща?… Ти тогава беше малък.

— Разказвали са ми…

— Знаете ли защо напуснах вашата къща?…

— Ами зная нещо!…

— Вашата майка се страхуваше от каторжника!…

Аз просто се стреснах и ме обхвана някакво чудно, неприятно чувство.

— Е, знаете… жена е, а хората приказваха — започнах аз.

— Зная всичко и затова не дружа с никого. Тежко ми е, но така се налага. Вие сте първият, който желае да се запознае по-отблизо с мене. Дружих с мнозина, но чувствувах във всичка студенина и недоверие, страх от мене и трябваше да прекъсна всяка дружба с хората.

— Но вярно ли е всичко, което се говори за вас? Аз не вярвам в това, защото от дете ви познавам като честен и почтен човек!… — казах аз и го погледнах крадешком.

— Истина е и едното, и другото!…

— Значи, вие сте… — започнах аз.

— Да, аз бях в затвора, убих, но никога не съм бил лош и покварен човек.

Погледите ни се срещнаха. Забелязах как в очите му заблестяха сълзи. Аз мълчех. Той въздъхна дълбоко.

— Никога не съм предполагал, че ще стане всичко това, но човешката съдба е чудна… — каза той дълбоко замислен. Гледаше през прозореца и по израза му личеше, че е далеч с мисълта си, далеч в своето минало, в своя роден край.

Мълчахме дълго така, докато най-после Стефан прекъсна мълчанието и започна да ми разказва следното:

— Слушайте, всичко ще ви разкажа. И аз някога учех. Завърших четвърти клас в гимназията и баща ми ме взе от училище и заведе в къщи да му помагам в търговията и работата около имота. Баща ми беше много богат и живееше на село… Когато се случи това, за което ще ви разкажа, бях на двадесет и две години. Бях сгоден за едно момиче от същото село и баща ми беше решил да ме ожени същата есен. Аз обичах момичето и бях щастлив при мисълта, че след един месец вече ще бъде мое… Е, но вместо всичко това, вместо любов и щастие аз трябваше да отида в затвора, да живея между мухлясали стени, да нося окови на краката си. Всички планове могат да рухнат за един миг, да се разбият всички надежди и всяко щастие и безмилостната съдба да хвърли човека там, където никой никога не би могъл да се надява…

Моят баща беше женен за дъщерята на някакъв голям богаташ от нашето село, който нямаше синове. Оттам е и богатството на баща ми, което направи нещастна цялата къща. Майка ми нямаше рождени братя и следователно тя наследи имота на баща си. Но нейните братовчеди като мъже започнаха да претендират за имота. Заведоха дело, в което пропиляха целия си имот. Съдът отхвърли искането им. След приключването на делото те останаха истински сиромаси, тъй като платиха всички разноски около делото, а освен това и на адвокатите си. Оттогава те намразиха смъртно баща ми, защото смятаха, че само той и никой друг е причина за бедата им. Започнаха тук-таме да се заканват и с убийство, но баща ми, смел по природа, не се плашеше от това, нито го вземаше като нещо сериозно.

Веднаж, в средата на месец август същата година, стоях сам в стаята си и пишех някакви писма до разни търговци, с които баща ми имаше връзки в търговията си. Сестра ми и майка ми бяха в другата, старата къща и готвеха вечеря, а баща ми беше отишъл в селото да пазари някакви работници. Написах писмата и застанах до прозореца да ги прочета отново, защото се беше много заоблачило и не се виждаше доста тъчно на масата. Тъкмо прочетох до половината, когато задуха много силен вятър. Цялото небе се помрачи още повече и започна да пада по някоя едра капка. Отворих прозореца и наблюдавах тази природна гледка. Небето беше тъмно и сиво и мрачина притисна земята. Мълнии разцепваха небето, а гръмотевици ревяха страхотно и помагаха на воя на силния вятър, от който ечеха планините. Погледнах в двора, а всичко живо — и кокошки, и пуйки, и кучета, — всичко се беше скрило от лошото време. Вятърът превиваше дърветата по двора ту на една, ту на друга страна, а някои се изскубваха из корен или клоните им се прекършваха.

Щом вятърът започна да духа по-слабо, заваля дъжд. Извадих кутия, запалих цигара и като пуснах струйки дим през тежкия и развълнуван въздух, се почувствувах приятно в тази стихия. Вятърът започна да навява дъждовни капки в стаята. Аз затворих прозореца и легнах на дивана. Пушех и гледах синкавите кръгчета дим, слушах как гората ечеше от вятъра и дъждът плющеше по стъклата на прозорците и мислех за моята любима. Тъкмо бях потънал в сладки любовни сънища, изведнаж през воя на вятъра зачух някакви силни прекъслечни гласове.

— Тичай бързоо, ооох, ле-ле, бързооо!…

Гласът беше на майка ми. Сърцето ми се вледени, мислите ми пресекнаха и някакво чудно предчувствие обхвана душата ми. Скочих от леглото и изтичах навън. Точно пред кухненската врата се срещнах с майка си и сестра си. Дъждът се лееше като из ведро и те, като ме видяха, застанаха като две статуи. Погледнах майка си. Лицето и́ беше синьо-бледо и дъждът миеше сълзите по него. Устните и́ бяха изкривени от плач, треперещи и сини. Цялото и́ лице беше вкаменено, ръцете и́ трепереха като от треска. Сестра ми стоеше малко по-далеч и скрила лице в ръцете си, горчиво хълцаше. Стоях блед и вцепенен пред тях, гледах като насън и не вярвах, че това съм аз и че това са майка ми и сестра ми. В гърдите си почувствувах огромна празнота, а под гърлото буца, която ме задавяше. Не чувствувах кръв в жилите си. Цял бях клюмнал и отпаднал така, че просто започнах да залитам като пиян. Колената ми се прегъваха, устните ми изсъхнаха, а в ушите си усетих някакво злокобно, чудно и неприятно звънтене като гласове, които идват от другия свят. За миг пред очите ми се изредиха хиляди страшни и от тъжни по-тъжни картини, в които бяха ту баща ми, ту по-малкият ми брат, защото и той не беше в къщи.

— Какво има? — едва попитах с глух и треперещ глас, от който просто се изплаших. След това ушито ми забучаха още по-силно, сърцето ми се стегни повече, а пред очите ми се изредиха още по-страшни картини. Стори ми се, че с този въпрос само ускорих цялото зло — нещастието, което ни предстоеше. На този въпрос мама зарида и чух думите:

— Баща ти загина!…

За няколко мига в душата ми пресекна всяка мисъл. След това ме обхвана някакво тъпо, неясно чувство. Не чувствувах ни мъка, ни страх, ни болка. Струваше ми се, като че ли се бях събудил от някакъв сън и не знаех и сам къде съм. Бях някак глупаво и чудно равнодушен към всичко, което ставаше около мен.

После, вместо всички картини, пред очите ми изникна една-единствена, но ясна и страшна — гледах баща си блед, мъртъв, как лежи някъде на дъжда в кръвта си.

„Всичко това, всичко — проблесна през главата ми мисъл — и този вятър, и тия дървета, и тези облаци, виж как се вият и бягат, всичко бяга от неговата зла съдба, от него, мъртвия. А само ние — аз, майка ми и сестра ми, мислим за него. Смъртта му само нас е потресла. И той може би при издъхването си е мислил само за нас. А сега? Сега е мъртъв, студен, без мисъл, без живот и ние ще се затичаме към него, но устата му няма вече да проговорят, очите му няма вече да ии погледнат. Спомних си за цялата нежност на татко и за разговора от сутринта, когато тръгна от къщи, и ми се стори невероятно, че той няма вече да проговори с нас. При тази мисъл погледнах майка си и сестра си, които плачеха и хълцаха. Те ме притиснаха със своята мъка и скръб, и ми се струваше, че ще ме задушат. Клюмнах, отпаднал, край стената и останах дълго в това положение.

— Бързо в къщата на Георги! — каза ми мама през плач и аз почувствувах необходимостта, че трябва да се бърза, пожелах просто да имам крила, за да стигна там колкото се може по-рано.

Тръгнахме. Мислех да тичам, но едва стъпвах. Мама плачеше, а аз бях чудйо ням, ням, без сълзи, студен като камък. Не можех да плача, като че ли сълзите ми бяха замръзнали. Струваше ми се, че нямам сърце в гърдите си, нямам кръв в жилите си, че съм без душа. През воя на вятъра и плющенето на дъжда дълго слушах тъжния плач на сестра си, която остана сама в къщи.

Малко по малко нейният плач ме доведе в някакво чудно настроение. Сетих се за моята годеница и ми се струваше, като че ли се познаваме от цял век. Сетих се и за думите на татко, как ме закачаше и се шегуваше с мене точно преди два дни… Спомних си, че и сестра ми дружеше с нея. и говореше как ще се разбират хубаво, когато тя дойде в нашата къща. „Ах, мила сестро — шепнех на себе си, — загина баща ни! Аз и мама тичаме към него, мъртвия, а ти сега плачеш сама в този мръсен свят.“ При мисълта — „слаби към мерзките хора, които ни разбиха щастието“ — почувствувах как ми се върна жизнената сила, сърцето ми заби силно, кръвта ми закипя и пръстите ми се свиха в юмрук. Закопнях за отмъщение, страшно, грозно. Почувствувах в себе си толкова гордост и сила, че можех да се противопоставя на целия свят. Изпитах желание да руша, да събарям, да срутя целия свят. С такива мисли престанах да вървя полека и затичах напред, колкото можех повече.

Изведнаж ме стресна плачът на мама: „Олеле, боже мой!“ Спрях се. Тя ме застигна. Погледнах тъжното ѝ и разплакано лице и както беше измокрено, стори ми се още по-нещастна и по-тъжна. Дълбоко я съжалих и пак се почувствувах слаб и немощен. Залюлях се на краката си; на гърлото ми пак заседна буца, усетих същата онази празнота в гърдите си…

Вървяхме по-нататък. Вятърът непрекъснато духаше и дъждът плющеше. И сам не мога да си обясня защо така чудно ми изглеждаше всичко това. Струваше ми се, като че ли не бях жив, като че ли пътят, по който шумеше водата, не беше път, като че ли гората не беше гора. Всичко ми изглеждаше по-иначе от обикновено. Зад всичкото прозираше бледият, тъжен образ на убития ми баща.

Стигнахме близо до къщата на Георги, където бяха прибрали баща ми. Пред мене излезе мой училищен другар от основното училище — на име Милое. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „По бързо!“ По тъжното му лице аз разбрах много. Видях цялото си пусто и тъжно бъдеще.

— По-бързо — викна той пак и махна с ръка, като че ли искаше да ни помогне да тръгнем по-живо.

„Може би издъхва вече“ — мина през ума ми и поисках да ускоря крачките си, но както на мене, така и на майка ми силите ни изневеряваха. Вместо да затичаме, застанахме на дъжда и останахме дълго така.

Докато да пристигнем до къщата, искаше ми се да полетя, за да стигна час по-скоро, а когато дойдох пред вратата, поиска ми се да бъда по-далеч, да се върна и отново да тръгна. Беше ме страх да вляза вътре.

Край огъня, който гореше в огнището посред къщата, лежеше моят баща блед, с посинели устни и дишаше тежко. Около него стояха няколко селяни, викаха и обясняваха един на друг как се разви събитието. Мама се завайка, селяните наведоха глави, а аз стоях край вратата и не смеех да пристъпя по-близко.

Някои се доближиха до мене, за да ме утешават, и разказваха, че баща ми не е виновен за нищо и че шурей му го ударил с тояга коварно изотзад. На мен не ми се слушаше всичко това. Само почувствувах жажда за отмъщение и едва отговорих: „Намерете една кола!“ — защото гърлото ми беше силно пресъхнало. Двама-трима селяни излязоха навън и докараха колата. Изпратих едного за лекар.

Колата дойде, натоварихме баща ми полека и тръгнахме по лошия, разкалян път за в къщи. Тъмнина притисна земята. Заедно със скърцането на колата и ярема на воловете се чуваше шумът на поточетата, тежкото хъркане на баща ми и хълцането на мама, която седеше в колата до главата му. Аз вървях пешком зад колата. Един от селяните вървеше край нея, а другият водеше воловете. Едва сега в мислите ми започнаха да проблясват искри на надежда, че баща ми ще преживее, и чудно, едва тогава в душата ми се явиха ясно и определено жалост и тъга. Почувствувах как топли сълзи на струи започнаха да текат по бузите ми.

Когато пристигнахме близо до нашата къща, чух отново тъжния плач на сестра ми. При това мама захълца по-силно, а на мен през тялото ми преминаха някакви тръпки. Стори ми се, че с риданието си тя предвещава ново, истинско нещастие…

Вместо да разговаряме сега весело и безкрайно както обикновено привечер, ето какво стана, мислех си аз. Пак се сетих за злощастната си годеница и се замислих; вместо да се весели на сватбата ми след един месец, да играе, както и той сам говореше, баща ми ще бъде в гроба; вместо майка ми и сестра ми да пеят и да се веселят, вместо всички да бъдем щастливи и особено аз край невястата си — ето какво стана сега. Вместо всичко това майка ми и сестра ми с черни забрадки ще ридаят над гроба, а баща ми ще лежи мъртъв под земята. Кой направи всичко това? Перо. Никога в душата ми отмъщението не е кипяло и няма да кипи така, както тогава… Бих бил най-щастлив, ако той попаднеше отнякъде пред мен, за да го разкъсам на парчета. Не, и това не би било достатъчно за мен. В мислите си аз не можех да намеря достатъчно мъки, на които бих желал да го подложа.

Полека свалихме баща ми от колата и го положихме на постелята. На масата гореше свещ, а ние стояхме около постелята му, аз, мама, сестра ми и брат ми, който вече беше пристигнал в къщи. Гледахме през слъзи неговото бледо, синьо, кърваво лице. Как боязливо се вслушвахме в предсмъртните стонове на тежкото му дишане и като че ли искахме с очи да го откъснем от грозната смърт.

Дойдоха и съседи и започнаха да го лекуват със студени компреси. Постояха така някое време и ни утешаваха, че ще остане жив, въпреки че ударът по главата беше извънредно тежък. После всички си отидоха до вечерят, а ние останахме за малко сами. Мама седеше до постелята край главата на баща ми и плачеше; брат ми и сестра ми, опрели глава на стената в двата ъгъла на стаята, също плачеха и хълцаха, а аз стоях край масата по средата на стаята. Бесният пламък на отмъщение заради разрушеното щастие, което очаквах в скоро време, ставаше све по-силен и по-силен. Мислите ми беха разпокъсани и летяха с мълниеносна бързина.

Погледът ми изведнъж се спря на голямата картина в рамка, която представяше родителите ми в деня на венчавката им. От снимката видях как от лицата им лъхаше особено щастие и сияние. Знаех какво са мислели те в момента, когато са се държали един друг за ръка, същото, което щях да мисля и аз в деня на венчавката, като се хвана под ръка с моята любима. Мислели са, че цял живот ще ги придружава само щастие и радост и че вечно ще крачат по чиста пътека, посипана с ухаещи цветя. О, какво им беше донесло бъдещето? Ето, точно под тази картина се намират същите тези младенци. Каква грамадна разлика! А аз? На мене се радвали в деня на раждането ми, също така както на сестра ми и брат ми. Как се радваха само за моята женитба и как си представях аз този щастлив ден!… И изведнаж всичко разбито, всичко унищожено, всичко ни отне този гаден престъпник, това отвратително същество, този Перо. Омразата и отмъщението пламнаха още по-силно в мене и кръвта закипя в жилите ми. Главата ми бръмчеше и цялото ми тяло се стегна конвулсивно, мускулите ми набъбнаха. Почти заслепях. Обхвана ме желание да убия, да унищожа всичко, което съществува, да убия и себе си, и всичко в къщи, и този ужасен Перо, и годеницата си — всичко, всичко — и така да се отърва от ужаса, от скръбта и от някакви си страхотии, да утоля жажцата си за отмъщение.

От тия мисли ме изтръгна първият слаб, глух и приглушен вик на баща ми. Всички се доближиха до постелята му. Мама му смени студения компрес.

Съседите пак започнаха да идват. Някои влязоха в стаята, а някои седяха в кухнята и разговаряха. Отидох и аз там.

„Ето го Перо пред механата, не го е срам!… Има очи и да дойде!“

Цялата ми кръв се разбунтува в жилите и нахлу в главата. Челюстите ми се стегнаха конвулсивно, а юмруците ми се свиха. Пред очите си видях някакво трептене, някакви чудни, неясни картини, ушите ми започнаха страшно да бучат. Втурнах се в другата стая, грабнах пистолета на баща си и излязох в двора, без да кажа на никого дума.

Беше се разведрило, звездите трептяха, а луната сияеше на небето. Свежият въздух ме разведри.

„Какво ли прави тя сега? — помислих си и мислите ми утихнаха. — Дали и тя знае сега за нашето нещастие? Дали и тя би плакала?… Може би господ ще даде баща ми да оздравее!…“

От тези мисли ме сепна плач и ридания. Чух как из къщата се разтичаха. След това се чуха гласове:

— Бърже свещ… Леле, боже мой… свещ… Ох, черна орис… извикайте Стефан!… — Надеждата изчезна. Кръвта пак нахлу в главата ми, жаждата за страшна мъст пламна още по-силно, отколкото досега. Втурнах се като побеснял към механата. Не видях нищо пред себе си.

…

Влязох в механата и убих Перо. Не зная и не си спомням какво стана по-нататък. Помня само, че стрелях и го убих…

Едва когато бях затворен, започнах да се съвземам. Трудно ми е да ви разкажа как изглеждаше всичко това. Нещо, като когато човек се събуди от страшен сън, но не знае дали е сънувал всичко това, което е било в действителност, или действителността го лъже или сънят може би не беше сън, а действителност.

Защо да ви разказвам по-нататък? Бях осъден на шестнадесет години затвор, а баща ми оздравя. Докато бях в затвора, той, бедният, се пропи от тъга и скръб. Годеницата ми се ожени за друг. Поради пиянството на баща ми имотът ни се опропасти. Баща ми продавал парче по парче, пиел и давал на всички поред, които му казвали, че могат да ме спасят. Всичко опропастил, но аз не го обвинявам, въпреки че направи това само за четирите години, докато аз бях затворен. После, от скръб за мене, и за загубения имот, умря, а аз веднага, още същата година получих амнистия.

— Това ви стига да разберете всичко — завърши разказа си Стефан.

Замълчахме.

— Е, така беше! — пак каза той, дълбоко въздъхна и сълзи заблестяха в очите му.

Аз не можах да проговоря нито дума.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(Предыдущая часть)

Сначала я предполагал пойти к министру просвещения, но в связи с последними неприятными происшествиями мне захотелось услышать, что по этому поводу думает военный министр, и в тот же день я направился к нему.

Перед самым моим приходом военный министр, маленький, худощавый человечек с впалой грудью и тонкими ручками, закончил молитву.

В его кабинете, словно в храме, носился запах ладана и разных курений, а на столе лежали старые, пожелтелые божественные книги.

В первую минуту я подумал, что ошибся и попал к кому-то другому, но мундир высшего офицера, .в который был облачен господин министр, убедил меня в противном.

– Простите, сударь, – любезно сказал он нежным, тонким голосом, – я только что кончил свою обычную молитву, которую читаю всегда перед тем, как сесть за работу. Теперь, в связи с неприятными событиями на юге нашей дорогой родины, молитва имеет особенно 6oльшой смысл.

– Если нападения будут продолжаться, то это может привести к войне? – спросил я.

– О нет, такой опасности нет.

– Мне кажется, господин министр, опасность заключена уже в том, что ежедневно разоряют целую область вашей страны и убивают людей?

– Убивать-то убивают, но сами мы не можем быть такими же некультурными, такими же дикими, как… Здесь что-то холодно, сквозит. Сколько раз я говорил этим несчастным служителям, чтобы в моей комнате температура всегда была шестнадцать с половиной градусов, но никакого толку… – прервал господин министр начатый разговор и позвонил в колокольчик.

Служитель вошел, поклонился, при этом ордена зазвенели у него на груди.

– Скажите, ради бога, разве не просил я вас поддерживать в моем кабинете температуру шестнадцать с половиной градусов? Опять холодно; да еще сквозняк, просто хоть замерзай!

– Но, господин министр, вот термометр показывает семнадцать градусов! – вежливо ответил служитель и поклонился.

– Тогда хорошо, – довольным тоном произнес министр. – Если хотите, можете идти.

Служитель вновь низко поклонился и вышел.

– Поверьте, эта проклятая температура доставляет мне массу хлопот, а температура для армии – это все. Если не поддерживается нужная температура, армия никуда не годится… Все утро я готовил приказ командованию… Вот он, могу вам прочесть:

“В связи с тем, что в последнее время на южные районы нашей страны участились нападения анутов, приказываю: ежедневно солдаты должны по команде молиться всевышнему о спасении дорогой и милой родины, омытой кровью наших героических предков. Подходящую для такого случая молитву выбирает армейский священник; кончаться же она должна так: “Да ниспошлет милостивый бог добрым, тихим и праведным гражданам, павшим жертвами зверского насилия диких анутов, райское житье! Да простит господь их праведные патриотические души; пусть они мирно покоятся в земле Страдии, которую искренно и горячо любили. Слава им!” Солдаты и командиры должны произносить молитву хором, набожными, скорбными голосами. Засим, вытянувшись во фронт, гордо и с достоинством, как то приличествует храбрым сыновьям нашей страны, они должны трижды громогласно воскликнуть под звуки труб и барабанов: “Да здравствует Страдия, долой анутов!” Все это надлежит проводить благопристойно и осмотрительно, ибо от этого зависит благополучие нашей дорогой родины. Осторожно проделав все это, воинские отряды должны, под звуки марша победоносно пройти со знаменами по улицам; при этом солдаты должны отбивать шаг так, чтобы мозги переворачивались в голове. Дело это спешное, а посему о выполнении его приказываю немедленно представить подробное донесение. Одновременно строжайше требую обратить особое внимание на температуру в казармах, создав тем самым главное условие для процветания армии”.

– Если приказ придет вовремя, он будет, видимо, полезен?

– Я поэтому и торопился, и, слава богу, приказ заблаговременно, за целый час до вашего прихода, полностью передан по телеграфу. Если бы я не умудрился направить его вовремя, могли бы произойти неприятные события.

– Вы правы! – чтобы хоть что-то сказать, проронил я, не представляя себе, что, собственно, могло произойти плохого.

– Да, сударь мой, прав. Если бы я, военный министр, не поступил так, то на юге страны кто-нибудь из военачальников мог, используя войска, оказать вооруженную помощь нашим соотечественникам и пролить кровь анутов. Наши офицеры, не желая продумать вопрос глубоко и всесторонне, считают, что так именно и следовало бы поступить. Но мы, существующее правительство, стремимся проводить миролюбивую, богоугодную внешнюю политику и не хотим по отношению к неприятелю быть дикарями; за зверское поведение бог их накажет вечной мукой в адском пламени. Есть и нечто другое, дорогой мой, не менее важное. Наше правительство не имеет в народе поддержки, а потому армия нужна нам главным образом для наших внутренних политических дел. Если, например, община в руках оппозиционеров, то вооруженные войска используются для того, чтобы предатели нашей измученной родины были казнены и власть передана своему человеку…

Господин министр закашлялся, и я воспользовался этим:

– Все это так, – ну, а если бы вторжения анутских отрядов участились?

– О, тогда и мы предприняли бы решительные меры.

– А какие именно, разрешите узнать?

– Предприняли бы экстренные меры, но опять-таки тактично, мудро, продуманно. Для начала мы приказали бы всей стране вновь принять резкие резолюции; ну, а если и это не поможет, тогда, бог ты мой, мы вынуждены были бы спешным порядком основать газету исключительно патриотического направления и поместить в ней целый ряд острых, даже язвительных статей против анутов… Но господь не допустит, чтобы дело -дошло, и до этого! – сокрушенно качая головой, сказал министр и принялся креститься, шепча молитвы своими бледными, сухими губами. Должен сознаться, что блаженное религиозное чувство отнюдь не коснулось меня, но компании ради и я начал креститься, думая при этом: “Поразительная страна! Гибнут люди, а военный министр составляет молитвы и мечтает об основании патриотической газеты! Армия у них дисциплинированная и храбрая, что доказано столькими войнами; так почему же не вывести части на границу и не предотвратить опасность, которую представляют анутские отряды?”

– Может быть, вас удивляет мой план? – прервал мои мысли министр.

– Действительно удивляет! – невольно признался я и тут же пожалел о своей неосторожности.

– Вы, дорогой мой, плохо разбираетесь в делах. Для нас главное не страну защитить, а как можно дольше удержать власть в своих руках. Бывший кабинет продержался два месяца, а мы правим всего лишь две-три недели. И вдруг так позорно пасть! Положение наше ненадежное, и мы должны принять все меры, чтобы продержаться как можно дольше.

– А что вы делаете?

– Делаем то, что делали и до нас! Устраиваем каждый день сенсации, праздники; теперь, когда дела наши плохи, надо будет придумать какой-нибудь заговор. В нашей стране это нетрудно. А главное, люди привыкли к этому, и когда мы на несколько дней задерживаемся с этим вернейшим средством укрощения оппозиции, и кругом водворяется раболепная тишина, они с удивлением спрашивают: “Что это? Разве не вскрыто, никакого заговора?” Поэтому армия и нужна нам для внутренних дел, организации сенсаций, праздников и заговоров. Э, сударь мой, то, что гибнут люди, – дело второстепенное, главное для меня – выполнить нечто более настоятельное и важное, чем это явное сумасбродство сражаться с анутами. Ваше мнение не оригинально, на мой взгляд; так думают, к сожалению, и наши офицеры и наши солдаты; но мы, члены нынешнего кабинета, смотрим на вещи куда глубже и трезвее!

– Но разве может быть у армии более важное назначение, чем защита родины, защита семей, страдающих от иноземного насилия? Ведь и южные округа посылают в армию своих сыновей, и посылают охотно, видя в ней свою опору, – сказал я довольно раздраженно, хотя этого совсем не следовало делать; вот ведь приспичит человеку что-то сказать или сделать, словно его муха какая укусит.

– Вы думаете, сударь, что у армии нет более важного назначения? – спросил господин министр тихим, даже печальным голосом, укоризненно качая головой и окидывая меня с головы до ног уничижающим взглядом. – Вы так думаете? – повторил он с болезненным вздохом.

– Но, прошу вас… – начал я; кто знает, что я хотел сказать, так как я и сам этого не знал, но министр прервал меня, задав мне вопрос повышенным тоном:

– А парады?

– Какие парады?

– Неужели и об этом надо спрашивать? Такое важное для страны мероприятие! – рассердился смиренный и набожный господин министр.

– Простите, я этого не знал.

– Не знали?!. Как же так! Я все время вам твержу, что нужны сенсации, праздники, парады. А как при этом обойтись без армии? Сейчас в этом ее основная задача. Пусть себе нападают вражеские отряды, это не так уже важно; главное, чтобы мы под звуки труб маршировали по улицам; ну, а если внешняя опасность для страны увеличится, то соответствующие меры должен будет принять министр иностранных дел, если, разумеется, он не окажется в это время занятым домашними делами. У него, бедного, много детей, но наше государство не оставляет без внимания своих заслуженных деятелей. Его сыновья, знаете ли, очень плохо учатся, и, конечно, их взяли на казенное содержание. Это сделали прежде всего. Да и о девочках государство позаботится так или иначе; можно подготовить им приданое за государственный счет или предоставить молодому человеку, пожелавшему жениться на дочери министра, большой пост, которого он при других обстоятельствах не получил бы.

– Как это замечательно, когда так ценятся заслуги!

– Мы единственные в этом отношении, равных нам нет! Какой бы министр ни был, хороший ли, плохой, благодарное отечество всегда заботится о его семье. У меня, например, нет детей, так государство взяло на свой счет обучение живописи моей свояченицы.

– У вашей свояченицы есть талант?

– До сих пор она ничего не рисовала; но, кто знает, может быть, ее ждет успех. С ней поедет и ее муж, которому также назначена стипендия. Он человек серьезный и трудолюбивый, и мы многого ждем от него.

– Они еще молоды?

– Да, еще молодые, крепкие; свояченице моей пятьдесят четыре года, а мужу ее около шестидесяти.

– Он, видимо, занимается наукой?

– О, еще как! Вообще-то он лавочник, но романы читает охотно, а газеты, как говорится, просто проглатывает. Он читает все наши газеты, а фельетонов и романов разных прочел свыше двадцати. Мы послали его изучать геологию.

Господин министр замолчал и принялся глубокомысленно перебирать висящие у него на сабле четки.

– Вы, господин министр, упомянули о сенсациях, – сказал я, чтобы вернуть его к прежней теме, так как меня вовсе не интересовали ни свояченица, ни ее муж.

– Да, да, вы правы, я увлекся второстепенными вещами. Вы правы. Мы подготовили крупную сенсацию, которая будет иметь большое политическое значение.

– Чрезвычайно важную, должно быть? А мне не удастся ничего узнать, прежде чем это произойдет? – полюбопытствовал я.

– Почему же нет, пожалуйста. Все уже объявлено народу, и он готовится к торжествам по поводу этого важного события.

– Вашу страну ждет счастье?

– Редкостное счастье. Весь народ ликует и с восхищением благодарит правительство за мудрую и патриотическую политику. В нашей стране только и говорят и пишут что о предстоящем радостном событии.

– Вами уже подготовлены все меры, обеспечивающие это событие?

– Мы еще основательно не думали на этот счет, но не исключена возможность, что какой-нибудь счастливый случай как раз и подвернется. Вы, наверное, знаете старую-престарую сказку о том, как правительство объявило недовольному народу, что скоро появится великий Гений, настоящий Мессия, который спасет страну от долгов, плохого управления и всяких зол и бед и поведет народ по лучшему пути к счастливому будущему. Народ, раздраженный и недовольный плохой земной властью и порядками, успокоился, и повсюду началось веселье… Разве вы никогда не слышали этой старой сказки?

– Нет, но она очень интересна. Скажите, пожалуйста, что же было дальше?

– Как я уже сказал, в стране наступило ликованье. Собранный на великий общий сбор народ решил приобрести на богатые пожертвования большие поместья, построить многочисленные дворцы, на которых было бы написано: “От народа великому Гению и Избавителю!” За короткое время все было сделано, все подготовлено, оставалось только ждать Мессию. Больше того, открытым всеобщим голосованием народ выбрал даже имя своему спасителю.

Господин министр остановился и вновь принялся неторопливо перебирать четки.

– И Мессия явился?

– Нет.

– Совсем?

– По-видимому, – равнодушно сказал министр, как-то сразу охладев к этой сказке.

– Почему?

– А кто его знает!

– И ничего важного так и не случилось?

– Ничего.

– Странно!

– Вместо Мессии в тот год выпал крупный град и погубил все посевы! – смиренно произнес министр, рассматривая свои янтарные четки.

– А что же народ?

– Какой?

– Да народ, о котором рассказывается в этой увлекательной сказке?

– Ничего!

– Как ничего?

– А что?.. Народ как народ!

– Это просто поразительно.

– Ха, если хотите знать правду, то народ все-таки имел от этого выгоду.

– Выгоду?

– Ну да!

– Не понимаю!

– Очень просто… Хоть несколько месяцев народ жил в радости и счастье!

– А ведь это правда! – смутился я оттого, что не догадался сам.

Мы еще поговорили о том о сем, и между прочим господин министр упомянул, что в связи с ожидающимся радостным событием, о котором шла речь, в один день произведут в генералы еще восемьдесят человек.

– А сколько их сейчас?

– У нас их, слава богу, достаточно, но мы должны увеличивать их количество для престижа страны. Вы только вдумайтесь: восемьдесят генералов в один день.

– Это внушительно.

– Еще бы! Главное – как можно больше помпы и шума!

(Далее)