(Претходен дел)

И направија статут, го одобрија и дури ѝ го потврдија во полицијата.

Одборот им одреди хонорари на драмските писатели, на артистите и на другите што помагаа.

Сега веќе не е шега. Работата зеде сериозни размери; тоа веќе се протури и во весниците, да знае цела Србија.

Се зеде под кирија целиот горен кат на еден стар турски конак. Истуркаа два ѕида, направија бина, завеса, сè како што има во Белград.

Поминуваат еден ден луѓе крај турскиот конак, а ѕидовите ги уриваат артистите со казми, се тресе сета куќа. Многумина ги собираат рамениците, се насмевнуваат, па си го продолжуваат патот.

— А како ќе излеземе на крај со олкав трошок? — го прашува професорот еден од трговците.

— Убаво — вели овој воодушевен од своето големо претпријатие, со кое сака да ги воспита сите граѓани и да се прослави: — имаме толку и толку граѓани, така ли е?

— Така е — вели Перо трговецот, и го гледа со недоверба.

— Убаво, нека доаѓа една третина редовно, тоа е толку и толку, по… по… сметај едно на друго по пол динар од лице, тоа е, најмалку да се земе, 200 динари; па уште кога ќе се земат децата, учениците и војниците, тогаш толкавата сума е уште посигурна. Во месецот да има четири претстави, тоа е 800 дин., — докажува професорот, и бидејќи малку си помолче, додаде самоуверено:

— Може да се смета на 1000 динари месечно.

— А кој ќе ги плати овие трошоци, додека не почнеме? — праша трговецот.

— Главно, сè има, знаеш, најмногу чини ѕидон додека да се урне, а се обврзавме, штом ќе престане театарот, пак да го направиме и да го предадеме исправно.

— А кој ќе го плати тоа?! — праша Перо плашливо.

— Тоа од прилика чини, со сите претходни трошоци околу 500 динари… Е, сега ќе запишуваме членови втемелувачи и добротворци.

— Нема ништо од тоа! — вели трговецот, кимајќи со главата.

Професорот замолче сметајќи си нешто во нотесот.

— Ајде да си го видам дуќаиот! — рече трговецот некако безволно, стана и отиде.

На идната одборска седница немаше ниту еден трговец. Се извинија дека имаат работа, а кој да ги знае зошто, всушност, не дојдоа.

Професорот се беше засилил, па работи ли работи. Издава наредби, им држи на артистите некакви предавања за драмската уметност, прима молби, жалби, ги решава, ги одобрува издатоците (всушност, да се земе ова или она на вересија).

Работи човекот неуморно, и со цврста вера дека многу ќе успее. Им дава на артистите (односно на калфите) задачи, кои им ги диктира, па пишуваат секоја вечер, откако ќе ги затворат дуќаните. Се труди да развие љубов кај младите за оваа уметност. Набавува книги на свој трошок, па дури и состави една драма, која, како што вели тој, е пишувана со прост стил, па е достапна на широкиот круг. Кај Јакшиќевите драми ги поправи стиховите, зашто уметниците се жалеа дека не можат да ги научат и да знаат што учат.

— Само работа и издржливост, па ќе се постигне сè! — вели професорот.

— Да, зашто и јас сум совладал сè само со труд! — декламира артистот, а се оптегнал во столицата како ага.

— Г. Гаврило! — процеди професорот низ заби.

— Повелете, г. управителу! — вели артистот, скокна од столицата, и се поклони длабоко пред него.

— Ќе можете ли вие да им објасните што е трагедија. Сега дотука дојдовме, зашто јас имам работа бо училиштето! — Ете, гледате колку работам јас, просто немам време да ручам и човечки да се наспијам!

— Ако заповедате, г. управителу?! — вели артистот во бас и се смешка.

— Значи, ќе можете вие тоа!

— Вие знаете дека тоа е мој занает! — вели артистот, надуено, гледа во другите, па само што не праша:

— Што не би дале да сте вакви уметници?

Другите навистина го гледаат со стравопочитување.

— Има една молба, господине, — вели Стево.

Професорот влезе во својата канцеларија.

Е, да видите само како е сега наместена канцеларијата! Тој донесол од дома убави пердиња (поради кои дебатирал со жена си цели три дена), па работна маса од оревово дрво, па својата фотелја и едно канабе, па набавил уште една друга маса за еден што ќе му пишува, а на тоа место го постави артистот, зашто има убав ракопис. На неговата маса има убава голема ламба, два сребрени свеќници, еден од едната, а друг од другата страна, и сиот прибор за пишување. Сето тоа го донесе од дома, и тоа едно по едно, зашто инаку, сè да собереше наеднаш, жена му ќе паднеше во несвест. Меѓу другото, сега се спрема и размислува на кој начин одоколу да ѝ спомене на жена си дека му треба и еден шкаф за актите; но тоа се веќе споредни работи.

Седна тој сериозно на масата, и намуртен ја зеде молбата в раце.

Молбата гласи:

„Играв долго на многу места наивни улоги, па поради слабост во очите ги напуштив и бев во првата куќа готвачка, а сега сум се здебелила, па морам да почнам да играм како трагична личност, па го молам понизно г. управникот да ме проба и да ме прими. Останувам понизно: Софија Маниќева.“

Ја прочита професорот, малку затраја, па го истри челото, и заѕвони.

Влезе Лазо чевларот.

— Нека ја види г. Гаврило оваа женска, па ако и малку чини, нека напшие решение да се прими, па јас ќе го потпишам — нареди професорот и излезе.

Во ходникот стои Софија, а Миливое чевларот ѝ потшепна:

— Овој е управителот!

Таа понизно се поклони, а управителот мина гордо, уживајќи во својата положба.

Тој на артистката вечерта ѝ даде лекција да се владее добро, а на артистите им јави дека е примена, и издаде строга наредба никој да не смее да ја пипне.

По неуморниот труд од цели дваесет дена, почна подготовката за пробата и подготвувањето на претставата — пак Косовскиот бој, зашто тоа артистите најдобро го знаеја.

Дури сега професорот нема одмор по цела ноќ и цел ден.

Взори е во театарот, а ако минете околу единаесет часот, пак е таму.

Едни ги учи како да се поклонуваат, други како да седнат, трети како да плачат, четврти како да се смеат.

— Немој ти само да викаш ха, ха, ха, како да читаш, туку насмеј се, како обично кога си се смееш! — му објаснува на Симо.

— Така пишува во мојата ролја!

— Вака се смее — вели професорот и се смее така што сè се тресе од смеата.

— Ајде, Вие, г. Гаврило!

Артистот се смее да пукне од смеа.

Удри Лазо чевларот во смеа, удрија и другите, па сè се тресе, а Симо се тренираше, па пак низ заби: „ха… ха… ха…!“

— Штогоде! — озикна професорот налутено.

Чешларскиот калфа треба да го игра Мурата.

Му објаснува професорот како треба тој да си замисли дека е вистински цар, па така и да се однесува, царски.

Го намести да седне на едно послано перниче.

— Од лево излегува гавазот, се поклонува, му ја целива на султанот влечката и му предава писмо! — наредува професорот.

Во тој миг упадна професоровата слугинка.

— Господине, ми рече госпоѓата да побрзате, се олади вечерата!

Професорот мавна со раката и ѝ даде знак да си оди.

Миливое го игра гавазот. Оди право, тропа со нозете, сè се тресе; на него некоја шарена облека и крива турска сабја.

Чешларскиот калфа скокна понизно штом го виде, и го причека како што причекува муштерии во дуќанот.

— Ама, сфати дека си ти цар, и дека сите се помлади од тебе!

— Слушај што ти вели господинот: ти си, се разбира, како цар! — му објаснува чевларот Лаза и кима со главата, гледајќи понизно во професорот, а во себе си смислува како ќе го придобие кај него да прави чевли.

— Од чешлар не бидува цар! — вели Стево тромо, се проѕевна колку што има сила, се почеша, си ја намести убаво шубарата на главата и ја спрашти низ вратата. Отиде човекот да спие, зашто веќе помина единаесет.

Тоа никако не му оди во глава на чешларот.

— Ух, да можам да вреснам! — вика Миливое.

За Мурат го зедоа Васо ќумбеџијата.

—

Веќе сè трча и сè јури низ градот, се агитира на сите страни, па се дигна и самот професор. Оваа вечер се дава претставата.

Артистот, како најснаодлив, седи на касата, а кога тој ќе оди да се облече како Милош Обилиќ, ќе го замени некој друг.

Се собра богами, прилично свет, па дојдоа и чиновници со госпоѓите. Веќе не се служи вино, и веднаш се гледа дека целата работа ја зел во свои раце човек кој разбира што е театар.

Се крена завесата и започна претставата.

Артистите играат отприлика како и на пробата, а артистката во ролјата на Царица Милица, се возгордеала да не можеш да ѝ пријдеш. Цеди низ заби кога зборува, дигнала глава, трепка, ја токми устата, и со војводата се однесува како кога ноќе пред порта, крадешкум од госпоѓата, зборува со саканиот.

Ќумбеџијата — некој враг во улога на Мурат беше задремал. Малку, малку, туку ќе ја ничкоса главата, и пред очите на сите заспа. Артистот го игра Милоша, па кога се издра силно, султанот сонлив скокна од чергичето, одвај сфати каде е, па пак си седна.

Публиката се смее, така што речиси и не се слуша што зборуваат.

Професорот да пукне од мака. Не му е лесно: на сите им раскажуваше како убаво ги има подготвено артистите.

Мурат не ни вечера, па освен дремката и гладот го тишти.

Меѓу чиновите тој го праша професорот кога ќе заврши неговата улога, а се клати, одвај стои на нозе. А и што да прави: две ноќи и два дана не беше одморил, а за тоа време уште прави и тенекиени печки преку ден, а преку ноќта ги учи, кутриот, улогите и доаѓа на проби.

— Кога ќе те убие Милош, веднаш потоа слободно оди си дома! — му вели професорот.

— А кога ќе ме убие?

— Сега, во идниов чин, само не дреми.

Пак се дигна завесата. Сите играат, зборуваат, бидејќи слушаат од суфлерот и тие и публиката, и повторуваат по него како она кога попот ги исповеда децата за причесна, па тоа зборува гласно, а тие по него, и тоа збор по збор.

Мурат се проѕева гласно, и се чеша по главата, а очите сами му се затвораат.

Пак задрема, и веднаш почна да грчи. Заспа убаво како заклан, само што ја спушти главата.

Не би час настана викотница во собата од лево.

— Излегувај Милоше! — вика суфлерот скоро гласно, како обично што се зборува.

— Камо го, каде е? Видете долу во дворот! — настана џагор што тоа го слушна и публиката.

Претставата застана, се чека Милош да го убие Мурата, а Милоша го нема.

Вревата сè поголема и поголема, додека сите артисти ја напуштија сцената, и истрчаа некаде.

Пцујат, се караат, викаат, но Милоша го нема.

— Избегал, избегал! — викаат низ дворот.

— Нема ни пари! — вика Стево и дури сега настана истински урнебес.

Публиката седи и слуша што се прави. Некои потрчаа на помош, а други се смејат; на многумина им се појавија солзи на очите.

Само Мурат на бината. Беше ја ставил главата на колена, па грчи ли грчи!…

— Та тепајте ме цела ноќ, или ќе си одам! — викна тој налутено, кога го разбуди вревата; скокна и почна сонливо да се врти исплашено околу себеси, та му се стори небаре сега повторно оживеа.

Уште поголема смеа во публиката.

— Е, оваа вечер чини милиони! — викаат многумина, задоволни со оваа комедија.

Дотрча внатре професорот, блед и зазбивтан.

— Што стана? — го праша еден полицаец, кој се готвеше и сам да излезе и да види кого го фаќаат и кого го бараат.

— Замислете само: Милош Обилиќ избегал и ги собрал сите пари! — одвај изговори професорот зазбитван.

— Па зарем Обилиќ предавник?! — викаат некои и се смеат.

— Што е со Вук? — прашуваат други.

Полицијата отиде бргу да нареди потера, а другите гости, одвај чекорејќи од смеа, почнаа да си разотидуваат.

Претставата го чинеше професорот една поголема меница, со која ги исплати театарските долгови.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

—

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Казват, че и министрите, прости ме боже, били както всички останали. И те трябвало да се хранят, да пият и да спят както и ние простосмъртните, само че на тях, казват, по-трудно им се отдавало да мислят, но тази просташка, долна способност не се изисква за такива високи постове.

Господин министърът Н. (какво ни интересува името му) седеше в канцеларията си, облегнат в мекото кресло, и понеже страната беше в тежко положение, той можеше мирно и спокойно да размишлява върху това, дали да вечеря печена на жар или пържена чига. Понеже се стъмваше вече, той след продължителни размишления се реши на първото и стана да се разходи малко на чист въздух, колкото за апетит. И какво да прави? Поне да не може да се каже (а има зли езици, които и това говорят), че в страната всичко е разстроено — просветата, стопанството, оскъдните финанси, икономиката… Може да изреждате, колкото щете, но при министерските апетити трябва да се спрете. Те са редовни.

Впрочем господин министър Н. се разходи; пи бира, вечеря печена чига и я заля с хубаво червено вино и като изпълни по тоя начин добросъвестно задълженията си пред родината, легна в постелята, блажен и доволен, и заспа с щастлива усмивка на уста като човек, необезпокояван от никакви грижи и мисли.

Но сънят, не знаейки може би, че това е господин министър Н., се осмели да обезпокои негово превъзходителство и го пренесе в далечното минало на неговата младост.

Той сънуваше.

Зимна нощ. Навън свиреше вятър, а той беше като че ли в същата малка влажна стая, където живееше като ученик. Седеше на своята ученическа масичка. Полунощ минаваше. Бе подпрял глава на дясната си ръка, а в лявата държеше книгата, която до преди малко четеше. Пред него малка лампа, в която газта бе вече догоряла, така че тя едва мъждукаше и пушеше със слабия си пламък, който едва се виждаше през почернялото стъкло. В стаята беше студено и бе се наметнал с овехтялото си зимно палто. Седеше така неподвижно, с поглед, насочен в една точка, а мисълта му го носеше в далечното бъдеще.

Размишляваше за бъдещата си работа. Бе решен да посвети целия си живот на благороден тежък труд и на дела, да се бори за правда и свобода, да жертвува всичко, дори и живота си, ако стане нужда, ва щастието и доброто на своята страна, за общите интереси. Пред себе си виждаше дълъг наниз от години, който щеше да изпълни с полезен, упорит труд. Чувствуваше, че ще успее да осъществи своите идеали и че е в състояние да преодолее всички пречки, които ще изникнат по пътя му, по пътя на добродетелта, от която той никога няма да се отклони.

И той се мъчеше да се представи в бъдещето след редица години. Сърцето му заби по-силно и го обхвана приятно, сладко чувство, като помисли за своите бъдещи успехи и за доброто, което щеше да прави на страната и народа си.

Изведнаж чу някакво необикновено, тайнствено шумолене. Стресна се и погледна. Пред него стоеше крилат женски образ с неземна красота и прелест също като вила, възпята в песните.

Той се изплаши, затвори очи и не посмя да погледне този чуден образ, но тя го помилва с крилото си по бузата и той почувствува райско блаженство, окуражи се и отново погледна образа, който му се стори така познат, сякаш цял живот е дружил с него.

— Коя си ти? — попита той.

— Няма нужда да знаеш това. Дойдох да ти покажа бъдещето. Тръгни с мен!

И той като че ли тръгна.

Ходиха продължително и мълчаха, докато не стигнаха до една дълга, просторна поляна.

— Виждаш ли нещо? — попита го тя.

— Нищо!

Тя го докосна с крилата си по челото, прекара ги по очите му и изведнаж той видя малко по-далече, на поляната, много хора. Но те не стояха всички на еднакво равнище, а някои на самата, земя, други малко по-високо от тях, като на някакви стълбища, други още малко по-високо от тях, трети по-високо и от тези и така наред до тия, които стояха най-високо, над всички.

— Какво е това?

— Това са различните обществени положения.

Той гледаше хората, а сред тях врява, шум, викане. Всички се биеха, блъскаха, бутаха, душеха се, повдигаха се на пръсти, всичките се бореха да се издигнат колкото може повече.

Когато се обърна и погледна, образът, който го доведе тук, беше изчезнал.

— Той почувствува силно, непреодолимо желание и сам да се намеси в тази тълпа от хора.

И се намеси.

Работеше между тези, които стояха най-високо, работеше с копнеж, с труд да се издигне по-високо.

Работеше дълго-дълго, но не се покачи нйто на едно стъпало.

Тогава пред него отново се появи образът, който го доведе тук.

— Какво желаеш? — запита тя.

— Да се кача и аз по-високо.

— Може, но не по този начин, по който си започнал да се изкачваш.

— Какво ми пречи?

Тя докосна с крила неговите гърди и той почувствува приятен трепет, просто му олекна нещо и като погледна, видя, че се беше покачил по-високо.

— Желаеш ли още по-високо?

— Желая.

Тя пак докосна гърдите му и той отново се издигна.

— Искаш ли още?

Обхвана го единственото, силно желание да се изкачи колкото се може по-високо.

— Още, колкото може повече! — каза той.

Тя пак докосна гърдите му и след това го докачи с крило по челото и той се издигна между тези, които бяха най-високо.

Той се почувствува щастлив, доволен и с благодарност погледна своята благодетелка.

— Какво ми направи, че така бърже се изкачих? — попита я той.

— Отнех ти характера и честта и най-после извадих и от мозъка ти. Те ти пречеха да се издигнеш до най-голямата висота.

Той се ужаси и се разтрепера.

— Сега, след като видя всичко, да вървим обратно — каза му образът и изведнаж се намериха в онази същата стаичка.

— Какво беше всичко това, което ми показа?

— Твоето бъдеще — каза му образът и изчезна.

Главата му клюмна, а от гърдите му се откъсна тежка, мъчителна въздишка.

Тук господин министърът се стресна и събуди. „Все едно, нека да е и така!“ — помисли си той и се прозя равнодушно.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

—

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

—

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(Предыдущая часть)

Савва чувствовал себя после посещения его преосвященства, вернее его высокопреосвященства, разбитым и уничтоженным. Чтобы хоть немного ободриться и освежить душу, он зашел в Соборную церковь. Став в уголок, он долго и горячо молился. Когда освеженный молитвой Савва уже направлялся к выходу, двери неожиданно открылись и в церковь ввалился митрополит с двумя попами. Не заметив Саввы, который остановился у клироса, они прошли в алтарь. Через некоторое время оттуда донесся запах жареного мяса, звон бокалов, а потом кто-то заголосил:

У моего милого сапоги гармошкой!

Савва оторопел, но он удивился еще больше, когда поднялся шум и послышались удары — настоящая драка. Святой заглянул в алтарь, и что же он увидел! Два попа, вцепившись друг другу в волосы, дрались рипидами, не поделив приношения прихожан, а митрополит по-отечески взирал на эту сцену, попивая вино из дарохранительницы.

— Что вы там затеяли, скоты? — елейно спросил митрополит, а присутствовавший при драке архимандрит произнес проникновенные слова, которые протоиерей Алексий запечатлел потом на страницах «Христианского вестника»:

— Дубинка им нужна, ваше высокопреосвященство!

Рыдания подступили к горлу святого, и он бросился бежать из божьего храма, ибо митрополит архипастырски обругав драчунов и стукнув одного из них чашей по голове, смиренно сказал:

— Вон отсюда, паразиты!

«Какая же это вера, если он бога не уважает!» — думал Савва, направляясь к Высшей женской школе. Он решил сразу же написать письмо богу с просьбой об отставке и возвращении в рай.

—  Чем я согрешил перед тобой, господи, что ты погнал меня из рая в этот ад?! — в отчаянии вопрошал святой.

С замирающим сердцем переступил он порог канцелярии, боясь нового скандала.

Три наставницы отдыхали, покуривая сигареты; перед ними стояли рюмки с коньяком.

Они поздоровались с Саввой, и одна из них завела разговор:

— Вы были в Швейцарии, господин директор?

— Нет, никогда! — ответил святой.

— Ах, боже мой, как бесполезно вы провели свою жизнь. Вот уж чего я не понимаю. Прожить так долго и не побывать в этой просвещенной, культурной стране!

— Видите ли, у меня и в Сербии было достаточно хлопот: я строил монастыри, распространял просвещение и утверждал веру православную в народе! — пробовал защищаться Савва.

— Эх, все это пустяки, сударь мой, сущие пустяки! Швейцария с ее окрестностями, культурой и порядками — вот ради чего стоит жить, только ради этого! Все мне здесь надоело и опротивело. После того общества попасть в это болото — это страшно, просто страшно. Никто меня здесь не понимает, не с кем словом обмолвиться. Иногда такая тоска охватывает, что сердце сжимается, а слезы так и катятся из глаз. Швейцария, только Швейцария! — заключила ученая дама.

— Трудитесь в своей школе! — заметил на это святой.

— Нет, не работается мне, да и незачем. Я преподаю не из нужды, а чтобы развлечься. Сердце и душа мои там, в горах Швейцарии, в том образованном обществе. Вам не понять меня, и, видит бог, никто меня не поймет. Понять меня мог бы только человек с возвышенными европейскими взглядами на мир, но не вы.

— Замуж ее надо выдать, господин директор, тогда она по-другому заговорит! — заметила одна из преподавательниц, толкнув свою соседку.

— Ах, как плохо вы меня знаете! Никогда, никогда этого не будет. Я выйду замуж? О, сохрани меня бог! Превыше всего я ценю свою свободу. Мужчины, о каком я мечтаю, не найти в этом обществе. Неужели я могу выйти замуж за обыкновенного чиновника, за простолюдина? Никогда! Я хочу жить со своими идеалами и наслаждаться свободой.

Святого смутили эти слишком современные рассуждения сербской девицы. Он хотел возразить, но не подыскал ничего подходящего для данного случая.

— Ох, нехорошо так говорить! — начал он поучать по старинке.

— Ха, ха, ха! — скорчив презрительную мину, расхохоталась ученая девица.

— Нехорошо! — повторил Савва.

— Вы не галантны и не умеете обходиться с образованной дамой. Вот она, Сербия! Я должна здесь прозябать! Ах, боже мой, это ужасно, тяжко, страшно! Швейцария, только Швейцария! — злобно отчеканила девица.

Савва смутился еще больше.

— Вам не переубедить ее! — с ехидством заметила другая.

— Я хотел только напомнить о долге матери, хозяйки и сербки! — тихо ответил святой.

— Об этом вы расскажите своему покойному батюшке, а не мне! Это, господин директор, сказочки для детей, а не для эмансипированной дамы! — снова затараторила поклонница Швейцарии.

— Думается мне, что вы ошибаетесь!

— Охо, хо! Так-так… прекрасно! Я ошибаюсь, а вы правы?! Ха, ха, ха!.. Вы правы! Замечательно!.. А знаете ли вы, что с вашими понятиями вы не годитесь для занимаемой вами должности. Обязанности хозяйки! Вы мыслите средневековыми понятиями. Тогда роль женщины была ограничена домом, а сейчас, как вам известно, все обстоит иначе. Теперь женщина равноправна с мужчиной. Женщина должна принимать участие во всех общественных делах, во всех, понимаете? Так же, как и мужчины. По вашему, я должна купать детей, варить обед, а вы, мужчины, будете заниматься политикой, участвовать в выборах, писать книги, занимать государственные посты, ездить на охоту, кататься верхом, посещать кафе! Этого бы вы хотели?! Чем я, скажите на милость, отличаюсь от мужчины? Я преподаю, интересуюсь политическими событиями. Мужчины могут курить, а мы нет? По какому это заморскому закону?! Мне это непонятно. Я не курю только потому, что мне не хочется, но стоит мне захотеть, и уж поверьте, я не посчитаюсь с чужим мнением. Культура поставила меня на одну доску с мужчиной! Я не какая-нибудь забитая крестьянка, которая только и делает, что моет горшки, — так и сыпала ученая девица, каждое слово сопровождая жестикуляцией.

— Ты вполне права! —согласилась ее подруга.

— Совершенно верно, я тоже согласна! — прибавила третья.

— Ах, Швейцария, Швейцария!

Насколько туго приходилось святому Савве в его новом положении, видно из его письма, адресованного в рай святому Петру. Письмо это не попало в руки адресата, ибо почтальоны не знали, где находится рай. Им подчас неизвестно местонахождение Обреновца, не говоря уже о каком-нибудь пункте вне земного шара. Обычно они пишут: «Возвращается за ненахождением адресата», Савва не допускал мысли о том, что в раю могут не знать святого Петра, райского ключника. А впрочем, всяко бывает. Быть может, фузионисты сорвали выборы и в наказание бог посадил его на пенсию, после чего он вынужден был переселиться по бедности в какой-нибудь глухой городишко.

Благодаря всему этому письмо попало к нам в руки и мы можем привести его целиком. Вот оно:

«Дорогой Петр,

Я терплю здесь такие муки, каких не пожелаю ни живому и ни мертвому. Чудная это страна. Не будь я сербом, я с удовольствием посмеялся бы над всеми несуразностями, но у меня от них сердце разрывается. Одно нелепее другого в этой стране, а митрополит хуже всех.

Плакать хочется, когда его видишь. Он глупее всех! Удивляюсь, по правде сказать, как все это допускает господь? Почему издевается он над этим народом и этой страной? Сейчас опять спорят из-за этих дьявольских пушек, просто ужас. Я не могу больше выдержать и убегу отсюда, даже если бог казнит меня и всыплет мне пятьдесят горячих. Ну, а женщины здесь форменные чучелы. Стыдно на улицу выйти. Придешь на Калемегдан подышать свежим воздухом, но вынужден затыкать нос из-за отвратительных запахов. Все разодеты богато, роскошно, хотя все по уши в долгах. Не разберешь, кто из них какого сословия. Задерут юбки и вертятся как Рахиль, у которой, помнишь, были шашни с Лукой? Кстати, что с ней стало? Ты подразни там Луку немного.

Здешние женщины ни о чем не думают, словно они не сербки. Это было бы еще простительно тем женщинам, которые выполняют обязанности хозяйки и матери, но как посмотришь, что вытворяют наставницы Высшей женской школы, зарыдать хочется. Редко кто из них серьезно относится к своей деятельности.

Я с ними справиться не могу… Сегодня я подробно сообщил обо всем богу и просил его определить меня на пенсию или дать возможность вернуться обратно, так как в Белграде, помимо всех прочих глупостей и гадостей, невозможно жить из-за дороговизны. Я просто голодаю, поверишь ли мне? Если так и дальше будет, то придется мне влезть в долги.

Женщины здесь странные. Они удивляются моим понятиям, а я их не понимаю. Многие настолько раздражительны, что невозможно с ними разговаривать. Одна чуть мне глаза не выцарапала. И из-за чего? Из-за пустяков, брат, поверь! Надо, говорю ей, приучать учениц к труду, а она как подскочит да закричит: «Вот еще, хорош резон!»

— Труд и труд; уметь готовить и стирать, шить и вязать — все это необходимо хозяйке, не сидеть же ей, закинув ногу на ногу… — начал было я, но они завизжали и налетели на меня, словно осы:

— Разве мы готовим кухарок и уборщиц, а не образованных девушек? Это безобразие! — загалдели они.

— Ах, старый черт!— крикнула одна.— Поглядите на него, он, видно, считает нас судомойками, — и набросилась на меня. Чуть глаза не выцарапала, едва палкой отбился от нее. Никогда никого не ударял, а тут, брат, прщрлось, да простит мне господь.

Вот, дорогой мой Петр, — жаловался святой Савва, — видишь, как я здесь мучаюсь. Если бог не снизойдет к моей просьбе, я все равно сбегу отсюда. Сходи к нему, пожалуйста, покажи это письмо, объясни мое положение и замолви за меня словечко. Если богу угодно было меня наказать, то уж большего наказания не придумаешь. Пусть пошлет сюда Параскеву или Магдалину, кого угодно, только бы мне избавиться от этой напасти. Я иду в канцелярию, как на виселицу. Ждешь каждую секунду, что какая-нибудь наставница исцарапает тебя, как кошка».

Так жаловался и негодовал святой Савва в письме к своему другу святому Петру. Через несколько дней он сбежал из Сербии.

(Далее)