Tag Archive | Страна

Страдия (6/12)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Страдия (1/12)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Страдия (6/12)

(Предыдущая часть)

Министр финансов, хотя и сказал, что очень занят, принял меня сразу же, как только я пришел к нему.

– Вы явились весьма кстати, сударь, я хоть немного отдохну. Работал так, что прямо в глазах потемнело! – сказал министр и посмотрел на меня усталым, помутившимся взглядом.

– Да, нелегко вам при таком размахе работы. Вы несомненно обдумывали какой-нибудь важный финансовый вопрос? – заметил я.

– Вас-то, я уверен, во всяком случае, заинтересует полемика, которую я веду с господином министром строительства по одному весьма важному вопросу. С утра я трудился над этим целых три часа. Полагаю, что смогу защитить правое дело… Сейчас покажу вам статью, подготовленную мной к печати.

Мне не терпелось познакомиться со знаменитой статьей и одновременно узнать, из-за чего ведется столь важная и отчаянная борьба между министром финансов и министром строительства. Министр с достоинством взял в руки рукопись, откашлялся и торжественно прочел заголовок:

– “Еще несколько слов к вопросу: ‘Где проходила в древние времена южная граница нашей страны’.”

– Да, но ведь это, кажется, историческая работа?

– Историческая, – отвечал министр, несколько удивленный таким неожиданным вопросом, и посмотрел на меня поверх очков тупым, усталым взглядом.

– Вы занимаетесь историей?

– Я?! – раздраженно переспросил министр. – Этой наукой я занимаюсь вот уже почти тридцать лет и, не хвалясь скажу, с успехом, – внушительно произнес он, глядя на меня с укоризной.

– Я очень ценю историю и людей, целиком посвящающих себя этой действительно важной науке, – сказал я почтительно, чтобы хоть как-то загладить свою недавнюю бестактность.

– Не только важная, сударь мой, но и самая важная! – восторженно объявил министр, окидывая меня значительным и испытующим взглядом.

– Совершенно с вами согласен!

– Вы только вообразите, – продолжал министр, – какой был бы причинен вред, если бы по вопросу о границе нашей страны утвердилось, скажем, мнение моего коллеги, министра строительства.

– Он тоже историк? – спросил я.

– Какой он историк! Своей деятельностью в этой научной области он приносит лишь вред. Достаточно познакомиться с его взглядами по вопросу о старой границы нашей страны, и вам сразу станет ясно его невежество и даже, если хотите, предательство интересов родины.

– А что он доказывает, простите за любопытство? – вновь задал я вопрос.

– Ничего он не доказывает, сударь мой! Жалкое это доказательство, если он говорит, что южная граница проходила в старину севернее города Крадии; это преступно, ибо наши враги со спокойной совестью смогут предъявить права на земли выше Крадии. Вы представляете, какой он наносит этим вред нашей многострадальной родине? – воскликнул министр срывающимся от справедливого гнева и боли голосом.

– Неизмеримый вред! – подтвердил я с таким волнением, словно катастрофа из-за невежества и тупости министра строительства уже обрушилась на страну.

– Так я этот вопрос не оставлю, сударь, не имею права оставить, как сын своей дорогой родины. Я поставлю его перед Народным собранием, пусть оно вынесет свое решение, обязательное для каждого гражданина нашего государства. В противном случае подам в отставку, так как это уже второе серьезное столкновение с министром строительства.

– А разве Скупщина может выносить решения и по научным вопросам?

– Почему бы и нет? Скупщина полномочна по любому вопросу выносить решения, обязательные для каждого как закон. Вчера, например, один гражданин обратился в Скупщину с просьбой считать день его рождения на пять лет раньше действительного.

– Да как же это возможно? – невольно вырвалось у меня.

– Очень даже. Он родился, допустим, в семьдесят четвертом году, а Скупщина утвердит день его рождения в … шестьдесят девятом году.

– Вот чудеса! А зачем ему это?

– Ему-то необходимо, ведь только при этом условии он сможет выставить свою кандидатуру в депутаты на освободившееся место, а он человек наш и энергично будет помогать укреплению политического положения.

Потрясенный, я не мог вымолвить ни слова. Заметив это, министр проговорил:

– Вас это как будто удивляет. Такие и подобные им случаи у нас не редки. Скупщина, например, исполнила просьбу одной дамы провозгласить ее на десять лет моложе[1]. Другая дама подала прошение[2] о том, чтобы Народное собрание авторитетно подтвердило, будто она, состоя в браке со своим мужем, родила двоих детей, которые должны явиться законными наследниками ее мужа, человека очень богатого. И, так как у нее были весьма влиятельные друзья, Скупщина поддержала ее наивную и благородную просьбу и провозгласила ее матерью двоих детей.

– А где же дети?

– Какие дети?

– Да те самые, о которых вы говорите?

– Так ведь детей-то нет, понимаете, но благодаря решению Скупщины считается, что эта дама имеет двоих детей, из-за чего прекратились ее недоразумения с мужем.

– Что-то я не понимаю,– заметил я, хотя это и было явно невежливо.

– Как не понимаете?.. Все очень просто. У богатого торговца, мужа дамы, о которой идет речь, не было от нее детей. Ясно?

– Ясно.

– Отлично, теперь смотрите дальше: так как он очень богат, то хотел иметь детей, которые наследовали бы его большое состояние, а детей не было; это и явилось причиной разлада между ним и его женой. Вот тогда она. как я вам уже говорил, и обратилась в Скупщину с просьбой, которую та нашла возможным удовлетворить.

– А сам богатый торговец доволен таким решением Народного собрания?

– Разумеется, доволен. Теперь он совершенно успокоился и очень любит свою жену.

Так и протекала наша беседа; господин министр толковал о всевозможных вещах, но ни единым словом не коснулся финансовых вопросов.

Под конец я осмелился учтивейше спросить:

– Господин министр, хорошо ли упорядочены у вас финансы?

– Превосходно! – убежденно заявил он и тут же добавил: – Главное – хорошо составить бюджет, тогда все будет легко и просто.

– Каков же годичный бюджет вашей страны?

– Свыше восьмидесяти миллионов. И вот как он распределен: бывшим министрам, и на пенсии и в запасе, – тридцать миллионов; на увеличение количества орденов – десять миллионов, на воспитание бережливости в народе – пять миллионов…

– Извините, что я прерываю вас, господин министр… Не понимаю, что это за статья – пять миллионов на воспитание бережливости.

– Э, видите ли, сударь, неоспоримо, что самое главное в финансовом вопросе – это экономия. Такой статьи нет во всем мире, но нас нужда выучила – тяжелое финансовое положение в государстве вынуждает нас ежегодно жертвовать солидную сумму, чтобы хоть чем-то помочь народу, облегчить его положение. Во всяком случае, теперь дела улучшаются, недаром же авторам книг о введении экономии выдан целый миллион. Я и сам намерен написать на благо народа книгу: “Народная экономия в Древние времена”, а сын мой уже сейчас пишет труд: “Влияние экономии на культурный прогресс народа”; дочь моя, выпустившая два рассказа, в которых народу популярно объяснено, как надо экономить, теперь пишет третий: “Расточительная Любица и бережливая Мица”.

– Хороший рассказ, надо полагать?!

– Очень хороший, в нем рассказывается как из-за любви гибнет Любица, а всегда отличавшаяся бережливостью Мица выходит замуж за крупного богача. “Бережливого и бог бережет” – заканчивается рассказ.

– Все это окажет самое благотворное влияние на народ! – возликовал я.

– Безусловно, – согласился господин министр, – большое и значительное влияние. С тех пор как введена экономия, моя дочь, например, скопила себе в приданое сто тысяч.

– Так это самая важная статья в государственном бюджете, – заметил я.

– Да, но труднее всего было додуматься до этого! Остальные статьи бюджета существовали и раньше, до меня. Например, на народные гулянья – пять миллионов, на секретные правительственные расходы – десять миллионов, на тайную полицию – пять миллионов, на утверждение правительства и удержание его у власти – пять миллионов, на представительство членов правительства – полмиллиона. В этих, как и в других, случаях мы очень бережливы. А затем идет все остальное, менее важное.

– А на просвещение, армию и чиновничество?

– Да, вы правы, и на это, кроме просвещения, ухолит около сорока миллионов, но это включено в постоянный годичный дефицит.

– А просвещение?

– Просвещение? О, оно относится, конечно, к статье непредвиденных расходов.

– Чем же вы покрываете такой большой дефицит?

– Ничем. Чем мы можем его покрыть? Он составляет долг. Как только наберется значительная сумма, мы делаем внешний заем, и так снова и снова. Но, с другой стороны, по некоторым статьям бюджета мы стараемся создать излишек. Я вот в своем министерстве начал вводить экономию, энергично действуют и другие мои коллеги. Экономия, я вам скажу, – основа благосостояния любой страны. В интересах экономии я уволил вчера одного служителя, что даст нам до восьмисот динаров в год.

– Вы правильно поступили!

– Надо, сударь, всегда заботиться о благе народном. Служитель плачет, молит взять его обратно, и неплохой ведь он, бедняга, но нельзя – значит нельзя, раз того требуют интересы нашей дорогой родины. “Я согласен, говорит, и на половинное жалованье”. – “Нельзя, говорю, хоть я и министр, деньги-то не мои, а народные, кровью добытые, и я обязан учитывать каждый грош”. Сами посудите, сударь, могу ли я на ветер выбрасывать государственных восемьсот динаров? – заключил министр, ожидая моего одобрения.

– Совершенно верно!

– Недавно вот из средств на секретные расходы одному члену правительства была выдана значительная сумма на лечение жены, так, если не дорожить каждым грошом, сможет ли народ все оплатить?

– А каковы доходы государства, господин министр? Это важно, я полагаю?

– Хм, как раз и неважно!.. Как вам сказать? Право, я и сам не уяснил еще, каковы доходы. Читал я что-то в одной иностранной газете, но насколько там все точно, не знаю. Во всяком случае, доходов за глаза достаточно! – с апломбом специалиста заявил министр.

Этот приятный и весьма важный разговор прервал служитель; войдя в кабинет, он доложил, что делегация чиновников хочет посетить господина министра.

– Пусть немного подождут! – сказал служителю министр и обернулся ко мне:

– Поверите ли, за эти два-три дня я до того устал от этих бесконечных приемов, что просто голова кругом идет. Едва вот урвал минутку для приятной беседы с вами!

– И все по делу приходят?

– Была у меня, знаете, на ноге большая мозоль, дня четыре тому назад я ее оперировал, и операция, слава богу, прошла очень удачно. В связи с этим чиновники во главе со своими шефами приходят поздравить меня и выразить свою радость по поводу благополучно произведенной операции.

Я извинился перед господином министром за то, что отнял у него время, и, дабы больше не мешать ему, вежливо попрощался с ним и покинул министерский кабинет.

И в самом деле, о мозоли министра финансов во всех газетах были свежие сообщения:

“Вчера в четыре часа пополудни делегация чиновников ведомства во главе с шефом посетила господина министра финансов и поздравила его, выразив свою радость по поводу благополучной операции мозоли. Воспользовавшись любезностью господина министра, соблаговолившего принять их, господин шеф от имени всех чиновников своего ведомства произнес прочувственную речь, после которой господин министр поблагодарил всех за редкое внимание и душевность”.

(Далее)

[1] Намек на королеву Драгу, бывшую на двенадцать лет старше своего мужа, короля Александра. В государственном календаре дата ее рождения была передвинута на десять лет вперед.

[2] Здесь Доманович имеет в виду известный дворцовый скандал. У королевы Драги не было детей, и вопрос о наследнике представлял серьезную политическую проблему. В августе 1900 года двор официально объявил о беременности королевы. В связи с этим Скупщина в приветственном адресе, направленном королю, писала, что она “полна безмерной радости в связи с тем, что господь бог благословил брак короля и народ сербский дождется счастливейшего дня, когда ему будут гарантированы долговечность и продолжение династии”. После этого со всей страны начали стекаться подарки королеве и будущему престолонаследнику. Между тем с течением времени оказалось, что все это обман.

Страдия (1/12)

В одной старой книге прочел я интересный рассказ; черт его знает, как попала ко мне эта книга о каких-то смешных временах, когда было много свободолюбивых законов, а свободы ни малейшей; произносились речи и писались книги о сельском хозяйстве, но никто ничего не сеял; страна была переполнена моральными поучениями, а нравственность хромала на обе ноги; у каждого ума палата, но никакого толку; повсюду говорилось об экономии и благосостоянии, а между тем все разбазаривалось. и всякий ростовщик и жулик мог за гроши купить себе титул: “Великий народный патриот”.

Автор этого странного рассказа или путевых очерков (право, я и сам не знаю, что это за сочинение с точки зрения литературного жанра, однако я не хотел спрашивать об этом специалистов, так как они, по утвердившемуся в Сербии обычаю, без всякого сомнения направили бы этот вопрос на обсуждение общего заседания кассационного суда. Кстати, это прекрасный обычай. Существуют люди, которые должны думать по своей официальной обязанности, они и думают, а все остальные живут себе припеваючи), – так вот, автор этого странного рассказа или путевых очерков начинает так:

“Пятьдесят лет своей жизни провел я в путешествиях по свету. Много видел я городов, много сел, стран, людей и народов, но ничто так меня не удивило, как одно маленькое племя, живущее в прекрасном, благодатном краю. Я расскажу вам об этом счастливом народе, хотя заранее знаю, что если мой рассказ и попадет кому-нибудь в руки, то никто из живущих не поверит мне ни теперь, ни даже после моей смерти…”

Хитрец, начав так, он заставил меня прочесть все до конца, а когда уж я прочел, то мне захотелось рассказать обо всем и другим. Но, чтобы вы не заподозрили и меня в желании соблазнить вас на чтение, я сразу же, в самом начале, искреннейше заверяю, что книга не принесет никакой пользы и все россказни этого дядьки-писателя – ложь, хотя, как ни странно, сам я верю в эту ложь, как в чистейшую правду.

Вот что рассказывает он дальше.

Почти сто лет тому назад мой отец, тяжело раненный во время войны, был взят в плен и угнан из родных мест на чужбину, где он женился на девушке-рабыне, своей землячке. От этого брака родился я, но едва мне минуло девять лет, как отец мой умер. При жизни он часто рассказывал мне о своей родине, о мужественных героях, которых так много было в нашей стране, об искреннем патриотизме и кровавых войнах за свободу, о добродетелях и чести, о самопожертвовании во имя спасения родины, когда все, даже жизнь, приносилось на алтарь отчизны. Он рассказывал о славном, героическом прошлом нашего народа и, умирая, завещал: “Сынок, мне не суждено умереть на моей дорогой родине, и кости мои не будут покоиться в святой земле, которую я напоил своей кровью, борясь за ее свободу. По воле злой судьбы не довелось мне, прежде чем я закрою глаза, погреться в лучах свободы на милой родине. Но я не напрасно пролил кровь – огни свободы будут светить тебе, сын мой, вам, нашим детям. Иди, сынок, и когда нога твоя ступит на родную землю, поцелуй ее, иди и полюби ее, знай, что этой героической стране и нашему народу предназначено великое будущее, иди и используй свободу на добрые дела, чтобы отец мог тобой гордиться, да не забывай, что землю ту оросила и моя кровь, кровь твоего отца, как веками орошала ее благородная кровь доблестных и знаменитых твоих предков…”

С этими словами отец обнял меня и поцеловал, омочив слезами мой лоб.

– Иди, сынок, пусть тебя бог…

На этом речь его оборвалась – мой добрый отец умер.

Не прошло и месяца после его смерти, как я с котомкой за плечами и посохом в руках отправился по белу свету искать свою славную родину.

Пятьдесят лет я путешествовал по чужбине, по бескрайному миру, но нигде не встречал страны, хоть немного похожей на ту, о которой мне столько рассказывал отец.

Но, разыскивая свою родину, я набрел на интересную страну и людей, о которых сейчас вам и расскажу.

Был летний день. Солнце пекло так, что мозги плавились, от сильной духоты кружилась голова, в ушах гудело, мучила жажда, а глаза ломило до того, что я едва мог смотреть. Весь я был в поту, обветшалая одежонка моя пропылилась. Бреду я, усталый, обессилевший, и вдруг прямо перед собой, в получасе ходьбы, вижу белый город, о стены которого бьются волны двух рек.[1]

В меня будто силы влились, я забыл про усталость и поспешил к городу. Подхожу к берегу. Две большие реки спокойно несут свои воды, омывая городской вал.

Вспомнил я рассказы отца о знаменитом городе, где было пролито много крови нашими соотечественниками, и, словно сквозь сон, припомнились мне его слова о том, что город этот лежит как раз между двух рек.

От волнения у меня сильно забилось сердце; я снял шапку, и ветер, дувший с гор, освежил мой вспотевший лоб. Я поднял глаза к небу, упал на колени и воскликнул сквозь слезы:

– Великий боже! Вразуми меня, выслушай молитву сироты, блуждающего по свету в поисках отечества, родины своего отца! – Ветерок продолжал дуть с возвышавшихся вдали голубых гор, а небо хранило молчание. – Скажи мне ты, милый ветер, что дуешь с голубых гор, правда ли, что это горы моей родины?

Скажите вы, добрые реки, правда ли, что с гордых стен знаменитого города вы смываете кровь моих предков? – Все немо, все молчит, но какое-то приятное предчувствие, какой-то внутренний голос мне говорит: “Это та самая страна, которую ты так давно ищешь!”

Вдруг шорох заставил меня насторожиться: у берега, чуть подальше, я увидел рыбака. Лодка его уткнулась в берег, а сам он чинил сети. Охваченный волнением, я не заметил его раньше. Я подошел к нему и поздоровался.

Молча взглянув на меня, он опустил глаза и продолжал свое дело.

– Что это за страна виднеется вон там, за рекой? – спрашиваю я, дрожа от нетерпения.

Он пожал плечами и процедил сквозь зубы:

– Да, есть там какая-то страна.

– А как она называется?

– Вот, уж этого я не знаю. Вижу, что есть там страна, а как она называется, никогда не интересовался.

– Сам-то ты откуда?

– Живу вон там, с полчаса ходьбы отсюда. Там я и родился.

“Нет, это не земля моих предков, не моя родина”, – подумал я, а вслух спросил:

– Так что же, ты совсем ничего не знаешь об этой стране? Разве она ничем не знаменита?

Рыбак задумался, выпустил из рук сети, что-то, видимо, припоминая. Долго он молчал, а потом изрек:

– Говорят, там свиней много.

– Неужели она известна только свиньями? – удивился я.

– Множество еще там разных глупостей, но меня это мало интересует! – хладнокровно произнес он и опять принялся чинить сети.

Ответ мне был непонятен, и я опять спросил:

– Каких глупостей?

– Всяких, – отозвался он со скучающим видом и равнодушно зевнул.

– Свиньи да глупости?! И больше ты ни о чем не слышал?..

– Говорят, кроме свиней, у них много министров и на пенсии и в запасе, но их на сторону не вывозят. Вывозят только свиней.

Я решил, что рыбак надо мной издевается, и вскипел:

– Да что ты плетешь, дурак я, что ли, по-твоему?

– Давай деньги, и я перевезу тебя на тот берег, а там сам смотри, что и как. Говорю тебе то, что слышал от других. Я там не бывал и наверняка не знаю.

“Нет, это не страна моих героических предков. Та славилась юнаками, великими делами и блистательным прошлым”, – подумал. я. Но рыбак своими странными ответами заинтересовал меня, и я решил, что если я побывал в стольких странах, так посмотрю и эту. Сговорился с ним и сел в лодку.

Рыбак перевез меня через реку, взял деньги, и, когда я поднялся на берег, он уже плыл назад.

(Далее)

[1] Имеется в виду Белград, расположенный при впадении реки Савы в Дунай.