Ich weiß nicht, was soll es bedeuten
Daß ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine

Докато прелиствах стихосбирката на Хайне, от която прочитам по нещо винаги, когато ме налегне депресията, намерих един изсъхнал лист, оставен от моята ръка между страниците на тази книга. Това листче веднага събуди в мен спомена за теб, тъй катото е силно свързано с твоето име. Това изсъхнало дафиново листче като чели отведнъж ми забрани да чета по-нататък и аз неволно се отдадох на мисли.

Беше утро посредата на последния месец от зимата. Снегът валеше силно и засипваше очите така, че от него нищо не можеше да се види. Силният, студен вятър дръзко се заиграваше и вдигаше снега от земята срещу този, който валеше от облаците.

Това утро изпращах теб, която вече беше готова и тръгваше на далечен, необозрим път, от който никой още не се е върнал. Докатафалката, на която имаше малък, тесен ковчег, боядисан в бежов цвят, ходех с останалите шественици и аз, унили потънал в мисли, в спомени за теб…

…Спомнях си за една зимна вечер, скоро след запознанството ни, когато стояхме сами на верандата в къщата на баща ти. Беше ведра, студена зимна нощ. Снегът, който тъкмо беше спрял да вали преди час, беше натрупал. Под нас се белееше земята, покрита със сняг. Голите дървета, които бяха като варосани, тъжно свиваха клоните си под тежестта на бялата си покривка. Покривите бяха неузнаваеми. Белият им цвят съвпадаше с белотата на земята. Малко по-далеч пред нас се издигаше стръмен склон, покрит в бяло. Чистата бяла светлина на луната и звездите се отблъскваше в това снежно огледало и караше и небето да изглежда бяло. Сред тази бял шир не се чуваше нито един глас. Властваше тишината на смъртта, тишината на нощта.

Гледахме тази безкрайна, разкошно разсеяна светлина с такъв копнеж, като че ли дълго, много дълго сме били само в тъмнина. Бъбрихме; по-точно, аз бъбрех, а ти ме слушаше и се усмихваше. Въпреки че току-що се запознахме, аз нямах тайни от теб. Но твоят смях не беше весел. Ти дори се натъжи. Твоята тъга зарази и мен и аз замълчах. Твоите големи черни, иначе весели очи, имаха тогава в себе си нещо меланхолично, нещо, което напомня на зима. Черната ти, разделена по средата коса поставяше в рамка нежното ти лице, което незнайно защо ми приличаше на това на каещата се Магдалена. Аз те гледах страхливо. Най-сетне ти хвана ръката ми, примъкна ме до себе си и като ме погледна със сълзлив поглед ми каза:

– Вижте! Моята душа и моето сърце са също така пълни с пустота като тази студена зимна нощ. Но тя е ведра, а моята душа е тъмна. Аз все още се утешавам с особеностите ѝ, тъй като поне никой няма да проникне в нея.

В същото време ниските врати зад нас се отвориха и твоят баща се показа.

– Хайде влизайте вътре, какво правите навън толкова късно?

Ние мълком се повиновахме…

–

…Беше посредата на последния месец от лятото. Трябваше за пръв път да отпътувам от родното си място. Дойдох да се простя с теб. Седяхме в твоята къща и ядяхме зелени сливи, които ти беше набрала със собствената си ръка. Аз се оплаквах, че трябва да тръгвам. Ти се усмихна с много болка и отбеляза:

– Ох! Вие трябва да сте щастлив, чепоне ще бъдете толкова свободен. А аз? Аз никога не мога да изляза от тези четири стени, измежду които съм затворена по цял ден. Родителите ми никога не ми дават да изляза свободно. Техните строги, пълни със заплаха очи вечно ме следят. Забраняват ми да общувам, да разговарям с най-добрите си приятели. Ако баща ми сега ме види че говоря с вас, той би ме изкарал оттук, би ме погледнал така, че аз сама бих била принудена да си отида… Ох! Проклет да е баща ми!…

– Не, не е виновен баща ви за това ваше положение, а единствено вие самата – казах аз глупаво и авторитетно. – Вие сте се затворили в стаята и не излизате никъде.

И започнах да я съветвам като някакъв глупав апостол.

– Как! – извика втрещена тя. – Така значи, и вие не искате да ме разберете? Заблудих се от вас!… от вас!…

И поток от сълзи потече по твоето лице, така мило и красиво… Дълго плака и хълца, но това нямаше никакво влияние върху мен. Аз нито знаех какво несъм разбрал, нито исках да зная. Дяволски се усмихвах на твоите сълзи, обзет от някакво злорадство, от някакъв егоизъм, защото тук между нас беше и съществото, което аз безкрайно обичах и което ми носеше щастие с присъствието си… Тогава аз бях щастлив и не обръщах внимание на чуждото нещастие…

На раздяла ти ми даде бял карамфил, който аз после хвърлих, понеже повече харесвах червената роза, която ми даде моята любима.

О, колко я обичах!

–

…Беше мрачно есенно утро. От мъглата не можеше да се види повече от три стъпки наоколо. Минавайки покрай твоята къща, те забелязах в стаята как беше наклонила челото си към стъклото на прозореца и гледаше мъглата. Като ме видя, отвори прозореца. Аз се приближих да те попитам за здравето ти, тъй като известно време беше доста болнава и много кашляше.

Как се стреснах, когато те видях отблизо: пръстите на ръцете като пръчици, лицето отслабнало, бледочерно като земята, устните модри, очите, някога прекрасни и огнени, сега угаснали и потънали в главата!

Когато се доближих, ти се усмихна и попита:

– Сега изглеждам много добре, нали? Сега, примерно, не кашлям много, лицето ми е малко по-свежо и се чувствам малко по-добре, отколкото преди.

Аз още веднъж погледнах това тъжно лице, което насила се опитваше да изглежда весело, тази гъста черна коса, всеоще разделена по средата, леко вързана на тила, така че кичури падаха по челото и лицето в безпорядък, и с насилена усмивка отговорих:

– Да, да, сега изглеждате много по-добре; пазете се за известно време и напълно ще оздравеете.

И двамата замълчахме за малко.

– Спомняте ли си онзи ден, когато отивахте в Белград? – ти първа прекъсна мълчанието.

– Спомням си.

– И всичко, което се случи през този ден? – добави тя неуверено.

Ти със сигурност говореше за своите сълзи. Може би те беше срам от тях и би искала да ги бях забравил. Но аз никога нямаше да забравя тези така искрени сълзи, защото най-искрени са сълзите на болката, на собствената болка на душата.

– Всичко! – отговорих кратко.

– Мислите ли и сега, че тогава бяхте прав?

– Ами, не мисля, че бях напълно прав… но сбогом сега, затворете прозореца, за да не настинете, че и най-малкият студ сега ще ви навреди.

И бързо избягах без да се обръщам, посрамен от това напомняне за моето свирепство.

Това беше и нашият последен разговор. Повече не те видях.

Този ден напълно преобърна моя живот. Между другото и моята любима, на която вярвах повече, отколкото на самия себе си, ме напусна. Бях напълно сам, самотен, разделяйки се и с последния си приятел.

–

От това бленуване ме изтръгна глас, който ме канеше да се сменя с жената, която носеше венеца, прекрасния зелен венец с дафинови листа.

Можех ли да ти откажа тази последна, може би и единствена услуга?

Докато носех венеца, ми хрумна мисълта да откъсна, да открадна от него един лист и да го запазя…

В този момент бяхме покрай гроба, в който трябваше да спуснем твоето някога така прекрасно тяло…

Тъжна, опечалена, твоята майка се свиваше от болка.

А баща ти, когото в смъртния час проклинаше…

Дълго стоях край твоя гроб скован, ням, а сълзите се лееха по бузите като порой, който беше дълго задържан на върха на някаква стръмнина, но когато си проби път веднъж, хукна надолу.

Почти всяка вечер посещавах твоя гроб. Щом първите пъпки на теменужките изникнаха от тревата, аз побързах да ги набера и ги отнесох при теб.

Често стоях дълго и неподвижно край вечния ти дом, нощем, докато вятърът хлопаше по малката капия на гробището, докато разхлабените кръстове на гробовете скърцаха, докато вълните под мен се разбиваха в скалите – стоях сам и очаквах да се появиш. Не зная защо, но все вярвах, че ти ще ми се явиш веднъж; исках да те прегърна и в една дълга, страстна, трескава прегръдка съвсем да стана твой и да не се връщам повече тук, където няма никого, където ме оставиха всички, съвсем всички…

Белград, 1. фебр. 1905.

 

За проекта „Радое Доманович“ превежда Диана Еленков и проверява Виктория Пешева. Превод на стиховете от Хайне: Венцеслав Константинов, Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век, Варна: LiterNet, 2008.

[1] Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.
Хайнрих Хайне, «Лорелай»

Точно в момента, когато седнах да пиша този разказ, пред очите ми изникна образът на моята покойна стрина — такава, каквато си беше, горката, и приживе: с жълтеникав елек от кадифе, който не ѝ прилягаше, като че ли бе кроен за друг, късичка пола от същото кадифе и синя престилка пак с жълти цветове; на краката ѝ везани чехли, разбира се, с жълта везба и цяла длан по-големи, отколкото трябва; забрадена с тъмно-жълта шамия, лицето ѝ тъжно, цялото в бръчки, жълто, очите почти в същия цвят както и лицето, погледът ѝ изразява някаква вечна отчаяна грижа; устните тънки, малко синкави, винаги готови за плач, въпреки че никога не бях видял покойната да плаче. Но непрекъснато въздишаше, охкаше и мърмореше за някакви предчувствия, за някакъв страх за всичко, от всичко. Малко прегърбена, с тесни, слабички, хлътнали гърди, тя скръстваше ръцете си под пояса и бродеше навсякъде из къщи и двора, наблюдаваше всяка дреболия и във всичко виждаше, някакво зло. Натъкне ли се дори на обикновен камък в двора и тук предвижда опасност.

— Ууух!… Ще се спъне детето, ще си удари главата, ще я счупи! — промърморва тя с отчаяно лице, взема камъка и го изнася от двора.

Седнем да обядваме, а тя се обърне към мене:

— Яж полека, може да глътнеш кокал и да ти пробие всичките черва.

Излезе ли някой от къщи на кон, тя го изпраща и се вайка е ръце под пояса:

— Ууух!… Пази се добре! Дявол е конят, ще се подплаши и ще ти се спука жлъчката.

Ако се вози на кола, тя пак ще намери сто опасности и все нарежда, като мърмори па себе си, сърдита, със страх и безпокойство: „Ууух, ще мръдне конят встрани и колата хайде в трапа!… Не внимават и някой път ще изблещят очи в урвата.“ Вземе дете дърво в ръцете си, а тя, клетата, пак ще измърмори: „Ще падне с дървото и каквото е остро — ще си извади очите.“ Тръгне някой от къщи да се изкъпе, а тя цял час преди да излезе, мърмори по кьошетата: „Издълбала някъде водата дупка и току погледнеш, хлътне в бездната и после: „Олеле, мале!“, но късно! Ууух!… Водата е по-лоша от огъня. Завлече те в дълбокото и те удави завчас.“ Спомням си още като дете, колко пъти си стоя пред къщата и стрина току заохка и започне своето злокобно мърморене с ръце под пояса: „Ууух!… Гледай къде стои, ще падне някоя керемида и туп по главата — ще го убие на място.“ Изпрати ме до селската ни бакалница, точно срещу нас, да купя за пет пари сол или чер пипер и на отиване ще ми даде мъдри и предвидливи съвети: „Внимавай по стълбището и като вървиш, не зяпай, а гледай пред краката си. Ще се спънеш и дюжеш да паднеш мъртъв на място!… От тоя турчин (така тя наричаше бакалина, който иначе беше много добър човек, само че гонеше с тояга нашите свини от двора си, защото му ровеха градината) се пази, да не ти даде да ядеш нещо. Ще сложи някаква отрова и току се присвиеш като пуйче.“ И каквото да прави или не прави човек, във всичко моята добра покойна стрина ще намери някаква опасност. Ако спиш — ух! Ако пиеш вода — ууух!… Ако седиш — ууух! Ако ядеш, пак това нещастно и злокобно — ууух!

Една неделя чичо тръгна на черква.

— Ууух! — рече стрина с ръце под пояса.

— Какво ти е? — попита чичо.

— Ууууух! — бе нейният отговор.

— Поне черквата не е война, че да ми охкаш тука и ме гледаш, като че ли ме изпращаш на бесилката, а не в божи храм.

Стрина мърмори нещо с ръце под пояса, гледа чичо с поглед, пълен със злокобно предчувствие, почти отчаяно, и вместо отговор, въздъхва горчиво и дълбоко.

— Какво ти е, да не си полудяла?

— Може някакъв хайдутин да изскочи от гората и ненадейно — хоп с ножа! — казва стрина, която винаги, когато говореше, се напъваше с всичката си сила и все пак шепнеше. Тя винаги говореше така чудно, бог да я прости!

— Какъв хайдутин посред бял ден, когато по нас няма хайдути и нощем, откакто се помня?

— Не всеки ден е Великден… Ще те хванат, ще те отвлекат в гората и ще те одерат като яре… Уууух!

Чичо, сиромахът, спомням си точно, като че ли беше вчера, се прекръсти с лявата ръка и сърдито излезе, а стрина, сложила ръце под пояса, гледаше след него отчаяно с поглед, пълен с предвещания, и засъка, както тя си знаеше:

— Ще те заколят като агне!… Уууух!

Да, такава беше моята покойна, добра и умна страна. Сега когато пиша тия редове, като че ли я виждам пред очите си и чувам нейното здокобно мърморене.

Ако беше жива, бедната, тя на всяка цена ба намерила с искрено отчаяние хиляди опасности в този мой разказ: вън всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква. Просто я виждам как мн предвещава зло и мърмори с особения си глас:

— Ууух… Ще дотича жандаринът и ще те арестува завчас!…

— Ууух!… Ще те арестува завчас — както казваше моята покойна стрина. Да си спомниш за своите мили и скъпи покойници, е хубаво и в това отношение наистина заслужавам похвала, но в края на краищата, ще кажете, каква връзка има моята покойна стрина с тоя разказ?

Откровено казано и аз се чудя: каква връзка, по дяволите, може да има моята стрина с цялата тази работа? Колико имат връзка народното събрание и сенатът. Но така е — което трябва, трябва. Кой пък те пита за връзка и смисъл? Ако не на друго място, то поне у нас, слава богу, съществува мъдрият обичай всичко да се прави наопаки, както не трябва, без смисъл и разум. И откъде накъде бих могъл тогава да си помисля, че в тази страна, където всичко е без смисъл, единствено този мой разказ трябва да има пък някакъв смисъл. Ех, щом съдбата ни е така прекрасна, тогава — века всичко върви, както си ще.

— Уууух! — както казваше стрина.

—

Но като размисли човек по-добре, т. е. ако въобще има хора, които се занимават и с такъв опасен спорт, ще трябва да отдаде по-дълбоко значение на моята покойна стрина.

Помислете само каква глупост ми се върти в главата!

По много неща тази наша „мила и измъчена родина“ ми прилича на моята покойна стрина.

В детинството ми, преди училище, ме възпитаваше бедната стрина и, разбира се, като умна жена — без бой. После тръгнах на училище, където програмите от долните до най-горните класове са така прекрасни, че аз и до ден-днешен вярвам, че моята стрина е била, бедната, член на Просветния съвет и е имала там най-голямо влияние. Впрочем училището продължи възпитанието ми също така както и стрина, само малко по-съвършено — с бой.

Трябва да призная, че училището за мен беше много по-лошо и по-тежко от стрина. Веднага, още с буквара започнаха поуките, как трябва да се държа:

— Доброто дете от училище си отива право в къщи, мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и не зяпа наляво, надясно. Когато пристигне в къщи, оставя си внимателно книжките, целува ръка на по-възрастните и сяда на своето място.

— Когато тръгне от къщи за училище, също така върви мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и щом дойде в училище, оставя си книжките и сяда мирно на мястото си, а ръчичките си слага на чина.

Гледате — учениче, мирно, слабичко, в дясната си ръка държи книжчица, а лявата прилепило към бедрото; лицето му смирено, главата наведена към земята като пълен клас, натежал от знания, гледа с такова съсредоточение пред себе си, че ти става смешно; ходи, т. е. влачи крачета по един сантиметър, не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че от всички страни покрай него минават хора. Нищо не може и не трябва да привлече вниманието му. Така вървят и останалите деца; те изпълват цялата улица, но не се виждат едно друго. Влизат, по-право вмъкват се безшумно в училището, сядат, всяко на мястото си, изпъват ръчички на чина и седят така мирно и с такъв израз на лицето, като че ли фотографът ги е приготвил за снимка. Тук те попиват всяка дума на учителя и отново по същия начин излизат ох училището. Ето така щяхме да изглеждаме ние, ако бяхме съвсем добри деца. На стрина много допадаха тези поучения, но ние не можахме напълно да се водим по тях. Всеки от нас грешеше, кой по-малко, кой повече, и затова добрият ни учител наказваше кого по-малко, кого повече.

— Моля, господин учителю, този тичаше по пътя!

— На колене! — присъжда учителят.

— Моля, господин учителю, този гледаше през прозореца!

— На колене!

— Моля, господин учителю, този говореше!

Пляс шамар.

— Моля, господин, учителю, този скачаше!

— Без обед!

— Моля, господин учителю, този пя!

Пак шамар.

— Моля, господин учителю, този игра на топка.

— Да стои прав!

Не стига това, че нашият стар, добър учител беше така внимателен и с будно око следеше да предотврати всеки нещастен случай, който би могъл да стане по наша непредвидливост, а заедно с шамарите му веднага следваше мъдро поучително четиво за младежта. Това беше винаги някаво „Стръкче“, откъснал еди-кой си, или „Китка цветя“, набрал за милите деца еди-кой си. Все хубави заглавия с хубаво поучително съдържание:

— Имало едно палаво дете. То се качило на дървото, подхлъзнало се, паднало и си счупило крака и останало сакато за цял живот.

Имало едно лошо дете, което не слушало по-големите, а тичало по улицата, изпотило се много, духнал студен вятър, простудило се и легнало тежко болно. Нещастната му майка много нощи бдяла над него и плакала. След продължително боледуване детето умряло и натъжило добрите си родители. Добрите деца не правят така.

Едно палаво дете пък се разхождало по улицата, хванал го някакъв звяр и го разкъсал цялото.

След всяко прочетено поучително разказче учителят тълкуваше и поясняваше поуката:

— Какво четохме сега?

— Ние четохме сега, че имало едно лошо дете, което се разхождало само по улицата, излязал един звяр и го разкъсал.

— На какво ни учи този разказ?

— Този разказ ни учи, че не трябва да се разхождаме.

— Така! А какво е това дете, което се е разхождало само по улицата?

— Това е лошо и непослушно дете.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не се разхождат и затова родителите им и учителят ги обичат.

— Много добре!

— Имало пак едно дете. То стояло в стаята си на прозореца, а друго едно дете хвърляло с прашка камъни по един гълъб и не го улучило. Гълъбът весело отлетял, а камъкът ударил в прозореца и улучил онова, първото дете, в окото, така че окото му изтекло и останало без едно око за цял живот.

— Какво е онова дете, което е стояло в стаята до прозореца?

— Това е лошо и непослушно дете!

— На какво ни учи разказът?

— Разказът ни учи, че не трябва да се стои, защото това правят само лошите и непослушни деца.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не седят в стаята, където има прозорец!

Така добре се разясняваше всеки разказ и от него се извличаха полезни поуки — как трябва да се държат добрите и послушни деца.

Добрите деца не вървят, не тичат, не приказват, не се качват по дърветата, не ядат плодове, не пият студена вода, не ходят по гората, не се къпят — кой би могъл да изброи всичко. Накратко казано, така бяхме затрупани от такива мъдри и поучителни наставления, че се надпреварвахме кой да бъде по-неподвижен. Горе-долу всичките бяхме добри и послушни деца, слушахме и помнехме съветите на по-старите.

(следваща страница)

Погледнете само тази пъстра, безбрежна тълпа по улицата, която се люшка натам-насам. Как мислите, от какво е съставена? Какво ли няма тук — държавни висши сановници с лека походка, търговци, чиновници, хамали с тежки товари на плети, безделници с леки бастунчета, слуги с изпокъсани дрехи и хубави кошници в ръка, красавици с гиздави дрехи и пленителни усмивки, просяци с тъжни лица или насълзени очи, дебели безделници, които се грижат само за „апетита“ и здравето си и мършави бедняци с вечната си грижа „какво ще се яде“; писатели, евреи, които се разхождат натам-насам пред дюкяните си, потриват ръце и канят купувачи…

Всички минават един край друг и всеки си има своя цел и свои мисли. Боже мой, чудни са тези мисли и чувства!

Чуйте само тъпото, неясно бръмчене, породено от различни думи и гласове и от още по-разнообразните личности, които съставят тази тълпа.

Всяка изговорена дума, всеки глас, на когото и да било, сякаш пада в море от думи и гласове и веднага губи самостоятелността си, а служи само да поддържа общата врява и шум. Изплува на повърхността някоя дума и едва-що си я възприел, тя се изгубва вече в общия шум, отнасян от вятъра, кой знае накъде. Едни се смеят и шегуват, други се оплакват и въздишат; едни се поздравяват и разговарят приятелски, други се карат. Тук хората се хвалят, злословят, уговарят се, провикват се, шепнат, предлагат, отказват, привличат… „Какво ли няма по света?!“

Повече от десет минути вече един млад човек на двадесет години стоеше на едно и също място, на края на улицата, и с наведена глава потупваше с бастунчето си по камъните.

По лицето му се четеше някаква тъга и тежка загриженост. От време на време той повдигаше глава и тъжно поглеждаше тълпата, която вървеше по улицата, след това въздишаше, навеждаше отново глава и почти механично продължаваше да почуква по-нататък с бастунче по камъните.

Всичките хора и въобще всичко, което виждаше пред очите си, му изглеждаше досадно, безумно и глупаво. От толкова думи и гласове, които достигаха да ушите му, той не чуваше нито един-единствен глас, нито една-единствена дума, която би се отнасяла до неговата тъга и скръб. Никой не искаше да разбере болката му, нито да го утеши или поне да му обърне внимание. Всички хора, му изглеждаха като някакви фигури на тел, създадени само за това, да го измъчват и потискат, да бъдат досадни и тогава, когато той се нуждае от съчувствие, помощ и утеха.

— Защо се е развикал този като бесен? — промърмори сърдито той, виждайки един кифладжия, който, минавайки покрай него, викна със силния си глас: „Кифли“ и свирна с рогова свирка.

„Ах, свят, свят, как малко те познавах — мислеше в себе си той. Едва сега те виждам в истинска светлина… Нима от толкова хора никой не можа да разбере трудното ми положение и поне да ме утеши, ако не друго, и това би ми било достатъчно?…

Гледай, каква врява се е вдигнала, просто ушите ми ще заглъхнат и все пак… ама хората са без сърце и чувства…

Ето как тия се смеят безгрижно и весело!… Как бих разбрал аз тъгата на всеки човек и бих му се притекъл на помощ.“

От тези мисли го сепна един човек е оръфани, мръсни дрехи, с тъжно лице и умолителен поглед. В ръцете си държеше две саксии с цветя, които продаваше, за да купи хляб за децата си.

— Вземете цветята, ако обичате, господине? — каза човекът със скромен и покорен глас…

Той го погледна и сърдито махна с глава, с което искаше да каже, че не му трябват цветя.

— Ще ви ги дам евтино, господине, вземете. Защото много ми трябват пари! — продължи човекът със саксиите с още потих и тъжен глас.

— Не ми трябват! Разбираш ли? Какво ми обясняваш толкова? — отвърна младежът сърдито, обърна се на другата страна й тръгна по улицата с наведена глава, унесен в своята скръб.

— Вземете, моля ви, в голяма нужда съм. Ще ми направите благодеяние пак каза продавачът, който бе тръгнал след него.

— Я ми се махай от очите, какво ми досаждаш с тия цветя!… Казах ли ти… не ми трябва, не трябва!… Защо ми до-саждаш непрекъснато?! — отговори младежът ядосано и продължи по-нататък.

Човекът със саксиите застана, въздъхна и помисли в себе си: „Наистина хората днес са без сърце и чувство!“ И сълзи заблестяха в очите му.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)