Tag Archive | съдба

Идеалист (1/2)

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Разрушено щастие

В моето родно място живееше някой си Стефан Симич, човек много честен и почтен, но сиромах. Живееше точно срещу нашата къща. Жилището му беше едно малко дюкянче, в което работене обущарския си занаят. Нови обуща не изработваше, а правеше само поправки. Наричаха го кърпач. В това дюкянче той и работеше, и спеше, и готвеше, там си държеше и дървата. Това му беше всичко. Не беше роден в нашето място. Заселил се тук отнякъде още двадесет и няколко годишен. Майка ми разказваше, че веднага след идването си бил слуга в нашата къща, но само за един месец. Хората приказваха, че бил в затвора, гледаха го с подозрение и се плашеха от него. Моята майка, както тя разправяше, казала един ден на баща ми: „Защо ти е каторжник в къщата?… Аз се страхувам!“

Баща ми също започнал да се съмнява и един ден го предупредил да си търси друго място.

Стефан заминал някъде и едва след три-четири години се върнал отново насам, купил си този дюкян и започнал кърпаческа работа.

Аз често се отбивах при него, когато му носех да кърпи обуща, и тъкмо поради това, че майка ми забраняваше да оставам дълго с него, беше ми по-приятно от всичко друго да стоя там по-продължително и да го разпитвам за разни неща.

Този човек не дружеше почти с никого. Вършеше си работата, а винаги беше сериозен и чудно замислен.

Когато вече пораснах, той имаше над петдесет години. Лицето му беше благо, погледът изразителен, но по всичко личеше, че винаги е недоволен от съдбата си. Щом се зазореше, той беше вече на крак. Излизаше пред дюкянчето и изхранваше петела си, който спеше на един сандък пред дюкяна. Когато имаше много силен студ, той и него прибираше в дюкяна. Щом нахранеше петела, той се връщаше в дюкяна, сядаше на масичката и започваше работа.

Започнах да се отбивам при него. Сядах на старата дървена пейка, а той работеше на масичката. Бях необикновено любезен с него и по всичко изглеждаше, че това му беше мило. Аз започвах разговор за всичко и говорех почти сам, а той от време на време прекъсваше работата, поглеждаше ме само и одобряваше това, което говорех, после плюеше в дланта и се задълбочаваше по-нататък в работата си. Малко по малко, от ден на ден, той ставаше все по-откровен към мен и му беше много приятно, когато се отбивах в дюкянчето му. Дори започна да ми разказва по нещо от своя живот.

Не исках никога да го питам за миналото и произхода му, защото се страхувах, че това ще го обиди, и особено за това, което слушах от всички, че е бил в затвора за някакво убийство.

— Нима не се страхувате да се отбивате при мен в дюкяна? — попита ме той един път и ме погледна в очите.

— Защо? — попитах го и аз някак смутено, като не можах да издържа погледа му и наведох очи.

— Тук ме смятат за много съмнителен човек! — каза тон, а гласът му трепереше някак чудно и изразяваше горчивина от света и болка на чиста и невинна душа.

Аз замълчах. Мълчеше и той. Не посмях да го погледна, а той ме гледаше и очакваше отговор.

Дълго трая мъртвата тишина, която той прекъсна с думите:

— Знаете ли, че аз служех в къщата на вашия баща?… Ти тогава беше малък.

— Разказвали са ми…

— Знаете ли защо напуснах вашата къща?…

— Ами зная нещо!…

— Вашата майка се страхуваше от каторжника!…

Аз просто се стреснах и ме обхвана някакво чудно, неприятно чувство.

— Е, знаете… жена е, а хората приказваха — започнах аз.

— Зная всичко и затова не дружа с никого. Тежко ми е, но така се налага. Вие сте първият, който желае да се запознае по-отблизо с мене. Дружих с мнозина, но чувствувах във всичка студенина и недоверие, страх от мене и трябваше да прекъсна всяка дружба с хората.

— Но вярно ли е всичко, което се говори за вас? Аз не вярвам в това, защото от дете ви познавам като честен и почтен човек!… — казах аз и го погледнах крадешком.

— Истина е и едното, и другото!…

— Значи, вие сте… — започнах аз.

— Да, аз бях в затвора, убих, но никога не съм бил лош и покварен човек.

Погледите ни се срещнаха. Забелязах как в очите му заблестяха сълзи. Аз мълчех. Той въздъхна дълбоко.

— Никога не съм предполагал, че ще стане всичко това, но човешката съдба е чудна… — каза той дълбоко замислен. Гледаше през прозореца и по израза му личеше, че е далеч с мисълта си, далеч в своето минало, в своя роден край.

Мълчахме дълго така, докато най-после Стефан прекъсна мълчанието и започна да ми разказва следното:

— Слушайте, всичко ще ви разкажа. И аз някога учех. Завърших четвърти клас в гимназията и баща ми ме взе от училище и заведе в къщи да му помагам в търговията и работата около имота. Баща ми беше много богат и живееше на село… Когато се случи това, за което ще ви разкажа, бях на двадесет и две години. Бях сгоден за едно момиче от същото село и баща ми беше решил да ме ожени същата есен. Аз обичах момичето и бях щастлив при мисълта, че след един месец вече ще бъде мое… Е, но вместо всичко това, вместо любов и щастие аз трябваше да отида в затвора, да живея между мухлясали стени, да нося окови на краката си. Всички планове могат да рухнат за един миг, да се разбият всички надежди и всяко щастие и безмилостната съдба да хвърли човека там, където никой никога не би могъл да се надява…

Моят баща беше женен за дъщерята на някакъв голям богаташ от нашето село, който нямаше синове. Оттам е и богатството на баща ми, което направи нещастна цялата къща. Майка ми нямаше рождени братя и следователно тя наследи имота на баща си. Но нейните братовчеди като мъже започнаха да претендират за имота. Заведоха дело, в което пропиляха целия си имот. Съдът отхвърли искането им. След приключването на делото те останаха истински сиромаси, тъй като платиха всички разноски около делото, а освен това и на адвокатите си. Оттогава те намразиха смъртно баща ми, защото смятаха, че само той и никой друг е причина за бедата им. Започнаха тук-таме да се заканват и с убийство, но баща ми, смел по природа, не се плашеше от това, нито го вземаше като нещо сериозно.

Веднаж, в средата на месец август същата година, стоях сам в стаята си и пишех някакви писма до разни търговци, с които баща ми имаше връзки в търговията си. Сестра ми и майка ми бяха в другата, старата къща и готвеха вечеря, а баща ми беше отишъл в селото да пазари някакви работници. Написах писмата и застанах до прозореца да ги прочета отново, защото се беше много заоблачило и не се виждаше доста тъчно на масата. Тъкмо прочетох до половината, когато задуха много силен вятър. Цялото небе се помрачи още повече и започна да пада по някоя едра капка. Отворих прозореца и наблюдавах тази природна гледка. Небето беше тъмно и сиво и мрачина притисна земята. Мълнии разцепваха небето, а гръмотевици ревяха страхотно и помагаха на воя на силния вятър, от който ечеха планините. Погледнах в двора, а всичко живо — и кокошки, и пуйки, и кучета, — всичко се беше скрило от лошото време. Вятърът превиваше дърветата по двора ту на една, ту на друга страна, а някои се изскубваха из корен или клоните им се прекършваха.

Щом вятърът започна да духа по-слабо, заваля дъжд. Извадих кутия, запалих цигара и като пуснах струйки дим през тежкия и развълнуван въздух, се почувствувах приятно в тази стихия. Вятърът започна да навява дъждовни капки в стаята. Аз затворих прозореца и легнах на дивана. Пушех и гледах синкавите кръгчета дим, слушах как гората ечеше от вятъра и дъждът плющеше по стъклата на прозорците и мислех за моята любима. Тъкмо бях потънал в сладки любовни сънища, изведнаж през воя на вятъра зачух някакви силни прекъслечни гласове.

— Тичай бързоо, ооох, ле-ле, бързооо!…

Гласът беше на майка ми. Сърцето ми се вледени, мислите ми пресекнаха и някакво чудно предчувствие обхвана душата ми. Скочих от леглото и изтичах навън. Точно пред кухненската врата се срещнах с майка си и сестра си. Дъждът се лееше като из ведро и те, като ме видяха, застанаха като две статуи. Погледнах майка си. Лицето и́ беше синьо-бледо и дъждът миеше сълзите по него. Устните и́ бяха изкривени от плач, треперещи и сини. Цялото и́ лице беше вкаменено, ръцете и́ трепереха като от треска. Сестра ми стоеше малко по-далеч и скрила лице в ръцете си, горчиво хълцаше. Стоях блед и вцепенен пред тях, гледах като насън и не вярвах, че това съм аз и че това са майка ми и сестра ми. В гърдите си почувствувах огромна празнота, а под гърлото буца, която ме задавяше. Не чувствувах кръв в жилите си. Цял бях клюмнал и отпаднал така, че просто започнах да залитам като пиян. Колената ми се прегъваха, устните ми изсъхнаха, а в ушите си усетих някакво злокобно, чудно и неприятно звънтене като гласове, които идват от другия свят. За миг пред очите ми се изредиха хиляди страшни и от тъжни по-тъжни картини, в които бяха ту баща ми, ту по-малкият ми брат, защото и той не беше в къщи.

— Какво има? — едва попитах с глух и треперещ глас, от който просто се изплаших. След това ушито ми забучаха още по-силно, сърцето ми се стегни повече, а пред очите ми се изредиха още по-страшни картини. Стори ми се, че с този въпрос само ускорих цялото зло — нещастието, което ни предстоеше. На този въпрос мама зарида и чух думите:

— Баща ти загина!…

За няколко мига в душата ми пресекна всяка мисъл. След това ме обхвана някакво тъпо, неясно чувство. Не чувствувах ни мъка, ни страх, ни болка. Струваше ми се, като че ли се бях събудил от някакъв сън и не знаех и сам къде съм. Бях някак глупаво и чудно равнодушен към всичко, което ставаше около мен.

После, вместо всички картини, пред очите ми изникна една-единствена, но ясна и страшна — гледах баща си блед, мъртъв, как лежи някъде на дъжда в кръвта си.

„Всичко това, всичко — проблесна през главата ми мисъл — и този вятър, и тия дървета, и тези облаци, виж как се вият и бягат, всичко бяга от неговата зла съдба, от него, мъртвия. А само ние — аз, майка ми и сестра ми, мислим за него. Смъртта му само нас е потресла. И той може би при издъхването си е мислил само за нас. А сега? Сега е мъртъв, студен, без мисъл, без живот и ние ще се затичаме към него, но устата му няма вече да проговорят, очите му няма вече да ии погледнат. Спомних си за цялата нежност на татко и за разговора от сутринта, когато тръгна от къщи, и ми се стори невероятно, че той няма вече да проговори с нас. При тази мисъл погледнах майка си и сестра си, които плачеха и хълцаха. Те ме притиснаха със своята мъка и скръб, и ми се струваше, че ще ме задушат. Клюмнах, отпаднал, край стената и останах дълго в това положение.

— Бързо в къщата на Георги! — каза ми мама през плач и аз почувствувах необходимостта, че трябва да се бърза, пожелах просто да имам крила, за да стигна там колкото се може по-рано.

Тръгнахме. Мислех да тичам, но едва стъпвах. Мама плачеше, а аз бях чудйо ням, ням, без сълзи, студен като камък. Не можех да плача, като че ли сълзите ми бяха замръзнали. Струваше ми се, че нямам сърце в гърдите си, нямам кръв в жилите си, че съм без душа. През воя на вятъра и плющенето на дъжда дълго слушах тъжния плач на сестра си, която остана сама в къщи.

Малко по малко нейният плач ме доведе в някакво чудно настроение. Сетих се за моята годеница и ми се струваше, като че ли се познаваме от цял век. Сетих се и за думите на татко, как ме закачаше и се шегуваше с мене точно преди два дни… Спомних си, че и сестра ми дружеше с нея. и говореше как ще се разбират хубаво, когато тя дойде в нашата къща. „Ах, мила сестро — шепнех на себе си, — загина баща ни! Аз и мама тичаме към него, мъртвия, а ти сега плачеш сама в този мръсен свят.“ При мисълта — „слаби към мерзките хора, които ни разбиха щастието“ — почувствувах как ми се върна жизнената сила, сърцето ми заби силно, кръвта ми закипя и пръстите ми се свиха в юмрук. Закопнях за отмъщение, страшно, грозно. Почувствувах в себе си толкова гордост и сила, че можех да се противопоставя на целия свят. Изпитах желание да руша, да събарям, да срутя целия свят. С такива мисли престанах да вървя полека и затичах напред, колкото можех повече.

Изведнаж ме стресна плачът на мама: „Олеле, боже мой!“ Спрях се. Тя ме застигна. Погледнах тъжното ѝ и разплакано лице и както беше измокрено, стори ми се още по-нещастна и по-тъжна. Дълбоко я съжалих и пак се почувствувах слаб и немощен. Залюлях се на краката си; на гърлото ми пак заседна буца, усетих същата онази празнота в гърдите си…

Вървяхме по-нататък. Вятърът непрекъснато духаше и дъждът плющеше. И сам не мога да си обясня защо така чудно ми изглеждаше всичко това. Струваше ми се, като че ли не бях жив, като че ли пътят, по който шумеше водата, не беше път, като че ли гората не беше гора. Всичко ми изглеждаше по-иначе от обикновено. Зад всичкото прозираше бледият, тъжен образ на убития ми баща.

Стигнахме близо до къщата на Георги, където бяха прибрали баща ми. Пред мене излезе мой училищен другар от основното училище — на име Милое. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „По бързо!“ По тъжното му лице аз разбрах много. Видях цялото си пусто и тъжно бъдеще.

— По-бързо — викна той пак и махна с ръка, като че ли искаше да ни помогне да тръгнем по-живо.

„Може би издъхва вече“ — мина през ума ми и поисках да ускоря крачките си, но както на мене, така и на майка ми силите ни изневеряваха. Вместо да затичаме, застанахме на дъжда и останахме дълго така.

Докато да пристигнем до къщата, искаше ми се да полетя, за да стигна час по-скоро, а когато дойдох пред вратата, поиска ми се да бъда по-далеч, да се върна и отново да тръгна. Беше ме страх да вляза вътре.

Край огъня, който гореше в огнището посред къщата, лежеше моят баща блед, с посинели устни и дишаше тежко. Около него стояха няколко селяни, викаха и обясняваха един на друг как се разви събитието. Мама се завайка, селяните наведоха глави, а аз стоях край вратата и не смеех да пристъпя по-близко.

Някои се доближиха до мене, за да ме утешават, и разказваха, че баща ми не е виновен за нищо и че шурей му го ударил с тояга коварно изотзад. На мен не ми се слушаше всичко това. Само почувствувах жажда за отмъщение и едва отговорих: „Намерете една кола!“ — защото гърлото ми беше силно пресъхнало. Двама-трима селяни излязоха навън и докараха колата. Изпратих едного за лекар.

Колата дойде, натоварихме баща ми полека и тръгнахме по лошия, разкалян път за в къщи. Тъмнина притисна земята. Заедно със скърцането на колата и ярема на воловете се чуваше шумът на поточетата, тежкото хъркане на баща ми и хълцането на мама, която седеше в колата до главата му. Аз вървях пешком зад колата. Един от селяните вървеше край нея, а другият водеше воловете. Едва сега в мислите ми започнаха да проблясват искри на надежда, че баща ми ще преживее, и чудно, едва тогава в душата ми се явиха ясно и определено жалост и тъга. Почувствувах как топли сълзи на струи започнаха да текат по бузите ми.

Когато пристигнахме близо до нашата къща, чух отново тъжния плач на сестра ми. При това мама захълца по-силно, а на мен през тялото ми преминаха някакви тръпки. Стори ми се, че с риданието си тя предвещава ново, истинско нещастие…

Вместо да разговаряме сега весело и безкрайно както обикновено привечер, ето какво стана, мислех си аз. Пак се сетих за злощастната си годеница и се замислих; вместо да се весели на сватбата ми след един месец, да играе, както и той сам говореше, баща ми ще бъде в гроба; вместо майка ми и сестра ми да пеят и да се веселят, вместо всички да бъдем щастливи и особено аз край невястата си — ето какво стана сега. Вместо всичко това майка ми и сестра ми с черни забрадки ще ридаят над гроба, а баща ми ще лежи мъртъв под земята. Кой направи всичко това? Перо. Никога в душата ми отмъщението не е кипяло и няма да кипи така, както тогава… Бих бил най-щастлив, ако той попаднеше отнякъде пред мен, за да го разкъсам на парчета. Не, и това не би било достатъчно за мен. В мислите си аз не можех да намеря достатъчно мъки, на които бих желал да го подложа.

Полека свалихме баща ми от колата и го положихме на постелята. На масата гореше свещ, а ние стояхме около постелята му, аз, мама, сестра ми и брат ми, който вече беше пристигнал в къщи. Гледахме през слъзи неговото бледо, синьо, кърваво лице. Как боязливо се вслушвахме в предсмъртните стонове на тежкото му дишане и като че ли искахме с очи да го откъснем от грозната смърт.

Дойдоха и съседи и започнаха да го лекуват със студени компреси. Постояха така някое време и ни утешаваха, че ще остане жив, въпреки че ударът по главата беше извънредно тежък. После всички си отидоха до вечерят, а ние останахме за малко сами. Мама седеше до постелята край главата на баща ми и плачеше; брат ми и сестра ми, опрели глава на стената в двата ъгъла на стаята, също плачеха и хълцаха, а аз стоях край масата по средата на стаята. Бесният пламък на отмъщение заради разрушеното щастие, което очаквах в скоро време, ставаше све по-силен и по-силен. Мислите ми беха разпокъсани и летяха с мълниеносна бързина.

Погледът ми изведнъж се спря на голямата картина в рамка, която представяше родителите ми в деня на венчавката им. От снимката видях как от лицата им лъхаше особено щастие и сияние. Знаех какво са мислели те в момента, когато са се държали един друг за ръка, същото, което щях да мисля и аз в деня на венчавката, като се хвана под ръка с моята любима. Мислели са, че цял живот ще ги придружава само щастие и радост и че вечно ще крачат по чиста пътека, посипана с ухаещи цветя. О, какво им беше донесло бъдещето? Ето, точно под тази картина се намират същите тези младенци. Каква грамадна разлика! А аз? На мене се радвали в деня на раждането ми, също така както на сестра ми и брат ми. Как се радваха само за моята женитба и как си представях аз този щастлив ден!… И изведнаж всичко разбито, всичко унищожено, всичко ни отне този гаден престъпник, това отвратително същество, този Перо. Омразата и отмъщението пламнаха още по-силно в мене и кръвта закипя в жилите ми. Главата ми бръмчеше и цялото ми тяло се стегна конвулсивно, мускулите ми набъбнаха. Почти заслепях. Обхвана ме желание да убия, да унищожа всичко, което съществува, да убия и себе си, и всичко в къщи, и този ужасен Перо, и годеницата си — всичко, всичко — и така да се отърва от ужаса, от скръбта и от някакви си страхотии, да утоля жажцата си за отмъщение.

От тия мисли ме изтръгна първият слаб, глух и приглушен вик на баща ми. Всички се доближиха до постелята му. Мама му смени студения компрес.

Съседите пак започнаха да идват. Някои влязоха в стаята, а някои седяха в кухнята и разговаряха. Отидох и аз там.

„Ето го Перо пред механата, не го е срам!… Има очи и да дойде!“

Цялата ми кръв се разбунтува в жилите и нахлу в главата. Челюстите ми се стегнаха конвулсивно, а юмруците ми се свиха. Пред очите си видях някакво трептене, някакви чудни, неясни картини, ушите ми започнаха страшно да бучат. Втурнах се в другата стая, грабнах пистолета на баща си и излязох в двора, без да кажа на никого дума.

Беше се разведрило, звездите трептяха, а луната сияеше на небето. Свежият въздух ме разведри.

„Какво ли прави тя сега? — помислих си и мислите ми утихнаха. — Дали и тя знае сега за нашето нещастие? Дали и тя би плакала?… Може би господ ще даде баща ми да оздравее!…“

От тези мисли ме сепна плач и ридания. Чух как из къщата се разтичаха. След това се чуха гласове:

— Бърже свещ… Леле, боже мой… свещ… Ох, черна орис… извикайте Стефан!… — Надеждата изчезна. Кръвта пак нахлу в главата ми, жаждата за страшна мъст пламна още по-силно, отколкото досега. Втурнах се като побеснял към механата. Не видях нищо пред себе си.

Влязох в механата и убих Перо. Не зная и не си спомням какво стана по-нататък. Помня само, че стрелях и го убих…

Едва когато бях затворен, започнах да се съвземам. Трудно ми е да ви разкажа как изглеждаше всичко това. Нещо, като когато човек се събуди от страшен сън, но не знае дали е сънувал всичко това, което е било в действителност, или действителността го лъже или сънят може би не беше сън, а действителност.

Защо да ви разказвам по-нататък? Бях осъден на шестнадесет години затвор, а баща ми оздравя. Докато бях в затвора, той, бедният, се пропи от тъга и скръб. Годеницата ми се ожени за друг. Поради пиянството на баща ми имотът ни се опропасти. Баща ми продавал парче по парче, пиел и давал на всички поред, които му казвали, че могат да ме спасят. Всичко опропастил, но аз не го обвинявам, въпреки че направи това само за четирите години, докато аз бях затворен. После, от скръб за мене, и за загубения имот, умря, а аз веднага, още същата година получих амнистия.

— Това ви стига да разберете всичко — завърши разказа си Стефан.

Замълчахме.

— Е, така беше! — пак каза той, дълбоко въздъхна и сълзи заблестяха в очите му.

Аз не можах да проговоря нито дума.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Закон за премахване на страстите

Ние сърбите, слава на милостивия бог, свършихме всичките си работи и сега можем ей така в безделие да се прозяваме до насита, да дремем, да се излежаваме и спим и когато и това ни дотегне, на шега да надзърнем и видим какво става по другите нещастни страни. Казват — опазил ни бог от такава напаст и далеч от нас тая беда! — има страни, където хората постоянно се бият, проливат кръвта си за някакви права, за някакви свободи и лична безопасност. Да му настръхне кожата на човек, като помисли за такива нещастници, които още не са оправили своите домашни работи, докато ние стигнахме дори дотам, да оправяме Китай и Япония. От ден на ден отиваме все подалече от нашата страна и ако продължи така, нашите журналисти ще започнат да изпращат дописки от Марс, Меркурий или в краен случаи от Луната.

И аз съм син на този щастлив народ и ето искам, за да угодя на модата, да ви разкажа за една далечна, много далечна извъневропейска страна и какво е станало в нея отдавна, много отдавна.

Не се знае къде точно е била тази страна, нито как се е казвал народът ѝ, но по всичко изглежда, че не е била в Европа, а народът може да се нарече с каквото и да е име, но не и сърби. С това са съгласни всички по-стари историци, а новите може да твърдят и обратното. Впрочем това не е наша работа и аз я отминавам, въпреки че ще изменя на обичая, според който трябва да говорим за това, което не разбираме, и да вършим онова, което не можем.

Знае се със сигурност, че този народ е бил много покварен и лош, пълен с пороци и лоши страсти и затова ще ви позанимая с него в това разказче.

Разбира се, скъпи читатели, вие няма да повярвате веднага, че някога са съществували такива покварени хора, но знайте, че аз пиша всичко това въз основа на стари записки, с които разполагам.

Ето в точен превод няколко донесения до различните министри:

„Земеделецът Н. Н. от Кар, днес след оран се отби в механата, пи кафе и страстно чете вестника, в който се нападат днешните министри…“

„Учителят Т… от Борк, щом излезе от училище, събира около себе си селяни и ги наговаря да основат певческо дружество. Освен това този учител играе на челик с чираците, а с учениците — на копчета и затова е много вреден и опасен. Чел е на някои селяни книги и им предлагал да ги купуват. Това зло не може да се понася, защото той развращава цялата околност и подмята, че мирните и честни граждани уж искат свобода, а всъщност той непрекъснато говори, че свободата е по-сладка от всичко. Страстно пуши и плюе, когато пуши.“

„Свещеникът Д… от Сор, след богослужение в храма ходи на политическо събрание в близкия град.“

Ето вижте, какъв ли позор няма по света!

Внимавайте по-нататък:

„Съдията С… днес гласува за общински съвет. Този безсрамен съдия получава опозиционен вестник и страстно го чете. Осмелил се да каже в съда, че в нищо не е виновен един селянин, обвинен за обида и противопоставяне на властта, защото е казал пред свидетели, че няма да купува нищо от дюкяна на кмета Габор. Освен това същият този съдия изглежда замислен, а това е явно доказателство, че е пълен с пороци и сигурно готви някакъв крупен заговор срещу днешния режим. Трябва да бъде обвинен за обида на господаря, защото той и без това не може да бъде приятел на династията, щом като си пие кафето при Моро кафеджията, а дядото на Моро е бил близък побратим на Леон, който вдигна бунта в Ямба срещу дворцовия съветник, дядо на днешния владетел!“

Имало и още по-лоши хора в тази нещастна страна. Четете само това донесение:

„Адвокатът от Тула се застъпи за някакъв бедняк, чийто баща бе убит миналата година. Този адвокат страстно пие бира и ходи на лов и което е още по-лошо — основа някакво дружество за подпомагане на бедните в нашата околия. Той е дързък изверг, който казва, че държавните шпиони са най-лошите хора!“

„Учителят Т… днес е тичал из града различни невъзпитани дечурлига и е откраднал круши от продавачите, а вчера с прашка е мерил гълъби и счупил прозореца на една държавна сграда. Това би могло да му се прости, обаче той ходи на политически събрания, гласува по време на изборите, разговаря с гражданите, чете вестници, говори за държавния заем и прави какви ли не скандали, които вредят на възпитанието!“

„Селяните от Вар започнаха да правят ново училище и както изглежда, ще заразят околността с този порок. Трябва колкото може по-рано да се попречи на това отвратително движение, вредно за държавата!“

„Занаятчиите от Вар основаха читалня и се събират всяка вечер в същата. Тази страст е пуснала дълбоки корени, особено сред младите. По-възрастните възнамеряват освен читалня да основат и занаятчийски пенсионен фонд. Това не бива да се търпи в нашия край, защото предизвиква съблазън във всички честни хора, които не ругаят министрите!… Един занаятчия иска дори разпределение на труда!… Отвратителни страсти!“

„Селяните от Падо търсят общинско самоуправление!“

„Гражданите на Троя искат свобода на изборите!“

„Много тукашни чиновници съвестно изпълняват работата си, а освен това един свири на флейта и познава нотите!“

„Писарят Мирон страстно играе на забавите и яде солени семки с бира. Трябва да се изгони, за да се излекува от тези страсти!“

„Учителката Хела купува всяка сутрин цветя и така съблазнява цялата околност. Не може да се покася, защото ще ни поквари младежта.“

Кой ли би могъл да изброи всичките омразни страсти на този нещастен народ? Достатъчно е да се каже, че е имало десет добри и честни хора в цялата страна, а всичко останало — и мъжко и женско, и старо и младо — покварено, както казват, до мозъка на костите.

Какво мислите, как са се чувствували тези десетина добри и честни хора в тази покварена страна?… Тежко, много тежко.

И най-вече поради това, че трябвало да гледат гибелта на своята родна земя, която тъй жарко обичали. От грижа не спели ни ден, ни нощ: как да поправят своите грешни съграждани, как да спасят своята земя от гибел?

Изпълнени с родолюбив плам, достойнство и благородство, те били готови да понесат всички жертви за щастието на своята родина. И един ден стегнали юнашко сърце, преклонили глава пред волята на горчивата съдба, която им отредила това тежко бреме, и станали министри, като поели върху себе си благородната задача да очистят земята от греховете и страстите.

Учени хора са били, но все пак не било лесно да се изпълни това трудно мероприятие.

Най-после едного от тях, който беше най-глупав (у тоя народ това значи най-остроумен), осенила мисълта да се свика Народното събрание, но в него да решават чужденци. Всички приели тази прекрасна идея и наели на държавни разноски двеста души чужденци и още толкова хванали от ония, които случайно били по това време в тази страна по търговия. Чужденците се противели, но срещу ръжен не се рита!

Така се събрали четиристотин чужденци народни представители да решават различни неща за щастието на страната и да станат изразители на народните въжделения.

След като оправили по този начин работите и намерили достатъчно хора, които нарекли народни представители, веднага обявили и изборите за народни представители. Недейте се учудва на това, защото в тази страна владеел такъв обичай.

Започнали заседанията на Народното събрание. Решавало се, говорело се, дискутирало се… Не е лесно да се свършат такива важни работи. Всичкото било лесно и вървяло бързо, но щом стигнели до страстите, натъквали се на трудности. И така, докато не се намерил някой и предложил да се вземе решение, с което да се премахнат всички страсти в страната.

— Да живее ораторът, да живее! — гръмнали в заседателната зала радостни възгласи от всички гърла.

Всички възторжено приели предложението и решили:

„Народното представителство, като намира, че страстите пречат на напредъка на народа, се вижда принудено да внесе в новия закон и точка, която гласи:

„От днес страстите се спират и се премахват като вредни за народа и страната.“

Не изминало и пет минути от подписването на закона за премахването на страстите, за който знаели само представителите, а да видите какво се случило всред народа, във всички краища без изключение!

Достатъчно е да ви посоча само в превод едно място от записките на един гражданин.

Ето дума по дума тази част от записките:

„…Пушех страстно. Щом се събуждах, веднага се хващах за цигарата. Събуждам се един ден, вземем кутията с тютюна и по обичай свивам цигара. Беше ми някак неприятно (тогава тъкмо онзи представител е внасял своето предложение) и изведнаж почувствувах как ръката ми затрепера и цигарата падна. Погледнах я и плюх с отвращение… „Вече няма да пуша“ — казах си и тютюнът ми се видя така гаден, че не можах да го погледна. Учудих се какво стана изведнаж и излязох на двора, а там какво да видя! Пред вратата моят съсед, закоравял пияница, който не можеше нито час без вино, стои човекът трезвен, гледа надолу и се чеше по главата.

— Ето, донесох виното — каза му прислужникът и както обикновено му подаде шишето.

Моят съсед хвана шишето, треси а го в земята и то се пръсна на сто парчета.

— Ах, че отвратително нещо! — извика той с погнуса, гледайки разлятото вино.

След това помълча доста време и поиска сладко и вода.

Донесоха му, той се почерпи и замина на работа.

Жена му заплака от радост, като видя как мъжът ѝ се е оправил ненадейно.

Един друг, пак мой съсед, който страстно четеше вестници, седеше на отворения прозорец, но и той изглеждаше нещо преобразен и чуден.

— Получихте ли вестника? — попитах го аз.

— Не мога да погледна вече вестник, така отвратителен ми изглежда! Тъкмо мислех да взема да чета археология или гръцка граматика!… — отговори той, а аз отминах и излязох на улицата.

Целият град бе преобразен. Един страстен политик бе тръгнал за политическо събрание. Вървеше си човекът по улицата и изведнаж се обърна и затича обратно, като че ли някой го гони.

Учудих се какво му стана и го попитах защо така внезапно се върна.

— Тръгнах на събрание и изведнаж ми дойде на ум, че е по-добре да си отида в къщи, да поръчам някаква книга за селското стопанство и домашната индустрия, да чета и се усъвършенствувам в работата. Какво ще правя на събрание? — каза той и изтича в къщи да изучава земеделие.

Чудех се и се маех, какво стана изведнаж. Върнах се в къщи и започнах да прелиствам психологията. Исках да прочета мястото за страстите. Натъкнах се на страницата, на която пищеше „Страсти“. Само заглавието останало, а всичко друго избледняло, като че ли никога нищо не е било писано!…

— О, какво е пък това сега, за бога?

В целия град никъде не можеш да намериш лош и пристрастен към някой порок човек, дори и животните станаха по-умни!

Едва на другия ден прочетохме във вестниците постановлението на Народното събрание, че всички страсти се премахват.

— Аха, това било, значи? — извикаха всички. — Ние се чудехме какво става с нас, а то, виждаш ли, Народното събрание премахнало страстите!“

Тези записки са достатъчни да обяснят онова, което е станало всред народа, когато Народното събрание е приело закона за премахване на страстите.

После всички разбрали и учудването спряло, а преподавателите в училищата преподавали на своите ученици за страстите следното:

„Някога в човешките души имало и страсти и те били един от най-уплетените и най-трудни раздели на психологията. Но с решение на Народното събрание страстите били премахнати, така че тази част от психологията вече не съществува, както и страстите в човешката душа. Страстите са премахнати на еди-коя си дата, еди-коя си година.“

— Слава богу, че не трябва да ги учим! — шепнат учениците, доволни от решението на Народното събрание, защото за следващия час трябва да научат само:

„На еди-коя си дата, еди-коя си година, с решение на Народното събрание се премахнаха всички страсти, така че сега вече не се срещат по хората!“

Щом кажат това без грешка и получават отлична оценка.

И така, този народ внезапно се спасил от страстите, поправил се и от този народ според някои предания произлезли ангелите!…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)