Tag Archive | Слуга

Пензионерот Симо (2/2)

(Претходен дел)

Лена е чудна жена. Дома е секогаш лута и набусена, а кога некој ќе дојде, тогаш се смее, и тоа не отворајќи ја сосема устата; се носи убаво, и секогаш е свечено исчешлана. Според растот може да се вброи во најголемиот број жени: развиена и снажна, со црвено лице, на кое прилично се гледаат рабовите на коските, и со голем црвен нос; веѓи нема т.е. има но слабо се забележуваат; очите ѝ се зелени, а на краиштата закрвавени.

Влегоа но собата. Сима седна на креветот; откако најпрвин го зеде чибукот со лулето и го наполни со тутун, го повика Ристо та му го запали, па потоа малку се спушти на перниците, а лулето му достасуваше дури до земјата. Така, тој сега, повеќе лежејќи отколку седејќи пушеше и дремејќи потона во некои важни мисли: „Е, само да ја ставев петката од другата страна, ќе го затворев, тој мораше да рече понатаму, а јас потоа ваму на четворката, и ќе бев аус, а тој ќе беше надигран. Вака им отидоа дваесет пари за кафето, а утре подобро ќе „прогнозирам“.“ — Уште мислеше за разни други работи, како: за старите „среќни времиња“, и за старата плата и подароците, за некое купено прасе дали е затворено добро, и дали го платил скапо.

Додека тој така размислуваше, Лена пристојно си ја испиваше секоја чаша.

— Ехе, па дај ми и мене некоја чашка… ти сè самата испи — се тргна одеднаш Сима од своите мисли.

— Слабо, богами, купи па ќе пиеш!

— Е, ти си баш некоја луда жена, — рече Сима поткревајќи се. Потоа го остави чибукот, си ги помазни малку мустаќите, и додаде:

— Де, донеси ми го гуслено, ваму, да превлечам некој пат.

— Не сум ти јас слуга, стани земи си го.

— Дај ми го ваму гуслено! — викна тој заповеднички, а потоа уште со повисок тон додаде: — додека не дошол ѓаволот! Нешто ти многу се правиш!

— Ама каков ѓавол, жити очи; ајде, пробај да го видам тој твој ѓавол — му врати таа упорно, и замавна два-три пати со главата.

— Па, ова! — сега почна поблаго Сима, станувајќи — можам јас и сам да си го земам: јас сум, знаеш, и помлад, ти си навистина, прилично во години… Јас…

— Ех, кутриот, што му се чини — му врати Лена чисто пеејќи.

Потоа настана молк, само што од другата соба се слушаше гласното смеење на Перо, кој читајќи го весникот, наишол на онаа Симина фраза: „Ќе има крвава војна, каква што историјата не забележала на своите страници“. Лена си го чепкаше увото со една игла за плетење и гледаше низ прозорецот, а Симо го триеше гудалото со темјан, и нешот мрмореше низ нос, сигурно некоја народна песна што ќе си ја испее, па погледнувајќи потоа во Лена, го прекина молчењето.

— Знаеш ли ти, жити бога, што му е гуслето на Србинот, а?

— Добро што ти знаеш, а за мене е лесно… туку немој да ми рикаш.

— О, хо, хо, хо, гледај ја ти неа… — тука прекина местејќи го перничето од гуслето, пак ја погледна некако будалесто, продолжувајќи: — ова… а јас… знаеш ли ти, жити бога, што му е гуслето на Србинот?…

Лена само се намурти, но не му одговори ништо.

Симо не сакаше да се откаже, но не поради тоа што е инаетчија туку ете така, што нема друго што да каже, уште неколкупати додаде: „Баш ти не умееш да мислиш!“ Ова го изговараше полека и завлечено, и не гледајќи во неа.

— Ама, ти Симо, бараш некој ѓавол, што туку ми се нафрлаш како луд! Што не умеам да мислам?! А што мислиш ти?! — ова Лена го изговори многу остро, зацрвенувајќи се во лицето како жар, а очите ѝ светнаа како на дива мачка.

— Жими бога, ама ти баш не умееш да мислиш — продолжи Симо, поправајќи си нешто на гуслето, и не гледајќи во неа.

Лена сега ги остави, всушност, ги фрли иглите налутено, и викна:

— Што сакаш ти денеска од мене?…

Тој не ѝ одговори ништо туку, откако го дотера гуслето, помина со гудалото преку струните и звуците се огласија; викна едно громко и долго „Хо-ооој!“ Лена закреште повторно, но неговиот глас го поклопи нејзиното крештење.

Е, кога се сакаше по земја Србија
По Србија земја да се преврти …

Лена веќе беше просолзила од јад. „Симо“, крештеше таа понатаму, но дури тогаш гласот и дојде до израз, кога тој ја сврши строфата и кога почна само да гуди…

— Симо, главата ќе ти ја расцепам со гуслето!…

Симо сега прекина и, сериозно погледнувајќи ја в очи, запраша:

— А, ова, знаеш ли што е гуслето за Србинот?…

— Што, знам? Не сакам ништо да знам, мене не ме интересира, но немој тука да ми црекаш како луд!…

— А тоа ти, ова, како да заповедаш, баш, како ти да си, ова…

— Јас не ти наредувам, но ти велам човечки…

— А, ха, човечки, па, што се ѕвериш…

— Ти се ѕвериш, јас убаво зборувам.

— Е, па, ова, кога зборуваш убаво, слушај ваму: Гуслето на Србинот му ја зачувало слободата! — Тоа го изговори полноважно, и чисто сам си се почувствува задоволен…

— Кутрата твоја слобода! — додаде Лена, и мавна со главата, омаловажувајќи го.

Потоа пак настана тишина, само што од кујната се слушаше ждрингот на чиниите што ги миеше Ристо. Двајцата се задлабија во мислите. Што ли мислеа?… Тогаш нешто тресна во кујната, и двајцата се исплашија и се погледнаа еден со друг.

— Еве, оној недоделканион пак нешто искрши! — рече Лена, и уште повеќе се налути.

— Тој и ќе си го купи, племето негово! Тоа ќе му го наплатам! — додаде Симо, па стана и почна да оди по собата, а Лена бргу отиде во кујната, треснувајќи ја силно вратата зад себе.

Во кујната настана врева и викотница, би помислил човек дека се урна куќата.

— А, ти свињо бугарска, така, ти ми ја уништи куќата; ти жива ме изеде… Не ми требаш!… Замолчи, што се клештиш како будала!… Ќе те здробам!…

— Не јадосувај се, госпоѓо, не лути се, ќе си платам! — ја прекинуваше Ристо поначесто, а тоа ја доведуваше до беснило.

— Зошто ти е оваа чинија овде, па уште ни половината не си ги измил… О, господе боже!… Па што правеше? Гледај, па ова го ставил на крај, само да падне!… Ух-у-у-ух!… Гледаш, кога ќе ја земам оваа копанка, па главата да ти ја скршам!… Па пак се смее!… Како да не се нервирам? Па знаеш ли ти кому му зборуваш?… Молкни!…

Кога лутината малку ѝ попомина, таа ја дофати лажицата од тенџерето што стоеше на масата, но некако невнимателно ја повлече, тоа тресна на чиниите што беа наземи и ги искрши. Лена веќе не се контролираше, зас’ска како змија и ја дофати копанката, но Ристо, сосема рамнодушно, собирајќи ги рамењата и викајќи „боже чувај што прави“, излезе надвор, и ја затвори вратата.

Додека ова се случуваше, Симо шеташе низ собата, гласно накашлувајќи се, колку да не се заборави дека и тој е тука, и два-три пати се канеше да влезе во кујната, но не го направи тоа. Којзнае зошто? Кога караницата веќе се беше смирила, тој, како лут, одеднаш излезе од собата, се накашла, и најпрвин промрморе два-три пати „ова“, па пак се накашла, и викна:

— Какви се тие „скандали“ по мојава куќа? — Тоа изговорувајќи го важно погледна наоколу, а потоа продолжи… — Тоа јас не сакам да го трпам, слушнавте ли вие, јас сум стопан овде!

— Оди ти во својата соба, па молчи, кога тебе ништо не те интересира, немој тука да ми стоиш на маките озгора, додека сега не ти платам за гуслето! — врескаше Лена сега набусена.

— Сакам мир дома, слушна ли ти, јас овдека судам!

— Тргни ми се од пред очи! Што сакаш ти? Жесток си да бараш мир! Кој те праша тебе?

— Е, хе, хе, хе, — почна Симо полека — што ли носи оној со една нога јас, ова постојано гледам…

— Да знаеш, Ристо, нема ни Симо ни бог да ти номогне — кога мене, знаеш, ќе ме фатат моите ѓаволи, па ќе почнам наопаку!

— Каде е тој Ристо, племето бугарско негово, да го прашам јас што беснее по мојава куќа? — пак се наостри Симо. — Ристо!

— Слушам! — се јави тој, и ја отвори вратата па влезе внатре.

— А, ха, слушаш, слушаш, дојди де ваму поблиску…

Шлаканицата пукна.

— Така, ти нешто многу си збеснал, а мене кога ќе ми дојдат моите… би го убил татко си, магаре безобразно! Што правиш ти овдека? Ќе те научам јас тебе на памет.

Ристо пак некако чудно се смешкаше, и нишајќи ја главата, го зеде фесот од земјата.

— Веќе не ми требаш во куќава; земи си ја капата, па надвор од дома — викна Лена.

— Ти молчи кога наредувам јас…

— Ти молчи …

— Молкни, јас сум уште жив, јас сум домаќин, зашто сега ќе биде како со Ристо!

— Па со кого ти така, обиди се, само обиди се…

— Пак тебе ти влегол ѓаволот…

— Кому му влегол ѓаволот?

— Молкни еднаш, ти не ми требаш, тој ми треба…

— Олеле, мајко, а што ми требаш ти мене. Мислиш, јас умрев за тебе!

— А што, ова, зошто оде зеде, кога ти… — го смекна Симо гласот.

— Убаво, убаво, Симо, ќе го расчистиме ова…

— Е, брате, луда жена, — уште помеко додаде Симо, излегувајќи од кујната.

Лена остана потпрена со едната рака на ѕидот, плачејќи. Ристо, пак, со сакривен фес, на кој се уште стоеше прашината, што ја собра наземи, се смешкаше и уплашен како зевзек гледаше и ги собираше искршените парчиња од чиниите.

Од тој случај не поминаа ниту три дена, Лена веќе беше кај зетот в К… Сима сам седеше на масата со Перо и ручаше, а ги послужуваше неговиот верен Ристо.

Ристо го сакаше само затоа што единствено со него му беше лесно да излезе на крај, а покрај тоа и за прилично евтино го служеше. Навистина, кога ќе се земе во сметката и „одбивањето на штетата“ и другите работи, добиваше само колку да се обуе; но за тоа нема да зборуваме.

Ристо, како обично, стоеше крај масата под фесот во испарталавена гуња и широки панталони од г. Симо, и сеедно се клештеше и потсмевнуваше.

— Ете госпоѓата, ова… де, донеси го она пржено месо… извади го ти, Перо… па тури, ова… и малку маст овдека… Богами, еве ти умееш човечки да зготвиш… јас… па госпоѓата ни се налути…

— Хи, хи, хи, ќе се одлути таа — рече со својот тон Ристо.

— А ти велиш, ова… ќе се… ќе се одлути… бездруго, мораме да ѝ пишеме, а?…

— Мораме, господине, — додаде пак Ристо по свое.

Не траеше долго ваквата напната состојба меѓу Симо и госпоѓата Лена.

Една вечер, како одговор на неговото писмо, од неа добива депеша: „Утре доаѓам. Чекај ме. — Лена“.

Утрината Симо се разбуди рано, па гласно се проѕевна, како да се проѕева по посебна композиција (во проѕевањето беше вистински уметник), се излежува в постела, весел и задоволен што доаѓа Лена, па, како човек, кој си го симнал тешкиот товар од вратот, си посака малку да размислува за своето слободно време. Погледот му падна на еден клинец закован на ѕидот, и нему, однекаде му дојде чудна мисла на ум:

— Боже мој, како би му било на човека кога оној клинец некој би му го заковал во главата?

— Тешко нему! — изговори гласно и стана.

По ручекот веќе заедно седеше со Лена.

— Ти, ова, токму така? — вели Симо.

— Така!

— Ама, пак ме бараш! Хо, хо, хо! — се засмеа Симо.

— Ау, мако мооја! — рече Лена.

— Ме бараш, уште како! Хо, хо, хо, хо!

— Би нашла и подобар, да сакам!

— Охо, ова, ти јок, а јас…

— Молчи, мако, молчи — го прекина Лена.

— Ама, велиш, не можеш без мене… Хо, хо, хо, хо! — се засмеа Симо.

Лена се проѕевна гласно и отиде, па прилегна на миндерот, легна во вид на полумесечина и загрче.

— Заспа! — рече Симо гласно, па легна и тој на другиот крај.

Наскоро двајцата грчеа во хармонија.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

Разрушено щастие

В моето родно място живееше някой си Стефан Симич, човек много честен и почтен, но сиромах. Живееше точно срещу нашата къща. Жилището му беше едно малко дюкянче, в което работене обущарския си занаят. Нови обуща не изработваше, а правеше само поправки. Наричаха го кърпач. В това дюкянче той и работеше, и спеше, и готвеше, там си държеше и дървата. Това му беше всичко. Не беше роден в нашето място. Заселил се тук отнякъде още двадесет и няколко годишен. Майка ми разказваше, че веднага след идването си бил слуга в нашата къща, но само за един месец. Хората приказваха, че бил в затвора, гледаха го с подозрение и се плашеха от него. Моята майка, както тя разправяше, казала един ден на баща ми: „Защо ти е каторжник в къщата?… Аз се страхувам!“

Баща ми също започнал да се съмнява и един ден го предупредил да си търси друго място.

Стефан заминал някъде и едва след три-четири години се върнал отново насам, купил си този дюкян и започнал кърпаческа работа.

Аз често се отбивах при него, когато му носех да кърпи обуща, и тъкмо поради това, че майка ми забраняваше да оставам дълго с него, беше ми по-приятно от всичко друго да стоя там по-продължително и да го разпитвам за разни неща.

Този човек не дружеше почти с никого. Вършеше си работата, а винаги беше сериозен и чудно замислен.

Когато вече пораснах, той имаше над петдесет години. Лицето му беше благо, погледът изразителен, но по всичко личеше, че винаги е недоволен от съдбата си. Щом се зазореше, той беше вече на крак. Излизаше пред дюкянчето и изхранваше петела си, който спеше на един сандък пред дюкяна. Когато имаше много силен студ, той и него прибираше в дюкяна. Щом нахранеше петела, той се връщаше в дюкяна, сядаше на масичката и започваше работа.

Започнах да се отбивам при него. Сядах на старата дървена пейка, а той работеше на масичката. Бях необикновено любезен с него и по всичко изглеждаше, че това му беше мило. Аз започвах разговор за всичко и говорех почти сам, а той от време на време прекъсваше работата, поглеждаше ме само и одобряваше това, което говорех, после плюеше в дланта и се задълбочаваше по-нататък в работата си. Малко по малко, от ден на ден, той ставаше все по-откровен към мен и му беше много приятно, когато се отбивах в дюкянчето му. Дори започна да ми разказва по нещо от своя живот.

Не исках никога да го питам за миналото и произхода му, защото се страхувах, че това ще го обиди, и особено за това, което слушах от всички, че е бил в затвора за някакво убийство.

— Нима не се страхувате да се отбивате при мен в дюкяна? — попита ме той един път и ме погледна в очите.

— Защо? — попитах го и аз някак смутено, като не можах да издържа погледа му и наведох очи.

— Тук ме смятат за много съмнителен човек! — каза тон, а гласът му трепереше някак чудно и изразяваше горчивина от света и болка на чиста и невинна душа.

Аз замълчах. Мълчеше и той. Не посмях да го погледна, а той ме гледаше и очакваше отговор.

Дълго трая мъртвата тишина, която той прекъсна с думите:

— Знаете ли, че аз служех в къщата на вашия баща?… Ти тогава беше малък.

— Разказвали са ми…

— Знаете ли защо напуснах вашата къща?…

— Ами зная нещо!…

— Вашата майка се страхуваше от каторжника!…

Аз просто се стреснах и ме обхвана някакво чудно, неприятно чувство.

— Е, знаете… жена е, а хората приказваха — започнах аз.

— Зная всичко и затова не дружа с никого. Тежко ми е, но така се налага. Вие сте първият, който желае да се запознае по-отблизо с мене. Дружих с мнозина, но чувствувах във всичка студенина и недоверие, страх от мене и трябваше да прекъсна всяка дружба с хората.

— Но вярно ли е всичко, което се говори за вас? Аз не вярвам в това, защото от дете ви познавам като честен и почтен човек!… — казах аз и го погледнах крадешком.

— Истина е и едното, и другото!…

— Значи, вие сте… — започнах аз.

— Да, аз бях в затвора, убих, но никога не съм бил лош и покварен човек.

Погледите ни се срещнаха. Забелязах как в очите му заблестяха сълзи. Аз мълчех. Той въздъхна дълбоко.

— Никога не съм предполагал, че ще стане всичко това, но човешката съдба е чудна… — каза той дълбоко замислен. Гледаше през прозореца и по израза му личеше, че е далеч с мисълта си, далеч в своето минало, в своя роден край.

Мълчахме дълго така, докато най-после Стефан прекъсна мълчанието и започна да ми разказва следното:

— Слушайте, всичко ще ви разкажа. И аз някога учех. Завърших четвърти клас в гимназията и баща ми ме взе от училище и заведе в къщи да му помагам в търговията и работата около имота. Баща ми беше много богат и живееше на село… Когато се случи това, за което ще ви разкажа, бях на двадесет и две години. Бях сгоден за едно момиче от същото село и баща ми беше решил да ме ожени същата есен. Аз обичах момичето и бях щастлив при мисълта, че след един месец вече ще бъде мое… Е, но вместо всичко това, вместо любов и щастие аз трябваше да отида в затвора, да живея между мухлясали стени, да нося окови на краката си. Всички планове могат да рухнат за един миг, да се разбият всички надежди и всяко щастие и безмилостната съдба да хвърли човека там, където никой никога не би могъл да се надява…

Моят баща беше женен за дъщерята на някакъв голям богаташ от нашето село, който нямаше синове. Оттам е и богатството на баща ми, което направи нещастна цялата къща. Майка ми нямаше рождени братя и следователно тя наследи имота на баща си. Но нейните братовчеди като мъже започнаха да претендират за имота. Заведоха дело, в което пропиляха целия си имот. Съдът отхвърли искането им. След приключването на делото те останаха истински сиромаси, тъй като платиха всички разноски около делото, а освен това и на адвокатите си. Оттогава те намразиха смъртно баща ми, защото смятаха, че само той и никой друг е причина за бедата им. Започнаха тук-таме да се заканват и с убийство, но баща ми, смел по природа, не се плашеше от това, нито го вземаше като нещо сериозно.

Веднаж, в средата на месец август същата година, стоях сам в стаята си и пишех някакви писма до разни търговци, с които баща ми имаше връзки в търговията си. Сестра ми и майка ми бяха в другата, старата къща и готвеха вечеря, а баща ми беше отишъл в селото да пазари някакви работници. Написах писмата и застанах до прозореца да ги прочета отново, защото се беше много заоблачило и не се виждаше доста тъчно на масата. Тъкмо прочетох до половината, когато задуха много силен вятър. Цялото небе се помрачи още повече и започна да пада по някоя едра капка. Отворих прозореца и наблюдавах тази природна гледка. Небето беше тъмно и сиво и мрачина притисна земята. Мълнии разцепваха небето, а гръмотевици ревяха страхотно и помагаха на воя на силния вятър, от който ечеха планините. Погледнах в двора, а всичко живо — и кокошки, и пуйки, и кучета, — всичко се беше скрило от лошото време. Вятърът превиваше дърветата по двора ту на една, ту на друга страна, а някои се изскубваха из корен или клоните им се прекършваха.

Щом вятърът започна да духа по-слабо, заваля дъжд. Извадих кутия, запалих цигара и като пуснах струйки дим през тежкия и развълнуван въздух, се почувствувах приятно в тази стихия. Вятърът започна да навява дъждовни капки в стаята. Аз затворих прозореца и легнах на дивана. Пушех и гледах синкавите кръгчета дим, слушах как гората ечеше от вятъра и дъждът плющеше по стъклата на прозорците и мислех за моята любима. Тъкмо бях потънал в сладки любовни сънища, изведнаж през воя на вятъра зачух някакви силни прекъслечни гласове.

— Тичай бързоо, ооох, ле-ле, бързооо!…

Гласът беше на майка ми. Сърцето ми се вледени, мислите ми пресекнаха и някакво чудно предчувствие обхвана душата ми. Скочих от леглото и изтичах навън. Точно пред кухненската врата се срещнах с майка си и сестра си. Дъждът се лееше като из ведро и те, като ме видяха, застанаха като две статуи. Погледнах майка си. Лицето и́ беше синьо-бледо и дъждът миеше сълзите по него. Устните и́ бяха изкривени от плач, треперещи и сини. Цялото и́ лице беше вкаменено, ръцете и́ трепереха като от треска. Сестра ми стоеше малко по-далеч и скрила лице в ръцете си, горчиво хълцаше. Стоях блед и вцепенен пред тях, гледах като насън и не вярвах, че това съм аз и че това са майка ми и сестра ми. В гърдите си почувствувах огромна празнота, а под гърлото буца, която ме задавяше. Не чувствувах кръв в жилите си. Цял бях клюмнал и отпаднал така, че просто започнах да залитам като пиян. Колената ми се прегъваха, устните ми изсъхнаха, а в ушите си усетих някакво злокобно, чудно и неприятно звънтене като гласове, които идват от другия свят. За миг пред очите ми се изредиха хиляди страшни и от тъжни по-тъжни картини, в които бяха ту баща ми, ту по-малкият ми брат, защото и той не беше в къщи.

— Какво има? — едва попитах с глух и треперещ глас, от който просто се изплаших. След това ушито ми забучаха още по-силно, сърцето ми се стегни повече, а пред очите ми се изредиха още по-страшни картини. Стори ми се, че с този въпрос само ускорих цялото зло — нещастието, което ни предстоеше. На този въпрос мама зарида и чух думите:

— Баща ти загина!…

За няколко мига в душата ми пресекна всяка мисъл. След това ме обхвана някакво тъпо, неясно чувство. Не чувствувах ни мъка, ни страх, ни болка. Струваше ми се, като че ли се бях събудил от някакъв сън и не знаех и сам къде съм. Бях някак глупаво и чудно равнодушен към всичко, което ставаше около мен.

После, вместо всички картини, пред очите ми изникна една-единствена, но ясна и страшна — гледах баща си блед, мъртъв, как лежи някъде на дъжда в кръвта си.

„Всичко това, всичко — проблесна през главата ми мисъл — и този вятър, и тия дървета, и тези облаци, виж как се вият и бягат, всичко бяга от неговата зла съдба, от него, мъртвия. А само ние — аз, майка ми и сестра ми, мислим за него. Смъртта му само нас е потресла. И той може би при издъхването си е мислил само за нас. А сега? Сега е мъртъв, студен, без мисъл, без живот и ние ще се затичаме към него, но устата му няма вече да проговорят, очите му няма вече да ии погледнат. Спомних си за цялата нежност на татко и за разговора от сутринта, когато тръгна от къщи, и ми се стори невероятно, че той няма вече да проговори с нас. При тази мисъл погледнах майка си и сестра си, които плачеха и хълцаха. Те ме притиснаха със своята мъка и скръб, и ми се струваше, че ще ме задушат. Клюмнах, отпаднал, край стената и останах дълго в това положение.

— Бързо в къщата на Георги! — каза ми мама през плач и аз почувствувах необходимостта, че трябва да се бърза, пожелах просто да имам крила, за да стигна там колкото се може по-рано.

Тръгнахме. Мислех да тичам, но едва стъпвах. Мама плачеше, а аз бях чудйо ням, ням, без сълзи, студен като камък. Не можех да плача, като че ли сълзите ми бяха замръзнали. Струваше ми се, че нямам сърце в гърдите си, нямам кръв в жилите си, че съм без душа. През воя на вятъра и плющенето на дъжда дълго слушах тъжния плач на сестра си, която остана сама в къщи.

Малко по малко нейният плач ме доведе в някакво чудно настроение. Сетих се за моята годеница и ми се струваше, като че ли се познаваме от цял век. Сетих се и за думите на татко, как ме закачаше и се шегуваше с мене точно преди два дни… Спомних си, че и сестра ми дружеше с нея. и говореше как ще се разбират хубаво, когато тя дойде в нашата къща. „Ах, мила сестро — шепнех на себе си, — загина баща ни! Аз и мама тичаме към него, мъртвия, а ти сега плачеш сама в този мръсен свят.“ При мисълта — „слаби към мерзките хора, които ни разбиха щастието“ — почувствувах как ми се върна жизнената сила, сърцето ми заби силно, кръвта ми закипя и пръстите ми се свиха в юмрук. Закопнях за отмъщение, страшно, грозно. Почувствувах в себе си толкова гордост и сила, че можех да се противопоставя на целия свят. Изпитах желание да руша, да събарям, да срутя целия свят. С такива мисли престанах да вървя полека и затичах напред, колкото можех повече.

Изведнаж ме стресна плачът на мама: „Олеле, боже мой!“ Спрях се. Тя ме застигна. Погледнах тъжното ѝ и разплакано лице и както беше измокрено, стори ми се още по-нещастна и по-тъжна. Дълбоко я съжалих и пак се почувствувах слаб и немощен. Залюлях се на краката си; на гърлото ми пак заседна буца, усетих същата онази празнота в гърдите си…

Вървяхме по-нататък. Вятърът непрекъснато духаше и дъждът плющеше. И сам не мога да си обясня защо така чудно ми изглеждаше всичко това. Струваше ми се, като че ли не бях жив, като че ли пътят, по който шумеше водата, не беше път, като че ли гората не беше гора. Всичко ми изглеждаше по-иначе от обикновено. Зад всичкото прозираше бледият, тъжен образ на убития ми баща.

Стигнахме близо до къщата на Георги, където бяха прибрали баща ми. Пред мене излезе мой училищен другар от основното училище — на име Милое. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „По бързо!“ По тъжното му лице аз разбрах много. Видях цялото си пусто и тъжно бъдеще.

— По-бързо — викна той пак и махна с ръка, като че ли искаше да ни помогне да тръгнем по-живо.

„Може би издъхва вече“ — мина през ума ми и поисках да ускоря крачките си, но както на мене, така и на майка ми силите ни изневеряваха. Вместо да затичаме, застанахме на дъжда и останахме дълго така.

Докато да пристигнем до къщата, искаше ми се да полетя, за да стигна час по-скоро, а когато дойдох пред вратата, поиска ми се да бъда по-далеч, да се върна и отново да тръгна. Беше ме страх да вляза вътре.

Край огъня, който гореше в огнището посред къщата, лежеше моят баща блед, с посинели устни и дишаше тежко. Около него стояха няколко селяни, викаха и обясняваха един на друг как се разви събитието. Мама се завайка, селяните наведоха глави, а аз стоях край вратата и не смеех да пристъпя по-близко.

Някои се доближиха до мене, за да ме утешават, и разказваха, че баща ми не е виновен за нищо и че шурей му го ударил с тояга коварно изотзад. На мен не ми се слушаше всичко това. Само почувствувах жажда за отмъщение и едва отговорих: „Намерете една кола!“ — защото гърлото ми беше силно пресъхнало. Двама-трима селяни излязоха навън и докараха колата. Изпратих едного за лекар.

Колата дойде, натоварихме баща ми полека и тръгнахме по лошия, разкалян път за в къщи. Тъмнина притисна земята. Заедно със скърцането на колата и ярема на воловете се чуваше шумът на поточетата, тежкото хъркане на баща ми и хълцането на мама, която седеше в колата до главата му. Аз вървях пешком зад колата. Един от селяните вървеше край нея, а другият водеше воловете. Едва сега в мислите ми започнаха да проблясват искри на надежда, че баща ми ще преживее, и чудно, едва тогава в душата ми се явиха ясно и определено жалост и тъга. Почувствувах как топли сълзи на струи започнаха да текат по бузите ми.

Когато пристигнахме близо до нашата къща, чух отново тъжния плач на сестра ми. При това мама захълца по-силно, а на мен през тялото ми преминаха някакви тръпки. Стори ми се, че с риданието си тя предвещава ново, истинско нещастие…

Вместо да разговаряме сега весело и безкрайно както обикновено привечер, ето какво стана, мислех си аз. Пак се сетих за злощастната си годеница и се замислих; вместо да се весели на сватбата ми след един месец, да играе, както и той сам говореше, баща ми ще бъде в гроба; вместо майка ми и сестра ми да пеят и да се веселят, вместо всички да бъдем щастливи и особено аз край невястата си — ето какво стана сега. Вместо всичко това майка ми и сестра ми с черни забрадки ще ридаят над гроба, а баща ми ще лежи мъртъв под земята. Кой направи всичко това? Перо. Никога в душата ми отмъщението не е кипяло и няма да кипи така, както тогава… Бих бил най-щастлив, ако той попаднеше отнякъде пред мен, за да го разкъсам на парчета. Не, и това не би било достатъчно за мен. В мислите си аз не можех да намеря достатъчно мъки, на които бих желал да го подложа.

Полека свалихме баща ми от колата и го положихме на постелята. На масата гореше свещ, а ние стояхме около постелята му, аз, мама, сестра ми и брат ми, който вече беше пристигнал в къщи. Гледахме през слъзи неговото бледо, синьо, кърваво лице. Как боязливо се вслушвахме в предсмъртните стонове на тежкото му дишане и като че ли искахме с очи да го откъснем от грозната смърт.

Дойдоха и съседи и започнаха да го лекуват със студени компреси. Постояха така някое време и ни утешаваха, че ще остане жив, въпреки че ударът по главата беше извънредно тежък. После всички си отидоха до вечерят, а ние останахме за малко сами. Мама седеше до постелята край главата на баща ми и плачеше; брат ми и сестра ми, опрели глава на стената в двата ъгъла на стаята, също плачеха и хълцаха, а аз стоях край масата по средата на стаята. Бесният пламък на отмъщение заради разрушеното щастие, което очаквах в скоро време, ставаше све по-силен и по-силен. Мислите ми беха разпокъсани и летяха с мълниеносна бързина.

Погледът ми изведнъж се спря на голямата картина в рамка, която представяше родителите ми в деня на венчавката им. От снимката видях как от лицата им лъхаше особено щастие и сияние. Знаех какво са мислели те в момента, когато са се държали един друг за ръка, същото, което щях да мисля и аз в деня на венчавката, като се хвана под ръка с моята любима. Мислели са, че цял живот ще ги придружава само щастие и радост и че вечно ще крачат по чиста пътека, посипана с ухаещи цветя. О, какво им беше донесло бъдещето? Ето, точно под тази картина се намират същите тези младенци. Каква грамадна разлика! А аз? На мене се радвали в деня на раждането ми, също така както на сестра ми и брат ми. Как се радваха само за моята женитба и как си представях аз този щастлив ден!… И изведнаж всичко разбито, всичко унищожено, всичко ни отне този гаден престъпник, това отвратително същество, този Перо. Омразата и отмъщението пламнаха още по-силно в мене и кръвта закипя в жилите ми. Главата ми бръмчеше и цялото ми тяло се стегна конвулсивно, мускулите ми набъбнаха. Почти заслепях. Обхвана ме желание да убия, да унищожа всичко, което съществува, да убия и себе си, и всичко в къщи, и този ужасен Перо, и годеницата си — всичко, всичко — и така да се отърва от ужаса, от скръбта и от някакви си страхотии, да утоля жажцата си за отмъщение.

От тия мисли ме изтръгна първият слаб, глух и приглушен вик на баща ми. Всички се доближиха до постелята му. Мама му смени студения компрес.

Съседите пак започнаха да идват. Някои влязоха в стаята, а някои седяха в кухнята и разговаряха. Отидох и аз там.

„Ето го Перо пред механата, не го е срам!… Има очи и да дойде!“

Цялата ми кръв се разбунтува в жилите и нахлу в главата. Челюстите ми се стегнаха конвулсивно, а юмруците ми се свиха. Пред очите си видях някакво трептене, някакви чудни, неясни картини, ушите ми започнаха страшно да бучат. Втурнах се в другата стая, грабнах пистолета на баща си и излязох в двора, без да кажа на никого дума.

Беше се разведрило, звездите трептяха, а луната сияеше на небето. Свежият въздух ме разведри.

„Какво ли прави тя сега? — помислих си и мислите ми утихнаха. — Дали и тя знае сега за нашето нещастие? Дали и тя би плакала?… Може би господ ще даде баща ми да оздравее!…“

От тези мисли ме сепна плач и ридания. Чух как из къщата се разтичаха. След това се чуха гласове:

— Бърже свещ… Леле, боже мой… свещ… Ох, черна орис… извикайте Стефан!… — Надеждата изчезна. Кръвта пак нахлу в главата ми, жаждата за страшна мъст пламна още по-силно, отколкото досега. Втурнах се като побеснял към механата. Не видях нищо пред себе си.

Влязох в механата и убих Перо. Не зная и не си спомням какво стана по-нататък. Помня само, че стрелях и го убих…

Едва когато бях затворен, започнах да се съвземам. Трудно ми е да ви разкажа как изглеждаше всичко това. Нещо, като когато човек се събуди от страшен сън, но не знае дали е сънувал всичко това, което е било в действителност, или действителността го лъже или сънят може би не беше сън, а действителност.

Защо да ви разказвам по-нататък? Бях осъден на шестнадесет години затвор, а баща ми оздравя. Докато бях в затвора, той, бедният, се пропи от тъга и скръб. Годеницата ми се ожени за друг. Поради пиянството на баща ми имотът ни се опропасти. Баща ми продавал парче по парче, пиел и давал на всички поред, които му казвали, че могат да ме спасят. Всичко опропастил, но аз не го обвинявам, въпреки че направи това само за четирите години, докато аз бях затворен. После, от скръб за мене, и за загубения имот, умря, а аз веднага, още същата година получих амнистия.

— Това ви стига да разберете всичко — завърши разказа си Стефан.

Замълчахме.

— Е, така беше! — пак каза той, дълбоко въздъхна и сълзи заблестяха в очите му.

Аз не можах да проговоря нито дума.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Сима-пенсионер (2/2)

(Предыдущая часть)

Странная женщина эта Лена. Постоянно насупленная, раздраженная, улыбается, только когда приходят гости, и то как-то криво. Одевается она хорошо, всегда красиво причесана. Высокая, сильная и крепкая, лицо скуластое, нос большой и тоже красный. Бровей почти нет, вернее есть, но они совсем незаметны, глаза зеленые, с воспаленными веками.

Сима берет чубук с трубкой, набивает ее и, усевшись на кровать, зовет Ристу, чтобы тот дал огня. Закурив, откидывается на подушки. Полулежа и подремывая, он размышляет о весьма важных вещах: «Эх, поставь я с той стороны пятерку, я бы запер его, пришлось бы ему сказать «мимо», тут-то я и выложил бы четверочку. Вышел бы «аус», и ему капут. А так плакали мои двадцать пар, а пригодились бы на кофе. Ничего, завтра я это лучше обмозгую». Приходят Симе в голову и другие мысли: о старом добром времени, когда он получал большое жалованье и подношенья, о недавно купленном поросенке — хорошо ли тот заперт, и не передал ли он за него, и так далее. Пока Сима так раздумывает, Лена осушает стакан за стаканом.

— Э, дай и мне хоть стаканчик, пока ты все не выпила, — очнулся от размышлений Сима.

— Вот еще, купи, тогда и пей.

— Нет, ты просто с ума сошла,— говорит Сима, поднимаясь. Он отставляет чубук, разглаживает усы и прибавляет: — Дай-ка сюда гусли, поиграю немножко.

— Я тебе не слуга, пойди да сам возьми.

— Сейчас же подай гусли! — кричит Сима. — Иначе черт знает что может быть. Ты совсем взбесилась сегодня.

— Что еще за черт, хотела бы я посмотреть на этого твоего черта! — огрызается Лена, упрямо тряся головой.

— Ну, это самое, — уже смягчается Сима, — я и сам могу взять, я ведь помоложе, а ты действительно уже в летах.

— Ах, несчастный, что с ним только делается, — нараспев произносит Лена.

Снова наступает молчание, только из соседней комнаты слышится громкий смех Перы, который, читая газету, нашел в ней высокопарную Симину фразу: «Будет кровавая война, какой еще не знала история!» Лена ковыряет в ухе вязальной спицей и глядит в окно, а Сима натирает смычок канифолью, мурлыча себе под нос, должно быть народную песню, которую собирается петь, потом, взглянув на Лену, говорит:

— Знаешь ли ты, что значат для серба гусли?

— Достаточно того, что ты знаешь, а мне и так хорошо, нечего тебе тут подвывать.

— Ох-хо-хо, посмотрите на нее! — восклицает он; некоторое время молча настраивает гусли, потом, глуповато глядя на нее, повторяет:

— А знаешь ли ты, что значат для серба гусли?

Лена хмурится, но ничего не отвечает. Симу так и подмывает сказать что-нибудь, и не потому, что он любил спорить, а так просто, но сказать нечего, и не глядя на Лену, он несколько раз медленно, раздельно повторяет:

— Ты совсем не умеешь думать!

— Ну чего тебе от меня надо, какого черта ты ко мне привязался? Что с тобой? Я не умею думать, а ты, что ли, умеешь? — Лена, вся красная, говорит резко, а ее зеленые глаза сверкают как у дикой кошки.

— Да, ты совсем не умеешь думать, — твердит Сима, продолжая возиться с гуслями и не глядя на нее.

Лена со злостью швыряет спицы и кричит:

— Что ты от меня хочешь?

Сима не удостоил ее ответом, настроил гусли, провел смычком по струнам и заиграл. Сначала он громко и протяжно выкрикнул: «Хо-ой!», потом запел:

И когда хотели в нашей Сербии,
В нашей Сербии земле…

Вопли Лены потонули в звуках его голоса и гудении гуслей. Она даже заплакала от злости.

— Я тебе голову разобью этими гуслями! — что есть силы кричит Лена.

Сима обрывает игру и, серьезно глядя ей в глаза, спрашивает:

— А ты, это самое, знаешь ли ты, что значат гусли для серба?

— Отвяжись ты от меня! Ничего не желаю знать, меня это не касается, и чего ты разорался, как сумасшедший!

— А что ты, это самое, приказываешь, будто я тебе… это самое.

— Я тебе не приказываю, а по-хорошему прошу.

— А если по-хорошему, так чего же ты орешь?

— Это ты орешь, а я по-хорошему говорю.

— Ну, если по-хорошему, так слушай: гусли сохранили сербам свободу. — Он произносит это так значительно, что даже сам остается доволен.

— Несчастная твоя свобода! — пренебрежительно заключает Лена, мотнув головой.

Опять водворяется тишина, только из кухни доносится звяканье тарелок, которые моет Риста. Оба задумались. О чем они думали? В кухне что-то упало, они сразу встрепенулись и уставились друг на друга.

— Этот раззява опять что-то разбил! — злобно прошептала Лена.

— Ну он и купит, черт с ним! За его счет пойдет, — объявил Сима и, поднявшись, начал ходить по комнате, а Лена быстро вышла в кухню, крепко хлопнув дверью.

В кухне поднялся такой шум и крик, что, казалось, дом обрушится.

— Ах ты, свинья, ты дом мой разорил, заживо меня съел. Не нужен ты мне больше! Заплатишь за все, безобразник этакий! Замолчи, чего ты скалишься, как дурак! У, так бы и убила тебя!

— Не огорчайся, хозяйка, не сердись, я заплачу, — твердил Риста, и это приводило Лену в еще большее бешенство.

— Почему это у тебя таз здесь стоит, о… да ты еще и половины не вымыл. О господи боже! И что ты только делал до сих пор! Смотри, поставил посуду на самый край, хочешь, чтобы упала? Возьму вот этот таз да раскрою тебе им голову! И ты еще смеешься? И ты еще хочешь, чтобы я не огорчалась! Да знаешь ли ты, с кем говоришь? Замолчи!

Задыхаясь от злости, Лена выхватила ложку из горшка, стоявшего на столе, но так неловко, что горшок упал на груду тарелок, и они разлетелись вдребезги. Лена пришла в ярость, зашипела, как змея, и схватила таз. Риста, равнодушно пожав плечами и вскрикнув: «Господи помилуй, что же это делается!» — поспешил скрыться из кухни и закрыл за собой дверь.

Пока разыгрывалась эта сцена, Сима расхаживал по комнате и громко кашлял, напоминая о своем присутствии. Два-три раза он направлялся было в кухню, но так и не вышел. Кто знает почему? Когда шум утих, он с недовольным видом появился в кухне, откашлялся, пробормотав несколько раз «это самое», опять откашлялся и крикнул:

— Что это за «шкандалы» в моем доме? — И, оглядевшись многозначительно, добавил: — Я не потерплю этого, слышали вы, я здесь хозяин!

— Иди в свою комнату и молчи, тебя это не касается. Не привязывайся ко мне, я еще не рассчиталась с тобой за гусли! — визгливо завопила Лена.

— Я требую тишины в моем доме, слышала ты, я здесь распоряжаюсь!

— Уходи с глаз моих долой! Чего тебе надо? Он требует тишины! Да кто с тобой считается?

— Е-хе, хе, — начал Сима, сбавляя тон, — смотри, как ее разобрало, а я, это самое, все гляжу…

— Ну, Риста, держись, не поможет тебе ни Сима, ни сам господь, шутки со мной плохи, когда я разозлюсь…

— Где этот паршивый Риста, он мне ответит за все безобразия в моем доме! — опять повысил голос Сима. — Риста!

— Слышу,— отозвался тот, возникая в дверях.

— А, слышишь, иди-ка сюда поближе!.. — Звонкая пощечина. — Вот тебе, это самое, очень уж ты разошелся, имей в виду, когда на меня находит, я отца родного готов убить. Осел, безобразник! Что ты тут делаешь? Я тебя научу уму-разуму!

Риста растерянно улыбается и, мотая головой, поднимает с пола феску.

— Не нужен ты мне больше, забирай свою шапку и убирайся вон из дома! — закричала Лена.

— Ты молчи, когда я приказываю!

— Это ты молчи!

— Попридержи язык, слышишь ты, я еще жив, я здесь хозяин, иначе с тобой будет то же, что и с Ристой.

— Да с кем ты говоришь? Попробуй только, попробуй! Опять в тебя черт вселился…

— В кого это вселился черт?

— Замолчи, наконец, не нужны вы мне — ни ты, ни он…

— Хо, горе мое, а ты мне на что? Думаешь, с тоски пропадаю по тебе? Зачем ты, это самое, вышла за меня, когда я для тебя…

— Ладно, ладно, Сима, мы еще посмотрим!

— Вот, братец ты мой, сумасшедшая,—почти спокойно говорит Сима и выходит из кухни.

Лена стоит, прислонившись к стене, и плачет. Риста в пыльной, кое-как надетой феске, глупо и испуганно улыбаясь, собирает осколки тарелок.

Дня через три Лена отправилась в гости к своему зятю в Н.

Сима сидит за столом вдвоем с Перой и обедает. Прислуживает верный Риста. Сима любит его за то, что с ним всегда легко поладить, да и платят ему дешево. Если отбросить все вычеты за испорченные вещи и другие провинности, то Риста получает столько, что ему едва хватает на обувку, но стоит ли об этом говорить?

Риста по своему обыкновению стоит у стола в феске, на нем рваная безрукавка и широкие панталоны господина Симы, он все так же скалит зубы и гримасничает.

— Хозяйка совсем, это самое… Принеси жаркое… Бери же это, Пера, да прибавь жирку. Ты, ей-богу, неплохо готовишь, да хозяйка наша рассердилась.

— Хи-хи-хи, она перестанет сердиться, — хихикает по своей привычке Риста.

— Так ты, значит, говоришь, перестанет, да? Надо ей написать, а?

Размолвка между Симой и госпожой Леной длится недолго. Как-то вечером он получает в ответ на свое письмо телеграмму: «Буду завтра, встречай, Лена».

Проснувшись рано утром, Сима долго и громко зевал. А зевал он прямо-таки артистически, будто по заранее составленной программе. Он долго нежился в постели, весьма довольный тем, что приезжает Лена, и, как человек, сбросивший с плеч тягостную заботу, захотел развлечься. Взгляд его упал на вбитый в стену гвоздь, и ему вдруг пришло в голову: «Боже мой, как почувствовал бы себя человек, если бы ему вбили в голову гвоздь!»

— Скверно и ужасно! — ответил он себе и встал.

За обедом они сидели уже вместе с Леной.

— Значит, ты говоришь, так? — спрашивает Сима.

— Так.

— Но я все-таки тебе нужен! Хо-хо-хо! — смеется Сима.

— Ах ты, несчастье мое! — лениво говорит Лена.

— Нет, я все-таки тебе нужен! Хо-хо-хо!

— Молчи, горе ты мое, молчи! — останавливает его Лена.

— Нет, а ты все-таки без меня не можешь!

Лена громко зевает и отправляется прилечь. Она свертывается калачиком на диване и через несколько минут начинает посвистывать носом.

— Уснула! — объявляет Сима и укладывается на другом конце.

Вскоре оба дружно храпят.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Н. Лебедевой)