Ich weiß nicht, was soll es bedeuten
Daß ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine

Докато прелиствах стихосбирката на Хайне, от която прочитам по нещо винаги, когато ме налегне депресията, намерих един изсъхнал лист, оставен от моята ръка между страниците на тази книга. Това листче веднага събуди в мен спомена за теб, тъй катото е силно свързано с твоето име. Това изсъхнало дафиново листче като чели отведнъж ми забрани да чета по-нататък и аз неволно се отдадох на мисли.

Беше утро посредата на последния месец от зимата. Снегът валеше силно и засипваше очите така, че от него нищо не можеше да се види. Силният, студен вятър дръзко се заиграваше и вдигаше снега от земята срещу този, който валеше от облаците.

Това утро изпращах теб, която вече беше готова и тръгваше на далечен, необозрим път, от който никой още не се е върнал. Докатафалката, на която имаше малък, тесен ковчег, боядисан в бежов цвят, ходех с останалите шественици и аз, унили потънал в мисли, в спомени за теб…

…Спомнях си за една зимна вечер, скоро след запознанството ни, когато стояхме сами на верандата в къщата на баща ти. Беше ведра, студена зимна нощ. Снегът, който тъкмо беше спрял да вали преди час, беше натрупал. Под нас се белееше земята, покрита със сняг. Голите дървета, които бяха като варосани, тъжно свиваха клоните си под тежестта на бялата си покривка. Покривите бяха неузнаваеми. Белият им цвят съвпадаше с белотата на земята. Малко по-далеч пред нас се издигаше стръмен склон, покрит в бяло. Чистата бяла светлина на луната и звездите се отблъскваше в това снежно огледало и караше и небето да изглежда бяло. Сред тази бял шир не се чуваше нито един глас. Властваше тишината на смъртта, тишината на нощта.

Гледахме тази безкрайна, разкошно разсеяна светлина с такъв копнеж, като че ли дълго, много дълго сме били само в тъмнина. Бъбрихме; по-точно, аз бъбрех, а ти ме слушаше и се усмихваше. Въпреки че току-що се запознахме, аз нямах тайни от теб. Но твоят смях не беше весел. Ти дори се натъжи. Твоята тъга зарази и мен и аз замълчах. Твоите големи черни, иначе весели очи, имаха тогава в себе си нещо меланхолично, нещо, което напомня на зима. Черната ти, разделена по средата коса поставяше в рамка нежното ти лице, което незнайно защо ми приличаше на това на каещата се Магдалена. Аз те гледах страхливо. Най-сетне ти хвана ръката ми, примъкна ме до себе си и като ме погледна със сълзлив поглед ми каза:

– Вижте! Моята душа и моето сърце са също така пълни с пустота като тази студена зимна нощ. Но тя е ведра, а моята душа е тъмна. Аз все още се утешавам с особеностите ѝ, тъй като поне никой няма да проникне в нея.

В същото време ниските врати зад нас се отвориха и твоят баща се показа.

– Хайде влизайте вътре, какво правите навън толкова късно?

Ние мълком се повиновахме…

–

…Беше посредата на последния месец от лятото. Трябваше за пръв път да отпътувам от родното си място. Дойдох да се простя с теб. Седяхме в твоята къща и ядяхме зелени сливи, които ти беше набрала със собствената си ръка. Аз се оплаквах, че трябва да тръгвам. Ти се усмихна с много болка и отбеляза:

– Ох! Вие трябва да сте щастлив, чепоне ще бъдете толкова свободен. А аз? Аз никога не мога да изляза от тези четири стени, измежду които съм затворена по цял ден. Родителите ми никога не ми дават да изляза свободно. Техните строги, пълни със заплаха очи вечно ме следят. Забраняват ми да общувам, да разговарям с най-добрите си приятели. Ако баща ми сега ме види че говоря с вас, той би ме изкарал оттук, би ме погледнал така, че аз сама бих била принудена да си отида… Ох! Проклет да е баща ми!…

– Не, не е виновен баща ви за това ваше положение, а единствено вие самата – казах аз глупаво и авторитетно. – Вие сте се затворили в стаята и не излизате никъде.

И започнах да я съветвам като някакъв глупав апостол.

– Как! – извика втрещена тя. – Така значи, и вие не искате да ме разберете? Заблудих се от вас!… от вас!…

И поток от сълзи потече по твоето лице, така мило и красиво… Дълго плака и хълца, но това нямаше никакво влияние върху мен. Аз нито знаех какво несъм разбрал, нито исках да зная. Дяволски се усмихвах на твоите сълзи, обзет от някакво злорадство, от някакъв егоизъм, защото тук между нас беше и съществото, което аз безкрайно обичах и което ми носеше щастие с присъствието си… Тогава аз бях щастлив и не обръщах внимание на чуждото нещастие…

На раздяла ти ми даде бял карамфил, който аз после хвърлих, понеже повече харесвах червената роза, която ми даде моята любима.

О, колко я обичах!

–

…Беше мрачно есенно утро. От мъглата не можеше да се види повече от три стъпки наоколо. Минавайки покрай твоята къща, те забелязах в стаята как беше наклонила челото си към стъклото на прозореца и гледаше мъглата. Като ме видя, отвори прозореца. Аз се приближих да те попитам за здравето ти, тъй като известно време беше доста болнава и много кашляше.

Как се стреснах, когато те видях отблизо: пръстите на ръцете като пръчици, лицето отслабнало, бледочерно като земята, устните модри, очите, някога прекрасни и огнени, сега угаснали и потънали в главата!

Когато се доближих, ти се усмихна и попита:

– Сега изглеждам много добре, нали? Сега, примерно, не кашлям много, лицето ми е малко по-свежо и се чувствам малко по-добре, отколкото преди.

Аз още веднъж погледнах това тъжно лице, което насила се опитваше да изглежда весело, тази гъста черна коса, всеоще разделена по средата, леко вързана на тила, така че кичури падаха по челото и лицето в безпорядък, и с насилена усмивка отговорих:

– Да, да, сега изглеждате много по-добре; пазете се за известно време и напълно ще оздравеете.

И двамата замълчахме за малко.

– Спомняте ли си онзи ден, когато отивахте в Белград? – ти първа прекъсна мълчанието.

– Спомням си.

– И всичко, което се случи през този ден? – добави тя неуверено.

Ти със сигурност говореше за своите сълзи. Може би те беше срам от тях и би искала да ги бях забравил. Но аз никога нямаше да забравя тези така искрени сълзи, защото най-искрени са сълзите на болката, на собствената болка на душата.

– Всичко! – отговорих кратко.

– Мислите ли и сега, че тогава бяхте прав?

– Ами, не мисля, че бях напълно прав… но сбогом сега, затворете прозореца, за да не настинете, че и най-малкият студ сега ще ви навреди.

И бързо избягах без да се обръщам, посрамен от това напомняне за моето свирепство.

Това беше и нашият последен разговор. Повече не те видях.

Този ден напълно преобърна моя живот. Между другото и моята любима, на която вярвах повече, отколкото на самия себе си, ме напусна. Бях напълно сам, самотен, разделяйки се и с последния си приятел.

–

От това бленуване ме изтръгна глас, който ме канеше да се сменя с жената, която носеше венеца, прекрасния зелен венец с дафинови листа.

Можех ли да ти откажа тази последна, може би и единствена услуга?

Докато носех венеца, ми хрумна мисълта да откъсна, да открадна от него един лист и да го запазя…

В този момент бяхме покрай гроба, в който трябваше да спуснем твоето някога така прекрасно тяло…

Тъжна, опечалена, твоята майка се свиваше от болка.

А баща ти, когото в смъртния час проклинаше…

Дълго стоях край твоя гроб скован, ням, а сълзите се лееха по бузите като порой, който беше дълго задържан на върха на някаква стръмнина, но когато си проби път веднъж, хукна надолу.

Почти всяка вечер посещавах твоя гроб. Щом първите пъпки на теменужките изникнаха от тревата, аз побързах да ги набера и ги отнесох при теб.

Често стоях дълго и неподвижно край вечния ти дом, нощем, докато вятърът хлопаше по малката капия на гробището, докато разхлабените кръстове на гробовете скърцаха, докато вълните под мен се разбиваха в скалите – стоях сам и очаквах да се появиш. Не зная защо, но все вярвах, че ти ще ми се явиш веднъж; исках да те прегърна и в една дълга, страстна, трескава прегръдка съвсем да стана твой и да не се връщам повече тук, където няма никого, където ме оставиха всички, съвсем всички…

Белград, 1. фебр. 1905.

 

За проекта „Радое Доманович“ превежда Диана Еленков и проверява Виктория Пешева. Превод на стиховете от Хайне: Венцеслав Константинов, Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век, Варна: LiterNet, 2008.

[1] Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.
Хайнрих Хайне, «Лорелай»

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

 

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.