Tag Archive | Страдание

Страдија (7/12)

(Претходен дел)

Кога излегов на улица, улицата пак преполна со народ што се брануваше на сите страни, а од врева ушите да ти се заглушат.

„Каде оди овој народ? Што е пак сега?… Сигурно некаква депутација?“ си помислив во себе, гледајќи со чудење во таа неброена шарена маса со разновиден авет, и му се приближив на првиот што беше до мене па го прашав:

— Каде брза ова мноштво од народ?

Тој се почувствува длабоко навреден од ова мое глупаво прашање, ме погледна налутено дури и со презир, па ми го сврти грбот и појде по мноштвото.

Прашав друг, трет, но, секој со презир ме погледуваше и не ми одговараше. Најпосле најдов еден со кој се запознав по повод покренувањето на еден патриотски весник, а во таа земја, да не се чудите, секој ден излегуваа, се покренуваа по неколку весници, па го прашав и него:

— Каде брза ова мноштво народ? — а се плашев да не поминам уште полошо отколку со другите и со овој познат патриот.

И тој ме погледа со презир, па со задушен глас, полн со лутина и гнев, изговори:

— Срамота!

Јас се засрамив и одвај промрморев:

— Извинете, немав намера да ве навредувам, само сакав да прашам…

— Но, тоа е убаво прашање! Каде живееш ти, зар не ти е срам да прашаш за една работа, за која и добитокот може да знае? Нашата земја страда, и ние сите брзаме да ѝ дојдеме на помош како нејзини добри синови, а ти се исчудуваш, и не знаеш за толку важен настан! — изговори мојот познаник со глас што трепери од патриотска болка.

Долго се извинував и се правдав за толку големата грешка, што ја направив не размислувајќи, и го замолив за проштевање.

Тој се одоброволи и ми раскажа дека Анутите, едно воинствено племе, напаѓаат од југ во нивната земја и прават страшни зулуми.

— Денеска стигна веста — продолжи тој — дека ноќеска изнатепале многу семејства, запалиле многу домови и заплениле многу добиток!

— Тоа е страшно! — реков и се стресов од ужас, и ми дојде да јурнам на југ на земјата и да се борам со Анутите, зашто толку многу ме заболе страдањето на невините мирни граѓани од нивното варварство, па речиси и заборавив дека сум стар, изморен и немоќен и во тој момент почувствував младешка сила.

— Па зар смееме да останеме глуви при колењето и на тие ѕверски постапки на нашите соседи?

— Никако! — извикав воодушевен од неговите пламени зборови — и од бога би било грев!

— Затоа и брзаме на собир. Нема ниту еден совесен граѓанин кој нема да дојде на овој собир; само што секоја класа за себе ќе си држи собир на разни места.

— Зошто така?

— Хм, зошто?… Вечната наша неслога! Но сепак секој собир ќе донесе решение, патриотско. Покрај другото, и подобро е што повеќе, а главно е дека сме сите сложни во чувствата и и мислите, дишеме со една душа кога е во прашање нашата мила татковина.

И навистина светот почна да се дели во разни групи и да ода во разни правци; секоја група брза на своето одредено место каде што ќе се одржи собирот.

Бидејќи, се разбира, не можев да стигнам на сите собири, со својот познаник се упатив таму каде што одеше тој и неговата група. Тоа беа чиновници од судска и полициска струка.

Влеговме во пространата сала на еден хотел, во кој веќе беа наместени седишта и маса со зелена чоја за свикувачите на собирот. Родољубивите граѓани седнаа на столиците, а свикувачите ги зазедоа своите места на крај на масата.

— Браќа! — почна еден од свикувачите. — Вие веќе знаете зошто се собравме овде. Сите вас овде ве собра благородното чувство и желбата да се најде лек и да им се застане на пат на дрските напади од анутските чети во јужните краишта на нашата мила татковина, да му се помогне на несреќниот народ што страда. Туку, пред се, господа, како што знаете, во вакви прилики, ред е да се избере претседател, потпретседател и секретари на собирот.

По долгата врева, тој што го отвори собирот, го избраа за претседател, а другите за членови.

Според утврдениот ред и обичај, членството му заблагодари на родољубивиот собир за ретката почест, претседателот заѕвони со ѕвончето, и објави дека собирот е отворен.

— Сака ли некој да зборува? — праша.

Се јави еден од првата редица на седиштата и рече дека е ред од собирот да се поздрави владата и големиот мудар државник, кој на владетелот ќе му ги протолкува изразите на нивната верност и лојалност.

Собирот го прифати предлогот и веднаш беа приготвени писмени поздрави што беа усвоени со акламација, со забелешка на некои места правилно да се дотера редот на зборовите, според синтаксата.

Почнаа да се јавуваат говорници кој, од кој посилен. Секој говор беше полн со родољубие, полн со болка и гнев кон Анутите. Сите говорници беа согласни со предлогот на првиот говорник: без никакво одлагање, зашто работата и без тоа е хитна, веднаш да се донесе, тука, на овој собир, остра резолуција, со која најенергично ќе се осудат варварските постапки на Анутите.

И тука веднаш избраа троица кои добро го познаваа јазикот за да ја состават резолуцијата во споменатата смисла, и да се прочита пред собирот на одобрување.

Во тој миг се јави еден со готова резолуција и го замоли собирот за дозвола да ја прочита, па, ако се согласи собирот со неа, да ја прифати.

Му одобрија, па тој почна да чита:

„Чиновниците од судската и полициската струка собрани на денешниов собир, длабоко потресени од немилите настани, кои, за жал, секојдневно се одигруваат во јужните краишта на нашава земја, поради варварското однесување на анутските чети, се поттикнати да ја донесат следнава резолуција:

    1. Длабоко сожалуваме што нашиот народ во тие краишта и го снајде таква несреќа;
    2. Најостро ги осудуваме дивјачките постапки на Анутите извикувајќи: Долу!
    3. Со гнасење и со преѕир констатираме дека Анутите се некултурен народ, недостоен на вниманието на своите просветени соседи.“

Оваа резолуција начелно едногласно беше прифатена, но во бурната дебата за поединостите беше усвоено во точката 2, да се додаде уште и „одвратни“ кај зборот „дивјачки“.

Потоа ја овластија управата, од името на собирот, да ја потпише резолуцијата, и собирот се растури во најдобар ред.

На улицата пак врева и мноштво народ што се враќаа од многуте патриотски собири.

На нивните лица сега се забележуваше душевен мир, како кога човек ќе почувствува задоволство со завршена тешка работа, но со благородна, возвишена должност.

На многу места чув вакви разговори:

— Сепак, не требаше да биде толку остра — вели еден.

— Зошто? Добро е. Кон таквите животни треба да се биде груб и остар — се лути другиот.

— Знам, но не оди, не е тактично! — пак продолжува првиот.

— Каква тактичност сакаш кон нив? Да не се замериме, со толку добрите луѓе, или што? Море вака ти ним, па кога ќе читаат да се стресат — пак продолжува другиот, а гласот му трепери од лутина.

— Па ние, како попросветени треба да бидеме и повозвишени од нив; а потоа треба да бидеме претпазливи да не се замериме со соседната земја — објаснува оној мирољубивиот и тактичниот.

Приквечерјето истиот ден во весниците можеа да се прочитаат многубројните резолуции донесени дента на родољубивите собири. Никој не остана а да не ѝ дојде на земјата на помош. Весниците преполни: резолуција на професорите, поради немилите настани на југот на Страдија, резолуција на младината, резолуција на учителите, офицерите, резолуција на работниците, трговците, лекарите, препишувачите. Со еден збор, никој не изостанал. И сите резолуции во еден дух, сите остри и решителни, во секоја го има она „длабоко потресени“, „најостро осудуваме“ и така натаму.

Вечерта, пак имаше веселба во градот, а потоа мирен, тивок и спокоен сон на мирољубивите и храбрите синови на среќната земја Страдија.

Утредента стигнуваа вести од другите краишта на Страдија. Немаше ниту едно единствено место каде што не беше донесена резолуција по повод „последните немили настани“, како што тоа го нарекоа Страдијаните.

А веќе само по себе се разбира дека секој граѓанин, за оваа голема услуга на татковината, кој помалку кој повеќе, беше награден со одликувања за граѓанска храброст и добродетелство.

И мене ме воодушеви овој храбар народ, полн со граѓанска совест и самопрегорност за општото добро, па од градите ми излета извикот:

„Страдијо, ти никогаш нема да пропаднеш, па дури и сите народа да пропаднат!“

„Ха, ха, ха, ха!“ — во тој миг небаре пак ми заѕуни во ушите ѓаволската подбивна насмевка на некој зол дух на оваа среќна и блажена земја.

Несакајќи воздивнав.

(Нареден дел)

Крали Марко за втори път между сърбите (3/5)

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

Клеймо

Приснился мне страшный сон. И не так меня удивил самый сон, как то, что я, смирный и честный гражданин, достойный сын нашей дорогой и многострадальной матери Сербии, как и все прочие ее сыновья, отважился, хоть и во сне, увидеть столь страшные вещи. Скажете, я составляю исключение, но нет, ни на волос не отличаюсь я от других, а в благонравии мне просто нет равных. Однажды, идя по улице, я увидел блестящую пуговицу, оторвавшуюся от полицейского мундира, полюбовался ее чарующим сиянием и только хотел пройти мимо, исполненный сладостного раздумья, как вдруг рука у меня сама собой поднялась да прямо к шапке, голова склонилась долу, а лицо расплылось в приятной улыбке, какой мы обычно приветствуем стоящих выше нас.

«Да, во мне течет благородная кровь, и в этом все дело!» — подумал я, окидывая презрительным взглядом проходившего мимо чудака, который, ничего не заметив, наступил на пуговицу.

— Недотепа, — злобно изрек я, сплюнул и спокойно зашагал дальше, утешаясь мыслью, что подобных простаков мало. И радостно мне было оттого, что бог наделил меня нежным сердцем и благородной рыцарской кровью наших предков.

Теперь вы видите, что я достойный человек и решительно ничем не отличаюсь от остальных добропорядочных граждан. И вам самим покажется удивительным, что именно мне приходят во сне на ум такие страшные и глупые вещи.

В тот день со мной не случилось ничего из ряда вон выходящего. Я хорошо поужинал и после ужина долго сидел, потягивая винцо и орудуя зубочисткой. Затем, использовав столь отважно и добросовестно свои гражданские права, я улегся в постель и взял книгу, чтобы поскорее задремать. Книга быстро выпала у меня из рук, что вполне соответствовало моему желанию, и я заснул сном праведника — совесть у меня была спокойна, как у человека, выполнившего все свои обязанности.

И вдруг я очутился на какой-то узкой, ухабистой и грязной дороге. Холодная темная ночь. Ветер свищет, раскачивая оголенные ветви и, словно огнем, обжигает кожу. Небо мрачное и страшное в своем безмолвии. Мелкий снег бьет в лицо, слепит глаза. Кругом ни души. Устремляюсь вперед, но ноги мои скользят, и я съезжаю то вправо, то влево, спотыкаюсь, падаю и, наконец, понимаю, что заблудился. Так я брел, одному богу известно, где. Ночь была длинная, как век, и я все шел и шел, не зная куда.

Так я шел много-много лет и пришел в незнакомый мне край, далеко-далеко от родных мест, в удивительную страну, о которой не знает ни одна душа. Такую можно увидеть только во сне.

Блуждая по той стране, я попал в большой многолюдный город. На просторной площади собрались толпы народа и стоял такой гвалт, что впору было оглохнуть. Механа[1], куда я зашел, находилась как раз на этой площади, и я справился у хозяина, зачем собрался народ.

— Мы мирные, честные люди, — начал он, — верные и преданные своему кмету[2].

— Разве у вас кмет правит? — перебил я его.

— Да, он у нас самый главный, а за ним идут пандуры[3].

Я улыбнулся.

— Чему ты улыбаешься? Не знал, нешто?.. А сам ты откуда?..

Я рассказал, что пришел издалека — из Сербии, и вот заблудился.

— Слышал я о той знаменитой стране, — пробормотал он и, почтительно поглядев на меня, продолжал: — У нас, значит, правит кмет с пандурами.

— А какие же у вас пандуры?

— Э, пандуры, знаешь ли, разные, смотря по рангу. Есть и старшие, есть и младшие… Люди, говорю, у нас все смирные, честные, а вот из окрестностей приходят всякие смутьяны, портят нас, дурному учат. Чтобы отличить наших граждан от пришлых, кмет вчера издал приказ всем местным жителям явиться к зданию суда, где каждому будет поставлено на лоб клеймо. Народ и собрался, чтобы решить, как быть.

«Надо как можно скорее бежать из этой страшной страны», — подумал я, содрогаясь, потому что, хоть во мне и течет благородная кровь серба, я, к стыду своему, не чувствовал себя способным на такой героизм.

Хозяин добродушно улыбнулся, хлопнул меня по плечу и надменно заявил:

— Ха, ты уже струсил, чужестранец?! Значит, нам нет равных по доблести!..

— Но что вы думаете делать? — спросил я смущенно.

— Как что? Ты еще увидишь наш героизм! Говорю тебе, нам нет равных по доблести. Ты прошел много стран, но, уверен, не встречал таких юнаков! Пойдем вместе, я как раз тороплюсь туда.

Мы были у выхода, когда за дверью послышались удары бича.

Выглядываю на улицу, и что же я вижу! Человек в богатой одежде обычного гражданского покроя везет на своей спине другого в пестрой униформе и блестящей треуголке на голове. У входа в механу ездок сошел.

Хозяин поклонился ему до самой земли. Человек в пестром одеянии вошел в гостиницу и сел за специально приготовленный стол. Другой, в гражданской одежде, остался ожидать у дверей. Хозяин и ему отвесил низкий поклон.

— Что это значит? — с недоумением спросил я.

— Тот, что вошел в механу, старший пандур, а этот — один из самых видных наших граждан, богатейший человек и великий патриот, — шепотом сообщил хозяин.

— Но почему он позволяет ездить на себе верхом?

По знаку хозяина мы отходим немного в сторону.

Со снисходительной усмешкой он говорит:

— Да это у нас считается большой честью, которой редко кто удостаивается.

Это до того сбило меня с толку, что из дальнейшего рассказа я ничего не разобрал. Хорошо запомнились только заключительные слова: «Такую заслугу перед отечеством не каждый народ может понять и оценить».

И вот мы на собрании, начались уже выборы президиума.

Одна группа выдвинула кандидатом в председатели Колба, если мне память не изменяет, другая группа — Талба, третья — своего кандидата.

Поднялся неимоверный галдеж; каждая группа старалась протащить своего человека.

— По-моему, у нас нет лучшей кандидатуры на пост председателя столь важного собрания, чем Колб, — заявил представитель первой группы. — Его смелость, гражданская доблесть всем нам хорошо известны. Полагаю, что среди нас не найдется ни одного, который бы чаще удостаивался чести возить на своей спине сановников.

— Уж ты помалкивал бы лучше, — крикнул кто-то из другой группы, — на тебе и практикант еще не проехал!

— Знаем мы ваши добродетели, — раздалось из третьей группы, — ни одного удара бичом не перенесли без того, чтобы не завопить.

— Рассудим, братья! — начал Колб. — Это правда, что десять лет назад на мне часто ездили вельможи, и я не издавал ни звука, когда меня хлестали бичом, но все же, может быть, есть и более заслуженные люди, моложе меня и достойнее.

— Нет таких, нет! — закричали его сторонники.

— Незачем вспоминать о старых заслугах! На Колбе ездили десять лет назад! — закричали из другой группы.

— Сейчас приходят молодые силы, довольно с нас стариков! — слышится в третьей группе.

Но вдруг шум стих; народ расступился, и в проходе показался молодой человек лет тридцати. При виде его все головы склонились в глубоком поклоне.

— Кто это? — шепотом спрашиваю я хозяина.

— Это первый человек в нашем городе, молодой, но многообещающий. На нем сам кмет уже три раза ездил. Это в его-то годы! Никто до сих пор не пользовался у нас такой популярностью.

— Может быть, его изберут?

— Скорее всего; все предыдущие кандидаты старше его, время их уже прошло, а на спине этого кмет прокатился только вчера.

— Как его зовут?

— Клеард.

Его пропустили вперед.

— Думается мне, — прервал тишину Колб, — нам не найти на пост председателя лучшего человека, чем Клеард. Он молод, но нам, старикам, далеко до него.

— Верно! Правильно! Да здравствует Клеард! — заорали все разом.

Колб и Талб препроводили его на председательское место.

Опять все низко поклонились, и затем наступила тишина.

— Спасибо вам, братья, за большое внимание и честь, которые вы мне единодушно сегодня оказали. Надежды, возлагаемые вами на меня, весьма мне лестны. Тяжело руководить народными стремлениями в столь важные дни, но я приложу все силы, чтобы оправдать ваше доверие, везде и во всем искренне защищать вас, показывать, как и раньше, высокий образец гражданской доблести. Спасибо вам, братья, за доверие.

— Живео! Живео! Живео! — раздалось со всех сторон.

— А теперь, братья, разрешите с этого места сказать несколько слов о предстоящем важном событии. Нелегко вытерпеть страдания и боль, которые нас ожидают, нелегко вынести выжигание на лбу клейма раскаленным железом. Да, такие муки не каждый может выдержать. Но пусть трусы дрожат и бледнеют от страха, мы же ни на мгновенье не смеем забывать о том, что являемся потомками замечательных предков, что в жилах у нас течет благородная юнацкая кровь наших дедов, тех чудо-богатырей, которые, и глазом не моргнув, умирали за свободу и счастье нас, своих потомков. Ничтожны наши муки перед их страданиями! И неужели теперь, когда настали времена счастья и изобилия, мы покажем себя гнилым, трусливым поколением? Каждый настоящий патриот, каждый, кто не хочет посрамить свой народ перед всем миром, перенесет боль мужественно, героически.

— Правильно! Живео! Живео!

Затем выступило еще несколько пламенных ораторов, которые подбадривали испуганный народ и говорили приблизительно то же, что и Клеард.

Взял слово бледный, изможденный старик с морщинистым лицом, седой головой и белой как снег бородой. Ноги у него подгибались от слабости, руки дрожали. Старческий голос прерывался, а в глазах блестели слезы.

— Дети, — начал он, и слезы покатились по бледному изборожденному морщинами лицу на седую бороду, — я слаб и скоро умру, но мне кажется, что лучше не допускать такого позора. Сто лет я прожил и без этого… Так неужели теперь на эту седую слабую голову падет рабское клеймо…

— Долой паршивого старика! — крикнул председатель.

— Долой его! — заорали одни.

— Старый трус! — присоединились другие.

— Нет того, чтоб молодых поддержать, так он еще пугает! — кричали третьи.

— Постыдился бы своих седин! Столько прожил и еще чего-то боится. Ну, а мы, молодые, не боимся!

— Долой труса!

— Выгнать его!

— Долой!

Возбужденная толпа доблестных молодых граждан яростно бросилась на немощного старика с кулаками и бранью.

Только старость спасла беднягу, а то забили бы до смерти.

Все клятвенно заверили друг друга, что завтра возвеличат славу своего народа и будут держаться героически.

С собрания расходились в полном порядке. Слышались голоса:

— Покажем завтра, кто мы такие!

— Хвастуны себя тоже проявят завтра!

— Пришло время проверить, кто чего стоит, чтобы всякая тля не лезла в герои!

Я вернулся назад в механу.

— Ну, видел, что мы за люди? — самодовольно спросил хозяин.

— Видел, — ответил я машинально, чувствуя, что силы мне изменяют, а голова раскалывается от удивительных впечатлений.

В тот же день я прочел в газете передовую статью следующего содержания:

«Граждане, прошли дни пустой похвальбы и хвастовства, чем увлекались некоторые из нас; громкие слова о каких-то наших воображаемых добродетелях и заслугах вдруг потеряли цену; настало время, граждане, показать, наконец, на деле, чего каждый из нас стоит! Но мы уверены, что среди нас не найдется ни одного жалкого труса, которого власти вынуждены будут силой тащить на отведенное для клеймления место. Каждый, кто чувствует в себе хоть каплю героической крови наших предков, в числе первых спокойно и гордо перенесет мучительную боль, ибо это святая боль — жертва, которой требует отечество и наше общее благо. Вперед, граждане, завтра — день испытания нашего героизма!..»

В тот день хозяин лег спать сразу после собрания, чтобы завтра в числе первых явиться на установленное место. А многие тут же отправились к зданию суда, дабы занять лучшие места.

Утром и я отправился к зданию суда. Здесь собралось все население города от мала до велика. Некоторые женщины принесли грудных младенцев — пусть и им поставят рабское, то есть почетное клеймо; это поможет им впоследствии получить хорошее местечко на государственной службе.

Везде толкотня, ругань (в этом я усмотрел сходство с нами, сербами, и потому порадовался), каждый хочет раньше других подойти к дверям. Некоторые даже успели подраться.

Ставит клеймо специальный чиновник в белом праздничном костюме. Он ласково уговаривает напирающий народ:

— Полегче, ради бога, очередь до всех дойдет; вы же не скот, чтобы так напирать.

Процедура началась. Одни вскрикивают, у других вырывается стон — ни один человек, пока я был там, не перенес мук молча.

Я не мог долго смотреть на эти мучения и вернулся к себе. В механе уже сидели люди, закусывали, пили.

— Перенесли и это, — сказал один.

— Эх, мы и покричали-то немного, а вот Талб ревел, как осел, — заметил другой.

— Вот тебе и Талб, а вчера еще хотели выбрать его председателем!

— Э, кто знал!

Разговаривают, а сами стонут, извиваются от боли, но так, чтобы другие не заметили, — ведь каждому стыдно показать себя трусом.

Клеард осрамился — застонал, а подлинным героем оказался какой-то Леар; он потребовал, чтобы ему наложили сразу два клейма, и не пикнул при этом. Весь город говорил о нем с величайшим уважением.

Некоторые сбежали и тем заслужили всеобщее презрение.

Через несколько дней, когда по улицам с гордо поднятой головой, исполненный надменного величия, проходил тот, у кого на лбу было выжжено два клейма, все живое, сдернув шапки с головы, кланялось ему, приветствуя героя своего времени.

За ним бежали по улицам дети, женщины, мужчины — все хотели видеть богатыря народного. И где бы он ни ступал, всюду за ним несся благоговейный шепот: «Леар, Леар!.. Вот он! Вот тот герой, который не крикнул, звука не проронил, когда ему ставили два клейма одно за другим!» Газеты прославляли его на все лады. И любовь народная окружила его.

Слышу я со всех сторон эту хвалу и чувствую, что и во мне пробуждается сербская юнацкая кровь. Ведь и наши предки герои, и они в муках погибали за свободу, и у нас есть славное прошлое — Косово! Меня вдруг охватывает гордость за родной народ, страстное желание прославить его, и, бросившись к зданию суда, я кричу:

— Что вы носитесь со своим Леаром?.. Вы еще не видели настоящих героев! Я вам покажу, что значит сербская юнацкая кровь! Подумаешь, два клейма! Ставьте мне десять!

Чиновник в белом подносит к моему лбу свое орудие, я вздрагиваю и… просыпаюсь.

В страхе тру лоб, осеняю себя крестным знамением и просто диву даюсь — чего только человеку не приснится.

«Еще немного, и я затмил бы славу ихнего Леара», — думаю я и с удовольствием переворачиваюсь на другой бок, хотя мне все же обидно, что сон этим не завершился.

1899 г.

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Кутасовой)

 

[1] Механа – то же, что и кафана (постоялый двор, закусочная, трактир).

[2] Кмет – сельский староста.

[3] Пандур – стражник. У Домановича наряду с кметом служит олицетворением грубого произвола и самодурства властей.