Некои луѓе велат: „Многу таленти се губат во паланките и остануваат неоткриени!“ Всушност, секој нека зборува што сака, само ако не ја зафаќа власта; но мене ми се чини дека немаат право. Да не почнам веднаш со уметниците што ги пронајдов јас; треба да знаете, драги читатели, дека токму во паланката се води сметка за сè и се цени секаков талент повеќе отколку во престолнината.

Сите ние овде знаеме дека книговодителот Љубо умее да направи мезе од моркови со зејтин и оцет и, верувајте ми, дека необично го цениме и почитуваме тоа, па дури и редовно му даваме можности својот талент да го усоврши! Што мислите пак за Василко „ќебапчијата“? Мислете си вие што сакате, но ние него и неговиот талент го цениме повеќе отколку белграѓани талентот на некојси свој поет!

Јас пред некој ден долго размислував дури и за тоа: зошто не прелетува во мојот двор шарениот петел на чевларот Лазо? Си ја удирав главата можеби повеќе од каковгоде историчар додека да објасни некој настан; и најпосле дознав од момокот дека петелот е заклан кога на Лазо му дошла на гости тетка Цака. Мене тоа момокот ми го раскажува, а мојата комшика стои на прозорецот, се јавува, па веднаш додава: „Штета за таков петел; јас токму вчера зборував со Мито. Навикнавме, знаете, на него — нели и вам ви е необично?!“

Многу разговаравме за тоа; а ете, тоа е само еден обичен петел и ништо повеќе.

Јавното мнение со будно око го следи секое движење од секого. И дури и најситна рабога се подвргнува на остра критика.

— Во Белград некој новинар може да напише најдобар напис, па за тоа никој ни збор може да не каже; ќе направи, да речеме; некој државник грешка од која страда целиот народ, па и покрај тоа, никој не му вели ни потаму стапи, и уште му ја симнуваат капата.

А во паланката: седнуваат тројца да играат санс, и веќе другите маси во кафеаната се празни, зашто се собираат сите околу играчите. Секој веднаш си ја зема својата столица во едната рака, а пијалакот што почнал да го пие во другата рака, па им приоѓа на оние што играат. Ако нема доволно место за седење, ревносните „кибицери“ стојат наоколу и со будно око следат секое движење, и го проследуваат играњето со најбурна дебата, која често е многу поостра отколку кога во Народното собрание се решаваат најважните прашања!

Писарот Мишо еднаш ја фрли десетката „треф“, а ја чуваше дамата „ерц“ и ја загуби четвртата партија од аптекарот Перо, кој го „покани да се пресметаат“. Го „насамари“ човекот, и јавното мислење толку грозно го прекори и му отсече така што човекот, жими бога, цел ден не влезе в кафеана, се засрами од својата грешка. Ете, како луѓето се грижат за сè, и ја следат работата на секого, па дали и јас би смеел тогаш да ја пропуштам оваа ретка и значајна појава во нашава паланка.

Кафеаната кај „Орачот“ е најобична кафеана во нашето место, каде што обично отседнуваат селаните штом ќе дојдат в град. Има дрвени маси, без чаршафи, големи несмасни столици околу нив; во средината на меаната голема тенекиена печка, околу која зиме седат селаните, се греат, потплукнуваат и пијат ракија; насекаде по ѕидовите испозакачени некакви објави и општински наредби; подот е од тули, прозорци со мувосерки. По простор таа е доста голема и полна е само во сабота, кога е пазарен ден, а инаку по три-четворица преку ден седат со „чоканчето со комова“, и се проѕеваат ревносно, а понекои на пладне јадат зелка или јанија и мласкаат со устата така што се разнесува по целата меана. По ништо, се разбира, не би била важна оваа меана, да не забележев на вратата што е влево од шанкот напишано, малку накриво и со лош ракопис: „Занаетчиска читална“. Под тоа стои: „Кој не е член забрането му е да влегува без дозвола“, а под тоа уште со друг ракопис: „Јанча Ѓ. од Златокоп остана од саботата 5 гроша и 30 пари“.

Внатре, во читалната, не е подобро наместено отколку во меаната. На средината има голема маса и околу неа неколку столици; на ѕидот е закачена дрвена полица и на неа неколку книги и весници, на кои одамна паднала прашина; до книгите, на еден крај од полицата стојат два шпила карти и таблица за бележење.

Читалната има околу дваесет членови, претежно само занаетчии. Претседател на читалната е некој бербер Стево, а благајник и еден вид библиотекар е Лазо чевларот. Во работен ден слабо доаѓаат, а во празник речиси редовно.

Денес е празник и ете ги сите на куп. Студен февруарски ден, па масата ја доближија до печката. Крај масата седат Јово молерот и Васо кумбеџијата и играат „џандар“. Претседателот Стево седна крај печката па го расчепка жарот да пече месо за појадок. Лазо де чита весници, де гледа како овие двајца играат карти.

— Калино џубе зелено! — си потпевнува Јово, и се мисли што да фрли.

— Калино џубе… — почна и Васо да си пее, па туку наеднаш прекина со зборовите, — Не може седумка со осумка!

Месото во печката црцори и почна да мириса. Стево го преврти, си ги излижа прстите и рече: „Ох, ама мераклиски се испече!“

— Ух, што е џандари, верата нивна! — зборува Јово н фрла карта.

— Што ми потекоа лиги од месово — рече Васо, па погледна во Стево.

— Гледаш, свињите поскапеле — рече Лазо, прекинувајќи го читањето.

— Дај, меанџија, малку леб — побара претседателот.

— Калино џубе зелено — пак пееше Јован играјќи карти.

Така отприлика ги поминуваа деновите во читалната, мирно и тивко, и кој уште се надеваше дека тоа друштво ќе основа театар, но веројатно самото провидение така сакало.

—

Дојде во нашето место некое патувачко театарско друштво и објави дека ќе дава само три претстави. Влезната цена беше мошне ниска, та едно поради тоа, а второ, господ сам да знае зошто, но на претставата имаше полно свет.

Тука беа и нашите Лазо и Стево, и многумина од читалната, и веднаш, по првата претстава Стево и Лазо водеа ваков разговор:

— Паднаа синоќа околу пет-шест банки! — рече Лазо замислен, и изгледаше како нешто да пресметува самиот за себе.

Стево исто така нешто си мислеше, вртеше со главата, сметаше на прсти, па по долго молчење рече:

— Гледаш како си поминуваат тие!

Пак настана долго молчење, кое го прекина Лазо со подмолна воздишка, а потоа додаде:

— Така ти е тоа: го проскитуваат белиот свет, па печалат; а јас се мачам и работам, па ништо!

— Сосема за бадијала дигнаа толку пари! — прифати и Стево злобно.

Тој нивни разговор и ќе поминеше, како и толку безначајни разговори во светот, да не се случеше нешто друго неколку дена потоа.

Еднаш, пред вечера, дојдоа Стево и Лазо кај „Орачот“ на ракија. Кога таму, на една маса се туркаа неколку калфи, а меѓу нив еден од оние артисти што ја даваа претставата.

Артистот е млад човек од дваесет и неколку години, висок и бојлија, а и со многу пријатно лице. Ја зафрлил паларијата на темето, големата, црна, кадрава коса му паднала на челото, мавта живо со рацете и зборува вжештено декламаторски. Се завртува кои сите по ред, и на секого му гледа право в очи. Сите на масата молчат, го слушаат со отворена уста, и гледаат во него без да трепнат, та го голтаат секој негов збор. Во главата на секого се развиваат чудни планови, и секој според своето мислење му поставува по некое прашање, очекувајќи одговор со уште поголемо внимание.

— Колку може да се заработи? — праша еден.

— Се живее славно, ете колку; но ние не се стремиме за богатство, — го издекламира артистот одговорот.

— Но кога би штедел човек? — праша еден чешларски калфа.

Кога сакаше да му одговори, и наполно да заземе прописна поза, го запраша сапунџискиот калфа:

— Ве кара ли понекогаш старешината?

— Јас да трпам прекори — викна громко артистот, покажувајќи со прстот на себеси.

Настана молчење, а тој гледа во секого по ред; стапа од стол, па уште поважен повтори: — Јас да трпам прекори?… а потоа се одби малку назад, мавна неколку пати со главата и иронично додаде: Ха, ха, ха, артист смее ли да трпи прекори?! Штогоде!

Потоа се насмеа така како мога човек би му се насмеал на дете што не го знае тоа што го изговара.

Додека сиот овој разговор се водеше, Стево и Лазо стоеја крај печката и внимателно слушаат.

Сите молчеа.

— Но постариот мора да има чест! — се замеша Стево.

— Јас моите чираци ги карам, па ако не слушаат, ќе ги истерам! — речиси во истиот миг рече и Лазо.

— Јас за правда и ќе гинам ако треба, и не трпам никого! — отсече артистот налутено, па, малку откако помолче, додаде тивко; развлечувајќи го секој збор во реченицата:

— Мојата држава е на штиците; со ова вештина јас можам да го поминам целиот свет, и да живеам подобро отколку секој газда одовде. Јас ја напуштив дружината поради неправда, зашто управителот сакаше да ми натрапи некаков си комичен јунак, а јас сум трагичар.

Лазо потврди неколку пати со мавтањето на главата, правејќи се дека го разбра многу добро сето тоа, овој што велеше, викајќи:

— Да, да, да, се разбира, се разбира — а всушност го мачеа зборовите комичар и трагичар.

— Не сакам јас тој да ми натрапне комична улога! — пак артистот рече со посилен и со важен глас.

— Се разбира, се разбира, тоа е безобразие, тоа баш не е убаво — прифати Лазо и си мисли во себе: „што ли сакал да му натрапне?“ — замислувајќи си ги зборовите „комична улога“ како нешто многу гадно.

— Па, се разбира, — процеди низ заби Стево претседателот повеќе не размислувајќи, а по кратко молчење додаде поживо:

— Колку, велиш, може да падне од претстава?

— Па, ова, почна артистот, може, може, како да ви кажам… — ова го изговори мижејќи на едното око, малку ја затури главата наназад, а со стапалото од десната нога тупка по подот.

Во главите на младите калфи се развиваат чудни планови. Секој збор од младиот артист пред нивните очи развива нови светови, со полно дражесност, а нивната досегашна работа, сè повеќе и повеќе им изгледа одвратна. Особено е жива фантазијата кај Миливое и кај Симо, кои се без работа. Миливое го знае чевларскиот занает, а Симо шивачкиот.

Миливое се запали и си порачува ракија по ракија, испивајќи ја на екс; а Симо изгледа нешто зловолен, и сè некако се врти на столицата, како одвај да чека да остане со артистот на само. Потпивнува тој по малку ракија и си потплукнува без прекин.

— Може да се заработи многу, но треба праведно да се дели! — ја изговори артистот својата почетна реченица.

Лазо и Стево нешто се замислија, но од лицето им се чита како и самите да не веруваат во тоа што го мислат.

— А има ли убави артистки? — праша Миливое запален, му намигна иа Симо, а чешларскиот калфа го удри по рамото и извика:

— Леле, Томо, што велиш!? — потоа прсна во смеа, стана од столицата и порача ракија.

—  Да е како што беше царица Милица! — му рече Спиро меанџијата.

— Море, подобра е Вукосава! — додаде Тома, и се зацрви.

— Кисело е грозјето, деца! — вели Стево и се протегнува.

— Затоа се образованите дами! — рече артистот со својот бас, од некоја височина.

— Се разбира, се разбира, да, да, се разбира! — одобрува Лазо, се клања и кимна со главата…

Така се водеше разговорот уште некое време. Сите си разотидоа, останаа само артистот, Миливое и Симо.

Разговараа живо и пламено и по полноќ и Миливое од воодушевување така се напи, што Симо одвај го однесе дома.

По улицата мрачно, ладниот ветер дува и нафрла ситен снег во очите. Миливое се влечка и штука, го придржува да не падне.

— Да се вратиме кај „Круна“! — викна Миливое а овој не му дозволува.

— Да видиш Вуче, како Милош толчи! — викна Миливое и го турна Симо од себеси.

— Ајде, море, да спиеме, не малтретирај се во ноќва — викна Симо.

— На-а-а-зад, Вуче, или ќе те заколам! — викна Миливое, и ја дига десната рака во одбрана, како кога држи сабја, левата нога ја испружи назад, а со десната зачекори напред, свиткувајќи ја во коленото.

—

Од таа ноќ не поминаа ниту три-четири дена, кога некој си Јово Ивиќ, стажант го истераа од служба. Кој знае зошто! Некои велат дека нашиот пратеник сакал да си го намести својот внук од сестра, некојси истеран ученик од VII клас гимназија, па да се отвори место, така беше истеран кутриот Ивиќ.

Сега Ивиќ почна најчесто да се гледа со артистот, со одметникот од својата дружина, која пред неколку дена отпатува од нашето место.

Ивиќ има околу 30 години. Носи долга коса и капата му е фрлена наназад. Раскажуваа дека тој уште пред неколку години бил статист во некојси патувачки театар, а завршил шест класа гимназија. Си водел љубов и со некоја артистка, па татко му го присилил да ја напушти таа работа, и го однесол дома. Татко му е прилично имашлив, а тогаш беа негови луѓе во владата, па тој со помош на пријатели му издејствува на Јово да биде стажант, на кое место и беше сè до пред 3-4 дена.

Сега на сите им изгледаше како кај него да се појави старата љубов кон театарската уметност.

И артистот (навистина, заборавив да кажам дека се вика Гаврило Михајловиќ) и Јово одеа во читалната, и таму многу често водеа долги разговори со Стево, Лазо и со другите членови. Во кафеаната пак секогаш приквечер се состануваа со калфите, а посебно со Симо и Миливое.

Од тој нивни разговор изникнаа еден ден објавите по нашето место со ваква содржина:

Членовите на Л…чка читална решија со нивна грижа да се формира градски театар под управителството на г. Ј. Ивиќ, бивш овдешен писар, а под постојана режија на добро познатиот извежбан артист Гаврило Михајловиќ, а во соработка со членовите на читалната; а приходот од театарот ќе ѝ се стави на ракување на управата на споменатата читална, за набавка на весници и книги, а особено за смешни претстави за нашата публика, како и патриотски пиеси.

Ова му го јавуваме на почитуваното граѓанство и молиме обилно да нè потпомогне, за да може оваа благородна установа да се одржи, на гордост на нашево место.

Првата претстава ќе се дава кај „Орачот“, за која граѓанството ќе добие сега автографисани плакати со имињата на лицата, а подоцна ќе се печатат во овдешната печатница.

Театарот ќе се вика „Граѓански театар Југ-Богдан“.

Од Управата.

Под тоа е додадено:

„Бидејќи недостасуваат артисти, кој сака нека се обрне до управата заради проба и прием со добра награда, а преку ден може да си ги работи и своите раобти.

Горната Управа.“

Така настана театарот. Кафеаната кај „Орачот“ стапа славна и прочуена, а улицат во кој е таа, стана пожива од обично. Секој од љубопитство ќе помине тука, и така ќе ѕирне во меаната да види што се прави таму, всушност во меаната е како и обично; а во првото време подготовките се вршат во читалната. Управителот прави од хартија капи, Јово молерот ги засукал ракавите во едно ќоше, па молерисува шума на некакви штици, обложени со хартија; шивачот Проко во другиот крај шие одежда за свети Сава од некои стари постави; Миливое дограмаџијата прави сабји и мечови од чамово сурово дрво; артистот толчи некоја смеса, па прави бенгалски оган. Едни трчаат низ градот, па бараат стари облеки – пиштоли, црногорски капи, турски сабји. Кога да видите, само се работи, и тоа сè со брзање.

Полно има деца на прозорците и љубопитни граѓани внатре во читалната: едни одат, друти доаѓаат. Секој кога ќе појде, ќе ги спушти рамењата, ќе се насмее, па ќе рече: „Е, ајде, ајде, ќе видиме!“

Тука се работи не само дење туку и ноќе, особено, по долгите преговори, кога друштвото издејствува кај Коста бакалот да добие петролеум на вересија.

— Гаден трговец! — се лути артастот — како божем театарот ќе пропадне поради неговото едно кило газија! — а потоа почна да го кара меанџијата што му бара однапред пари за храна.

— Свињи едни, и за нив треба да се работи! — викна и тресна со ногата на подот со таква жестина како што само му прилега на оној што игра „трагични јунаци“.

Вака-така га совладаа сите пречки и започнаа со пробите.

Една од најголемите тешкотии им е таа кој ќе ја игра Пела во Стеријината Зла жена, зашто не се јави ниту една женска. Секој се чувствува машко, па не сака да игра жена. За малку што не дојде и до тепачки, но благодарение на бога, артистот ги надвика сите, и се закани дека тој ќе ја батали работата ако не го слушаат, и така таа улога му се даде на Јово молерот, зашто пронајдоа дека тој личи на Пела.

— Пело, седни до мене! — го чепна Миливое, кога тој, по поделбата на улогите, лут како оган, го довршува бојадисувањето на некои прозорци.

— Марш, песу! Не лај! — отсече овој остро и замавна со четката.

Сите се напнаа од смеа, а никој не смее да се насмее, зашто се плаши од кавга. Некој ја дофаќа вратата, па викнува:

— Пело, не лути се!

Пцуе Јово сè што ќе му дојде иа ум; а со четката го гаѓа чешларот, и скокнува за да искине во лутината сè што направил.

Пак нова врева и караница. Одвај се разбраа дека тоа е шега и дека не треба да се лути, по долги објаснувања од страна на артистот.

— Секоја улога мора да се игра со љубов — декламира артистот, завршувајќи ги своите поуки за уметноста!

(Нареден дел)

(предишна страница)

Изработиха устав, одобриха го и даже го завериха в полицията.

Съветът определи хонорари на драматичните писатели, артистите и другите сътрудници.

Сега вече нямаше шега. Нещата станаха сериозни. Това се разгласи чрез вестниците, да знае цяла Сърбия.

Наеха горния етаж на един стар турски конак. Срутиха две стени, направиха сцена, завеса — всичко, както в Белград.

Един ден хората, като минаваха край турския конак, видяха как артистите с търнокопи рушеха стените. Цялата къща се тресеше. Мнозина свиваха рамене, усмихваха се и отминаваха.

— Докъде ще стигнем с толкова разходи? — попита учителя Воя един търговец.

— Добре каза той, въодушевен от голямото си мероприятие, с което щеше да възпитава всички граждани и да се прослави; — имаме еди-колко си жители в града, нали?

— Така е — отговори търговецът Перо и го гледаше недоверчиво.

— Добре, нека идва редовно една трета от тях. Това прави еди-колко си, по… по… сметни по половин динар на човек, това са най-малко двеста динара. Като се вземат и децата, ученици, войници, тогава тази сума става по-сигурна. През месеца четири представления, това са 800 динара… — доказваше учителят и след като замълча малко, добави уверено: — Може да се разчита на около 1000 динара месечно.

— А кой ще плаща разходите, докато започнем? — попита търговецът.

— Ами има всичко горе-долу… знаеш, най-много струва онази стена, докато се събори. Ние сме задължени, след като театърът преустанови работата си, да я издигнем пак и да предадем къщата в пълна изправност.

— Но кой ще плати всичко това?! — питаше Перо боязливо.

— С всички предварителни разходи това струва горе-долу около 500 динара… Е, сега ще приемаме и членове учредители и добродетели.

— Нищо няма да излезе от тази работа — рече търговецът и клатеше глава.

Учителят млъкна смятайки нещо в бележника си.

— Да вървя да си гледам дюкяна — рече търговецът, стана и си отиде.

На следващото заседание на съвета нямаше нито един търговец. Оправдаваха се, че имат работа. Но кой знае защо, тъкмо сега не дойдоха.

Учителят, запъхтян, работеше ли, работеше. Издаваше нареждания, държеше някакви лекции на артистите за драматичното изкуство, приемаше молби, жалби, резолираше ги, одобряваше разходите (по-правилно разрешаваше да се вземе ли на вересия едно, или друго).

Работеше човекът неуморно, с твърдата вяра, че ще преуспее. Четеше на артистите (т. е. на калфите) лекции и им ги диктуваше така, че всяка вечер те ги пишеха, след като затваряха дюкяните. Стремеше се да развие любов към това изкуство в младите хора. Набавяше книги за своя сметка, дори състави и една драма, която, както той казваше, е написана на прост стил и е достъпна за по-широк кръг. Поправяше стихове в драмите на Якшич[1], защото артистите се оплакваха, че неучител могат да ги научат и че трябва да разбират какво учат.

— Само труд и постоянство и ще постигнем всичко! — казваше учителят.

— Да, защото и аз преуспях само с труд! — издекламира артистът, облегнал се на стола като ага.

— Господин Гаврило! — процеди учителят през зъби.

— Заповядайте, господин управител! — каза артистът, скочи от стола и се поклони дълбоко.

— Ще трябва вие да им обясните какво е трагедия. Стигнахме дотам, но аз имам работа в училището. Ето, виждате колко работя, просто нямам време да обядвам и да се наспя като човек!

— Както заповядате, господин управител?! — каза артистът басово и се усмихна.

— Прочее вие ще можете!

— Знаете, че това е моят занаят! — отговори артистът гордо, гледайки останалите, и само що не запита: „Какво бихте дали да сте такива артисти?“

Те го гледаха наистина със страхопочитание.

— Има една молба, господине — каза Стево.

Учителят влезе в канцеларията.

А да видите само как бе подредена сега канцеларията! Той бе донесъл от къщи хубави пердета (за които цели три дена се разправя с жена си), канцеларско орехово бюро, креслото си и едно канапе. Набави и една маса за писаря. Това място зае артистът, понеже имаше красив почерк. На бюрото стоеше хубава голяма лампа, два сребърни свещника, единият от едната страна, другият от другата, и прибори за писане. Всичко това беше донесено от къщи, и то едно по едно, защото иначе, ако беше прибрал всичко наведнаж, жена му щеше да падне в несвяст. Трябва да кажа между другото, че сега се готвеше и замисляше как да каже на жена си издалеко, че му трябва и едно шкафче за книжа. Но това са вече второстепенни неща.

Той седна зад бюрото сериозно и взе намръщен молбата.

Молбата гласеше:

„Дълго съм играла по много места наивни роли, но поради слабост в очите напуснах и бях готвачка в най-първите къщи, а сега понаедрях и трябва да започна да играя трагични роли. Затова моля Ви покорно, господин управителю, да бъда изпробвана и приета. Оставам покорна

София Маничева“

Учителят прочете молбата, помълча малко, потри си челото и позвъни.

Влезе Лазо обущарят.

— Нека господин Гаврило види тази жена и ако струва нещо, да напише заповед за приемането и́, а аз ще я подпиша — нареди учителят и излезе.

В коридора стоеше София и Миливой дърводелецът и́ пришепна:

— Това е управителят!

Тя се поклони покорно, а управителят мина гордо, като се наслаждаваше на своето положение.

Вечерта той прочете урок на артистката да държи добро поведение, а на артистите съобщи, че тя е приета, и издаде строго нареждане никой да не смее да я докосне.

След цели двадесет дни неуморен труд започна подготовката за репетициите и приготовление за представлението — пак „Косовски бой“, защото „артистите“ знаеха него най-добре.

Сега учителят нямаше почивка ни денем, ни нощем.

От зори беше в театъра, ако минете нощем в единадесет часа, ще го заварите пак там.

Едного учеше как да се покланя, другиго — как да седи, трети — как да плаче, четвърти — как да се смее.

— Недей само да викаш ха-ха-ха, като че ли четеш, а се засмей, както си се смееш! — обясняваше той на Симо.

— Така писува у ролята ми!

— Тъй се смей! — каза учителят и се изсмя така, че всичко се разтресе.

— Хайде вие, господин Гаврило!

Артистът се смееше до пукване.

Прихна да се смее и Лазо обущарят, прихнаха и останалите и всичко се тресеше, а Симо се стиснал и пак през зъби: „Ха- ха-ха!“

— Глупости! — викаше учителят сърдито.

Гребенарският Калфа трябваше да играе Мурад.

Учителят му обясняваше, че трябва да си представи, че е истински цар и така да се държи — царски.

Нагласи го да седне на едно постлано черже.

— Отляво излиза гавазът — покланя се, целува чехъла на султана и предава писмото! — нареждаше учителят.

В това време се показа слугинята на учителя.

— Господине, госпожата каза да побързате, вечерята изстина.

Учителят махна с ръка и и́ даде знак да си отива.

Миливой играеше гаваза. Вървеше прав, удряше крак така, че всичко се тресеше; беше с шарени дрехи и крива турска сабя.

Щом го видя, гребенарският калфа скочи чинно и го причака така, както посрещаше клиентите си в дюкяна.

— Ама разбери, че ти си цар и всички са по-долу от тебе!

— Слушай какво ти казва господинът! Ти си, разбира се, като цар! — обясняваше Лазо обущарят, кимаше с глава и гледаше покорно учителя, а на ум си мислеше как да го привлече да си прави обувки при него.

— От гребенар цар не става! — каза Стево тромаво, прозина се с всичка сила, почеса се, нахлупи по-добре калпака на главата си и излезе. Отиде си човекът да спи, защото единадесет минаваше вече.

Това никак не влизаше в главата на гребенаря.

— Ух, идва му на човек да закрещи! — викаше Миливой.

Взеха за Мурад Васо тенекеджията.

Тичаха вече из целия град, агитираха на всички страни, захвана се и самият учител. Тази вечер беше първото представление.

Артистът, като най-опитен, седеще на касата, а когато отиде да се облече като Милош Обилич, замени го друг.

Събра се доста народ. Дойдоха чиновници с госпожите си. Вино вече не се раздаваше, и веднага си личеше, че цялата работа е попаднала в ръцете на човек, който разбира какво е театър.

Завесата се вдигна и представлението започна.

Артистите играеха горе-долу, както и на репетициите, а артистката, в ролята на царица Милица, се беше възгордяла така, че не можеше да я доближиш. Говореше, като процеждаше думите през зъби. С вдигната, глава, примигваше, кривеше си устата и се държеше така с войводите, както нощем скрито от господарката си се държи с милия си пред вратата.

Тенекеджията, дявол да го вземе, задряма в ролята на Мурад. Полека-лека обори глава и всички видяха как заспа. Артистът играеше Милош и когато се провикна по-силно, съненият султан скочи от чержето, едва разбра къде е и пак седна.

Публиката се смееше и почти не се чуваше какво се говори.

Учителят се късаше от яд. Не му беше леко: на всички беше разказвал как хубаво е подготвил артистите.

Мурад не беше вечерял, тъй че освен дрямката го мъчеше и глад.

В антракта той попита учителя кога ще свърши неговата роля и се клатеше, държейки се едва на краката си. А как би издържал — не беше мигнал две нощи и два дена. Денем правеше ламаринени печки, а нощем си учеше ролята, бедният, и ходеше на репетиции.

— Когато Милош те убие, отивай си в къщи веднага! — каза му учителят.

— Кога ще ме утрепе?

— Сега в следващото действие, само недей да дремеш.

Завесата се вдигна отново. Всички играеха, говореха след суфльора. И артистите, и публиката повтаряха след него като след поп, който изповядва деца за причастие и говори гласно, а те след него повтарят дума след дума.

Мурад се прозяваше звучно и се чешеше по главата, а очите му сами се затваряха.

Той пак задряма и в миг започна да хърка. Заспа като заклан, но все пак седеше, само че с наведена глава.

Изведнаж в стаята наляво от сцената се вдигна врява.

— Влиза Милош! — извика суфльорът почти гласно, както обикновено се говори.

— Къде е, къде е отишъл? Вижте долу в двора! —Настъпи оживление, така че и публиката разбра.

Представлението спря, чакаха Милош, за да убие Мурад, а Милош го нямаше.

Шумът ставаше все по-голям и по-голям. Всички артисти напуснаха сцената и хукнаха нанякъде.

Псуваха, ругаеха, викаха, но Милош го нямаше.

— Избягал, избягал! — викаха из двора.

— И парите ги няма! — извика Стево и едва тогава настъпи истинска олелия.

Публиката чакаше и слушаше какво става. Някои се притекоха на помощ, а други стояха и се смееха. На мнозина потекоха сълзи от смях.

На сцената беше само Мурад. Сложил глава на колене, хърка ли, хърка!

— Утрепете ме най-после или ще си отивам! — викна той сърдито, когато врявата го събуди, скочи и сънен, започна да се оглежда изплашено наоколо. Струваше му се; че отново е оживял.

Сред публиката избухна още по-голям смях.

— Е, това вече струва милиони! — викаха мнозина, доволни от тази комедия.

Учителят се втурна вътре блед и запъхтян.

— Какво стана? — попита го един полицай, който се готвеше сам да излезе и види кого търсят и гонят.

— Представете си само — Милош Обилич избягал и обрал всички пари! — запъхтян, едва изговори учителят.

— Нима Обилич изневери?! — викаха някои и се смееха.

— Какво става с Вук?! — питаха други.

Полицията излезе бързо да организира потеря, а останалите гости, едва стъпвайки от смях, започнаха да се разотиват.

Това представление костваше на учителя една по-голяма полица, с която издължи театралните дългове.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

(предишна страница)

В кафене „Орач“ всичко беше готово. Край вратата на читалището, през която артистите щяха да влизат и излизат пред публиката, беше направена сцена от дъски.

Пред вратата на кафенето стоеше господин Ивич и като управител причакваше гостите.

— Хаирлия да е, Йово! — казваше му една стринка, като влизаше вътре със сериозен вид.

— Благодаря! — отговори басово той, още по-сериозен.

— Започнахме, а? — казваше господин Спиро и се поздрави с управителя.

— Тичай за още една пейка — викаше артистът на гребенаря.

— С божия помощ! — отговори Ивич на Спиро, обърна се към кафенето и нареди да отидат при Стево бръснаря за пейка.

Както виждате, тук няма шега. Дойде вече и публиката.

И управителят сам влезе вътре, понеже не се надяваше повече на посетители. Чакаха само да започне представлението. През това време едно дете разнасяше вино в шише и по нареждане на управителя черпеше публиката.

— Хайде, покани господин Спиро!

— Благодаря, наздраве! — отговори Спиро, след като изпи чашата.

— Дай на чичо Гавро една!

— Ама недей, нещо не ми се пие; дойдох така само от любов!

— Благодаря ти, но хайде изпий една, виното е хубаво.

— Е, хайде, навеки и късметлия да е! Да даде бог да стигнете високо! — благославяше Гавро.

— Дай боже! — отговаряше смирено Ивич, щастлив.

— Хайде, почвайте, Васо — извика един чичо на тенекеджийския калфа, който надзърна през вратата на читалището.

Започна и представлението. Момчето продължаваше да черпи с вино, публиката пиеше и се смееше до пукване, особено на Йово, който играеше Пела.

Срето обущарят играеше артиста и за да го представи по-добре пиян, сам се бе напил.

— Как се престори на пиян и наистина като пиян човек!? — чудеше се чичо Гавро.

Като чуха това, останалите артисти на сцената прихнаха да се смеят, особено тези, които надничаха пред открехнатата врата на читалището.

Суфльорът говореше от дупката между дъските, предназначена за тая цел, но артистите и сами го питаха, когато не дочуеха добре.

— Пела се нахвърля към него — каза суфльорът.

— Не се блъскай! — викаше един из стаичката на читалището, защото други искаха да го изместят, за да виждат по-добре.

— Мълчете вие там, човекът не чува! — съветваше ги суфльорът, а Пела кимаше с глава и чакаше суфльорът отново да ѝ подскаже.

— Пела налита върху него! — изговори Йово с меланхоличен, тъжен глас, клатейки глава.

Очите на артиста блеснаха от яд и той важно кимна с глава, докато най-после Пела се сети, писна, колкото ѝ глас държи, и изтича към Срето.

Сред публиката се разнесе гръмогласен смях.

— Виж ти опак Йово! — извика някой.

Представлението продължаваше.

— Пела киха — викаше суфльорът.

— Пела киха — повтаряше Йово.

— Ама кихай, глупако; чуваш ли какво ти се казва! — мърмореше артистът.

— Не кихам аз, ти трябва да кихаш — отговаряше Йово сърдито.

Артистът го ритна крадешком с крак под масата и промърмори:

— Кихай, животно!

— Питай го кой трябва да киха? — бранеше се Йово.

— Пела, Пела — чуваше се суфльорът.

Сега вече Йово се нагласи, вдигна глава и кихна.

Играта продължаваше.

— Готово, да си отиваме — каза чичо Гавро и стана. Артистите прекъснаха играта за миг и погледнаха към тази страна.

— Седни, още малко — задържаше го господин Ивич.

И останалите започнаха да стават, сбогуваха се с управителя и с тези, които оставаха, и подвикваха на артистите:

— Е, лека нощ! Ама се посмяхме!

— Лека нощ! — отговаряха и артистите, да не им се разсърдят.

— Хайде, изпий още една — канеше някои управителят на вратата, за да дойдат и друг път.

И така, малко по малко всички си отидоха още преди да е завършило представлението.

Състояха се още две-три представления, но публиката все повече намаляваше. Който идва веднаж, втори път не дойде, защото всеки смяташе, че това си струва да се види само един път, както и чудовищата, които се показват по панаирите.

Все пак въодушевлението на младите не охладняваше. Те работеха неуморно.

Минете ли край гребенаря Саво, иззад тезгяха току се чуе глас:

— Аз трябва да измия с кръв своята чест!

Това беше неговият калфа Тошо, който учеше ролята си, а чиракът стоеше до вратата и пазеше да не дойде чорбаджията.

Чудите се вие и отминавате по-нататък, а пред тенекеджията пак ви стресне врява:

— Удряй, невернико, в тези слаби гърди!

Още повече се учудвате, когато стигнете до свещарския дюкян, а там се събрал сума народ, гледа и слуша нешо нечувано.

Чорбаджи Цоне ударил плесница на калфата си, а той протестира и се заканва да си отмъсти.

— Затова ли ти плащам, свиня мръсна, да се дереш в дюкяна ми като луд! Ще разпъдиш всичките ми клиенти!

— Ти не смей да ругаеш и да биеш! — казваше калфата.

— Да видиш как Милош бие! Да видиш ти как чорбаджи Цоне бие! — вика чорбаджи Цоне, колкото му глас държи.

Малко по малко разпали се и калфата, наруга чорбаджията, колкото можеше повече, и излезе от дюкяна.

Веднаж пък можехте да чуете как готвачката в кафене „Плуг“ се скара с господарката си.

— Ако вие продължавате така, аз ще ида в театъра! — заканваше се готвачката.

И наистина само да отидеше, щяха да я посрещнат с отворени обятия.

С една дума, целият град се преобрази. Рядко в някоя къща нямаше караници и гюрултии. Чорбаджиите викаха по калфите у чираците, бащите — по децата. Младият и старият свят бяха на военна нога.

Управителят Ивич се беше скарал с жена си и се вдигна един скандал — целият град говореше. Право да си кажем, не и́ беше леко на жената. Откогато се почна тоя театър, тя нямаше мира по цял ден; а по цели нощи, както се оплакваше на съседите, седеше сама като скот. „И скот няма да понесе това“ — говореше тя.

Един път у тях се събраха жени и тя се оплака:

— Хайде ший дрехи, хайде чукай смес, хайде това, хайде онова. А вчера ме караше дори да му правя някакви пера за шапки на войводите. Вярвайте, не мога да си отдъхна. Откакто дойде този театър, не съм оставила иглата.

— И ние ти се чудим как можеш да понасяш такъв тормоз?! — говореха останалите.

— Море, това е нищо, ами вечер — той в театъра, а ти чакай до късна доба, чакай. И като се прибере, ставай, отваряй вратата. Простудих се и ето кашлям постоянно.

— Мъка, боже мой — рече една, — това не е живот!

— Е, защо не му кажеш да се откаже! — предлагаше втора.

— На кого, на него ли?!… Театъра и онзи мръсен артист той обича сто пъти повече от мене! — рече Ивичка сърдито и в очите и́ заблястяха сълзи.

— Е, е, каква стана тя, само бог знае — викаха останалите и клатеха тъжно глава с някакъв израз на съчувствие по лицата.

Ето по тези причини ставаха разправиите между Ивич и съпругата му и една вечер се стигна дотам, че той удари шамар на жена си.

Играеше се бой на Косово. Следобед Ивич седеше в къщи и учеше ролята на Милош Обилич[1]. Разхождаше се от единия до другия край на стаята, спираше се, биеше се по гърдите, изговаряше отделни изречения, и то така гръмко, че се тресяха прозорците. Сърдита като дявол, жена му седеше в един ъгъл, плетеше и гледаше какво става.

— Аз неверник никога не съм бил! — викаше Ивич, вдигнал една ръка нагоре.

— Защо не видиш да купиш дърва, боже мой? — попита го жена му остро.

— Излиза Вук — продължаваше Ивич по-нататък тихо. — Не, не — Милош, излиза пак.

— Какво ти е, за бога, полудя ли? — попита го жена му сърдито.

— Аз ще хвана Вук Бранкович!… — декламираше Ивич по-нататък, без да обръща внимание какво приказва жена му.

Дойде вечерта и той се приготви да излезе. Трябваше да отиде — как можеше косовски бой без Милош!

Жената започна да вика, да ругае и се закани, че няма да му отвори вратата.

— Ще отвориш — викна Ивич и налетя върху нея със смелостта на Обилич.

— Няма да отворя. Влачи се, където искаш, като луд!

— Кой е луд?

— Ти!

— Кой, аз луд? — кресна Ивич с пламъка на Обилич и шамарът изплющя.

Само този, който познава подобни обстоятелства, може да разбере какви лоши последици имаше шамарът за къщата на Ивич.

Главното е да знаете, че жената на Ивич го напусна, отиде при баща си.

След като удари шамара на жена си и отиде да играе Милош, господин управителят Ивич имаше ясното съзнание за всичко, което може да произлезе от тая плесница. Без да знаят какво му е, всички прецениха, че Милош не играе добре.

Когато се върна от представлението в къщи, намери къщата празна. Жената я нямаше.

Ако някой от публиката дойдеше от представлението заедно с него в къщи, би имал какво да види.

— Така ти се пада, глупако! — посрещна го баща му още от вратата.

След това започна да го ругае, а той наведе глава и нито слушаше, нито можеше нещо да мисли. Чувствуваше някаква голяма, преголяма тежест.

— Ето какво направи със заплесиите си, глупако! — ругаеше го бащата.

В този миг Ивич се чувствуваше като в някакъв страшен сън. Презираше и себе си, и театъра, и артиста, и целия свят.

— Ах, Йово, глупак над глупаците! — каза си отчаяно той, когато баща му излезе от стаята, и падна на постелята. Кой знае какви мисли минаваха през главата му, но цялата нощ не спа.

На другия ден в града се говореше само за това събитие. Той знаеше това и му ставаше още по-тежко.

Не излизаше никъде от къщи и изпрати в театъра молба да приемат оставката му, в която казваше, че поради лошо здраве и семейни причини не може да остане по-нататък управител. Интересно е, че и при такива обстоятелства той пишеше в следния стил: „Много съжалявам, че и занапред не мога със своята подготовка да бъде полезен на театъра.“

В театъра настъпи смут. Лазо и Стево говореха, че трябва да се закрие театърът и изтъкваха причината, че нищо не са спечелили. На артиста, на Миливой и на Симо тенекеджйята това не им изнасяше и искаха да продължат работата, защото „всяко начало е трудно“! — казваше артистът, изпълнен с достойнство и самоувереност.

Всъщност всички възлагаха на театъра единствената надежда да им осигури прехрана. Но Лазо и Стево всъщност искаха и лични печалби като от някаква търговия и се сърдеха, че върви бавно. След дълги разисквания решиха театърът да остане, но да привлекат в комитета някои от учителите, свещениците и по-заможните търговци, които да се заемат и закрепят хубавото начинание.

И така се образува славен комитет от петнадесет души. Един млад учител на име Воя произнесе реч и запенен доказваше, че това е прекрасно учреждение и школа за гражданството, че тука ще се разпространява образованието, ще крепнат характерите, ще се освежават душите, защото, казваше той, и без това материализмът е всичко за нашите граждани.

Дякон Тасо, комуто не се чакаше много, предложи да се избере управа и да се определят двама души, които да изработят устав. Той говореше, слушаше какво говорят другите и постоянно поглеждаше часовника да не закъснее за погребение.

„Няма за мен никакъв келепир от тая работа“ — мислеше си председателят на читалището Стево, ядеше леблебии, пиеше гроздова и наблюдаваше дюкяна си да не би някой да дойде за бръснене и подстригване…

Дигна се шум, поведоха се разговори какво и що да се прави. Малко по малко преминаха на съвсем други неща и се разприказваха както обикновено в механа, като че ли забравиха за какво са дошли.

Дяконът си отиде. В дюкяна на Стево влезе клиент и той изскокна.

— Чака те Томчо да видите за дъските! — обади се един чирак на господаря си — търговец, от комитета, и той си тръгна.

Мнозина си отидоха и всеки казваше на тръгване, че е съгласен с всичко, което решат.

И какво друго можеше да се реши, освен да изберат за управител гимназиалния учител господин Воя, за подпредседател друг един учител, за касиер — един търговец, за драматург пак един млад учител и четирма търговци за контролен съвет.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.