Да слушам лекция по латински синтаксис и да се подстрижа през летните горещини, особено при невещ бръснар — това ми бяха най-досадните часове, защото животът ми никога не е изглеждал по-безсмислен и по-глупав, отколкото при тези обстоятелства. Никога не бих могъл да кажа кое от тези две неща е по-трудно. Представете си само: горещ летен ден, жегата просто помрачава съзнанието, въздухът трепти пред очите, тялото изнемощява и отпада, човек едва се движи от досада; и в такова едно състояние да седнете на бръснарския стол. Бръснарят ви увива в чаршафа и вие трябва да се вдървите като някакъв римски сенатор. После ви пъха чаршафа в яката и започва страшната процедура. По лицето ви тече пот, стича се в очите, безобразни мухи налитат и кацат ту на носа, ту на лицето, ту около устата, а ръцете ви са под чаршафа и можете само да мръщите лице, да бръчкате нос, да свивате уста. По лицето пък, цялото в пот, се сипят дребни космички изпод ножиците, лепят се и падат в очите, дори в устата и тогава започва отчаяно плюене. Отгоре на всичките мъки бръснарят ви блъска насам-натам, обръща ви главата като някаква вещ, щрака с ножиците около ушите ви без всякаква нужда и от време на време тъпите ножици изскубват по някой кичур коса; вие смукнете въздух, присвиете се от болка, а бръснарят ви утешава: „Това не е нищо, моля ви, нищо!“ — и продължава по-енергично да щрака с ножиците, като смята може би, че с тази музика ще заглуши болките. С какво нетърпение се очаква в това отчаяно положение спасителното бръснарско: „Честито, господине!“ Той сваля чаршафа и вие усещате как ви светва пред очите, чувствувате блаженство и неимоверна радост, като че ли изведнаж ви е спрял внезапно силен зъбобол.

Така в отчаяние се очаква звънът на училищния звънец, който изведнаж ви избавя от непоносимите абсолютни аблативи и цяло наводнение от нункове, квидове, квид-квидове и нук-нункове. И изведнаж училищният прислужник (него винаги, кагато удря звънеца, съм го смятал за някакво ангелско същество) с едно движение на ръката, с един звън, небесен звън, разгонва цялата досада. О, така дълбоко се е врязал в душата ми този сладък звън, че никога не мога да го забравя!

Тъкмо преподавателят казва:

— Тук е удобно да се употреби също ne-nec. Хайде, опитайте вие!

И вие опитвате, потите се, в главата ви бръмчат стотици чудеса, а никак не ви идва на ум израза „удобно“ или както още казва преподавателят „интересно“. Тъкмо мъките ви са стигнали върха си и ето звънецът прозвънява със своя небесен, спасителен звън.

Но по-късно в живота, след години, когато започнах да пиша и печатам първите си работи във вестниците, взеха да се явяват и по-досадни неща, изпитах и по-тежки мъки.

За да не ви измъчвам много, защото зная какво е мъка, ще ви разкажа нещо, което ми се случи преди не повече от година.

Беше лято. Денят приятен, свеж, а аз, позавършил всички работи, които могат да тревожат духа и карат човека да мисли (като падежи на полици, и тям подобни), съм се поотпуснал след обеда, излежавам се, със запалена цигара, сърбам кафе и се чувствувам доволен, че никаква мисъл не ме обезпокоява, както това е дадено само на сърбина.

А и какво би могло да ме обезпокои? Дадох своя работа на най-досадния редактор, обядвах този ден сладко, изпих чаша-две вино, получих наскоро повишение; сърбам кафе, пуша тютюн (полиците си съм уредил), обръщам се доволен ту на една, ту на друга страна, не мисля нищо; обзема ме приятна дрямка, а законът не ми забранява да заспя сладко и мирно блажен сън. И тъкмо исках да използувам своята гражданска свобода и право, както това би сторил всеки свободен гражданин, когато изведнаж някой почука на вратата на моята стая.

— По дяволите! И промърморих сърдито и моето приятно доволство се стопи като пяна.

Чукането се повтори.

— Влез! — викнах сърдито.

На вратата се появи човек с усмивка на лицето и любезно ме поздрави, докато аз бях готов да му издера очите. Това беше редакторът на един селскостопански вестник.

— Дойдох при вас с една молба. Надявам се, че няма да ми откажете.

— О, моля ви, как можете да се съмнявате! — казах така, може би поради вродената сръбска доброта, и се опитах малко да смекча киселия израз на лицето си.

— Бих искал да публикувам във вестника една ваша статия за отглеждане на винената лоза.

— С удоволствие бих се отзовал на вашето желание, господине, но вярвайте, аз не разбирам нищо от тези неща,

— Как не разбирате? Вие можете. Нещо популярно, за нуждата да се отглеждат колкото може повече лози и каква полза има страната от това. Ето, моля ви, аз ги пиша във всеки брой по няколко, а и аз някога съм учил филология.

Защищавах се по всички възможни начини, но редакторът упорито доказваше, че съм си въобразил, че не разбирам нищо от тези неща и че дори не било необходимо да ги разбирам и все пак можело да се напише хубава статия. В края на краищата трябваше да обещая, че за десетина дни ще приготвя статията.

Той замина и моето приятно настроение се развали. Каквото и да правя, в главата ми все винена лоза.

В това време някой пак почука на вратата.

— Влез!

На вратата се появи висок, блед, изнурен човек, с овехтели дрехи.

— Добър ден.

— Добър ден, господине!

— Казвам се Милан Миланович.

— Приятно ми е! — и аз казах името си.

— Дойдох при вас по една важна работа.

— Моля!

— Имам намерение, господине, да основа един вестник за скотовъдството…

— Това е прекрасна идея.

— За мене ще бъде рядка чест, ако и вие влезете в числото на моите сътрудници.

— За мен това би било рядка чест — започнах аз, — но не разбирам от скотовъдство, господине.

— Зная, но все пак бихте могли!… Та вие сте учен човек, за бога!

— Защитавах се, отказвах, но той не си отиде, докато не му казах, че ще гледам да напиша нещо популярно за отглеждането на жребчетата.

Тъкмо помислих, че съм се отървал от една напаст, когато някой пак почука на вратата.

— Влез! — изкрещях по-ядосано от всякога. На вратата се появи редакторът на един патриотичен вестник.

— Дойдох при вас с една скромна молба — каза той с любезна усмивка — и се надявам, че няма да ми откажете.

— Ще направя всичко, което мога.

— На мен ми трябва едно късо патриотично стихотворение или разказче, както вие намерите за добре. Не бих ви досаждал, но сътрудниците ми са заети с различни научни статии, а аз трябва да готвя един некролог и се сетих за вас.

— Но, господине, аз не пиша стихове! Как ще започна сега изведнаж да пиша стихове?

— Нищо по-лесно от това. Седнете и напишете. Най-добре ще е някое епично, патриотично стихотворение или още по-добре — разказ.

Не ми помогнаха никакви оправдания, нито извинения и казах победен:

— Най-после бих ви написал, но вярвайте, зает съм с много работа.

— Не, не, за общото дело вие ще пожертвувате малко от вашето време. Впрочем аз ще си позволя да дойда пак в четвъртък.

— Днес вече е вторник — му припомних аз.

— Е да, нещо късичко — каза редакторът и ме погледна тъй любезно, че аз се почувствувах хипнотизиран. Пред очите ми започнаха да се движат без ред, без връзка събитията на оживелите спомени, а аз отчаяно се лутах из този хаос и чувствувах, че на всяка цена трябва веднага да намеря идея за разказ.

Не можех нищо повече да кажа. Редакторът учтиво се сбогува и излезе, като изрази надежда, че работата ще бъде свършена.

Легнах пак отчаян, затворих си очите и се опитах да мисля за нещо друго. Напразно, колкото повече прогонвах от себе си мислите за патриотичния разказ, те все по-силно ме нападаха. Пред очите ми — само някакви ханджари, копия, пушки, тичат и се въртят безброй лица, смесват се някакви ужасни събития, страшни сражения, падат глави, развяват се знамена, горят запалени покриви, юнаци скачат в окопите.

Почувствувах, че просто ми се вие свят. Станах и се измих. Не помогна. Всяка вещ, всичко, което гледах, като че ли ме караше да търся идея за патриотичен разказ.

Седнах на масата, запретнах ръкави, махнах всичко от нея, облегнах глава на ръцете си, затворих очи и започнах да мисля за какво да пиша. Постарах се да мисля само за това. Изведнаж малко по малко всичките ми дотогавашни мисли се разбягаха — всички събития, лица, всичко, всичко — сякаш по някаква команда. Колкото повече мислех, толкова по-далече бягаха от мен тези патриотични мисли и вместо тях пред очите ми започнаха да излизат все някакви славейчета, цветя, поточета, лунна нощ, красиви женски глави.

— По дяволите! — извиках сърдито и скочих от стола.

„Откъде накъде трябва да пиша? Кой може да ме накара да пиша?!“ — помислих и решен да не пиша нищо, излязох на улицата.

Разхождах се и ето тъкмо сега започнаха да се събират в главата ми спомени за всички възможни патриотични събития и образи, които някога съм виждал и за които някога съм чул и чел. И всичко това страхотно объркано, безредно тичаше и кипеше пред очите ми така бързо и силно, че нито един образ не можех да съзря ясно. Всичко това се въртеше със светкавична бързина, а аз чувствувах, че трябва да се ориентирам в тази бъркотия, че трябва да хвана поне една ясна мисъл.

След това всичко ми стана досадно. Чувствувах се зле. Усещах силно главоболие и дори в ушите ми бръмчеше нещо като звън на ханджари и мечове, изстрели на пушки, топове, скърцане със зъби, тръби, викове на ранени.

Потърсих компания да се разведря. Нищо не помага. Все по-силно усещах мъките си. Нищо не ми се пиеше, не ми се ядеше, не можех да разговарям. Чувствувах как в главата ми тежи патриотичната идея и не ми дава да си отдъхна нито за миг.

Сбогувах се с компанията и си отидох в къщи. Масата бе приготвена за вечеря.

— Хайде да вечеряме.

— Не мога.

Затворих се в стаята си, запалих свещта, седнах на масата и чувствувах страшния непреодолим каприз да напиша до сутринта разказа.

Но се повтори пак същото. Всичко изчезна от главата ми и накрая стигнах дотам, че не можех нищо, абсолютно нищо, дори нито една-единствена мисъл да измисля, защото усещах, че някаква грамадна тежест е легнала върху ми и ме притиска. Притискаше и душата, и ума ми. Това бе тежест, под която се чувствува само едно: „Трябва до зори да напиша!“

Станах, разходих се из стаята, легнах, пак седнах на масата. Изведнаж се загледах в някакъв предмет, мъките ми намаляха и започнах да мисля например, че тази и тази книга трябва да се подвърже; каква вреда е, че съм накапал покривката с мастило — все за такива дребни неща. Тогава си спомних, че се наговорих с приятели утре да излезем на излет и изведнаж ме бодна страшната мисъл: „Тогава още сега трябва да завърша този патриотичен разказ.“

И отново настъпиха мъки и страдания. Изморих се, спеше ми се. Почувствувах главоболие. Стаята бе пълна с тютюнев дим, по масата само угарки, издраскани кибритени клечки, тютюнева пепел.

Напрегнах всичките си сили, но вместо патриотични идеи в главата ми изскочи някаква глупост:

„Моят мил си има чизми с тънки бръчки!“

Глупости.

Няма да пиша и толкова! Какво пък. Ще му кажа, когато дойде: „Не мога, господине“, или по-добре просто: „Не искам“. Взех от масата един лист хартия, на който с мъка бях написал и задраскал стотина глупави изречения, смачках го сърдито, хвърлих го и почувствувах необикновено доволство.

Легнах си. Задрямах и вместо да заспя, изведнаж пред очите ми се появи някакъв турчин с огромна чалма и с пищов в ръката. Той преследваше на кон някакво сръбче, а то, горкото, бягаше, бягаше и тъкмо да се скрие в гората, из храсталака излезе друг страшен турчин с нож и го удари в гърдите. Бликна кръв и аз се стреснах.

„Глупави сънища“ — Помислих сърдито, затворих очи и тъкмо да заспя, пак изплува същата мисъл.: „А патриотичният разказ?!“

И малко по малко пред очите ми започна пак онази нещастна бъркотия на въоръжени хора.

И тъй, това мъчение трая до зори.

Сутринта станах блед, сломен, изморен, като че ли цяла нощ съм теглил кола.

Вече твърдо реших да не пиша, но все пак чувствувах тежест и чудно безпокойство само като помислех, че утре е злокобният четвъртък.

В четвъртък събрах всичките си сили и очаквах господин редактора, за да му кажа ясно и открито:

— Вървете по дяволите, господине — и вие и вашият патриотичен вестник. Не искам да пиша, разбирате ли. А сега заповядайте навън, защото без малко щях да умра от вашите глупости!

Горях от нетърпение да дойде, за да му кажа това и да ми олекне на душата.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках сърдито, така че по гласа ми да се познава, че съм готов и за бой, ако нещо ми каже.

Редакторът влезе със същата любезна усмивка, а аз го посрещнах намръщен като най-големия престъпник.

Като ме погледна тъй благо и меко, аз просто се смутих. Струваше ми се някак неестествено да се държи към мене така любезно, когато аз бях готов да го застрелям с пистолет.

— Готово, нали?… Благодаря ви много! — добави той, без да чака отговор.

— Извинете, но вярвайте, не можах… — започнах да се оправдавам, гледайки надолу.

За учудване е, че аз оборих поглед и просто се почувствувах засрамен като ученик, който не е написал домашното си и не знае какво да каже на благия си и добър преподавател.

— Не е готово?! — каза той отчаяно и ме погледна с укор.

— Вярвайте, имах такива пречки… — започнах отново да се извинявам.

— Ще закъснея с вестника. Ако би могло до довечера да стане, та поне през нощта да се набира! — каза той отчаяно.

Аз извадих джобния си часовник. Три часът.

— Ще стане сигурно! — казах така убедително, че той се успокои.

— Моля ви, побързайте. Аз ще дойда в осем!

Извини се, че ме измъчва, усмихна се любезно и замина.

Когато той излезе, едва тогава почувствувах цялата тежест на новата ситуация, която далеч надминаваше досегашната.

Сега започнаха същите, само че по-страшни, по-силни мъки, мъките на търсене на идея.

Написах към тридесет начала и задрасках и тридесетте. Не усетих как отлетя времето.

Погледнах часовника. Седем и половина.

Скочих като опарен. Сграбчих шапката си и избягах на улицата. Обхвана ме такъв страх от този редактор, че бих предпочел да посрещна цяла рота със заредени пушки, отколкото него.

Шляех се по малките улици, където никога не съм минавал, нито съм имал намерение да минавам, гонен все от същия страх да не срещна редактора. Появеше ли се отнякъде някое подобно лице, мене ме бодваше нещо като с нож в сърцето.

Не посмях да отида в пивницата, където обикновено ходех. В къщи — още по-малко.

Най-после ми стана досадно и ме обхвана такъв яд, че бях готов да се сбия с първия, когото срещна.

— Ще отида в къщи, ще кажа на този човек да ме остави и ще го наругая като магаре.

С такова решение тръгнах за дома.

По пътя се отбих в една бакалница да си купя тютюн… Бакалинът, нещо обезпокоен, развълнуван, се стресна, когато аз влязох.

Поисках тютюн.

— Ах, че ме изплашихте! — каза човекът, след като ме видя кой съм и си отдъхна.

— Защо?

— Помислих, че е един друг господин, който непрекъснато дохожда и ме кара да му пиша всичко, което си спомням от войната.

— После?

— После нищо. Обещах му само за да го махна от главата си и сега — мъка. За мене ли са тия работи? Кой ще ми гледа магазина?

Той забеляза, че го гледам с искрено състрадание и поиска да ме доближи и да ме прегърне.

— Е, какво смятате да правите в края на краищата?

— И аз се чудя… Днес затворих магазина и избягах в къщи. Ако така продължи — лошо! И не е само един, господине, а търпя мъки от много такива.

„Наистина — помислих си, като тръгнах — в Белград всеки втори човек издава по някой вестник. Почувствувах необикновено отчаяние.“

На улицата, тъкмо пред дома ми, срещнах прислужника си.

— Накъде?

— Откъснаха ми се краката да ви търся. Един господин ви чака вече от два часа! Казва, че трябва да ви намери тази вечер.

Притъмня ми пред очите.

„Ох, този зъл дух иска да ме умори!“ — помислих и ми дойде страшната мисъл да се втурна в къщи и да го изхвърля на улицата, но веднага след това ме обхвана някакъв чуден страх, че не посмях дори да прекрача прага.

— Кажи на този господин, че получих телеграма от баща си и че трябва тази нощ да замина. Или недей… По-добре кажи му, че не си ме намерил! — казах на момъка и се върнах назад, за да се лутам отново по улиците.

Не посмях и да пренощувам в къщи.

На другия ден нито обядвах, нито вечерях у дома и се криех плахо от всеки шум, докато не видях, че вестникът е излязъл.

Когато се върнах в къщи, прислужника ми го нямаше. Той беше добро и трудолюбиво момче.

— Знаете ли къде е моят прислужник? — попитах съседа.

— До вчера беше тук и надвечер избяга от онзи господин, дето често идва при вас.

— Дотегнало му е, че непрекъснато ме търси?

— Не, но го хванали да им пише нещо за вестника. Той се отбранявал, бедният, и избягал някъде. Като тръгна, ми каза: „Тръгвам по белия свят само да се спася от тази напаст. Аз се чудех къде е господарят ми, а то — той отказвал, отказвал човекът и накрая тези бездушни хора го изгониха от собствената му къща.“

Обхванаха ме тръпки и страх.

— Няма какво да се разсъждава — реших аз. — След като момчето е избягало, тук за мене няма спасение.

Оставих и къща, и всичко, набърже спазарих затворен файтон и казах на файтонджията да кара колкото се може по-бързо и по-далеко от Белград.

С влак не посмях да пътувам, защото се страхувах да не ме хванат на гарата. По същите причини не предпочетох и параход.

Разказвах един път на едного как в една страна, отдавна, в стари времена, живял някакъв калугер, който много обичал да произнася речи и това дотегнало до такава степен на обитателите, че всички, които още можели да бягат, оставили своята скъпа родина, избягали по белия свят и така тая страна почти опустяла.

Право да ви кажа, някога, когато за пръв път чух от стари хора тази история, и сам не повярвах. Но откакто се размножиха редакторите и започнаха да шалитат на добри и мирни граждани и когато видях с очите си как много заведения — кръчми, магазини, хлебарници и прочие фалираха, как се изпозатвориха само защото ги посещаваха редактори, вече не се съмнявах ни най-малко, че онази страна е опустяла поради този досаден оратор.

Мнозина със слаби нерви не издържаха.

Връхлети един уредник на някой слаб човек, че втори, че трети и докато погледнеш, човекът започнал да вехне.

— Какво ти стана, братко? — питат го другите.

— Ето! — казва той отчаяно и постоянно шепне и комбинира в главата си статия или някой разказ за вестник. Срещнат го познати, приятели, спрат го, искат да го развеселят:

— Остави, за бога, тези глупости, не виждаш ли, че си станал на вейка.

Той гледа само с тъжен поглед, въздиша дълбоко, охка и продължава да шепне и да търси тема.

И така човекът вехне, вехне и най-после в страшни мъки, в търсене на тема, изпусна своята благородна измъчена душа.

Аз, разбира се, бях много предпазлив в своето бягство.

Едва в едно отдалечно село посмях да се отбия, за да почина, защото от три дни вече нощувах по пътищата. Но най-напред изпратих файтонджията да провери подробно дали и тук не се издава някой вестник. Файтонджията отиде. Почаках един час, той не се върна. Измина втори, трети час, нямаше го никакъв.

— Трябва да са го хванали и тук тези бездушни хора! — мина ми страшна мисъл през главата и клюмнах.

„Наникъде спасение!“ — помислих в отчаянието си и видях, че съм принуден да се предам в ръцете на страшната, безмилостна съдба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)

Две вещи казались мне самыми скучными: изучать латинский синтаксис и стричься в летнюю жару, особенно у неумелого парикмахера. Никогда жизнь не представлялась мне такой бессмысленной, глупой, как в этих двух случаях, и никогда я не мог решить, который из них тяжелее.

Представьте себе жаркий летний день, когда от зноя мутится сознание, воздух дрожит перед глазами, все тело слабеет и как-то обмякает, от изнеможения вы едва передвигаете ноги, и вот в подобном состоянии бессильно опускаетесь в кресло парикмахера. Он заворачивает вас в простыню, и вы должны сидеть чинно, словно какой-нибудь римский сенатор. Край простыни засунули вам за воротник, и кошмарная процедура началась! Пот катится у вас со лба, заливает глаза, неизвестно откуда взявшиеся мухи садятся вам на нос, на щеки, на губы, а вы, лишенный возможности двигать руками, можете только гримасничать — морщить нос, вытягивать губы.

К потному лицу прилипают летящие из-под ножниц мелкие волоски, попадают в глаза, даже в рот, и вы начинаете отчаянно плеваться. Ко всем этим мукам прибавьте еще то, что парикмахер поворачивает вас то туда, та сюда, вертит вашу голову, точно это какой-нибудь посторонний предмет, безо всякой надобности лязгает тупыми ножницами над самым вашим ухом и время от времени вырывает ими клок волос, вы глотаете воздух, дергаетесь от боли, а парикмахер вас утешает: «Это ничего не значит, спокойней, пожалуйста!» — и продолжает еще энергичнее лязгать ножницами, полагая, повидимому, что эта музыка способна заглушить боль.

С каким нетерпением в этом отчаянном положении ожидаете вы спасительных слов парикмахера: «Готово, сударь!» Он снимает простыню, перед глазами у вас светлеет, и вы испытываете блаженство, такую невыразимую радость, какая охватывает человека, когда у него неожиданно прекращается мучительная зубная боль.

С таким же точно отчаянным нетерпением ожидают обычно школьники на уроке латинского языка спасительною звонка, который сразу избавляет вас от несносных ablativus absolutus и целого потока нунков, квидов, квид-квидов и нунк-нунков. Школьный служитель (я всегда считал его неземным существом) приносит счастье одним движением руки; райский звук колокольчика мгновенно разгоняет скуку. О, как глубоко, на всю жизнь запал в мою душу этот сладкий звук!

Только что перед этим учитель вдруг обратился к вам со словами: «Здесь весьма удачно можно употребить также и nec-nec. Ну-ка, попробуйте!»

И вы пробуете, обливаясь потом, в голове у вас что-то гудит и вертится, и вы никак не можете взять в толк, что здесь может быть удачно или, как любит говорить учитель, интересно. Муки ваши достигают предела, и тут раздается этот небесный звон колокольчика, несущий спасение.

—

Но позднее, с годами, когда я начал писать и публиковать свои работы в газетах, появились и более скучные вещи, и я стал испытывать еще горшие муки.

Чтоб не слишком мучить вас, — мне ли не знать, что такое мучения? — я расскажу вам, что случилось со мной около года тому назад.

Дело было летом. Приятный погожий день, я закончил все дела, какие могут лишать человека покоя и заставлять его размышлять о неприятных вещах, вроде необходимости платить по векселю. Время за полдень. Я переоделся в домашнее платье, прилег и лениво прихлебываю кофе, да покуриваю, испытывая величайшее удовольствие от того, что подобные мысли не беспокоят меня. Такое удовольствие может испытывать только серб.

Что может меня беспокоить? Я сдал работу самому назойливому редактору, уплатил по векселю — и по сему случаю с аппетитом пообедал, выпил стаканчик другой вина в предвкушении высокого гонорара. Я с удовольствием покуриваю, пью кофе и переворачиваюсь с боку на бок, ни о чем не думая; меня охватывает блаженная дремота; закон не запрещает мне уснуть сладким сном, и только я хотел воспользоваться этим своим гражданским правом, подобно всякому сознательному гражданину, как вдруг кто-то постучал в дверь моей комнаты.

— Что за черт! — сердито пробормотал я, и мое блаженное настроение лопнуло как мыльный пузырь.

Стук повторился.

— Войдите! — раздраженно крикнул я.

На пороге появился улыбающийся человек и весьма любезно приветствовал меня, я же готов был растерзать его. Это был редактор одной сельскохозяйственной газеты.

— Я пришел к вам с просьбой. Надеюсь, вы не откажете мне.

— О, конечно, пожалуйста! — сказал я, вероятно по свойственной сербам доброте стараясь подсластить кислое выражение липа.

— Мне хотелось бы напечатать вашу статью о выращивании виноградной лозы.

— С удовольствием исполнил бы ваше желание, господин редактор, но я совершенно не разбираюсь в этих вещах.

— Как не разбираетесь? Нет, вы сможете написать. Что-нибудь популярное о том, что надо выращивать как можно больше винограда, о пользе, которую страна получает от этого. Я, например, в каждом номере помещаю по нескольку таких статей, а ведь я изучал когда-то филологию.

Я защищался как только мог, но редактор настойчиво доказывал, что мне лишь кажется, будто я не разбираюсь в этих вещах, да в них и не обязательно разбираться, чтобы написать прекрасную статью. В конце концов я вынужден был дать обещание представить статью через десять дней.

Он ушел, а мое хорошее настроение окончательно испортилось. Я и так и сяк — виноградная лоза не выходит у меня из головы.

В это время опять кто-то постучал в дверь.

— Войдите!

В дверях стоял высокий, бледный, измученного вида человек в поношенной одежде.

— Добрый день!

— Добрый день, сударь!

— Меня зовут Милан Милановнч.

— Очень приятно! — Я тоже назвал себя.

— Я пришел к вам по очень важному делу.

— Пожалуйста.

— Я собираюсь, сударь, издавать газету по вопросам животноводства…

— Прекрасная идея.

— Мне было бы очень приятно видеть вас в числе моих сотрудников.

— Почел бы для себя за честь, — начал я, — но, господин редактор, я ничего не понимаю в животноводстве.

— Я знаю, и все же вы могли бы!.. Вы ведь образованный человек.

Я всячески отказывался, сопротивлялся, но он не ушел до тех пор, пока я не пообещал написать что-нибудь популярное о выращивании жеребят.

Не успел я подумать, что кончились мои напасти, как снова стук в дверь.

— Войдите! — гаркнул я что было силы.

И вот передо мною редактор газеты патриотического направления.

— Я пришел к вам с весьма скромной просьбой, — вкрадчиво, с улыбочкой заявил он, — и надеюсь, вы не откажете мне.

— Сделаю все, что могу.

— Мне нужно коротенькое патриотическое стихотвореньице или рассказик, как вам будет угодно. Я бы не стал затруднять вас, но все мои сотрудники заняты статьями на научные темы, а сам я должен подготовить один некролог, и вот я вспомнил о вас.

— Но я не пишу стихов! Как зто я начну вдруг сочинять стихи?

— Ничего нет проще. Сядете и напишете. Лучше всего что-нибудь героическое, патриотическое или, еще лучше, рассказ.

Не помогли мне никакие извинения и отговорки, я сдался.

— Так и быть, сделаю это для вас, но учтите, я занят.

— Нет, нет, вы должны пожертвовать несколько минут для пользы общего дела. Я, стало быть, возьму на себя смелость прийти в четверг.

— Но сегодня уже вторник, — напомнил я.

— Ах, да, ну напишите коротенькую вещицу, — сказал редактор и посмотрел на меня так ласково, что я почувствовал себя загипнотизированным. Перед моими глазами без всякого порядка и связи стали проноситься воспоминания о прошедших событиях, а я отчаянно старался разобраться в этом хаосе и чувствовал, что должен, да, должен сейчас же найти тему для рассказика.

Я не мог произнести ни слова. Редактор учтиво попрощался и ушел, выразив надежду, что работа будет сделана.

В отчаянии я лег, закрыл глаза и попытался думать о чем-нибудь постороннем. Как бы не так! Чем больше я старался отбросить мысли о патриотическом рассказе, тем сильнее они обступали меня. Перед глазами у меня мелькают какие-то кинжалы, копья, винтовки, проносятся какие-то лица, в памяти всплывают страшные события, кровавые битвы, слетают с плеч головы, развеваются знамена, пылают дома, герои прыгают в окопы.

Сознание мое помрачилось. Я встал и умылся. Не помогло. Все, на что бы я ни взглянул, казалось, так и подталкивало меня на поиски темы для патриотического рассказа.

Я сел за стол, засучил рукава, расчистил место перед собой, сжал голову руками, закрыл глаза и стал размышлять. О чем написать? Стараюсь думать только об этом, но все недавние мысли, события, лица исчезают одно за другим, словно по команде. Чем больше я думаю, тем дальше от меня патриотические мысли, а перед глазами неожиданно возникают соловьи, цветочки, ручейки, лунная ночь, прекрасные женские головки.

— Идите к черту! — со злостью кричу я и вскакиваю со стула.

«И почему это я должен? Кто меня может заставить писать?» — пришло мне вдруг в голову, и, твердо решив ничего не писать, я вышел на улицу.

Я прогуливаюсь, и снова в голове начинают собираться воспоминания о всевозможных патриотических событиях и о случаях, которых я был когда-то свидетелем или о которых слышал и читал, но все это так перепутано, в таком беспорядке, с такой быстротой и силой проносится передо мной, что я не могу ясно представить ни одного образа. Необходимо было поскорее разобраться в этой путанице и извлечь хоть одну ясную мысль.

Мне все надоело, разболелась голова, я почувствовал себя скверно, в ушах у меня раздавался звон мечей и кинжалов, пушечная пальба, ружейные выстрелы, скрежет зубов, вопли раненых.

Я отправился в гости, чтобы хоть немножко развлечься. Но все напрасно. Я еще острее ощущал свои мучения. Не хочется ни есть, ни пить, даже разговаривать не могу. Оседлала меня патриотическая тема и не отпускает ни на минуту.

Я распрощался и ушел домой.

Ужин уже на столе.

— Иди ужинать!

— Не могу!

Я заперся в своей комнате, зажег свечу, уселся за стол и почувствовал страшное, непреодолимое желание написать к утру во что бы то ни стало.

И все началось сызнова. Опять все исчезло, и я дошел до такого состояния, что уже ни о чем не мог думать, ибо погибал под тяжестью одной-единственной страшной мысли: «Я должен написать до утра!»

Встаю, хожу по комнате, ложусь, опять сажусь за стол и сижу, уставившись на какой-нибудь предмет; мне становится легко, я начинаю думать, скажем, о том, что эту книгу надо переплести, что я облил чернилами скатерть, и о прочих подобных мелочах. Потом вспоминаю, что собирался поехать завтра с компанией за город, и вдруг опять вспыхивает ужасная мысль: «Но ведь тогда нужно закончить этот рассказ».

Новые муки и страдания. Я устал, мне хочется спать. Голова разламывается от боли. В комнате плавает табачный дым, на столе окурки, обгорелые спички, пепел.

Я напрягаю все силы, но вместо патриотической темы в голову лезет какая-то ерунда: У моего милого сапоги гармошкой!..

Чепуха!

Не обязан я писать, и все тут. Чего они пристают целый день! «Не могу, сударь!» или, еще лучше, «Не хочу!» — вот что я скажу, когда он придет.

Хватаю со стола лист бумаги, на котором написано множество глупых фраз, и все зачеркиваю, потом, скомкав бумагу, сердито швыряю ее, испытывая при этом необычайное удовлетворение.

Ложусь в постель. Погружаюсь в дремоту, начинаю засыпать, и тут появляется какой-то турок в громадной чалме, с пистолетом в руках; он гонится на коне за молодым сербом, а тот, бедняга, хочет скрыться в лесу, но из чащи выскакивает другой страшный турок и пронзает юношу кинжалом. Хлынула кровь, и я проснулся.

«Ерунда какая!» — сердито подумал я и только собрался заснуть, как меня снова пронзила мысль: «А патриотический рассказ?» И опять заметались перед глазами вооруженные люди. Такое мучение продолжалось до утра. Встаю я бледный, разбитый, измученный, будто на мне всю ночь воду возили.

Я бесповоротно решаю, что писать не буду, но при мысли о том, что завтра четверг, вновь впадаю в гнетущее беспокойство.

В четверг я ожидаю редактора, чтобы, собравшись с духом, сказать ему откровенно: «Идите вы, сударь, к черту на кулички вместе с вашей газетой. Я писать не буду, понятно ли вам? А теперь извольте выйти вон, потому что я едва не отдал богу душу из-за этой вашей чепухи». Я сгорал от нетерпения в ожидании его прихода, стремясь выложить перед ним все это и тем облегчить свою душу.

И, наконец, я слышу стук в дверь.

— Войдите! — кричу я свирепо, чтобы уже по голосу было слышно, что я готов драться в случае чего.

Редактор вошел с той же любезной улыбкой, а я, нахмурившись, встретил его, как лютого врага.

Он поглядел на меня с мягкой приветливостью, и я растерялся от удивления. Прямо неправдоподобной казалась мне его любезность, а я-то собирался пристрелить его из револьвера.

— Готов, не правда ли? Большое вам спасибо! — прибавил он, не дожидаясь ответа.

— Простите, но, поверьте, никак не мог, — начал я оправдываться, не подымая глаз.

Я стоял потупившись и чувствовал себя как ученик, не приготовивший уроков и не знающий, как оправдаться перед добрым и снисходительным учителем.

— Не готово?! — с отчаянием сказал он и посмотрел на меня укоризненно.

— Простите, но случилось такое… — снова забормотал я.

— Я задержу номер. Если бы вы могли приготовить к вечеру, чтобы хоть ночью дать в набор! — умоляюще сказал он.

Я вынул часы из кармана. Три часа.

— Обязательно приготовлю! — произнес я так убежденно, что он успокоился.

— Поторопитесь, пожалуйста. Я приду в восемь.

Он извинился за беспокойство, мило улыбнулся и ушел. Только теперь я ощутил всю тяжесть нового положения. Оно было гораздо хуже прежнего.

Вот когда наступили настоящие, самые страшные муки. Я написал штук тридцать вступлений и зачеркнул все тридцать. Время промчалось незаметно. Взглянул на часы. Половина восьмого. Я схватил шляпу и как ошпаренный выскочил на улицу. Меня обуял такой страх, что я предпочел бы встретить отряд с ружьями наперевес, только не редактора. Я бродил по глухим переулкам, где никогда не бывал и не помышлял попасть туда. Только появится какое-то похожее лицо, меня словно ножом в сердце кольнет.

Я не мог зайти даже в пивную, куда ходил обычно, а тем более вернуться домой.

Наконец, все это надоело, и меня охватила такая злоба, что я готов был подраться с первым встречным.

— Пойду домой и скажу, чтобы он оставил меня в покое, да изругаю его так, чтобы чертям тошно стало.

С таким решением я отправился домой. По пути зашел в магазин купить табаку. Хозяин вздрогнул при моем появлении. Он был заметно испуган и взволнован.

Я спросил табаку.

— Ох, как вы меня испугали! — сказал он, приглядевшись ко мне, и облегченно вздохнул.

— А что?

— Я подумал, что это тот самый господин, который все пристает ко мне с просьбой написать воспоминания о войне.

— Ну и как?

— Да я пообещал, чтобы отвязаться, а теперь просто беда. Моего ли это ума дело? А в лавке кто будет?

Заметив, что я смотрю на него с искренним сочувствием, он подошел и обнял меня.

— И что же вы думаете делать?

— Сам не знаю. Сегодня я закрыл лавку и сбежал из дому. Если и дальше так будет, совсем плохо. Он ведь не один, сударь вы мой, на меня и другие так же наседали.

«И правда, — подумал я, выходя из магазина, — в Белграде каждый второй человек издает газету». Я впал в отчаяние.

Уже недалеко от дома встретил своего слугу.

— Ты куда?

— Ох, все ноги сбил — вас ищу. Там один господин вас ожидает больше двух часов! Говорит, обязательно должен встретиться с вами сегодня вечером.

У меня в глазах потемнело.

«Ох, уморить меня хочет этот злой дух!» — подумал я, и мне пришла в голову дерзкая мысль ворваться в дом и выбросить его на улицу, но меня сковал какой-то непонятный страх, и я не осмелился переступить порог собственного дома.

— Скажи этому господину, что я получил телеграмму от отца и сегодня ночью должен уехать. Или нет, не надо… Лучше скажи, что ты меня не нашел! — распорядился я и, повернув назад, опять отправился бродить по улицам. Я не решился ночевать дома.

На следующий день я не обедал и не ужинал дома, и в страхе прятался при всяком шуме до тех пор, пока не увидел, что газета, слава богу, вышла.

Я вернулся домой и обнаружил, что мой слуга исчез. А это был хороший парень.

— Вы не знаете, где мой слуга? — спросил я соседа.

— Вчера был тут, а под вечер сбежал от этих господ, которые бас разыскивают.

— Надоело ему, что они все меня спрашивают?

— Да нет, пристали к нему, напиши да напиши что-нибудь в газету. Отбивался, отбивался, бедняга, да и сбежал куда-то. «Иду куда глаза глядят, — сказал он мне, — лишь бы спастись от этой напасти. Я все думал, где это мой хозяин, а, видно, и он не выдержал; сердца нет у этих людей — выжили человека из собственного дома».

Меня охватил ужас, мурашки побежали по телу.

«Нечего тут раздумывать,—решил я,— если уж слуга мой сбежал, то для меня нет спасения».

Я бросил дом и все имущество, срочно заказал закрытый экипаж и велел кучеру ехать как можно быстрее и подальше от Белграда. В поезде или на пароходе я побоялся ехать, опасаясь, что меня перехватят на вокзале или на пристани.

—

Рассказывал мне кто-то, как в одной стране давным-давно, в старые времена, жил монах, который постоянно произносил проповеди. Это так надоело жителям, что они все, кто только мог, покинули родину и разбрелись по белу свету, а страна почти опустела. Слышал я об этом от старых людей и, признаться, не поверил, но теперь, когда развелось столько редакторов, которые у вас на глазах бросаются на мирных граждан, когда хозяева разоряются и закрывают мастерские, трактиры, лавки, пекарни, потому что их владельцев терзают редакторы, я уже не мог сомневаться, что та страна обезлюдела из-за надоедливого проповедника.

Люди со слабыми нервами сдавались сразу. Нападет на такого слабого человека редактор, за ним второй, третий, и, смотришь, человек начинает чахнуть.

— Что с тобой, братец? — спрашивают его.

— Так, ничего, — говорит он безнадежно и продолжает что-то шептать и обдумывать статью или рассказ для газеты. Встречают его знакомые, друзья, хотят развлечь.

— Брось ты, господь с тобой, эти безумства, смотри, высох как щепка!

А он только посмотрит на них печально, глубоко, со стоном вздохнет и снова что-то шепчет, обдумывая тему.

Так вот чахнет, чахнет человек и, вконец измученный, отдает богу благородную душу.

Мое бегство совершалось с большими предосторожностями. Только в глухом селе я рискнул остановиться, чтобы передохнуть, потому что вот уже трое суток спал в дороге. Но сначала послал кучера разведать хорошенько, не издается ли и тут какая-нибудь газета.

Он ушел. Я ждал его целый час. Нет как нет.

«Должно быть, эти наглецы и здесь его схватили! — мелькнула у меня в голове страшная догадка, и я совсем пал духом. — Спасенья нет!» — в отчаянии подумал я, видя, что должен покориться страшной судьбе.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Н. Лебедевой)