(предишна страница)

Изработиха устав, одобриха го и даже го завериха в полицията.

Съветът определи хонорари на драматичните писатели, артистите и другите сътрудници.

Сега вече нямаше шега. Нещата станаха сериозни. Това се разгласи чрез вестниците, да знае цяла Сърбия.

Наеха горния етаж на един стар турски конак. Срутиха две стени, направиха сцена, завеса — всичко, както в Белград.

Един ден хората, като минаваха край турския конак, видяха как артистите с търнокопи рушеха стените. Цялата къща се тресеше. Мнозина свиваха рамене, усмихваха се и отминаваха.

— Докъде ще стигнем с толкова разходи? — попита учителя Воя един търговец.

— Добре каза той, въодушевен от голямото си мероприятие, с което щеше да възпитава всички граждани и да се прослави; — имаме еди-колко си жители в града, нали?

— Така е — отговори търговецът Перо и го гледаше недоверчиво.

— Добре, нека идва редовно една трета от тях. Това прави еди-колко си, по… по… сметни по половин динар на човек, това са най-малко двеста динара. Като се вземат и децата, ученици, войници, тогава тази сума става по-сигурна. През месеца четири представления, това са 800 динара… — доказваше учителят и след като замълча малко, добави уверено: — Може да се разчита на около 1000 динара месечно.

— А кой ще плаща разходите, докато започнем? — попита търговецът.

— Ами има всичко горе-долу… знаеш, най-много струва онази стена, докато се събори. Ние сме задължени, след като театърът преустанови работата си, да я издигнем пак и да предадем къщата в пълна изправност.

— Но кой ще плати всичко това?! — питаше Перо боязливо.

— С всички предварителни разходи това струва горе-долу около 500 динара… Е, сега ще приемаме и членове учредители и добродетели.

— Нищо няма да излезе от тази работа — рече търговецът и клатеше глава.

Учителят млъкна смятайки нещо в бележника си.

— Да вървя да си гледам дюкяна — рече търговецът, стана и си отиде.

На следващото заседание на съвета нямаше нито един търговец. Оправдаваха се, че имат работа. Но кой знае защо, тъкмо сега не дойдоха.

Учителят, запъхтян, работеше ли, работеше. Издаваше нареждания, държеше някакви лекции на артистите за драматичното изкуство, приемаше молби, жалби, резолираше ги, одобряваше разходите (по-правилно разрешаваше да се вземе ли на вересия едно, или друго).

Работеше човекът неуморно, с твърдата вяра, че ще преуспее. Четеше на артистите (т. е. на калфите) лекции и им ги диктуваше така, че всяка вечер те ги пишеха, след като затваряха дюкяните. Стремеше се да развие любов към това изкуство в младите хора. Набавяше книги за своя сметка, дори състави и една драма, която, както той казваше, е написана на прост стил и е достъпна за по-широк кръг. Поправяше стихове в драмите на Якшич[1], защото артистите се оплакваха, че неучител могат да ги научат и че трябва да разбират какво учат.

— Само труд и постоянство и ще постигнем всичко! — казваше учителят.

— Да, защото и аз преуспях само с труд! — издекламира артистът, облегнал се на стола като ага.

— Господин Гаврило! — процеди учителят през зъби.

— Заповядайте, господин управител! — каза артистът, скочи от стола и се поклони дълбоко.

— Ще трябва вие да им обясните какво е трагедия. Стигнахме дотам, но аз имам работа в училището. Ето, виждате колко работя, просто нямам време да обядвам и да се наспя като човек!

— Както заповядате, господин управител?! — каза артистът басово и се усмихна.

— Прочее вие ще можете!

— Знаете, че това е моят занаят! — отговори артистът гордо, гледайки останалите, и само що не запита: „Какво бихте дали да сте такива артисти?“

Те го гледаха наистина със страхопочитание.

— Има една молба, господине — каза Стево.

Учителят влезе в канцеларията.

А да видите само как бе подредена сега канцеларията! Той бе донесъл от къщи хубави пердета (за които цели три дена се разправя с жена си), канцеларско орехово бюро, креслото си и едно канапе. Набави и една маса за писаря. Това място зае артистът, понеже имаше красив почерк. На бюрото стоеше хубава голяма лампа, два сребърни свещника, единият от едната страна, другият от другата, и прибори за писане. Всичко това беше донесено от къщи, и то едно по едно, защото иначе, ако беше прибрал всичко наведнаж, жена му щеше да падне в несвяст. Трябва да кажа между другото, че сега се готвеше и замисляше как да каже на жена си издалеко, че му трябва и едно шкафче за книжа. Но това са вече второстепенни неща.

Той седна зад бюрото сериозно и взе намръщен молбата.

Молбата гласеше:

„Дълго съм играла по много места наивни роли, но поради слабост в очите напуснах и бях готвачка в най-първите къщи, а сега понаедрях и трябва да започна да играя трагични роли. Затова моля Ви покорно, господин управителю, да бъда изпробвана и приета. Оставам покорна

София Маничева“

Учителят прочете молбата, помълча малко, потри си челото и позвъни.

Влезе Лазо обущарят.

— Нека господин Гаврило види тази жена и ако струва нещо, да напише заповед за приемането и́, а аз ще я подпиша — нареди учителят и излезе.

В коридора стоеше София и Миливой дърводелецът и́ пришепна:

— Това е управителят!

Тя се поклони покорно, а управителят мина гордо, като се наслаждаваше на своето положение.

Вечерта той прочете урок на артистката да държи добро поведение, а на артистите съобщи, че тя е приета, и издаде строго нареждане никой да не смее да я докосне.

След цели двадесет дни неуморен труд започна подготовката за репетициите и приготовление за представлението — пак „Косовски бой“, защото „артистите“ знаеха него най-добре.

Сега учителят нямаше почивка ни денем, ни нощем.

От зори беше в театъра, ако минете нощем в единадесет часа, ще го заварите пак там.

Едного учеше как да се покланя, другиго — как да седи, трети — как да плаче, четвърти — как да се смее.

— Недей само да викаш ха-ха-ха, като че ли четеш, а се засмей, както си се смееш! — обясняваше той на Симо.

— Така писува у ролята ми!

— Тъй се смей! — каза учителят и се изсмя така, че всичко се разтресе.

— Хайде вие, господин Гаврило!

Артистът се смееше до пукване.

Прихна да се смее и Лазо обущарят, прихнаха и останалите и всичко се тресеше, а Симо се стиснал и пак през зъби: „Ха- ха-ха!“

— Глупости! — викаше учителят сърдито.

Гребенарският Калфа трябваше да играе Мурад.

Учителят му обясняваше, че трябва да си представи, че е истински цар и така да се държи — царски.

Нагласи го да седне на едно постлано черже.

— Отляво излиза гавазът — покланя се, целува чехъла на султана и предава писмото! — нареждаше учителят.

В това време се показа слугинята на учителя.

— Господине, госпожата каза да побързате, вечерята изстина.

Учителят махна с ръка и и́ даде знак да си отива.

Миливой играеше гаваза. Вървеше прав, удряше крак така, че всичко се тресеше; беше с шарени дрехи и крива турска сабя.

Щом го видя, гребенарският калфа скочи чинно и го причака така, както посрещаше клиентите си в дюкяна.

— Ама разбери, че ти си цар и всички са по-долу от тебе!

— Слушай какво ти казва господинът! Ти си, разбира се, като цар! — обясняваше Лазо обущарят, кимаше с глава и гледаше покорно учителя, а на ум си мислеше как да го привлече да си прави обувки при него.

— От гребенар цар не става! — каза Стево тромаво, прозина се с всичка сила, почеса се, нахлупи по-добре калпака на главата си и излезе. Отиде си човекът да спи, защото единадесет минаваше вече.

Това никак не влизаше в главата на гребенаря.

— Ух, идва му на човек да закрещи! — викаше Миливой.

Взеха за Мурад Васо тенекеджията.

Тичаха вече из целия град, агитираха на всички страни, захвана се и самият учител. Тази вечер беше първото представление.

Артистът, като най-опитен, седеще на касата, а когато отиде да се облече като Милош Обилич, замени го друг.

Събра се доста народ. Дойдоха чиновници с госпожите си. Вино вече не се раздаваше, и веднага си личеше, че цялата работа е попаднала в ръцете на човек, който разбира какво е театър.

Завесата се вдигна и представлението започна.

Артистите играеха горе-долу, както и на репетициите, а артистката, в ролята на царица Милица, се беше възгордяла така, че не можеше да я доближиш. Говореше, като процеждаше думите през зъби. С вдигната, глава, примигваше, кривеше си устата и се държеше така с войводите, както нощем скрито от господарката си се държи с милия си пред вратата.

Тенекеджията, дявол да го вземе, задряма в ролята на Мурад. Полека-лека обори глава и всички видяха как заспа. Артистът играеше Милош и когато се провикна по-силно, съненият султан скочи от чержето, едва разбра къде е и пак седна.

Публиката се смееше и почти не се чуваше какво се говори.

Учителят се късаше от яд. Не му беше леко: на всички беше разказвал как хубаво е подготвил артистите.

Мурад не беше вечерял, тъй че освен дрямката го мъчеше и глад.

В антракта той попита учителя кога ще свърши неговата роля и се клатеше, държейки се едва на краката си. А как би издържал — не беше мигнал две нощи и два дена. Денем правеше ламаринени печки, а нощем си учеше ролята, бедният, и ходеше на репетиции.

— Когато Милош те убие, отивай си в къщи веднага! — каза му учителят.

— Кога ще ме утрепе?

— Сега в следващото действие, само недей да дремеш.

Завесата се вдигна отново. Всички играеха, говореха след суфльора. И артистите, и публиката повтаряха след него като след поп, който изповядва деца за причастие и говори гласно, а те след него повтарят дума след дума.

Мурад се прозяваше звучно и се чешеше по главата, а очите му сами се затваряха.

Той пак задряма и в миг започна да хърка. Заспа като заклан, но все пак седеше, само че с наведена глава.

Изведнаж в стаята наляво от сцената се вдигна врява.

— Влиза Милош! — извика суфльорът почти гласно, както обикновено се говори.

— Къде е, къде е отишъл? Вижте долу в двора! —Настъпи оживление, така че и публиката разбра.

Представлението спря, чакаха Милош, за да убие Мурад, а Милош го нямаше.

Шумът ставаше все по-голям и по-голям. Всички артисти напуснаха сцената и хукнаха нанякъде.

Псуваха, ругаеха, викаха, но Милош го нямаше.

— Избягал, избягал! — викаха из двора.

— И парите ги няма! — извика Стево и едва тогава настъпи истинска олелия.

Публиката чакаше и слушаше какво става. Някои се притекоха на помощ, а други стояха и се смееха. На мнозина потекоха сълзи от смях.

На сцената беше само Мурад. Сложил глава на колене, хърка ли, хърка!

— Утрепете ме най-после или ще си отивам! — викна той сърдито, когато врявата го събуди, скочи и сънен, започна да се оглежда изплашено наоколо. Струваше му се; че отново е оживял.

Сред публиката избухна още по-голям смях.

— Е, това вече струва милиони! — викаха мнозина, доволни от тази комедия.

Учителят се втурна вътре блед и запъхтян.

— Какво стана? — попита го един полицай, който се готвеше сам да излезе и види кого търсят и гонят.

— Представете си само — Милош Обилич избягал и обрал всички пари! — запъхтян, едва изговори учителят.

— Нима Обилич изневери?! — викаха някои и се смееха.

— Какво става с Вук?! — питаха други.

Полицията излезе бързо да организира потеря, а останалите гости, едва стъпвайки от смях, започнаха да се разотиват.

Това представление костваше на учителя една по-голяма полица, с която издължи театралните дългове.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

(предишна страница)

В кафене „Орач“ всичко беше готово. Край вратата на читалището, през която артистите щяха да влизат и излизат пред публиката, беше направена сцена от дъски.

Пред вратата на кафенето стоеше господин Ивич и като управител причакваше гостите.

— Хаирлия да е, Йово! — казваше му една стринка, като влизаше вътре със сериозен вид.

— Благодаря! — отговори басово той, още по-сериозен.

— Започнахме, а? — казваше господин Спиро и се поздрави с управителя.

— Тичай за още една пейка — викаше артистът на гребенаря.

— С божия помощ! — отговори Ивич на Спиро, обърна се към кафенето и нареди да отидат при Стево бръснаря за пейка.

Както виждате, тук няма шега. Дойде вече и публиката.

И управителят сам влезе вътре, понеже не се надяваше повече на посетители. Чакаха само да започне представлението. През това време едно дете разнасяше вино в шише и по нареждане на управителя черпеше публиката.

— Хайде, покани господин Спиро!

— Благодаря, наздраве! — отговори Спиро, след като изпи чашата.

— Дай на чичо Гавро една!

— Ама недей, нещо не ми се пие; дойдох така само от любов!

— Благодаря ти, но хайде изпий една, виното е хубаво.

— Е, хайде, навеки и късметлия да е! Да даде бог да стигнете високо! — благославяше Гавро.

— Дай боже! — отговаряше смирено Ивич, щастлив.

— Хайде, почвайте, Васо — извика един чичо на тенекеджийския калфа, който надзърна през вратата на читалището.

Започна и представлението. Момчето продължаваше да черпи с вино, публиката пиеше и се смееше до пукване, особено на Йово, който играеше Пела.

Срето обущарят играеше артиста и за да го представи по-добре пиян, сам се бе напил.

— Как се престори на пиян и наистина като пиян човек!? — чудеше се чичо Гавро.

Като чуха това, останалите артисти на сцената прихнаха да се смеят, особено тези, които надничаха пред открехнатата врата на читалището.

Суфльорът говореше от дупката между дъските, предназначена за тая цел, но артистите и сами го питаха, когато не дочуеха добре.

— Пела се нахвърля към него — каза суфльорът.

— Не се блъскай! — викаше един из стаичката на читалището, защото други искаха да го изместят, за да виждат по-добре.

— Мълчете вие там, човекът не чува! — съветваше ги суфльорът, а Пела кимаше с глава и чакаше суфльорът отново да ѝ подскаже.

— Пела налита върху него! — изговори Йово с меланхоличен, тъжен глас, клатейки глава.

Очите на артиста блеснаха от яд и той важно кимна с глава, докато най-после Пела се сети, писна, колкото ѝ глас държи, и изтича към Срето.

Сред публиката се разнесе гръмогласен смях.

— Виж ти опак Йово! — извика някой.

Представлението продължаваше.

— Пела киха — викаше суфльорът.

— Пела киха — повтаряше Йово.

— Ама кихай, глупако; чуваш ли какво ти се казва! — мърмореше артистът.

— Не кихам аз, ти трябва да кихаш — отговаряше Йово сърдито.

Артистът го ритна крадешком с крак под масата и промърмори:

— Кихай, животно!

— Питай го кой трябва да киха? — бранеше се Йово.

— Пела, Пела — чуваше се суфльорът.

Сега вече Йово се нагласи, вдигна глава и кихна.

Играта продължаваше.

— Готово, да си отиваме — каза чичо Гавро и стана. Артистите прекъснаха играта за миг и погледнаха към тази страна.

— Седни, още малко — задържаше го господин Ивич.

И останалите започнаха да стават, сбогуваха се с управителя и с тези, които оставаха, и подвикваха на артистите:

— Е, лека нощ! Ама се посмяхме!

— Лека нощ! — отговаряха и артистите, да не им се разсърдят.

— Хайде, изпий още една — канеше някои управителят на вратата, за да дойдат и друг път.

И така, малко по малко всички си отидоха още преди да е завършило представлението.

Състояха се още две-три представления, но публиката все повече намаляваше. Който идва веднаж, втори път не дойде, защото всеки смяташе, че това си струва да се види само един път, както и чудовищата, които се показват по панаирите.

Все пак въодушевлението на младите не охладняваше. Те работеха неуморно.

Минете ли край гребенаря Саво, иззад тезгяха току се чуе глас:

— Аз трябва да измия с кръв своята чест!

Това беше неговият калфа Тошо, който учеше ролята си, а чиракът стоеше до вратата и пазеше да не дойде чорбаджията.

Чудите се вие и отминавате по-нататък, а пред тенекеджията пак ви стресне врява:

— Удряй, невернико, в тези слаби гърди!

Още повече се учудвате, когато стигнете до свещарския дюкян, а там се събрал сума народ, гледа и слуша нешо нечувано.

Чорбаджи Цоне ударил плесница на калфата си, а той протестира и се заканва да си отмъсти.

— Затова ли ти плащам, свиня мръсна, да се дереш в дюкяна ми като луд! Ще разпъдиш всичките ми клиенти!

— Ти не смей да ругаеш и да биеш! — казваше калфата.

— Да видиш как Милош бие! Да видиш ти как чорбаджи Цоне бие! — вика чорбаджи Цоне, колкото му глас държи.

Малко по малко разпали се и калфата, наруга чорбаджията, колкото можеше повече, и излезе от дюкяна.

Веднаж пък можехте да чуете как готвачката в кафене „Плуг“ се скара с господарката си.

— Ако вие продължавате така, аз ще ида в театъра! — заканваше се готвачката.

И наистина само да отидеше, щяха да я посрещнат с отворени обятия.

С една дума, целият град се преобрази. Рядко в някоя къща нямаше караници и гюрултии. Чорбаджиите викаха по калфите у чираците, бащите — по децата. Младият и старият свят бяха на военна нога.

Управителят Ивич се беше скарал с жена си и се вдигна един скандал — целият град говореше. Право да си кажем, не и́ беше леко на жената. Откогато се почна тоя театър, тя нямаше мира по цял ден; а по цели нощи, както се оплакваше на съседите, седеше сама като скот. „И скот няма да понесе това“ — говореше тя.

Един път у тях се събраха жени и тя се оплака:

— Хайде ший дрехи, хайде чукай смес, хайде това, хайде онова. А вчера ме караше дори да му правя някакви пера за шапки на войводите. Вярвайте, не мога да си отдъхна. Откакто дойде този театър, не съм оставила иглата.

— И ние ти се чудим как можеш да понасяш такъв тормоз?! — говореха останалите.

— Море, това е нищо, ами вечер — той в театъра, а ти чакай до късна доба, чакай. И като се прибере, ставай, отваряй вратата. Простудих се и ето кашлям постоянно.

— Мъка, боже мой — рече една, — това не е живот!

— Е, защо не му кажеш да се откаже! — предлагаше втора.

— На кого, на него ли?!… Театъра и онзи мръсен артист той обича сто пъти повече от мене! — рече Ивичка сърдито и в очите и́ заблястяха сълзи.

— Е, е, каква стана тя, само бог знае — викаха останалите и клатеха тъжно глава с някакъв израз на съчувствие по лицата.

Ето по тези причини ставаха разправиите между Ивич и съпругата му и една вечер се стигна дотам, че той удари шамар на жена си.

Играеше се бой на Косово. Следобед Ивич седеше в къщи и учеше ролята на Милош Обилич[1]. Разхождаше се от единия до другия край на стаята, спираше се, биеше се по гърдите, изговаряше отделни изречения, и то така гръмко, че се тресяха прозорците. Сърдита като дявол, жена му седеше в един ъгъл, плетеше и гледаше какво става.

— Аз неверник никога не съм бил! — викаше Ивич, вдигнал една ръка нагоре.

— Защо не видиш да купиш дърва, боже мой? — попита го жена му остро.

— Излиза Вук — продължаваше Ивич по-нататък тихо. — Не, не — Милош, излиза пак.

— Какво ти е, за бога, полудя ли? — попита го жена му сърдито.

— Аз ще хвана Вук Бранкович!… — декламираше Ивич по-нататък, без да обръща внимание какво приказва жена му.

Дойде вечерта и той се приготви да излезе. Трябваше да отиде — как можеше косовски бой без Милош!

Жената започна да вика, да ругае и се закани, че няма да му отвори вратата.

— Ще отвориш — викна Ивич и налетя върху нея със смелостта на Обилич.

— Няма да отворя. Влачи се, където искаш, като луд!

— Кой е луд?

— Ти!

— Кой, аз луд? — кресна Ивич с пламъка на Обилич и шамарът изплющя.

Само този, който познава подобни обстоятелства, може да разбере какви лоши последици имаше шамарът за къщата на Ивич.

Главното е да знаете, че жената на Ивич го напусна, отиде при баща си.

След като удари шамара на жена си и отиде да играе Милош, господин управителят Ивич имаше ясното съзнание за всичко, което може да произлезе от тая плесница. Без да знаят какво му е, всички прецениха, че Милош не играе добре.

Когато се върна от представлението в къщи, намери къщата празна. Жената я нямаше.

Ако някой от публиката дойдеше от представлението заедно с него в къщи, би имал какво да види.

— Така ти се пада, глупако! — посрещна го баща му още от вратата.

След това започна да го ругае, а той наведе глава и нито слушаше, нито можеше нещо да мисли. Чувствуваше някаква голяма, преголяма тежест.

— Ето какво направи със заплесиите си, глупако! — ругаеше го бащата.

В този миг Ивич се чувствуваше като в някакъв страшен сън. Презираше и себе си, и театъра, и артиста, и целия свят.

— Ах, Йово, глупак над глупаците! — каза си отчаяно той, когато баща му излезе от стаята, и падна на постелята. Кой знае какви мисли минаваха през главата му, но цялата нощ не спа.

На другия ден в града се говореше само за това събитие. Той знаеше това и му ставаше още по-тежко.

Не излизаше никъде от къщи и изпрати в театъра молба да приемат оставката му, в която казваше, че поради лошо здраве и семейни причини не може да остане по-нататък управител. Интересно е, че и при такива обстоятелства той пишеше в следния стил: „Много съжалявам, че и занапред не мога със своята подготовка да бъде полезен на театъра.“

В театъра настъпи смут. Лазо и Стево говореха, че трябва да се закрие театърът и изтъкваха причината, че нищо не са спечелили. На артиста, на Миливой и на Симо тенекеджйята това не им изнасяше и искаха да продължат работата, защото „всяко начало е трудно“! — казваше артистът, изпълнен с достойнство и самоувереност.

Всъщност всички възлагаха на театъра единствената надежда да им осигури прехрана. Но Лазо и Стево всъщност искаха и лични печалби като от някаква търговия и се сърдеха, че върви бавно. След дълги разисквания решиха театърът да остане, но да привлекат в комитета някои от учителите, свещениците и по-заможните търговци, които да се заемат и закрепят хубавото начинание.

И така се образува славен комитет от петнадесет души. Един млад учител на име Воя произнесе реч и запенен доказваше, че това е прекрасно учреждение и школа за гражданството, че тука ще се разпространява образованието, ще крепнат характерите, ще се освежават душите, защото, казваше той, и без това материализмът е всичко за нашите граждани.

Дякон Тасо, комуто не се чакаше много, предложи да се избере управа и да се определят двама души, които да изработят устав. Той говореше, слушаше какво говорят другите и постоянно поглеждаше часовника да не закъснее за погребение.

„Няма за мен никакъв келепир от тая работа“ — мислеше си председателят на читалището Стево, ядеше леблебии, пиеше гроздова и наблюдаваше дюкяна си да не би някой да дойде за бръснене и подстригване…

Дигна се шум, поведоха се разговори какво и що да се прави. Малко по малко преминаха на съвсем други неща и се разприказваха както обикновено в механа, като че ли забравиха за какво са дошли.

Дяконът си отиде. В дюкяна на Стево влезе клиент и той изскокна.

— Чака те Томчо да видите за дъските! — обади се един чирак на господаря си — търговец, от комитета, и той си тръгна.

Мнозина си отидоха и всеки казваше на тръгване, че е съгласен с всичко, което решат.

И какво друго можеше да се реши, освен да изберат за управител гимназиалния учител господин Воя, за подпредседател друг един учител, за касиер — един търговец, за драматург пак един млад учител и четирма търговци за контролен съвет.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.