Tag Archive | Служба

Чуден сън

Господи, какво ли не ми идва насън! Без съмнение и другите хора сънуват безумни и глупави сънища, но, изглежда, не ги пишат, докато аз притежавам манията, щом сънувам някакъв интересен сън — писалката в ръка и пиша, за да дам възможност и на другите да се чудят.

Една вечер заспах спокоен, дълбок сън. Сънят ме пренесе във времето от преди сто години, само че това време не беше такова, както аз и всички ние го знаем от историята, а съвсем друго. Сънят ми съвпадаше с тогавашното време единствено по това, че Сърбия като че ли не беше още освободена, а я владеят турците. Имах чувството, като че ли не сънувам, а всичко става наяве. Турците владеят Сърбия; имат министерства, учреждения, власт, чиновници, всичко, ама всичко, както ние днес. Белград — същият, какъвто е сега: същите улици, същите къщи, всичко също, само че на болшинството от магазините и държавните сгради стояха турски фирми и улиците бяха пълни с турци. И ние сърбите, същите, които живеем и днес, се срещаме и поздравяваме с тях.

— Сервус, Юсифе!

— Сервус!

Така поздравяваме турската сиромашия, най-долното съсловие, а ако мине някой от по-видните, особено от властта, падаме на колене, сваляме шапка, навеждаме глава към земята.

А най-чудното е, че в турската полиция има и сърби. За божие чудо, насън това никак не ми изглеждаше странно.

Министри и велможи с чалми, с дълги чибуци, намръщени, минават с лека походка по улиците. Пред тях всички се покланят и правят метани, а те едва удостояват този или онзи с внимание, като да го почукват с чибука по главата и да му позволят да им поблагодари покорно и от все сърце.

Това сме ние същите, сегашните сърби, но като че ли не сме свободни граждани както днес, а рая, която трепери за главата си, за семейството и имота си.

Турците съвсем не ни щадят. Едни от нас арестуват, други окопават в тежки окови, някои преследват, някои изгонват от държавна служба и какви ли золуми не измислят за нас преданата и послушна рая.

От вътрешността на Сърбия непрекъснато пристигат злокобни новини; турците насилствено лишили някого от имота, му, на някого продали за данък и къщата, и двора и му ударили още и петдесет тояги, някого убили, някого набили на кол, някого изгонили от родното му място. Оковават и арестуват кметовете само ако вдигнат глас срещу насилието и назначават други, които помагат на свирепата турска власт; вкарват паидурите си в светите храмове и с камшици бият всеки свещеник, който откаже да помага на турското зло.

— Докога ще понасяме това насилие и тия золуми? — попита ме на улицата един мой добър познат, когото турците бяха пуснали от тъмницата едва преди два-три дни. Той (както го познавам насън) е беден, храбър и решителен човек, но поради лошото си държане към турците е изтърпял и изстрадал много и мнозина от сърбите го отбягват, за да не си навлекат омразата на турците за дружбата си с него.

— Ех, какво да се прави? — процеждам през зъби и се оглеждам на всички страни да видя не слуша ли някой разговора ни.

— Как какво да се прави?! — пита ме той и ме поглежда строго право в очите.

— Ей така, какво може да се направи?

— Да се бием! — казва той.

На мене краката ми се подкосяват, просто се залюлявам от страх и едва изговарям:

— С кого?

— С турците, с кой друг? — пак казва той остро.

Пред очите ми заиграват разноцветни кръгчета и изплашен, без да искам, се отдръпвам назад.

— Ами, ами… а… такова… — започвам да заеквам аз.

— Какво ами, тук няма ами, трябва да се бием и край! — извиква моят познат сърдито, остави ме и замина.

Дълго стоях на това място, вкаменен и учуден. Не можех да се съвзема. В това време дойде друг един от моите добри приятели, поздрави ме и се учуди на моята загриженост, и смущение.

— Какво ти е! — попита той.

Разправих му за разговора си с първия познат.

Той се засмя гласно и ме удари с ръка по рамото.

— Ха-ха-ха-ха!… Не го ли познаваш?… Ха-ха-ха-ха!… Не помниш ли, че той винаги се правеше на три и половина… Какво каза: да се бием!… Ха-ха-ха-ха! Е, хубаво. Значи, не остава нищо, освен вие двамата да обявите война на турското царство! Ха-ха-ха-ха!… Господи, луд човек! — каза ми приятелят и се просълзи от сладък смях.

— Чуден човек — рекох аз.

— Луд, а не чуден. Той се намерил да изправя крива Дрина и да се противопоставя на турците! Луд човек. Каква полза има от това. Арестуваха го, оковаха го, биха го — това му е цялата печалба, а да не говорим за това, че опропасти и себе си, и семейството си. Още се срещат такива фантазьори. Нека да се утешава с това, че още се намират такива като него да му правят компания — забеляза приятелят ми и отново се засмя:

— Ха-ха-ха-ха!… Война на султана и това е! — и пак удари на смях.

И на мен тази работа ми се видя смешна и започнахме да се смеем двамата.

Чудно нещо е сънят. В него, нищо не е точно определено. И което е най-хубаво, на човек всичко му изглежда естествено, действително. Така стана и с мен в този сън.

Намирам се като че ли в Белград, а по същото време и в някакви планини, по хълмове, с хора от народа, а в мрачната просторна, усамотена гора е скрит един хубаво обзаведен, елегантен хотел.

Моят неспокоен и войнствен познат е извикал от всички краища тридесет души видни хора като нас да се уговорим какво да направим срещу турските зулуми. От ден на ден, от час на час турците правеха все по-големи и по-големи злини, така че трябваше сериозно да се загрижим и да размислим какво да се прави в тази обща народна неволя.

Събрахме се ние десетина души в просторната стая на някакъв хотел, само че на чашка меланж, и разговаряхме за обикновени, ежедневни неща, чакайки останалите.

Аз като че ли бях учител в някакво училище и разказвах, че следващия час ще преподавам за Торичелиевите тръби; един търговец разправяше, че турците пазаруват от дюкяна му много повече от сърбите; един пък, не зная какъв беше, разправяше, че вчера ударил котката, си и счупил един много красив бастун. Но каза, че ще го поправи. Един селянин разказва, че свинята му изяжда пилетата и се чудеше човекът какво да прави с нея, защото свинята била добра, от добра порода.

Така разговаряхме, а видните хора, извикани на това важно тайно съвещание, пристигаха един по един.

Пристигнаха още десетина и постояха малко, а след това започнаха да пристигат визитни картички със следното съдържание: „Не мога да дойда поради важна работа. Съгласен съм с всичко, което решите…“ „Възпрепятствуван съм от работа. Съгласен с всичко, което решите!“ „Трябва да ходя при шивача на проба. За днес ме извинете.“ „Съжалявам, че не мога да дойда, защото трябва да ходя на гарата да посрещна леля си. Обади се, че днес пристига с влака.“ И така изтъкваха се безброй важни причини, които пречеха и на останалите видни хора да дойдат на това съвещание.

Когато вече нямаше кого да чакаме, инициаторът на събранието стана и започна с треперещ глас:

— Не дойдоха всички. Не искаха или не посмяха, все едно. И ние двадесетте можем да направим много в двадесет различни краища на нашата страна. Турските зулуми и насилия надминаха всяка мярка. Това не бива и не може да се търпи по-нататък. На никого от нас не е сигурна дори и главата на раменете, а камо ли имотът. Та нима с мълчание, със скръстени ръце и наведена глава да чакаме кога ще дойде ред да се търкулне главата ни по земята или ще презрем честта на нашите семейства и ще предоставим на турците за един живот и едно парче хляб да безчестят нашите дъщери и жени, да рушат църквите ни, да ни бият с камшик по пътя. Или ще трябва да ласкаем още тези зверове и да възхваляваме техните зулуми, за да живеем удобно. А за какво ни е този живот, когато той не може да бъде честен? Защо са ни коприна и злато, ако трябва да загубим вяра и народност, чест и човешки образ? Не, братя, това не може да се търпи повече. Това нещо не може да продължава.

— Не може да продължава!… Глупости. Лесно е да кажеш не може да продължава, но кой те слуша? Какво можеш да направиш? Говориш така, като че ли си руски цар и само да викнеш на турците: „Това вече няма да го бъде“, и те всички ще паднат пред теб на колене. Питам те аз какво можем да направим ти и аз и всички ние? — прекъсна думите му един от нас, отличаващ се с мъдрост и предпазливост.

— Много можем да направим ние и ако поискаме да бъде по-добре, ще бъде по-добре. Нашето желание може завчас да се превърне в повеля.

Замаяни от почуда, няколко видни граждани свиха рамене, загледаха се един другиго с такъв израз на лицето, сякаш се питаха помежду си и си отговаряха взаимно: „Какво става с този човек?“ — „Бог го знае!“ Пак размениха погледи и този път изразът на лицата им казваше: „Луд човек!“

Един от присъствуващите пък, облегнат на стола, седеше срещу него и го гледаше — по-право мереше, отдолу догоре дълго и някак си тъжно, без да говори. Изведнаж отвори очи малко повече, погледна го под око с презрение и пренебрежение и процеди през зъби тромаво и провлечено:

— Хе!… — после обърна глава встрани и с досада започна да почуква с пръсти по масата.

— Уговаряме се! — иронично каза един от ъгъла.

Онзи, който най-много се отличаваше с мъдрост и предпазливост, се дигна и застана пред нашия решителен другар, скръстил ръце на гърдите, започна да го мери отгоре додолу и като човек с опит, който разговаря с безумен младеж, започна:

— Хубаво, моля те, но защо дойдохме тука и какво искаш ти?

— Ние сме дошли тук да се посъветваме, за да сложим един ден край на турската тирания и насилия. Тук ние представляваме най-видните хора на цялата страна и трябва задружно да потърсим лек — отговори му инициаторът на съвещанието с отмерен глас, изпълнен с вяра в доброто.

— Добре, това и ние искаме.

— Като искаме, какво чакаме още? Уж си пазим главите, а ще ги загубим, но след като загубим чест и достойнство! — избухна първият и удари с юмрук по масата така силно, че мнозина се отдръпнаха назад.

— По-добре жив, макар и роб — подхвърли някой.

— Оставете ни най-напред ние да се разберем — внимателно каза той и се обърна към решителния младеж.

— Хубаво, кажи ми, моля те, ти какво мислиш, че трябва да се прави? — хладнокръвно попита той с много тактичност.

— Да се бунтуваме срещу турците. Да вдигнем хората — всеки в своя край, — та и ние тях да убиваме, така и така те нас убиват. Друг изход няма и не може да има!

Едни се засмяха на тези буйни, огнени думи като на детинщина; други боязливо се огледаха около себе си, а някои си направиха злобни, заядливи шеги по повод на този несериозен разговор.

— Добре, казваш да се бунтуваме? — попита предпазливият.

— Да се бунтуваме! — оиговори онзи решително и в очите му светнаха искри.

— С кого да започнеш? Хайде, кажи с кого?

— Аз, ти, този, онзи, ние всички, народът!

— Защо приказваш глупости?… Къде е народът, с кого сй се уговорил?

— С тебе, с тези хора тука.

— Та какво сме ние?

— Как какво сме?

— Така, питам те?

— Хора.

— Да, хора, това виждам и аз, но колко сме ние тук?

— Двадесет.

— Така ми кажи. Двадесет, разбира се, а това не е нищо. Ха-ха-ха!… Двадесет!

— Това е много нещо — прогърмя решителният, — защото ние двадесетте ще унищожим двадесет турни в двадесет различни краища, а всеки от нас може да има поне по трима добри, предани другари, всеки от тях също така може да направи това, което можем и ние. Нека само да започне, после ще се присъединят недоволници и отмъстители, на които и без това е омръзнал животът. Нека да стане погром и клане и каквото даде господ; след като започнат да се развиват, събитията ще покажат сами правия път, по който трябва да тръгнем.

Мнозина му се надсмиваха с презрение, а предпазливите, клатейки глави, го погледнаха под око, сякаш го съжаляваха за такова безумие, и добавиха:

— Проста работа, ние двадесетте ще се втурнем и убием двадесет турци, останалите ще се изплашат. Едни от тях ще избягат в Азия, а другите ще наскачат във водата.

— Всички вие сте страхливци! — извика решителният и удари по масата.

— Добре, ето аз съм съгласен с твоя план и нека бъдат съгласни всички присъствуващи. Хубаво, тук сме двадесет и нека всеки от нас в най-добрия случай да събере още по десетина другари, това са двеста, да предположим, че се случи рядко явление — хайде и това да стане — всеки да убие по двама турци във всяко място; нека към двестате души да се присъединят, да речем, още толкова; нека турците да не се противопоставят и да убием като мухи още толкова — какво ще направим с това?

— Много.

— Много, но за нас само зло. С това само ще разсърдим турците и султана и после иди се оправдавай. Тогава би разбрал, драги мой, колко е мъдро твоето предложение.

— А нима народът няма да се присъедини, когато види, че борбата е започнала? А и ние няма да легнем на пътя, за да ни газят турците, а ще се бием от засада.

— Народът, народът!… Приказваш като дете. Това не става така, брате мой! Да се бием! Хубаво, хайде да се бием всички! А да зарежем ли жените и децата? Да ги оставим на турците да ги изпекат живи? Ето, ти имаш деца, а също така и другите. Утре ще загинеш, а семейството ти?

— Всички няма да загинат. Не искам да мисля за това. Каквото даде господ.

— А за какво да се мисли?

— Да се бием, пък каквото излезе.

— Ти пак говориш като дете. Да се биеш, да се биеш, а не мислиш за последиците. Добре, да кажем, че и тук си прав; хайде, да кажем, семействата ни никой няма да закача и в най-добрия случай турците да заспят за един месец, а ние да съберем дори двадесет хиляди бойци. Но с какво ще воюваме?… Къде ти е оръжието, барут, олово, храна за войниците? Нямаме грош, последни сиромаси сме. Няма и хляб, нито оръжие, нито храна — и хайде да се бием!

— Всичко ще се намери, когато хората се заемат! — каза въодушевеният.

— Ще се намери. Хубаво, хайде да предположим, че и това е така, въпреки че е невъзможно. Имаме двадесет хиляди войници, добро оръжие, имаме топове и добри топчии, имаме храна, запаси и всичко. И какво от това? Пак нищо. Ще нахлуе царска войска и ще ни прегази за един ден и какво ще направим? Само зло!… Колко хора биха отишли на бесилки и набити на кол, колко семейства биха минали под нож. А който оцелее, той би търпял още по-горчиви мъки, отколкото сега. Това е то, а дума да не става, че от това може да излезе нещо, освен няколко от нас да се нахвърлят върху турците и я убили някой, я не, но турците сигурно ще ни избият и ще ни изтребят всички до девето коляно.

— Та нека загинем. И без това животът ни за нищо не е.

— Ти не си сам. Ти имаш семейство. Ти не принадлежиш само на себе си, а трябва да се грижиш и за семейството.

— Разбира се, за какво ти е да загинеш залудо, без сигурен успех? И не само да загинеш, а да погубиш и семейството си, за което трябва да се грижиш — каза един.

— За това не бива и да се говори! — рече друг.

— Ако бях сам, нека да загивам, един път се умира, но аз имам безпомощна майка! — каза трети.

— Море ти имаш майка, а аз освен майка имам жена и пет деца! —рече четвърти.

— Аз имам сестра, за която се грижа — каза пети, — за себе си не мисля, но с моята луда постъпка бих погубил и нея.

— Аз имам държавна служба и от заплатата си храня старите си родители и семейството си! Няма нужда да ме убиват, а само да ми отнемат тази троха хляб, която печеля честно, и тогава сме убити и аз, и семейството ми. И ако ни попита човек за какво правим всичко това? За глупости! Къде се е чуло и видяло двадесет души с гола рая да се вдигнат срещу една подготвена и силна царска войска! По-добре да взема пистолет и да се убия. И това е по-умно, няма поне да ми закачат семейството! — доказваше шести.

Аз също изтъкнах държавната служба като важна причина.

Първият пак каза:

— Аз наистина съм самичък, но и аз като всеки човек имам своите лични задължения, които ми пречат. Не жаля главата си, но за мъдра кауза, а не да се загива глупаво и с това да се нанесе вреда на останалите. Върху това трябва да се работи, но обмислено и предпазливо.

— Така е — съгласни сме.

— Моля ви, за това не може да става и дума, поне при такива обстоятелства, когато почвата не е подготвена. Това би значело да строиш покрив, а да нямаш къща. Между нас няма нито един, на когото да не му лежи на сърцето доброто на тази страна. Именно затова трябва да се работи с план, организирано, постепенно и сигурно. Това е тиха вода, но дълбока. Но, братя, хайде да оставим настрана невъзможното и да видим какво може да се направи в тези трудни дни, да се уговорим и да размислим добре за всичко — започна да обяснява онзи мъдрият и предпазливият.

— Така е — съгласихме се ние от все сърце с хубавите предложения на тихия, сериозен човек, с богат опит и дипломатически тон.

— Да вдигнем въстание, това е голяма и крупна работа, но трябва да се вземат пред вид и да се предвидят всички последици, без оглед дали са хубави, или лоши за нашия народ, и да се определи точно — има ли смисъл да се хвърлят толкова жертви, или е по-добре и по-умно да се отложи за по-благоприятен момент. Това трябва да се обсъди даже и тогава, когато въстанието се подготвя с десетки години. А сега нека нашият уважаем другар да види какво нещо е необходимо, ако мислим да започнем разумно.

  1. Трябва да се основе специален комитет, а въс всяко място подкомитет, с цел да се подготви, т. е. да възпита народа за въстание.
  2. Нужно е да се събират тайно пари от народа, за да се създаде фонд за набавяне на оръжие и всички други военни потребности, а за това е необходима сума от най-малко двеста милиона динара.
  3. Трябва също така да се основе вдовишки фонд и фонд за подпомагане на невръстните деца без родители, загинали във войната. Този фонд трябва да бъде някъде в чужбина и в сигурна банка и да достига най-малко сто милиона динара, за да могат нашите избягали семейства да живеят в чужбина, както се полага.
  4. Да се основе инвалиден и болничен фонд. И за това трябва грамадна сума. Ако някой остане без ръка, без крак, да не бъде принуден да проси, а да има с какво да се лекува и издържа прилично.
  5. На бойците да се осигури пенсия, така че след пет години всеки боец да бъде пенсиониран — „боец в пенсия“. Не е справедливо, изтощен, уморен от боеве и напрежение, той да умре в беда и мизерия, а трябва да пътува някъде в чужбина и поне до смъртта да поживее приятно.
  6. Трябва да се предупредят поне две-три силни съседни държави, които да ни помагат в случай, че не успеем в мероприятията си.
  7. Когато за първо време се подготвят поне шест хиляди бойци, добре въоръжени и обучени, тогава трябва тайно да започне да се издава един патриотичен вестник, за да се информират добре хората.

— Така е — чуха се гласовете на болшинството.

— Е, господа, извинете ме — каза един търговец, — имам си работа в дюкяна. Каквото решите, съгласен съм.

— На мене стрина ми пътува с кораб и трябва да я изпратя — казах аз, извадих часовника и погледнах колко е часът.

— Аз трябва да изведа жена си на разходка. Извинете ме, аз съм съгласен с това, което решите! — рече един чиновник и погледна часовника си.

— Стойте, хора! Не си отивайте, докато не уточним какво да правим с вестника! — чу се нечий глас.

— Това е лесно. Главното е, че всички сме съгласни, след като се извършат приготовленията, които мъдро и тактично изброи уважаемият оратор, да се започне издаването на патриотичен вестник — казах аз.

— Така е, така е! — извикаха от всички страни.

— Тогава да изберем трима, които да обмислят добре всичко, също така да напишат подробна програма за вестника, които би трябвало да се нарича „Борба“!

— „Кървава борба“! — предложи някой.

— „Кървава борба“ — отекнаха гръмки гласове от всички страни.

— Прочее тези трима, които ние ще изберем впоследствие, ще ни предложат подробен план и насока на вестника, който ще започнем, щом като се извършат всички предпазни приготовления — казах аз, стреснах се и се събудих.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Идеалист (2/2)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Идеалист (1/2)

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Не разбирам

Дойде време да служа войник, но никой не ме търсеше. Обхвана ме някакво патриотично чувство и не ми даваше спокойствие и денем и нощем. Вървях по улиците и само свивах пестници. А когато минеше покрай мене някой чужденец, скърцах със зъби и просто ми идваше да се втурна и да му ударя една плесница. Лягах да спя и цяла нощ сънувах как коля неприятели, проливам кръвта си за своя народ и отмъщавам за Косово. Едва чаках да ме извикат, но напразно.

Като гледах, как мнозина ги хващаха за яката и ги завличаха в казармата, просто им завиждах.

Един ден пристигна повиквателно за един старец, чието име случайно съвпадаше с моето. И то какво строго повиквателно. В него се казваше — веднага да се яви в казармата като военен дезертьор!…

—  Какъв дезертьор — чудеше се старецът, — когато три войни изкарах и бях ранен ей тук. Белегът още личи.

— Всичко това е хубаво, но трябва да идеш при командира. Такъв е редът.

Старецът отишъл и командирът го изгонил навън.

— Кой те е викал, дърта мършо — креснал и за малко не го набил.

Впрочем, ако старецът не беше изгонен по този начин, аз в своето опиянение и силна любов към казармата бих помислил, че протекцията е всемогъща!

Копнежът ми по казармата се превърна в отчаяние. Когато минех по улицата край офицер, напразно удрях крак толкова силно, че дори стъпалата ме заболяваха, само и само, мисля си, да им направя впечатление като добър войник. Но нищо не излизаше и от това. Мене все не ме вземаха войник.

Хвана ме яд и един ден седнах и написах молба до комендантството да благоволи да ме приеме войник. В нея излях целия си патриотичен жар и на края завършвах:

„Ах, господин командир, да знаете как бие сърцето ми и как кипи кръвта в жилите ми в очакване на отдавна желания час, в който ще се нарека бранител на короната и на отечеството, бранител на свободата и сръбския олтар, когато и аз ще вляза в редиците на отмъстителите за Косово.“

Накичих така молбата, че всеки би казал, че е лирическа поема и бях доволен при мисълта, че вече не се нуждая от протекция.

Целият в блаженство от тая надежда, вдигнах се и право в комендантството.

— Мога ли да видя господин командира? — попитах войника, който стоеше пред вратата.

— Не зная — каза той мързеливо и сви рамене.

— Питай го! Кажи му: дошел е един, който иска да служи войник! — казах му, като смятах, че той ще ми се усмихне любезно и ще изтича при командира да му съобщи за пристигането на един нов войник и че командирът ще затича чак до вратата, ще ме потупа по рамото и ще извика: „Така те искам, соколе мой. Ела тука!“

Вместо всичко това войникът ме погледна със съжаление, като че ли с погледа си искаше да ми каже: „Е, глупако, какво си се разбързал! Ще има време да се разкаеш!“

Тогава не разбрах този поглед и се чудех, защо ме гледа така.

Чаках дълго пред вратата. Разхождах се, седях, пуших, плюх, гледах през прозореца, прозявах се, разговарях с някакви селяни, които също така чакаха, и какво ли още не правих от досада.

Във всички канцеларии се работеше оживено. Чуваше се шум, врява и псувни. Непрекъснато се издаваха наредби и коридорът кънтеше от викове: „Тъй вярно!“ Щом няколко пъти се повтаряше: „Тъй вярно!“, това значеше, че заповедта е дошла през по-висш към по-нисш до най-нисшия и току погледнеш, редникът тича по коридора от една канцелария в друга. Сега пък в другата стая настъпваше шум и пак се чуваше гръмко няколко пъти: „Тъй вярно!“, изговорено от разни гласове, и войникът пак тичаше — отиваше в друго отделение.

В канцеларията на командира се позвъни.

Войникът влезе.

Отвътре се чу някакво тъпо боботене и след това войникът раздра гърло: „Тъй вярно!“

После излезе цял зачервен и просто си отдъхна от страха, че му се е разминало така лесно.

— Влизайте, който иска, при господин командира — каза той и избърса потта от челото си.

Aз влязох пръв.

Командирът ме прие, седнал на масата и пушейки цигара с цигаре.

— Добър ден! — поздравих го при влизането.

— Какво има? — каза той с такъв страшен глас, че краката ми се подкосиха. Просто почувствувах, че се залюлявам.

— Защо викате, господине?! — започнах аз, след като се съвзех малко.

— Ти ли ще ме учиш!? Навън! — викна той още по-силно и тупна с крак.

Усетих как тръпки ме обземат и като че ли някой поля с вода мой патриотичен жар, но все пак се надявах че щом му кажа какво искам, всичко ще се измени.

— Аз дойдох да служа войник! — казах, преизпълнен с гордост, изправен, като го гледах право в очите.

— А-а, военен дезертьор! Почакай малко, ние такива и търсим! — викна той и позвъни.

Отвори се една врата от лявата страна на масата му и се появи един фелдфебел. Изправен, с вдигната глава, изблещилочи, опънал ръце по бедрата, той се приближаваше и стъпаваше тъй силно, че ушите ми заглъхнаха. Спря, удари крак и изпънат по устава, каза гласно:

— Заповядайте, господин полковник!

— Веднага изведи този оттук, острижи го, облечи го и го затвори в карцера.

— Тъй вярно!

— Ето молбата, моля ви!… Аз не съм дезертьор, а искам да служа войник — казах разтреперан.

— Не си дезертьор? Е, какво искаш с тази молба?

— Искам да стана войник!

Той се отдръпна малко назад, зажумя с едно око и рече със заядлив тон:

— Така, иска човекът да стане войник!… Хм, та-а-ка, значи! Веднага от улицата и хайте в казармата, час по-скоро да отслужиш, като че ли тука е някакъв панаир!…

— Сега ми е време.

— Не те познавам и не искам да знам — започна командирът. В това време влезе един офицер с някакъв якт.

— Вижте там в списъка на новобранците кога е писан този! — рече той на офицера, посочи с ръка към мен, погледна ме и попита: — Как се казваш?

Аз подадох молбата.

— Защо са ми твоите трици!? — провикна се той, удари с ръка молбата ми и тя падна на пода.

„Ах, язък за цветистия стил!“ — помислих си и от жал забравих да си кажа името.

— Как се казваш, защо не говориш?! — кресна той.

— Радослав Радосавлевич.

— Вижте в списъка на новобранците — нареди той на офицера.

— Тъй вярно! — каза офицерът; влезе в своята канцелария и нареди на един по-млад офицер, — Погледнете в книгата на новобранците, дали не се намира някакъв Радисав?

— Тъй вярно! — провикна се вторият, излезе в коридора, извика фелдфебела и му заповяда същото.

— Тъй вярно! — отзова се оня с гръмък глас.

Фелдфебелът нареди същото на подофицера, той на ефрейтора, а ефрейторът на един войник.

Чуваше се само как тракаха ботушите, спираха се един пред друг и всичко се свършваше с: „Тъй вярно!“.

— Списъка, спи-и-и-съ-ка! — чу се по цялото учреждение и започнаха да хлопат, сваляйки потънали в прахуляк пакети. Шумяха листовете, търсеше се ревностно.

Докато траеше всичко това, аз стоях в един ъгъл на командирската канцелария и не смеех да дишам — такъв страх ме беше обхванал. Командирът седеше и пушеше, прелиствайки бележника си.

По същият ред, както се издаде наредбата, горе-долу дойде и отговорът, само че сега тръгна от най-младшия и стигна до фелдфебела.

Фелдфебелът влезе при командира.

— Какво има?

— Имам честта да ви доложа, господин полковник, че този войник, когото търсите в списъка, е умрял.

Аз се замаях и в объркването и страха си бях готов да повярвам дори и това.

— Умрял!… — каза командирът.

— Но, аз съм жив! — провикнах се изплашен, сякаш наистина се борех със смъртта.

— Хайде, отивай си! За мен ти си мъртъв, не съществуваш на този свят, докато не те изпрати общината!

— Уверявам ви, че аз съм този… не съм мъртъв, ето ме!

— Навън, в списъка пише „мъртъв“, той седнал да ме уверява!…

Какво можех да направя, освен да изляза.

Върнах се в къщи (живеех на друго място) и няколко дни не можах да се съвзема. Вече не ми идваше и на ум да пиша молби…

Не изминаха и три месеца оттогава и в нашата община пристигна повиквателно от комендантството да бъда изпратен в срок от двадесет и четири часа.

— Ти си военен дезертьор — каза ми един капитан, при който ме заведоха.

Аз му разказах за всичко, което стана, когато се явих при командира.

— Добре тогава, отивай си, докато се изяснят нещата.

Отидох си.

Едва-що се върнах у дома и ето че пристигна повиквателно от някакво друго поделение.

Викаха ме веднага, за да се представя в частта си, тъй като съм попаднал погрешно в техния списък.

Отидох в своята част и разправих, че ме вика М…ското комендантство; за да ми съобщи да се ява тук.

— А тогава защо дойде тук?

— Е, защо да отивам там, когато те ще ме изпратят тук и понеже съм вече тук… — започнах да пояснявам — би било глупаво да отивам в другата част.

— Ти ли ще ни обясняваш!?… Не може така, трябва да има ред!…

Какво да правя! Нямаше накъде, отидох от К…ското в М…ското комендантство, за да ми съобщят да отида в К…ското комендантство, откъдето и тръгнах.

Впрочем обадих се в тамошното комендантство. И пак команди, маршируване „тъй вярно!“ — и накрая ми казаха, че никой не ме е викал…

Върнах се обратно в къщи. Тъкмо си отдъхнах, ето пак повиквателно от М…ското комендантство, в което се казва, че тъй като това е второ повиквателно, трябва да бъда откаран по етапен ред и наказан за неявяване навреме.

Тичах пак, колкото ми душа стига.

И така малко по-късно постъпих в казармата и отбих две години служба.

Оттогава изминаха пет години. Почти забравих, че съм бил войник.

Един ден ме извикаха в общината.

Отидох. Там ме чакаше един огромен вързоп повиквателни от комендантството, тежък десет килограма. Кое ушито, кое прикрепено едно към друго, докато пакетът станал толкова голям, че бяха принудени да го разделят на две части.

— Заповядват ми да ви изпратя в комендантството — каза ми кметът.

— Нима отново?! — извиках от изненада.

Взех повиквателните. Върху тях хиляди подписи, нареждалия, пояснения, обвинения, отговори, архиерейски, окръжни, околийски, училищни, общински, дивизионни и какви ли не още печати. Прегледах всичко и видях, че официално е потвърдено, че съм жив и ме викат веднага да отбия редовната си служба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Мертве море (4/5)

(Попередня частина)

Наступного дня начальник послав шифроване доне­сення урядові про вчорашні політичні збори. У доне­сенні писалося:

«У моєму окрузі з’явилася сильна політична течія противників теперішньої влади. Рух набуває дедалі більшого розмаху, і я боюся, що він може загрожувати існуванню нинішньої династії. Я вжив усіх заходів, які тільки міг, і використав усі засоби, які в моєму розпорядженні, щоб покласти край цьому лихові; але оскільки згаданий опозиційний, насправді, революцій­ний рух вибухнув зненацька, як повінь, то стримати його було неможливо, і ось учора пополудні революці­онери у великій кількості силоміць затіяли збори. З їхніх різких і зухвалих промов я зрозумів, що вони анархісти і потай готують бунт і переворот у країні. Мені ледве вдалося розігнати це зборище, яке являло собою велику небезпеку. Один з-поміж них навіть погрожував, що вони повалять монархію і запровадять республіканську систему правління.

У додатку вірнопіддано посилаю панові міністру список найнебезпечніших осіб (тут був названий як верховода той дивак, що п’є каву з молоком, а також трійка, яка голосувала за чорну каву) і прошу вказі­вок щодо моїх дальших дій у цей важливий і виріша­льний для нашої країни час».

Начальника за великі заслуги перед країною й уря­дом негайно було нагороджено і підвищено у званні. Опозиціонери дружно привітали його з нагородою, і на цьому все скінчилося.

Після зборів я запитав одного:

— Хіба у вас немає людей, які займаються політи­кою?

— Було таке.

— Ну і як?..

— А нічого… Дурниці!

— Що дурниці?

— Облиш це, прошу тебе; кому вона потрібна, та політика?! Тут один починав!

— І що ж він учинив?

— Дурний чоловік! Що він може вчинити?! Знаємо його всі: і хто він, і звідки, і чий син, і що снідає, і чим обідає. Батько його був майстер, але голота голо­тою, а він пішов до школи, товкся десь по світу, по­вернувся назад і почав мене вчити: треба так, треба сяк, і державний лад, мовляв, і закони, і конституція, і громадянські права, і свобода зборів, і вибори… Ненормальний, от і базікав казна-що!

— І що ж ти йому відповів?

— Нічого! Що такому скажеш? Дивлюся на нього й сміюсь. Знаю його; хліба вдосталь не наїдається, знаю і батька його, і всю родину. І щоб він ото мені поясню­вав, що таке конституція та свобода?

— Може, чоловік і справді розбирається в цьому?! — кажу я.

— Облиш, прошу тебе, принаймні я вже знаю, який він телепень.

— Що ж він зробив такого?

— Що зробив?! Читає якісь книжки, бігає з місця на місце, агітує, здибав кількох таких, як сам, влаш­товували якісь збори. Його заарештовують, карають, висилають. Кажу я йому якось: «Чого ти все бігаєш та кричиш, візьмися краще за якесь діло. Ти ж бачиш, що ти дурний?!»

— А інші люди, що йому кажуть?

— За животи хапаються зо сміху. Тільки-но він ви­йшов із в’язниці, як почалися веселощі. «Бачив кон­ституцію?» — питає його хто-небудь, а вся вулиця в сміх. Ніколи ще ми так не реготали. Часом аж качали­ся зо сміху. І сьогодні його називають не інакше як Тома Конституція! — каже мені мій співбесідник і смі­ється так, що сльози виступають йому на очі.

— І що з ним сталося?

— Пропав бідолаха. Не має нічого, і до державної служби йому тепер зась… Йолоп! Його шкільні това­риші які гарні посади мають, а він що? Ніхто йому не винен. Щоправда, кажуть, ніби він з них усіх був найкраще підготовлений і найрозумніший, але фан­тазер. Нема гіршого, коли людині якась дурниця зайде в голову. А він — захотів виправляти щось. Цілому світові добре, тільки йому, бачте, подавай чогось особ­ливого, ніби ми його не знаємо. Голота!..

— Що він тепер робить?

— Чоловіче, зараз взявся за розум, але пізно! Ми його вилікували від дурощів, бо самі власті не впо­ралися б — міцний був горішок. А ми стали кепкува­ти з нього, та ще, чортяки, прозвали його Конституці­єю. Так один день, другий — люди глузували з нього, де тільки зустрічали, де бачили. Він боровся, боровся, та й став здаватися… Жаль мені його, сердеги! Непо­ганий він!.. Тепер поміркований, серйозний чоловік, не залітає за хмари, як раніше. Замкнувся в собі, навіть мало з ким дружить. Живе вбого, але йому ба­гато хто допомагає. Нам жаль його, та сам винен…

— Як тепер люди ставляться до нього?

— Чудово!.. Не насміхаються, люблять, та й жалі­ємо його, сердешного!

Мені сподобалася ця країнка й захотілося якнай­довше пожити в ній. Я познайомився з багатьма її мешканцями — які ж чудові люди! Спокійні, тихі, по­кірні, як голуби. їдять, п’ють, дрімають, якусь роботу поволі роблять. Одне слово — щасливі люди. Ніщо не порушує глибокого спокою, піхто не псує гармонії, ніякий вітерець не сколихне дрімотної, нерухомої по­верхні застояної позеленілої калюжі, якщо таке порів­няння пасує суспільству цієї справді щасливої країнки.

З Сербії я приніс туди жменьку думок і дещицю по­шарпаних ідеалів, що їх успадкував од старших; але й той дріб’язок загубився в цій країнці, і я, мов загіп­нотизований, поринув у солодку дрімоту, яка мені по­чала подобатись. Отоді я побачив, що й ми, серби, в недалекому майбутньому зможемо стати таким самим щасливим народом, адже цьому сприяють нам і наші умови.

Так минав час — спокійно й непомітно, доки одного дня не порушилася рівновага суспільної гармонії.

Якийсь молодий чоловік опублікував збірку своїх поезій.

Вірші були гарні, сповнені глибоких, щирих почут­тів, пройняті ідеалами.

Уся громадськість зустріла книжку з обуренням. Ні­хто її не читав і читати не хотів; кожен, хто брав її в руки, одразу кисло кривився, перегортав кілька сто­рінок, мацав їх, ніби визначав якість паперу, відкидав книжку від себе, мов якусь найогиднішу річ, відвер­тав зневажливо голову й жовчно промовляв:

— Вірші?! Дурниці!..

— Хто зна, може, там і є щось гарне, — зауважував часом хтось із присутніх.

Тоді перший хрестився, зручніше вмощувався в крі­слі, з виразом співчуття на обличчі міряв поглядом співбесідника і, покивавши головою, казав таке:

— Ти дурніший, аніж той віршомаз! — й кінчиками пальців відсував книжку ще далі від себе з таким виразом, наче доторкався до чогось нечистого, брид­кого, а потім додавав:— Таке патякаєш, а книжку ти читав?

— Ні, не читав.

— Отож-бо й воно!

— Я ж не стверджую, що книжка цікава, тільки ви­словлюю припущення: може, в ній і є щось гарне!.. До речі, а ти читав її?

— Я?! — питав перший невдоволено, немов був об­ражений тим запитанням.

— Ти!

— Я?— перепитував той уже сердито.

— Ти, зрозуміла річ; кого ж іще я про це можу за­питувати?

Перший хрестився, стенав плечима й розводив рука­ми, мовби хотів сказати: «Господи милосердний, згля­нься на нас, чого він причепився до мене!» Але вголос не казав нічого, тільки здивовано дивився на свого співрозмовника.

— Чого хрестишся? Я питаю, читав ти цю книжку віршів чи ні? І взагалі, що тут дивного?

Перший знову хрестився, а згодом додавав:

— А тепер я питаю, чи в тебе всі клепки на місці?

— Якась нісенітниця. Не розумію тебе.

— І я тебе також.

— Що тут розуміти й чого дивуватися?.. Я питаю, читав ти книжку чи не читав?

— А я питаю, чи в тебе всі клепки на місці? — знову перший за своє, потім брав книжку, роздратовано уда­ряв нею по столі й вигукував: — Щоб я оцю дурницю читав? Хіба що з глузду з’їду, а поки при своєму ро­зумі, я такого читати не буду… — Потім додавав тихі­ше: — А ти знаєш того, хто написав ці вірші?

— Не знаю.

— Пхе!.. Тому так і говориш! — казав перший і ма­хав рукою, ще кисліше скривившись, ніби хотів тим показати, яка це нікчемна особа.

— Ти його знаєш?

— Знаю! — промовляв перший знехотя й корчив таку гримасу, ніби казав: «Краще б довіку не знати його», — хоча насправді з тим чоловіком до вчорашньо­го дня, поки не з’явилися його вірші, був добрим при­ятелем і в товаристві ніколи нічого поганого про нього не казав.

Інші вели таку розмову, хоча, звісно, теж не читали книжки:

— Яка ганьба!.. Вірші?.. Ніби я не знаю, який він бевзь! — казав один.

— І як йому не соромно?! — додавав другий.

— Бог спочатку в людини розум забирає, потім вона сама собі шкоду робить… Такі… ну — які там вірші? Я завтра написав би набагато кращі, але не хочу гань­бити себе, як це дозволяє собі дехто.

Змінилося й ставлення до молодого поета.

Йде ото вулицею, а люди один одного штовхають та переморгуються.

— Добрий день! — озивається він.

— Добрий день, поете! — відповідає хтось ущипливо, дивлячись на нього спідлоба.

— Здоров, здоров! — докидає другий з насмішкою.

— Добрий день! — буркає третій, зневажливо скри­вившись.

Але, на жаль, цими розмовами, які точилися одна­ково всюди, справа не скінчилася.

Громадська думка цілим фронтом рушила проти мо­лодого поета. Навіть те, за що його раніше хвалили, тепер почали гудити, а дрібні вади, які йому досі про­щали, як і всякому іншому, тепер переросли в жахли­ві пороки. Раптом виявили, що він негідник, п’яниця, картяр, безхарактерна людина, шпигун і, крім того, ще й дурень.

— Я й не підозрював, що він такий пришелепкуватий! — каже один.

— А я, правду кажучи, завжди помічав, що в нього не всі вдома.

— І я, але не припускав, що аж настільки.

— Е, тепер він уже зовсім…

Де він з’являвся, там глумилися з пього, а якщо він робив щось, то кожен, хто міг перешкодити, вважав своїм обов’язком скористатися з цього, бо місця собі не знаходив, коли його бачив: «Чого ти пишаєшся!.. Подумаєш — вірші! Ми вміємо ще й не таке!»

Та найгірше було те, що вірші він присвятив своїй нареченій, гадаючи цим потішити її; натомість завдав болю сердешній дівчині, бо громадська думка не об­минула й її.

Батько дівчини був сам не свій з досади, що в цю, на його думку, дурну справу вплутане ім’я його доч­ки, і він написав молодому поетові такого листа:

«Пане!

Цю свою дурну, безглузду й паскудну писанину, з якої люди сміються на вулиці, Ви краще присвятили б своєму батькові, це йому пасувало б, адже й так він нікчема, як і Ви, але не треба було до Ваших дурниць приторочувати добре ім’я моєї дочки. Досі ніхто на мій дім пальцем не показав, і я не хочу, щоб ім’я моєї дочки ганьбили хтозна-чиї язики й щоб воно сто­яло на Вашій пришелепуватій книжці. Від сьогодніш­нього дня я забороняю Вам переступати поріг мого дому, бо за моє довір’я і добре ставлення до Вас Ви поглумилися з мене, вкрили мій дім ганьбою. Зреш­тою, я вимагаю, щоб Ви в п’ятиденний строк компен­сували шкоду, завдану мені, інакше я Вас відлупцюю, як кота, посеред вулиці чи там, де попадетеся мені на очі».

Через ту присвяту молодий поет мав багато непри­ємностей; а оскільки він був чиновником, то його на­чальник написав панові міністру доповідну такого змісту (ім’я і прізвище я забув, тому скористаюсь узвичаєним Н. Н.):

«Чиновник довіреного мені відомства, в цілому до­брий і сумлінний працівник, останнім часом настіль­ки скомпрометував себе збіркою своїх нібито віршів, що ради престижу державної установи названий не може далі залишатись у відомстві, бо він займається несерйозними справами, які не личать навіть дрібному торговцеві, а тим паче державному чиновникові. Тому прошу пана міністра звільнити названого скомпро­метованого чиновника а державної служби або хоча б перевести в інше місце, доки він не виправиться».

Міністр перевів поета в інше місце.

Але, на жаль, країнка то мала, а лиха слава розхо­диться далеко! На новому місці його зустріли ще гір­ше, і міністрові не лишалося нічого іншого, як для заспокоєння громадської думки та в інтересах репута­ції державної служби чудовисько, що пише вірші, з державної роботи звільнити.

Громадська думка торжествувала, а молодий поет не виступив більше з жодним віршем. Він десь пропав, і ніхто нічого не міг довідатися про нього.

— Шкода, молода людина! — казали.

— Та й непоганий був чоловік.

— Аякже, але нечистий поплутав робити те, чого ніхто не робить.

— Жаль мені його, грішного!

— А що вдієш? Ніхто йому не винен!

І швидко повернулася в суспільство гармонія, на якийсь час розладнана, вляглися брижі, що були заме­рехтіли на спокійній, непорушній поверхні застояної води, і задоволене суспільство знову спокійно пори­нуло в солодку дрімоту.

(Наступна частина)

На распутье (картинка из жизни)

I

Веселин Савкович — мелкий чиновник в одном большом белградском учреждении. Получал он мало, и вполне понятно, что работать ему приходилось много. Но он работал даже больше, чем полагалось! Приходил на службу за целый час до положенного времени, а уходил последним.

Кроме того, что был он расторопным, за что его всегда хвалил начальник, он был еще и прилежным, опытным и знающим свое дело.

Он был вынужден быть таким, чтобы своей работой и прилежанием обеспечить кусок хлеба себе и своей семье.

— Глупый, зачем ты так изнуряешь себя? — спросил Веселина его приятель.

— Так надо, — ответил Веселин, не поднимая головы.

— Знаю, что надо, но это же сверх всякой меры! Ты работаешь и дома по ночам, — продолжал его друг и, вынув табакерку, стал свертывать сигарету.

Веселин на минуту оторвался от дела, посмотрел на него долгим взглядом, потом сказал с тихим вздохом:

—  У меня семья!

— Ну и что из этого?

— А что я буду делать с женой и четырьмя детьми, если меня уволят? — спросил Веселин и опять склонился над работой.

Наступило молчание. Друг Веселина зажег сигарету и долго молча курил, глубоко задумавшись.

И действительно, труд Веселина принес хорошие плоды. Однажды начальник вызвал его к себе в кабинет и сказал, что за прилежание и старательность он первому из всей канцелярии повышает ему жалованье, а в новом году, ставя его в пример остальным, выдаст премию в сто динаров золотом за двухлетнюю безупречную службу.

В тот день Веселин едва мог дождаться момента, когда, придя домой, он обрадует жену столь неожиданным и счастливым известием.

После ужина, когда дети уснули, они с женой сидели до поздней ночи, обсуждая, как бы лучше всего использовать эти сто динаров. Они уже рассчитали, чтб купят на эти деньги каждому ребенку.

— Купить бы Мике (старшему сыну) башмаки, — сказала жена и погладила ребенка по щеке.

—  Ну что ж, купим, — радостно согласился Веселин, тоже подошел к сынишке и поцеловал его.

В это время маленькая Видица проснулась, захныкала и попросила, воды.

— А что мы купим ей? — спросил Веселии.

— Ей мама купит новое пальтишко, — ответила жена.

— Какая же она будет хорошенькая в нем!

— Голубка моя, — сказала жена и поцеловала ребенка.

Часть денег они решили отложить на случай нужды и болезни.

После этого заговорили о прибавке к жалованью.

— Значит, теперь ты каждый месяц будешь получать на двадцать динаров больше? — спросила жена.

— Да, на двадцать.

Жена сразу же начала прикидывать в уме, как бы лучше использовать эти деньги, а Веселин перенесся еще дальше в будущее, размечтавшись о дальнейших прибавках и обеспеченной жизни.

—  Я считаю, что сбережения надо делать сейчас, пока дети еще маленькие, — сообщила жена результаты своих размышлений.

— Ну, а потом ведь и жалованье увеличится, — сказал Веселин.

Оба замолчали. Слышалось ровное дыхание детей, и ем это казалось самой замечательной музыкой. Они были счастливы и предавались мечтам о еще более счастливом будущем.

II

Прошло не больше месяца, и начальник снова вызвал Веселина к себе.

— Я вызвал вас в связи с очень важным делом… — начал он и замялся, размышляя, что сказать дальше. По его лицу было видно, что предстоящий разговор был для него неприятен. Он провел рукой по лбу и глазам и про¬должал:

— Конечно, это ваше личное дело, но… вы мне симпатичны, и я хочу вас предупредить… Но повторяю, дело ваше… — При этом шеф поднялся со стула и, молча покуривая, стал расхаживать по кабинету взад и вперед.

У Веселина перехватило дыхание от какого-то предчувствия. Лицо у него то краснело, то бледнело. Он горел от желания поскорее услышать, что скажет начальник. На лбу у него выступил пот, он вытер его рукой.

Вдруг шеф остановился и, посмотрев на Веселина, спросил:

— Вы знаете, что завтра выборы правления общины?

— Знаю.

— А за кого вы собираетесь голосовать?

Веселин побледнел и почувствовал, как пол уходит у него из-под ног. Он молчал долго, будто не понимая, что начальник ждет ответа.

— Вы еще молодой человек, старательный и исполнительный, вы можете сделать хорошую карьеру на государственной службе, если только будете делать то, что от вас потребуют…

Начальник сделал паузу, Веселин ничего не отвечал. Сердце его опять болезненно сжалось. Радостные мечты лопнули, как мыльный пузырь, и сменились предвкушением несчастья и горя для всей семьи. Он уже понял, к чему ведет этот разговор.

Шеф вынул из кармана список кандидатов и протянул Веселину со словами:

— Вы должны голосовать за этих кандидатов!.. Но не думайте, пожалуйста, что я хочу вас принудить! Воля ваша! Я бы только советовал, как старший, голосовать за этих уважаемых людей, как и я буду голосовать за них. Нехорошо, если вы, младший, пойдете против старших чиновников… Подумайте об этом. И сделайте так, как найдете нужным… Можете голосовать и за противников существующего режима, но все возможные неприятные последствия вашего поступка лягут на вас… А теперь можете идти… Я хотел только по-дружески посоветовать… — Начальник опять оборвал фразу.

Веселин держал список и тупо смотрел на перечисленные там фамилии. Слова начальника внесли смятение в его душу.

Наступило молчание. Время от времени в коридоре раздавался звонок, слышались шаги служителя Симы, скрипели двери то в одном, то в другом кабинете, раздавались голоса; потом двери закрывались, шаги Симы удалялись, и опять все смолкало.

Веселин вдруг позавидовал Симе, сам не зная в чем, но в этот момент он бы хотел поменяться с ним положением.

— Вы женаты? — нарушил молчание начальник.

— У меня уже четверо детей, — ответил Веселин и посмотрел через окно во двор.

Во дворе пилили дрова. Веселин засмотрелся на мелькавшую пилу; ветер разносил опилки, ими было засыпано рваное пальтишко пильщика, лежавшее рядом с козлами.

«Пилит, — подумал Веселии,— и кормит свою семью… Ведь, наверное, и у него есть семья?!»

Упал отпиленный кусок бревна. Пильщик выпрямился, потом, отложив пилу, поднял с земли свое пальто, достал табак и снова бросил пальто на землю, теперь уже подальше от козел.

«Никто еще не умирал от голода», — продолжал рассуждать Веселин, мысленно перенесясь к своей семье, и почувствовал, как к нему возвращаются силы.

Пока Веселин предавался таким размышлениям, начальник советовал ему хорошенько все обдумать, потому от этого зависит его будущее.

— На все надо смотреть трезво, ибо у вас, как вы сами сказали, четверо детей. Вот об этом я и хотел вам сказать. А сейчас можете идти.

«Со вчерашнего дня я получаю повышенное жалование… Как довольна моя жена… Она, бедняжка, уже решила на первые дополнительные деньги купить себе платье и так радуется… Ведь у нее нет хорошего платья!.. Ей и в голову не приходит, что может случиться через несколько дней!» — думал Веселин, входя в свою комнату.

Веселин принадлежал к политической партии, бывшей теперь в оппозиции. В это самое утро он прочитал в газете призыв ко всем членам партии явиться на выборы и отдать свои голоса за кандидатов, значащихся в списке оппозиции. «Все члены нашей партии, — говорилось там, — должны явиться на выборы и проголосовать за своих кандидатов. Кто этого не сделает, будет исключен из партии, как недостойный».

Веселин переложил бумаги на столе и хотел было приступить к работе. Но из этого ничего не вышло. Он потерял покой и не мог написать и двух слов.

Он то видел себя безработным, то слышал слова: «Будет исключен из партии, как недостойный».

III

Веселин, погруженный в свои мысли, положил голову на руки и смотрел во двор. Крупные снежные хлопья опускались за окном, и он залюбовался их плавным, бесшумным падением. Пильщик еще работал; снегом запорошило его, и козлы, и дрова. Уже смеркалось, а Веселин и не заметил, как пробежало время. Стало быстро темнеть. Засветились окна в квартире напротив, и снежные хлопья заблестели в освещенных местах. А ветка дерева перед самым окном засверкала словно осыпанная бисером. Казалось, Веселин с большим вниманием рассматривал каждую мелочь, но мозг его неотступно сверлили мысли о семье и гражданской чести. Он был встревожен и бессознательно искал ответа, переводя взгляд с одного предмета на другой. И вдруг он почувствовал облегчение и свободно вздохнул.

«Я проголосую, хотя бы меня уволили за это»… думал он, глядя на освещенные окна, в которых в это время промелькнул и скрылся женский силуэт; тень от него пробежала по освещенной части заснеженного двора.

Почему-то он усмотрел в этом напоминание о жене и детях, и его сразу охватила слабость. Он глубоко вздохнул. В это время вошел служитель с лампой в руках, как всегда, поставил ее на стол перед Веселином, но он вздрогнул от удивления, а в глазах отразился вопрос: «Разве ты ничего не знаешь о моих страданиях, что так равнодушно ставишь лампу передо мной?»

Он сидел еще целый час, но писать даже и не питался. Два-три раза он собирался идти, но не мог подняться, испытывая какую-то тяжесть; он боялся идти домой. Ему казалось, что как только он переступит порог дома, вся эта тяжесть несчастья навалится и на его семью, и ему хотелось как можно дальше отодвинуть этот момент.

Кто знает, сколько еще времени предавался бы он своим размышлениям, если бы служитель не объявил по обыкновению:

— Все уже ушли.

— Разве? — машинально проговорил Веселин и поднялся со стула.

— Всегда уходят в это время, — сказал служитель.

«Завтра об эту пору все уже будет решено?» — подумал Веселин уходя и пожалел, что впереди еще целые сутки.

«Буду ли я впредь приходить сюда?!» — промелькнуло у него в голове, когда он спускался по лестнице, и вдруг все — и лестница, и коридор, и лампа в коридоре, всегда висевшая несколько косо, и множество объявлений на стене, и служитель Сима в огромных сапогах, и это его ежедневное «спокойной ночи» — все, что еще вчера было ему так знакомо и близко, с чем он уже сроднился, показалось сейчас странным, чужим, а особенно это Симино «спокойной ночи», в котором ему почуялось злорадство.

На улице он встретился с одним своим знакомым и прошел бы мимо, если бы тот не остановил его.

— Ты что такой кислый? — спросил он Веселина, дружески похлопывая по плечу.

—  Что-то плохо себя чувствую! — ответил Веселин с натянутой улыбкой.

Приятель пригласил его в механу выпить кружку пива. Веселин с радостью согласился, он пошел бы куда угодно, лишь бы попозже прийти домой.

— Тебе известно, что завтра выборы?

—  Известно.

—  На выборах они провалятся.

— Кто знает, — отозвался Веселин после небольшой паузы задумчиво и рассеянно.

— А ты будешь голосовать?

Веселии вздрогнул и готов был убежать, чтобы только не отвечать на этот вопрос, но тут же почувствовал стыд и угрызения совести и, взяв себя в руки, сказал сквозь зубы:

— Буду!

— Завтра мы увидим, кто занимался пустословием. Завтра перепишут всех, кто не явится на выборы, а потом мы им это припомним, когда они опять начнут строить из себя мучеников за идею! — горячо говорил приятель Веселина.

«Сказал, что буду голосовать!.. А моя семья?» — подумал Веселин и содрогнулся при этой мысли. Он неохотно поднялся, хотя и оставаться здесь было неприятно.

— Куда теперь? — спросил он себя, выйдя опять на улицу. — К жене, чтобы, как недавно, поскорее сообщить «приятные» вести?.. — При воспоминании об этом ему захотелось вернуться, и он замедлил шаг. Чем ближе подходил он к дому, тем медленнее шел, а когда оказался у дверей, остановился.

Из ближайшей кафаны доносились песни и музыка.

«Веселятся люди!» — подумал он с завистью.

Он открыл дверь и с бодрым видом вошел в дом.

—  Где ты задержался?.. Ужин уже остыл! — сказала жена, а дети бросились к отцу и повисли на шее.

В этот момент Веселин почувствовал себя побежденным, а в голове созрело решение: «Пусть голосуют те, у кого нет семьи!» — и он принялся ласкать и целовать детей.

— Где ты был до сих пор? — повторила жена свой вопрос.

— Встретился случайно с одним приятелем, — сказал он, а в ушах зазвучали слова: «Завтра мы увидим, кто окажется трусом», и его собственный ответ, что он будет голосовать; лицо его стало грустным и озабоченным, на лбу собрались морщины.

Дети начали требовать, чтобы он показал им картинки, а старший сынишка залез к нему в карман и стал там рыться.

— Тихо, дети! Не смейте шалить! — крикнул он вдруг и отстранил от себя детей.

Маленькая Видица надула губки, в глазенках заблестели слезы. Веселин посмотрел на нее с жалостью и подумал: «Дети ведь не виноваты. Зачем я кричу на них?!» Он поцеловал девочку, и сейчас же другая мысль пронеслась у него в голове: «Как я могу голосовать?! Разве детям есть дело до моей чести? Им нужен хлеб, а я, как отец, должен приносить его в дом. Мне следовало оставаться холостяком, если я собирался придерживаться такого образа мыслей».

— И я буду голосовать! — вновь услышал он собственные слова, сказанные приятелю в кафане, и почувствовал себя сломленным, усталым.

«Кого касаются твои семейные дела? Ты должен быть в первую очередь честным человеком, а если не можешь прокормить свою семью, то это твое личное дело. Никто не заставлял тебя жениться, и нечего пытаться оправдать свою трусость семейными обстоятельствами. У каждого, дорогой мой. нашлась бы подобная отговорка, и все было бы хорошо. Когда решаются дела общественного значения, мелкие заботы о семье не принимаются во внимание».

Он погружается в такие размышления, но детский голосок, плач или взгляд опять заставляют его колебаться.

Дети спят сладким сном; уснула и жена. Веселину не спится. Он лежит в кровати, курит сигарету за сигаретой, тяжело вздыхает. То, что произошло несколько часов назад, все больше страшит и волнует его. Беспорядочные и тревожные мысли роятся в голове, и то одна, то другая кажется ему правильной.

Уже зарумянился восток, а Веселин все лежал без сна, погруженный в свои тяжелые думы: «Куда идти, на чью сторону стать?»

Тяжело оказаться на распутье тому, кто не знает дороги!

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Н. Кондрашиной)