Tag Archive | трици

Мъртво море (4/5)

(предишна страница)

На другия ден началникът изпрати шифрован доклад до правителството на вчерашното политическо събрание. Докладът гласеше:

„В моя окръг се появи силно политическо движение против днешното правителство. С всеки изминат момент движението все повече и повече се разраства, така че се страхувам да не се постави под въпрос съществуването на днешната династия. Взех всички възможни мерки и употребих всички средства, с които разполагах, да попреча на това зло, но тъй като това опозиционно, по-точно революционно движение се яви внезапно, като порой, всичките ми опити останаха безуспешни и вчера следобед огромен брой революционери насилствено се събраха на политическо събрание. От техните остри и дръзки речи разбрах, че те са с анархистични убеждения и че сигурно тайно готвят бунт и преврат в страната. Най-после, след мъчителни и тежки усилия, едва успях да разтуря събранието, което можеше да се превърне в голяма опасност, тъй като един от тях даже се заканваше, че ще свалят монархията и ще въведат републиканска система на управление.

Приложен, изпращам Ви учтиво, господин министре, списък на най-опасните личности. (Водач на списъка беше онзи чудак, който пиеше меланж ли, „цукер васер“ ли, или какво беше там, после тримата, които гласуваха за кафе.) Моля нареждането Ви, какво да предприема по-нататък при такива важни и съдбоносни за нашата страна обстоятелства.“

Веднага след тия крупни заслуги към страната и властта началникът получи отличие и клас. Всички опозиционери дойдоха да му честитят и с това се свърши цялата работа.

След събранието запитах едного:

— Нима при вас няма хора, които се занимават с политика?

— Имаше и такива.

— И?

— Нищо… Глупости!

— Защо глупости?

— Остави ме, моля те. Кой ще се занимава с политика?!… Имаше един!

— И какво направи?

— Луд човек! Какво може да направи?!… Всички го познаваме: и кой е, и откъде е, и на кого е син, и какво яде з къщи. Баща му беше майстор, но последен бедняк, а той отиде да учи, мота се някъде по света, върна се отново и започва да ми приказва: трябва така, трябва иначе, някакво си държавно устройство, закони, конституция, граждански права, свобода на събранията, на изборите… Оставя, моля ти се, винаги бълнуваше глупости.

— А ти какво му казваше?

— Нищо, какво да му кажа? Гледах го и се смеех. Знам го аз; няма хляб да яде, знам и баща му, и семейството, а седнал да ми приказва какво е конституция и свобода!

— Може би знае човекът? — рекох.

— Остави, моля ти се, поне него го знам колко тежи.

— И какво направи?

— Какво ще направи?!… Четеше някакви книги, тичаше от място на място, агитираше нещо, събра няколко души, правеха някакви събрания. Арестуваха го неведнъж, наказваха го. преследваха го. Веднаж му казвам: „Защо се занасяш като хлапе, а не си гледаш работата. Не виждаш ли, че ся луд човек?“

— А какво му казваха другите?

— Смееха му се. Като излезе от затвора, щом минеше по улиците, веднага избухваше смях.

— Намери ли конституцията? — запита го някой и цялата улица се тресе от смях. Море, какви шеги ставаха с него, да умреш от смях. Понякога сме се превивали от смях. И до днес му остана име Тома Конституцията! — каза ми онзи и се засмя така, че му потекоха сълзи от очите.

— И какво стана с него?

— Пропадна, бедният! Нямаше никъде нищо, а и държавна служба не му даваха… Будала! Неговите другари от училище какви хубави постове взеха, а тон — нищо! Никой не му е виновен. Впрочем хвалят го че от всички тях бил най-подготвен и най-интелигентен, но си беше занесен. Няма нищо по-лошо от това, когато на човек му влезе някой бръмбар в главата. Той се намерил да оправя света. Целият свят доволен, а той иска нещо особено, като че ли не го знаем кой е. Нещастник!…

— Какво прави сега?

— Море, сега се опомни, но късно! Ние го излекувахме от бръмбарите, а то, както беше упорит, властта нямаше да може нищо да направи от него. Но бие започнахме да му се подиграваме, а някои, дяволи, го нарекоха още и Конституцията. Така днес, така утре и хората започнаха да се шегуват с него, където стигнат и където минат. Той се борѝ, борѝ и капитулира… Съжалявам го, бедния! Не беше лош!… Сега е умен, сериозен човек, не се заплесва както по-рано. Затвори се в себе си и рядко дружи с някого. В нужда е, но мнозина му помагат. Всички го съжаляваме, но сам си е виновен…

— А как се отнасят сега хората с него?

— Добре!… Сега никой не му се смее, обичат го хората, и съжаляваме го, бедния.

Хареса ми някак си да поживея в тази страна по-дълго. Запознах се и с мнозина граждани. Прекрасни хора! Мирни, тихи, кротки като гълъби. Ядат, пият, дремят и работят по малко. С една дума — щастливи хора. Нищо не смущава дълбокия им покой, никой не нарушава хармонията на живота им, никакъв вятър не вълнува спокойната, неподвижна повърхност на застоялата зеленясала локва, с която би могло да се сравни обществото на тази наистина щастлива страна.

От Сърбия аз занесох там малко мисъл и малко оръфани идеали, наследени от нашите деди, но и това малко загубих в тази страна и като хипнотизиран се предадох на сладката дрямка. И това започна да ми харесва. Тогава видях, че ние сърбите много сме предразположени да станем един ден такъв щастлив народ. И самите обстоятелства ни благоприятствуват за това.

Така минаваха дните — мирно, безшумно, бавно, докато един ден не се наруши равновесието на обществената хармония.

Един млад човек издаде сбирка стихотворения.

Стиховете бяха хубави, пълни с дълбоки, искрени чувства и високи идеали.

Цялото общество посрещна книгата с негодуване. Никой не я прочете, никой не искаше и да я прочете. Щом попаднеше в ръцете на някого, той веднага правеше кисело лице, превръщаше няколко страници, опипваше листовете, сякаш изпитва качеството на хартията, отблъскваше книгата от себе си като най-отвратителна вещ, обръщаше с презрение глава на другата страна и сърдито казваше:

— Стихове!… Глупости!…

— Кой знае?… Може да има и хубави неща? — случваше се да прибави някой при такъв разговор.

Първият се прекръстваше, наместваше се по-удобно на седалището, с израз на съжаление поглеждаше своя другар, клатейки глава, и казваше:

— Ти си по-глупав, отколкото този, който пише тези трици! — При това с върха на пръстите си отблъскваше книгата още по-далеч с такъв израз на лицето, като че ли е докоснал нещо нечисто, мръсно, и добавяше:

— Като приказваш така, ти чете ли книгата?

— Не.

— Тогава?

— Аз не твърдя, че е хубава, но казвам: може би е хубава!… А ти пък, чете ли я?

— Аз? — питаше първият сърдито, като че ли обиден от въпроса.

— Ти!

— Аз? — пак повтаряше въпроса онзи още по-сърдито.

— Ти, разбира се, тебе питам!…

Първият се прекръстваше, свиваше рамене, разперваше ръце, като че ли с това искаше да каже: „Боже опази, какво пита тоя!“, но не казваше нищо гласно, а с някакво учудване на лицето гледаше своя другар.

— Защо се кръстиш? Питам те: чел ли си ти тази книга, или не си. Какво чудно има тук?

Първият се прекръстваше пак и след това добавяше:

— Аз те питам… ти луд ли си, или не?

— Глупости. Не те разбирам.

— И аз тебе.

— Какво има да разбираш и за какво се учудваш?… Питам те — чел ли си книгата?

— А аз тебе питам: имаш ли ум? — пак казваше първият, вземаше книгата, удряше я сърдито на масата и викаше: — Да чета тия трици? Само ако полудея, но при здрав разум — за нищо на света… — След това добавяше по тихо: — Познаваш ли този, който е писал тези стихове?

— Не го познавам.

— Хе!… Затова и говориш така! — казваше първият и махваше с ръка, като правеше още по-кисела гримаса, с която искаше да покаже, че авторът е пропаднал човек.

— Ти го познаваш?

— Познавам го! — отговаряше първият с пренебрежение, а лицето му добиваше такъв израз, като че ли искаше да каже: „По-добре да не съм направил тази глупост.“’ Макар че с този човек всъщност до вчера, докато не се появиха неговите стихове, беше добър приятел и не беше казал лоша дума пред хората за него.

Някои пък, които, разбира се, не бяха чели книгата, говореха така:

— Какъв позор!… Стихове?… Като че ли не го зная колко струва! — казваше един.

— Как не го е срам! — казваше друг.

— На човека най-капред бог му взема ума и после тон сам си прави лошото… Такива… ама такива стихове? Аз ще напиша много по-добри, ако седна утре, но не мога да позоря името си както някои.

Хората промениха и отношението си към младия поет.

Минава той по улицата, а хората току се побутват и си смигат един на друг.

— Добър ден — обади се той.

—- Добър ден, поете! — отговори някой и го гледа заядливо под вежди.

— Здравей, здравей! — добавя друг с присмех.

— Добър ден! — подхване трети с кисела гримаса на досада и пренебрежение.

Но за съжаление работата не се свърши само с тия разговори.

Общественото мнение откри фронт на младия поет. Дори и ония негови черти, които по-рано му признаваха като положителни качества, сега започнаха да осъждат, а дребните недъзи, които преди му прощаваха като на всеки човек, сега станаха ужасни пороци. Изведнаж откриха, че той е подлец, пияница, комарджия, безхарактерен човек, шпионин и освен това, че е мръднал малко.

— Не знаехме, че е толкова луд! — говореха хората.

— Аз, право да ти кажа, винаги забелязвах, че работата му не е чиста.

— И аз, но не беше толкоз луд.

— Е, сега е вече съвсем.

В компаниите започнаха да си правят шеги с него. Където и да искаше да свърши някаква работа, всеки, който можеше да му попречи, смяташе за свой дълг да стори това, защото, щом го видеше, се изпълваше с възмущение само като си помислеше: „Какво ми се правиш на важен!… Стихове! Е, чакай да видиш, ние имаме лек за това!“

Най-голямото нещастие бе, че той беше посветил стиховете на годеницата си, като мислеше с това да я зарадва. Но вместо радост това донесе на бедното момиче много сълзи, защото общественото мнение не пощади и нея.

Бащата на момичето, извън себе си от ярост, че в тази, по негово мнение, налудничава работа беше уплетена и неговата дъщеря, седна и написа следното писмо на младия поет:

„Господине,

Тези Ваши трици и различни глупости и безобразия, с които народът се гаври по улиците, можехте да посветите на Вашия баща, защото на него това би му приличало, понеже и без това е известен като последен човек в града, какъвто сте и Вие — а не да уплитате в щуротиите си името на моята дъщеря. Моята къща никой до днес не е сочел с пръст, и аз не искам хората да си плакнат устата с името на дъщеря ми, нито то да стои на Вашата налудничава книга. От днес да не сте се осмелили да прекрачите прага на моята къща. Моето доверие и всички мои добрини към Вас Вие възнаградихте с това, че нанесохте позор на къщата ми. Впрочем искам в срок от пет дни да ми дадете реабилитация. В противен случай, господине, аз ще Ви пребия като куче насред улицата или където и да Ви срещна.“

Това посвещение предизвика цели скандали. И тъй като младият поет беше чиновник, неговият началник донесе до господин министъра следното:

(Името забравих, затова ще взема обичайното Н. Н.) „Н. Н., чиновник в поверенето ми учреждение, който иначе е добър и съвестен работник, напоследък се компрометира толкова с някаква сбирка уж стихове, че в интереса на службата същият не може да остане повече на работа, защото се занимава с несериозни неща, които не са достойни даже за един зарзаватчия, а камо ли за държавен служител. Моля, Господин Министре, да отстраните от служба този компрометиран чиновник или поне да го преместите на друго място, докато се поправи.“

И министърът го премести.

Но за съжаление земята е малка, а лошото име навсякъде съпровожда притежателя му, затова и на новото място го, посрещнаха още по-лошо. И какво друго можеше да направи министърът, освен в интереса на службата и дори в интереса на морала и за удовлетворение на общественото мнение да уволни от държавна служба това чудовище, което пише стихове.

Общественото мнение бе удовлетворено и вече не се появи нито едно стихотворение на младия поет. Той се изгуби някъде и никой нищо не можа да узнае за него.

— Жалко — казваха, — млад човек беше.

— Не беше и лош човек.

— Не беше, но ето, когато дяволът го кара да прави това, което никой не прави.

— Жал ми е за него, грешника!

— Ех, какво да правиш? Кой му е виновен!

И скоро в обществото се възвърна нарушената за малко хармония, изчезна и тази малка вълна, която беше се издигнала над гладката, неподвижна повърхност на застоялата вода, и обществото мирно и доволно продължи своята сладка дрямка.

(следваща страница)