Tag Archive | спасител

Страдија (12/12)

(Претходен дел)

Кутрата нова влада, веднаш мораше да мисли, а во тој занает ме се вешти министрите во Страдија. Искрено да зборуваме, неколку дена се држеа јуначки, гордо; додека го имаше и последниот динар во државната каса, тие преку ден со ведри и весели лица ги примаа силните депутации од народот и држеа возбудливи говори за среќната иднина на нивната мила и напатена Страдија; а кога ќе паднеше ноќта, тогаш се приредуваа сјајни и скапоцени гозби, каде што се пиеше, пееше и се држеа родољубиви здравици. Но кога државната каса наполно се испразни, господата министри почнуваа сериозно да мислат и да се договараат што да се преземе во таа очајна положба. За чиновниците е лесно, тие и без тоа се навикнати да не примаат плати по неколку месеци; пензионерите се стари луѓе, доволно се наживеале; а војниците, се разбира само по себе, и треба да се навикнат на маки и неволји, па не е лошо и гладта јуначки да ја трпат; на лиферантите, на претприемачите и на секој друг добар граѓанин на среќната Страдија, лесно е да им се рече дека исплатата на нивните сметки не влегла во годинашниот државен буџет. Но, не е лесно за министрите; зашто тие, се разбира, треба да платат за да се зборува и да се пишува добро за нив. Не е лесно уште и за некои други поважни работи, зашто има многу работи кои се поважни од Страдија.

Се загрижија и дојдоа на мисла дека треба да се зајакне стопанството, та поради тоа решија земјата да ја задолжат со поголем долг; но бидејќи околу склучувањето на тој заем мора да се потрошат многу пари за собраниски седници, за патувања на министрите во странство, министрите решија за таа цел да ги соберат сите депозити од државната каса, каде што беа депонирани пари од приватните лица, и на тој начин да ѝ помогнат на татковината која јачеше во неволја.

Во целата земја настана збрка: во некои весници се зборуваше за криза на министрите, во некои како владата веќе поволно ги завршила преговорите за заемот, во некои и едното и другото, а владините весници пишуваа дека земјата никоогаш не била во подобра благосостојба.

Сè повеќе и повеќе почна да се зборува за тој спасоносен заем, сè повеќе и повеќе весниците ги полнеа своите страници со расправи за тоа прашање. На сите страни се појави такво интересирање, што за малку не запреа речиси сите работи. И трговците, и лиферантите, и чиновниците, и пензионерите и свештениците, сите беа во некакво трескавично, напрегнато исчекување. На сите страни, на секое место се зборуваше само за тоа, се потпрашуваа, напаѓаа.

Министрите трчаа час на оваа, час на онаа страна на земјата; час еден, час друг, по два-тројца заедно. Собранието беше свикано и таму се дебатираше, се решаваше, и најпосле беше одобрено заемот да се склучи по секоја цена и си отидоа сите по своите домови, а очајното љубопитство беше сè поголемо во јавното мислење.

Ќе се сретнат двајца на улица, па наместо поздрав веднаш:

— Што е со заемот?

— Не знам!

— Преговараат?

— Сигурно!

Министрите сè почесто ги посетуваа странските земји и се враќаа назад.

— Дојде министерот? — прашува еден.

— И јас чув.

— Што направил?

— Веројатно поволно!

Одвај најпосле, владините весници објавија (владата секогаш има по неколку весници, всушност, секој министер има свој весник — по еден или по два) дека владата ги привела кон крајот преговорите со една странска група, и дека резултатите се мошне поволни.

„Со сигурност можеме да потврдиме дека за некој ден заемот ќе биде потпишан и парите ќе бидат внесени во земјава“.

Народот малку се смири, но владините весници јавија дека за два-три дена во Страдија ќе дојде полномошникот на таа банкарска група г. Хорие, за да се потпише тука договорот.

Дури тогаш дојде до усни и писмени препирки; запрашувањата, очекувањата, преголемата, нервозна љубопитност и огромна надеж во тој единствен странец, за кој се очекуваше да ја спаси земјата, ја беа достигнале кулминација.

За ништо друго и не се зборуваше и не се мислеше освен за тој Хорие. Се расчу глас дека пристигнал и се сместил во тој и тој хотел, и маса од љубопитен свет, и машки и женски, и стар и млад јурна толку бргу и дивјачки што старите и слабите беа изгазени и истуркани.

На улица се појави некој странец, патник, и туку некој ќе му рече на другиот:

— Види, странец! — и ќе го погледа својот другар значајно, небаре го прашува со лицето и со погледот: „Овој да не е Хорие?“

— Да не е тој? — вели другиот.

— И јас така мислам.

Од сите страни го набљудуваат странецот и заклучуваат дека е токму тој. Потоа таа вест ја разнесуваат низ градот дека го виделе Хорие, и таа вест толку бргу се пренесува и струува низ сите слоеви на општесвото што по еден-два часа сиот град со увереност тврди дека тој е тука, зашто луѓето лично го виделе, разговарале со него. Се растрчува полицијата, се вознемируваат министрите, па трчаат на сите страни да се сретнат со него и да му укажат почит.

А него го немаше…

Утредента весниците објавуваат дека вчерашната вест за Хориевото доаѓање не е точна.

До каде се дојде со тоа се гледа од оваа случка.

Еден ден одев на станицата каде што застануваше една странска лаѓа.

Лаѓата застана и почнаа да излегуваат патниците. Јас нешто се расприкажав со еден познајник, додека веднаш маса свет се собра кај лаѓата, и тоа толку силно и ненадејно, што за малку не ме турна еден од тие што беше затрчан.

— Што е тоа?

— Кој е? — почнаа да се прашуваат еден со друг.

Тој! — одговараа.

— Хорие?

— Да, дошол!

— Каде е, каде е! — џагори мноштовото народ, и настанува туркање, гмечење, ѕверење, карање; секој сака да биде што поблиску.

Навистина, забележав еден странец кој молеше и викаше за помош, молеше да го пуштат, зашто има итна работа. Одвај зборуваше човекот, стенкаше, потиснат и згмечен од љубопитниот народ.

Полицајците веднаш ја разбраа својата вистинска должност и отрчаа за неговото доаѓање да ги известат: министерот претседател, другите членови на владата, претседателот на општината, поглаварите на црквата и другите великодостојници на земјата.

И, по малку, од народот се зачуја гласовите:

— Министрите, министрите!

И министрите навистина се појавија со сите великодостојници на земјата Страдија. Сите во свечени облеки, со сите ленти и многуте ордени, а инаку не ги носат сите во нормални услови, туку само по неколку. Мноштвото од народот се раздели на две страни, и така странецот остана сам во средината, а од другата страна се појавија министрите, доаѓајќи му во пресрет.

Министрите застанаа на пристојна оддалеченост, ги извадија капите и се поклонија доземи. Истото тоа го направи и народот. Тој изгледаше малку збунет, исплашен, а во исто време многу зачуден, но од местото не се помрднуваше, стоеше неподвижен, како статуа. Министерот претседател направи уште еден чекор напред и започна:

— Доблесен странче, твоето доаѓање во нашава земја историјата ќе го забележи со златни букви, зашто тоа знаменито доаѓање претставува епоха во нашиот државен живот; твоего доаѓање ја носи среќната иднина на нашава мила Страдија. Од името на целата влада, од името на сиот народ, јас те поздравувам како наш спасител, и извикувам: да живееш!

„Да живее! Да живее!“ одекна во воздухот од илјадници грла.

Потоа поглаварот на црквата почна да пее побожни песни, и заѕвонија камбаните на храмовите на главниот град на Страдија.

Кога заврши и тој дел од официјалниот пречек, тогаш министрите, со љубезна насмевка на лицата, со покороност му пристапија на странецот, се поздравија сите редум, па другите се оддалечија и застанаа гологлави со наведнати глави, а министер-претседателот го зеде неговиот куфер в раце, со некакво стравопочитување, министерот на финансиите, пак, бастунот на знаменитиот човек. Ги носеа тие работи како нешто свето. Куферот, се разбира, и беше нешто свето, зашто сигурно во него беше судбоносниот договор; всушност, во тој куфер, ни помалку ни повеќе, беше иднината, среќната иднина на една цела земја. Затоа, значи, министер-претседателот, знаејќи што носи во своите раце, изгледаше свечен, преобразен, горд, зашто во своите раце ја носеше иднината на земјата Страдија. Поглаварот на црквата, како човек од бога надарен со голем дух и ум, веднаш и самиот ја увиде важноста на тој куфер, та со другите првосвештеници го опкружи министер-претседателот, и запеаја побожни песни.

Придружбата тргна. Тој и министерот на финансиите напред, а куферот во рацете на претседателот, опкружен од првосвештениците и од гологлавиот народ, зад нив. Се оди полека, свечено, нога пред нога, се пеат побожни песни, а камбаните бијат и пукаат топови. И тажа полека по главната улица тргнаа кон домот на министер-претседателот. И куќите и кафеаните и храмовите и канцелариите сè беше се испразнило, сè живо излегло да учествува во тој епохален пречек на големиот странец. Дури ни болните не изостанаа; и тие беа изнесени од становите да ја видат оваа ретка свеченост; дури и од болницата сите болни ги изнесоа на носила; па и ним како да им престануваше болката: полесно им е кога помислуваат на среќата на својата мила татковина, и децата-цицалчиња се изнесени, и тие не плачат, туку ги впиле своите очиња во големиот странец како да чувствуваат дека таа среќа се приготвува за нив.

Додека стигнаа до куќата на министер-претседателот, веќе се стемни. Странецот повеќе го втурнаа отколку што го воведоа во куќата; влегоа сите министри и великодостојници, а мноштвото народ остана љупобитно да гледа во прозорците, или просто да гледа вџашено во куќата.

Утредента почнаа да стигнуваат депутации од народот за да го поздрават големиот странец, а веќе уште од зори пред куќата на министер-претседателот полека докрцка тешко натоварена кола со разни одликувања за доблесниот странец.

Странецот, се разбира, веднаш беше избран за почесен претседател на министерството, за почесен претседател на општината, на Академијата на науките и на сите можни хумани друштва и здруженија во Страдија, а нив ги имаше премногу, па дури и на друштвото за основање на друштва. Сите градови го избраа за свој почесен член, сите еснафи го признаа за добротвор, а еден полк војска во негова чест се нарече „Силниот Хориев полк“.

Сите весници го поздравија со долги статии, многу од нив ја објавија и неговата слика. Многумина чиновници во чест на тој ден беа унапредени, многумина полицајци и одликувани и унапредени, беа отворени многу нови надлештва и беа поставени нови чиновници.

Веќе два дена трае бурната веселба низ целиот град. Свири музика, камбаните бијат, пукаат топови, ечат песни, се точат пијалаци.

На третиот ден, министрите, иако мамурни од веселбите, мораа да го жртвуваат одморот на своето тело за среќата на земјата и на народот, та се собраа сите на седница за да ги завршат со Хорие преговорите за заемот и да го потпишат тој епохален договор.

Најпрвин, како вовед, почнаа приватен разговор (во веселбата заборавив да речам дека куферот се чува под силна стража).

— Сакате ли подолго да останете овде? — го праша министер-претседателот.

— Додека не ја завршам работата, а тоа подолго ќе трае!

Министрите ги збуни тој збор подолго.

— Мислите, подолго ќе трае?

— Секако. Таква е работата.

— Нам ни се познати вашите услови, а и вам нашите, та сметам дека нема да има никакви пречки! — рече министерот на финасиите.

— Пречки? — рече странецот исплашено.

— Да, тврдам дека ќе ги нема!

— И јас се надевам!

— Тогаш можеме веднаш да го потпишеме договорот! — рече министер-претседателот.

— Договор!

— Да!

— Договорот е потпишан; и јас уште утре ќе тргнам на пат; а пред сè, јас и сега и цел живот ќе ви бидам благодарен на ваквиот пречек. Искрено да ви кажам, јас сум збунет, уште не сум доволно свесен што е сето ова со мене. Навистина во оваа земја сум сега првпат, но не можев ниту да сонувам дека, како непознат, каде било, ќе бидам вака пречекам. Јас сè уште мислам дека сонувам.

— Значи, го потпишавте договорот? — викнаа сите во еден глас, воодушевено.

— Еве го! — рече странецот и извади од џебот лист хартија на кој беше договорот, и почна да го чита на својот јазик. Договорот беше меѓу него и еден трговец на сливи од внатрешноста на Страдија, во кој оној се обврзува да му лиферува толкаво и толкаво количество сливи за варење на мармалад, до тој и тој ден…

Што можеше друго да се направи во една цивилизирана и паметна земја, освен странецот тајно да се протера од Страдија по таквиот глупав договор, а по три дни владините весници ја донесоа белешкава:

„Владата енершчно работи врз реализирањето на новиот заем и сите изгледи се дека уште до крајот на месецов ќе примиме еден дел од парите.“

Народот малку се распрашуваше за Хорие, па престана, а потоа сè продолжи по старо.

Кога почнав да размислувам за последниов настан необично ми се допаѓаше општата хармонија во Страдија. Не само што министрите се симпатини и способни, туку забележав дека и поглаварот на Црквата е умен и духовит човек. Кој би можел да се сети во погодниот миг, всушност во најсудбоносниот миг, кога се решава судбината на земјата, да запее побожни песни над куферот на оној мармаладџија и со тоа многу да ѝ помогне на трудољубивата влада во големите потфати. Во толку сложената работа мора да се има среќа.

Веднаш се решив, во првата можност, да појдам кај мудриот отец, поглаварот на црквата, та одблизу да то запознаам тој голем Страдијанец.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)