Tag Archive | събитие

Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.

Страдия (7/12)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

  1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
  2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
  3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)