Прысніўся мне страшны сон. І не так мяне здзівіў самы сон, як тое, што я, ціхманы і сумленны грамадзянін, годны сын нашай дарагой і шматпакутнай маці Сербіі, як і ўсе іншыя яе сыны, адважыўся, хоць і ў сне, ўбачыць такія страшныя рэчы. Скажаце, я складаю выключэнне, але не, ні на волас не адрозніваюся я ад іншых, а ў дабрапрыстойнасці мне проста няма роўных. Аднойчы, ідучы па вуліцы, я ўбачыў бліскучы гузік, які адарваўся ад паліцэйскага мундзіра, палюбаваўся яго чароўным ззяннем і толькі хацеў прайсці міма, поўнысалодкага роздуму, як раптам рука ў мяне сама сабой паднялася ды проста да шапцы, галава схілілася долу, а твар расплыўся у прыемнай усмешцы, якой мы звычайна вітаем якія стаяць вышэй за нас.

«Так, ва мне цячэ высакародная кроў, і ў гэтым уся справа!» – падумаў я, акідваючы пагардлівым позіркам дзівака, які праходзіў міма і, нічога не заўважыўшы, наступіў на гузік.

– Няўдаліца, – злосна вымавіў я, плюнуў і спакойна рушыў далей, суцешыў думкай, што падобных прасцякоў мала. І радасна мне было ад таго, што бог надзяліў мяне пяшчотным сэрцам і высакароднай рыцарскай крывёй нашых продкаў.

Цяпер вы бачыце, што я годны чалавек і рашуча нічым не адрозніваюся ад астатніх добрапрыстойных грамадзян. І вам самім падасца дзіўным, што менавіта мне прыходзяць у сне на розум такія страшныя і дурныя рэчы.

У той дзень са мной не здарылася нічога незвычайнага. Я добра павячэрыў і пасля вячэры доўга сядзеў, пацягваючы віно і варочаючы калыпком. Потым, выкарыстаўшы гэтак адважна і добрасумленна свае грамадзянскія правы, я лёг на сваю пасцель і ўзяў кнігу, каб хутчэй задрамаць. Кніга хутка выпала ў мяне з рук, што цалкам адпавядала маёй волі, і я заснуў сном праведніка – сумленне ў мяне была спакойнае, як у чалавека, які выканаў усе свае абавязкі.

І раптам я апынуўся на нейкай вузкай, выбоістай і бруднай дарозе. Халодная цёмная ноч. Вецер свішча, разгойдваючы аголеныя галіны і, нібы агнём, абпальвае скуру. Неба змрочнае і страшнае ў сваім бязмоўі. Дробны снег б’е ў твар, слепіць вочы. Вакол ні душы. Кідаюся наперад, але ногі мае слізгаюць, і я з’язджаю то ўправа, то ўлева, спатыкаюся, падаю і, нарэшце, разумею, што заблудзіўся. Так я цягнуўся, аднаму богу вядома, дзе. Ноч была доўгая, як стагоддзе, і я ўсё ішоў і ішоў, не ведаючы куды.

Так я ішоў шмат-шмат гадоў і прыйшоў у незнаёмы мне край, далёка-далёка ад родных мясцін, у дзіўную краіну, пра якую не ведае ні адна душа. Такую можна ўбачыць толькі ў сне.

Блукаючы па той краіне, я трапіў у вялікі шматлюдны горад. На прасторнай плошчы сабраліся натоўпы людзей і стаяў такі гвалт, што можна было аглухнуць. Меха, куды я зайшоў, знаходзілася як раз на гэтай плошчы, і я справіўся ў гаспадара, навошта сабраўся народ.

– Мы мірныя, сумленныя людзі, – пачаў ён, – верныя і адданыя сваему кмету[1].

– У вас кмет кіруе? – перапыніў я яго.

– Так, ён у нас самы галоўны, а за ім ідуць пандуры[2].

Я ўсміхнуўся.

– Чаму ты ўсміхаешся? Не ведаў, нешта?.. А сам ты адкуль?..

Я распавёў, што прыйшоў здалёк – з Сербіі, і вось заблудзіўся.

– Чуў я пра тую знакамітую краіну, – прамармытаў ён і, пачціва паглядзеўшы на мяне, працягваў: – У нас, значыць, кіруе кмет з пандурами.

– А якія ж у вас пандуры?

– Э, пандуры, ведаеш, розныя, гледзячы па рангу. Ёсць і старэйшыя, ёсць і малодшыя… Людзі, кажу, у нас усе смірныя, сумленныя, а вось з ваколіц прыходзяць усякія буяны, псуюць нас, дурному вучаць. Каб адрозніць нашых грамадзян ад прышлых, кмет ўчора выдаў загад усім мясцовым жыхарам з’явіцца да будынка суда, дзе кожнаму будзе пастаўлена на лоб таўро. Народ і сабраўся, каб вырашыць, як быць.

«Трэба як мага хутчэй бегчы з гэтай страшнай краіны», – падумаў я, скаланаючыся, таму што, хоць ўва мне і цячэ высакародная кроў серба, я, на сорам, не адчуваў сябе здольным на такі гераізм.

Гаспадар лагодна ўсміхнуўся, ляпнуў мяне па плячы і напышліва заявіў:

– Ха, ты ўжо збаяўся, чужаземец?! Значыць, нам няма роўных па доблесці!..

– Але што вы думаеце рабіць? – спытаў я збянтэжана.

– Як што? Ты яшчэ ўбачыш наш гераізм! Кажу табе, нам няма роўных па доблесці. Ты прайшоў шмат краін, але, упэўнены, не сустракаў такіх юнакоў! Пойдзем разам, я як раз спяшаюся туды.

Мы былі ў выхада, калі за дзвярыма пачуліся ўдары бізуна.

Выглядваю на вуліцу, і што ж я бачу! Чалавек у багатай вопратцы звычайнага грамадзянскага крою вязе на сваёй спіне іншага ў стракатай уніформе і бліскучай трывуголке на галаве. Ля ўваходу ў механу[3] яздок сышоў.

Гаспадар пакланіўся яму да самай зямлі. Чалавек у стракатай адзенні увайшоў у гасцініцу і сеў за спецыяльна прыгатаваны стол. Іншы, у цывільным адзенні, застаўся чакаць каля дзвярэй. Гаспадар і яму наважыў нізкі паклон.

– Што гэта значыць? – З здзіўленнем спытаў я.

– Той, што ўвайшоў у механу, старэйшы пандур, а гэты – адзін з самых бачных нашых грамадзян, найбагацейшы чалавек і вялікі патрыёт, – шэптам паведаміў гаспадар.

– Але чаму ён дазваляе ездзіць на сабе верхам?

Па знаку гаспадара мы адыходзім трохі ў бок.

З паблажлівай усмешкай ён кажа:

– Ды гэта ў нас лічыцца вялікім гонарам, якой рэдка хто атрымлівае.

Гэта да таго збіла мяне з панталыку, што з далейшага расказу я нічога не разабраў. Добра запомніліся толькі заключныя словы: «Такую заслугу перад Бацькаўшчынай не кожны народ можа зразумець і ацаніць».

–

І вось мы на сходзе, пачаліся ўжо выбары прэзідыума.

Адна група вылучыла кандыдатам у старшыні Колба, калі мне памяць не змяняе, іншая група – Талба, трэцяя – свайго кандыдата.

Падняўся неймаверны галас; кожная група старалася працягнуць свайго чалавека.

– Па-мойму, у нас няма лепшай кандыдатуры на пасаду старшыні гэтак важнага сходу, чым Колб, – заявіў прадстаўнік першай групы. – Яго адвага, грамадзянская доблесць ўсім нам добра вядомыя. Мяркую, што сярод нас не знойдзецца ніводнага, які б часцей ўдастойваўся гонару вазіць на сваёй спіне саноўнікаў.

– Лепш бы ты маўчаў, – крыкнуў нехта з іншай групы, – на табе і практыкант яшчэ не праехаў!

– Ведаем мы вашы дабрадзейнасці, – пачулася з трэцяй групы, – ніводнага ўдару бізуном ня перанеслі без таго, каб не закрычала.

– Разважым, браты! – пачаў Колб. – Гэта праўда, што дзесяць гадоў таму на мне часта ездзілі вяльможы, і я не выдаваў ні гуку, калі мяне хвасталі бізуном, але ўсё ж, можа быць, ёсць і больш заслужаныя людзі, маладзейшыя за мяне і годней.

– Няма такіх, не! – закрычалі яго прыхільнікі.

– Няма чаго ўспамінаць аб старых заслугах! На колбу ездзілі дзесяць гадоў назад! – закрычалі з іншай групы.

– Зараз прыходзяць маладыя сілы, даволі з нас старых! – чуецца ў трэцяй групе.

Але раптам шум змоўк; народ расступіўся, і ў праходзе здаўся малады чалавек гадоў трыццаці. Убачыўшы яго, усе галовы схіліліся ў глыбокім паклоне.

– Хто гэта? – шэптам пытаюся я гаспадара.

– Гэта першы чалавек у нашым горадзе, малады, але шматабяцальны. На ім сам кмет ўжо тры разы ездзіў. Гэта ў яго-то гады! Ніхто да гэтага часу не карыстаўся ў нас такой папулярнасцю.

– Можа быць, яго абяруць?

– Хутчэй за ўсё; усе папярэднія кандыдаты старэйшыя за яго, час іх ужо прайшоў, а на спіне гэтага кмет пракаціўся толькі ўчора.

– Як яго клічуць?

– Клеард.

Яго прапусцілі наперад.

– Думаецца мне, – перапыніў цішыню Колб, – нам не знайсці на пасаду старшыні лепшага чалавека, чым Клеард. Ён малады, але нам, старым, далёка да яго.

– Праўда! Правільна! Няхай жыве Клеард! – загарлапанілі ўсе разам.

Колбаў і Талб правялі яго на старшынскае месца.

Ізноў усё нізка пакланіліся, і затым наступіла цішыня.

– Дзякуй вам, браты, за вялікую ўвагу і гонар, якія вы мне аднадушна сёння аказалі. Надзеі, ускладзеныя вамі на мяне, вельмі мне пачэсную. Цяжка кіраваць народнымі імкненнямі ў гэтак важныя дні, але я прыкладу ўсе сілы, каб апраўдаць ваш давер, усюды і ва ўсім шчыра абараняць вас, паказваць, як і раней, высокі ўзор грамадзянскай доблесці. Дзякуй вам, браты, за давер.

– Жыве! Жыве! Жыве! – пачулася з усіх бакоў.

– А цяпер, браты, дазвольце з гэтага месца сказаць некалькі слоў аб важнай падзеі, якая мае адбыцца. Нялёгка вытрываць пакуты і боль, якія нас чакаюць, нялёгка вынесці выпальванне на лбе кляйма распаленым жалезам. Так, такія мукі не кожны можа вытрымаць. Але хай трусы дрыжаць і бляднеюць ад страху, мы ж ні на імгненне не адважваемся забываць пра тое, што з’яўляемся нашчадкамі выдатных продкаў, што ў жылах ў нас цячэ высакародная юнацкая кроў нашых дзядоў, тых цуда-волатаў, якія, і вокам не міргнуўшы, паміралі за свабоду і шчасце нас, сваіх нашчадкаў. Нікчэмныя нашы пакуты перад іх пакутамі! І няўжо сёння, калі настаў час шчасця і багацця, мы пакажам сябе гнілым, баязлівым пакаленнем? Кожны сапраўдны патрыёт, кожны, хто не хоча пасароміць свой народ перад усім светам, перанясе боль мужна, гераічна.

– Правільна! Жыве! Жыве!

Затым выступіла яшчэ некалькі палымяных выступоўцаў, якія падбадзёрвалі спалоханы народ і казалі прыблізна тое ж, што і Клеард.

Узяў слова бледны, змардаваны стары з маршчыністым тварам, сівой галавой і белай як снег барадой. Ногі ў яго падгіналіся ад слабасці, рукі дрыжалі. Старэчы голас перарываўся, а ў вачах блішчалі слёзы.

– Дзеці, – пачаў ён, і слёзы пакаціліся па бледным зрэзаным маршчынамі твары на сівую бараду, – я слабы і хутка памру, але мне здаецца, што лепш не дапускаць такой ганьбы. Сто гадоў я пражыў і без гэтага… Дык няўжо цяпер на гэтую сівую слабую галаву ўпадзе рабскае таўро…

– Далоў паршывага старога! – крыкнуў старшыня.

– Далоў яго! – загарлапанілі адны.

– Стары баязлівец! – далучыліся іншыя.

– Няма таго, штоб маладых падтрымаць, дык ён яшчэ палохае! – крычалі трэція.

– Пасаромеўся б сваёй сівізны! Столькі пражыў і яшчэ чагосьці баіцца. Ну, а мы, маладыя, не баімся!

– Далоў баязліўца!

– Выгнаць такога!

– Далоў!

Узрушаны натоўп доблесных маладых грамадзян люта кінуўся на нямоглага старога з кулакамі і лаянкай.

Толькі старасць выратавала небараку, а то забілі б да смерці.

Усе клятвенна запэўнілі адзін аднаго, што заўтра ўзвысяць славу свайго народа і будуць трымацца гераічна.

Са сходу разыходзіліся ў поўным парадку. Чуліся галасы:

– Пакажам заўтра, хто мы такія!

– Хвалькі сябе таксама праявяць заўтра!

– Прыйшоў час праверыць, хто чаго варты, каб ўсякая тля ня лезла ў героі!

–

Я вярнуўся назад у механу.

– Ну, бачыў, што мы за людзі? – самаздаволена спытаў гаспадар.

– Бачыў, – адказаў я машынальна, адчуваючы, што сілы мне змяняюць, а галава расколваецца ад дзіўных уражанняў.

У той жа дзень я прачытаў у газеце перадавы артыкул наступнага зместу:

«Грамадзяне, прайшлі дні пустой пахвальбы, чым захапляліся некаторыя з нас; гучныя словы пра нейкія нашы уяўныя дабрадзейныя справы і заслугі раптам страцілі цану; настаў час, грамадзяне, паказаць, нарэшце, на справе, чаго кожны з нас варта! Але мы ўпэўненыя, што сярод нас не знойдзецца ніводнага бездапаможнага баязліўца, якога ўлады вымушаныя будуць сілай цягнуць на адведзенае для клеймления месца. Кожны, хто адчувае ў сабе хоць кроплю гераічнай крыві нашых продкаў, у ліку першых спакойна і ганарліва перанясе пакутлівую боль, бо гэта святая боль – ахвяра, якую патрабуе бацькаўшчына і наша агульнае дабро. Наперад, грамадзяне, заўтра – дзень выпрабавання нашага гераізму!..»

–

У той дзень гаспадар лёг спаць адразу пасля сходу, каб заўтра ў ліку першых з’явіцца на ўсталяванае месца. А многія тут жа адправіліся да будынка суда, каб заняць лепшыя месцы.

Раніцай і я адправіўся да будынка суда. Тут сабралося ўсё насельніцтва горада ад малога да вялікага. Некаторыя жанчыны прынеслі грудных немаўлятаў – хай і ім паставяць рабскае, то ёсць ганаровае таўро; гэта дапаможа ім пасля атрымаць добрае мястэчка на дзяржаўнай службе.

Усюды таўкатня, лаянка (у гэтым я угледзеў падабенства з намі, сербамі, і таму парадаваўся), кожны хоча раней за іншых падысці да дзвярэй. Некаторыя нават паспелі пабіцца.

Ставіць таўро спецыяльны чыноўнік у белым святочным касцюме. Ён ласкава угаворвае напіраць народ:

– Лягчэй, дзеля бога, чарга да ўсіх дойдзе; вы ж ня быдла, каб так напіраць.

Працэдура пачалася. Адны ўскрыквалі, у іншых вырываецца стогн – ні адзін чалавек, пакуль я быў там, не перанёс мук моўчкі.

Я не мог доўга глядзець на гэтыя пакуты і вярнуўся да сябе. У механе ўжо сядзелі людзі, закусвалі, пілі.

– Перанеслі і гэта, – сказаў адзін.

– Эх, мы і пакрычалі-то трохі, а вось Талб роў, як асёл, – зазначыў другі.

– Вось табе і Талб, а ўчора яшчэ хацелі выбраць яго старшынёй!

– Э, хто ведаў!

Размаўляюць, а самі стогнуць, выгінаюцца ад болю, але так, каб іншыя не заўважылі, – бо кожнаму сорамна паказаць сябе баязліўцам.

Клеард асарамаціла – застагнаў, а сапраўдным героем апынуўся нейкі Леар; ён запатрабаваў, каб яму наклалі адразу два кляйма, і не пікнуў пры гэтым. Увесь горад казаў пра яго з найвялікай павагай.

Некаторыя збеглі і тым заслужылі ўсеагульную пагарду.

Праз некалькі дзён, калі па вуліцах з горда паднятай галавой, выкананы напышлівага велічы, праходзіў той, у каго на лбе было выпалена два кляйма, усё жывое, Сдернув шапкі з галавы, кланяліся яму, вітаючы героя свайго часу.

За ім беглі па вуліцах дзеці, жанчыны, мужчыны – усе хацелі бачыць волата народнага. І дзе б ён ні ступаў, усюды за ім нёсся поўны глыбокай пашаны шэпт: «Леар, Леар!.. Вось ён! Вось той герой, які не крыкнуў, гуку не прамовіў, калі яму ставілі два кляйма адно за адным!» Газеты праслаўлялі яго на ўсе лады. І каханне народнае атачыла яго.

–

Чую я з усіх бакоў гэтую хвалу і адчуваю, што і ўва мне абуджаецца сэрбская юнацкая кроў. Бо і нашы продкі героі, і яны ў пакутах гінулі за свабоду, і ў нас ёсць слаўнае мінулае – Косава! Мяне раптам ахоплівае гонар за родны народ, гарачае жаданне праславіць яго, і, кінуўшыся да будынка суда, я заклікаю:

– Што вы носитесь са сваім Леарам?.. Вы яшчэ не бачылі сапраўдных герояў! Я вам пакажу, што значыць сэрбская юнацкая кроў! Падумаеш, два кляйма! Стаўце мне дзесяць!

Чыноўнік ў белым падносіць да майго ілба сваё прыладу, я ўздрыгваю і… прачынаюся.

У страху тру лоб, асяняцючы сябе знакам крыжа і проста дзіву даюся – чаго толькі чалавеку не прысніцца.

«Яшчэ крыху, і я зацямніў бы славу іхняга Леара», – думаю я і з задавальненнем перакладваюсь на другі бок, хоць мне ўсё ж крыўдна, што сон гэтым не завяршыўся.

 

У Белградзе, 1899.
Перакладзена для праекта «Радое Дамановіч» Ганнай Тарасевіч, 2020.

 

[1] Кмет (серб.) – у феадальнай Балгарыі і Сербіі – сельскі стараста (войт).

[2] Пандур (венг.) – стражнік.

[3] Механа (перс.) – карчма, гасцініца.

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Сънувах страшен сън. Не се учудвам толкова на самия сън, колкото на това, как съм имал смелост да сънувам такива страшни неща, когато и аз съм мирен и честен гражданин, добро дете на тази измъчена, скъпа наша майка Сърбия, както и всички други нейни деца. Хайде да речем, че аз правя изключение от другите — не, брат, върша всичко до косъм както и останалите и поведението ми е така внимателно, че няма равен на мене. Веднаж видях на улицата откъснато блестящо копче от полицейска униформа, загледах се в неговия очарователен блясък и тъкмо исках да отмина, изпълнен с най-сладостни мисли, изведнаж ръката ми затрепера и сама се вдигна към шапката; главата ми се наведе сама към земята, а устата ми се разтегна в оная приятна усмивка, с която всички ние обикновено поздравяваме по-висшестоящите.

— Наистина в жилите ми тече благородна кръв и нищо повече! — казах си веднага и с презрение погледнах един простак, който мина по същото време и в невниманието си настъпи копчето.

— Простак! — казах сърдито аз, плюх и мирно продължих да се разхождам, утешен от мисълта, че такива простаци има малко. Стана ми необикновено приятно, че господ ми е дал финото сърце и благородната, юнашка кръв на нашите предци.

Ето сега вижте какъв прекрасен човек съм и че по нищо не се различавам от останалите добри граждани, затова и сами ще се учудите как именно на мене можаха да ми се присънят такива страшни и глупави неща.

Този ден не ми се случи нищо необикновено. Вечерях хубаво, след вечерята дълго си чистих зъбите, пийнах си вино и използувал така смело и съвестно своите граждански права, легнах си в постелята и взех книга, за да задряма по-бързо. Скоро книгата падна от ръцете ми, след като, разбира се, изпълни своето предназначение, и аз заспах със спокойна като агне съвест, защото бях изпълнил всичките си задължения.

Изведнаж се намерих на някакъв тесен, хълмист и разкалян път. Хладна, тъмна нощ. Вятърът свири през оголените клони а просто реже, където хване оголена кожа. Небето — тъмно, страшно и нямо, а ситният сняг засипва очите и бие в лицето. Няма жива душа. Бързам напред и се плъзгам по разкаляния път ту наляво, ту надясно. Залитах, падах и накрая се загубих. Лутах се така бог знае къде. А нощта не беше къса, обикновена нощ, а някаква дълга нощ — цял век, и аз безспирно вървях и не знаех накъде.

Вървях така, много, много години и стигнах далеко, далеко от своя роден край, в някаква непозната земя, в някаква чудна страна, за която никой жив може би и не знаеше и която сигурно само насън може да се види.

Като се лутах из тая страна, пристигнах в един голям, многолюден град. На широкия градски площад се беше събрал много народ и се бе вдигнал такъв страшен шум, просто да му заглъхнат ушите на човек. Отседнах в една гостилница тъкмо до пазара и попитах кръчмаря защо се е събрал този народ.

— Ние сме мирни и добри хора — започна той да ми разказва, — верни и послушни на своя кмет.

— Нима при вас кметът е най-важен? — прекъснах го аз с въпрос.

— При нас управлява кмет и той е най-важен; след него идват пандурите.[1]

Аз се засмях.

— Защо се смееш?… Ти не заеш ли това?… А откъде си?…

Аз му разказах как се изгубих и че съм от далечна земя — Сърбия.

— Чувал съм за тази известна страна! — процеди той през зъби, изгледа ме със страхопочитание и продължи: — Ето, при нас е така, кметът управлява със своите пандури.

— Какви са тия пандури при вас?

— Е, пандури, знаеш. Има ги разни и се различават по ранг. Има висши и нисши пандури… Та казвам ти, ние сме си тук мирни и добри хора, но от околността идват при нас всякакви нехранимайковци, развалят ни и ни учат на зло. За да се различава всеки един гражданин от другите, кметът вчера издаде нареждане всички тукашни граждани да отидат пред общинския съд, където на всекиго ще сложат клеймо на челото. Ето затова народът се събира, за да се уговорим какво да правим.

Аз се стреснах и помислих да избягам от тази страшна страна колкото се може по-бързо, защото, въпреки че съм благороден сърбин, не съм свикнал чак на такова голямо геройство и ме досрамя.

Кръчмарят се изсмя добродушно, потупа ме по рамената и каза високомерно:

— Ех, страннико, ти вече се изплаши?!… Май че нашата смелост никъде я няма!

— Че какво мислите да правите? — попитах засрамен.

— Как какво мислиме? Ще видиш ти нашето геройство. Никъде я няма нашата смелост, аз ти казвам. Много свят си пребродил, но съм сигурен, че по-големи юнаци не си виждал. Хайде да отиваме заедно натам. Аз трябва да побързам.

Тъкмо да излезем, пред вратата се зачу съскане на камшик. Надзърнах вън и какво да видя — един човек, с някаква триъгълна блестяща шапка, с шарени дрехи, яздеше друг, облечен в разкошни дрехи с обикновена гражданска кройка. Спряха пред механата и ездачът слезе на земята.

Кръчмарят излезе и се поклони до земята, а човекът в шарените дрехи влезе в механата и седна на специално наредена маса. Другият, в гражданските дрехи, остана да чака пред механата. Кръчмарят се поклони дълбоко и на него.

— Какво значи това? — попитах смутено кръчмаря.

— Ето този, дето влезе в механата, е най-главният пандур, а онзи е един от най-видните граждани, наш голям богаташ и патриот — прошепна той.

— Защо позволява да го язди?

Кръчмарят ми кимна с глава и ние се отдръпнахме малко настрана. Той се усмихна снизходително и каза:

— При нас това се смята за чест, с каквато рядко се удостоява някой!…

Той ми разказа за още много неща, но в смущението си аз не го разбрах. Чух обаче добре последните му думи: „Това е заслуга пред родината, която не всеки народ може и знае да цени!“

Пристигнахме на събранието, където вече бе започнал изборът на президиум.

Една група беше издигнала като кандидат за председател някакъв си Колб, ако точно съм запомнил името, друга — някакъв си Талб, трета пък — друг свой кандидат.

Настана страшна олелия, всяка група желаеше да прокара своя човек.

— Аз мисля, че нямаме по-подходящ човек от Колб за председател на такова важно събрание — казваше един от първата група, — защото неговото гражданско достойнство и смелост са известни добре на всички. Смятам, че няма друг между нас като него, когото да са яздели по-често великани.

— Какво приказваш — крещеше един от втората група, — когато тебе и практикант не те е яздил.

— Знаем ние, вашето достойнство — викаше някой от третата група. — Не сте понесли дори един удар на камшик, без да извикате.

— Братя, да се разберем! — започна Колб. — Наистина мене нашите първенци са ме яздили често още преди десет години, удряли са ми с камшик и аз не съм викал, но може би има още по-заслужили хора. Може би има по-млади и по-добри.

— Няма, няма — гракнаха неговите избиратели.

— Не искаме и да чуваме за тези стари заслуги! Колб са го яздили още преди десет години — викаха от втората група.

— Сега се явяват по-млади сили и за старите не искаме да знаем вече — викаха от третата група.

Изведнаж шумът утихна, народът се отдръпна и направи път, по който мина млад човек към тридесет години. Щом като той излезе, всички преклониха дълбоко глава.

— Кой е този? — пошепнах на кръчмаря.

— Това е първенецът на гражданството. Млад човек, но обещава много. За своите млади години е доживял да го язди и самият кмет вече три пъти досега. Придобил е повече популярност от когото и да било друг до днес.

— Може би ще изберат него?… — попитах.

— Повече от сигурно, защото досегашните кандидати са всички по-възрастни и времето им е минало, а този вчера кметът го яздй.

— Как се казва?

— Клеард.

Направиха му почетно място.

— Аз мисля — прекъсна Колб тишината, — че за това място не бива да търсим по-добър човек от Клеард. Млад е, но ние по-възрастните далеч не можем да се сравняваме с него.

— Така е, така е!… Да живее Клеард!… — екна от всички гърла.

Колб и Талб го заведоха да заеме председателското място.

Всички пак се поклониха дълбоко, след което настъпи тишина.

— Благодаря ви, братя, за високото внимание и почит, които днес ми оказахте единодушно. Надеждите, които възлагате на мен, ме ласкаят. Тежко е да изразяваш народните желания в такива важни дни, но аз ще вложа всичките си сили да оправдая вашето доверие, да застъпвам навсякъде искрено вашите интереси и свято да пазя и по-нататък своето име. Благодаря ви, братя, за избирането мй.

— Да живее, да живее, да живее — понесе се от всички страни.

— А сега, братя, позволете ми от това място да ви кажа няколко думи за днешното важно събрание. Не е лесно да понесем мъките и болките, които ни очакват, не е лесно да издържим да ни сложат с горещо желязо клеймо на челото. Да, това са мъки, които не всеки може да понесе. Нека страхливците треперят и бледнеят, но ние и за миг не бива да забравяме, че сме потомци на достойни прадеди, че в жилите ни тече благородната юнашка кръв на нашите деди, на ония дивни юнаци, на които и око не им трепваше, когато умираха за свободата и за нашето добро, за доброто на своите потомци. Нашите мъки са нищожни в сравнение с техните и нима ние ще се покажем гнило и страхливо поколение сега при нашето благоденствие и изобилие? Всеки истински патриот, всеки, който желае да не се изложи нашето племе пред света, ще понесе болката юнашки и мъжки.

— Така е! Да живее! Да живее!

Излязоха още няколко пламенни оратори, които окуражаваха изплашения народ и говореха горе-долу същото като Клеард.

Думата взе и един блед, изнемощял старец с набръчкано лице, с бели като сняг коси и брада. Краката му се подгъваха от старост, беше цял прегърбен, ръцете му трепереха. Гласът му пресекваше, а очите му сълзяха.

— Деца — започна той, а сълзите му се протъркулнаха па бледото набръчкано лице и паднаха на бялата брада, — тежко ми е и наскоро ще умра, но ми се струва, че е по-добре да не допускаме такъв срам. Аз съм на сто години, наживял съм се и без това… Но нима сега на тази побеляла, немощна глава трябва да се сложи робско клеймо.

— Долу тази дърта краста! — провикна се председателят.

— Долу! — викаха едни.

— Дърт страхливец! — викаха други.

— Вместо да насърчава младите, той плаши народа! — викаха трети.

— Не го ли е срам от побелелите му коси. Наживял се и пак се страхува, а ние младите сме по-храбри! — викаха четвърти.

— Долу страхливеца!

— Да се изхвърли навън!

— Долу!

Раздразненото множество млади храбри граждани се втурна към изнемощелия старец и в яростта си го помъкна и започна да го удря.

Едва го пуснаха заради старостта му, иначе щяха да го пребият с камъни.

Всички се уговориха и дадоха клетва утре достойно да отстоят името на своя народ и да се държат юнашки.

Събранието приключи при най-голям ред. При разотиването се чуха гласове:

— Утре ще видим кои сме!

— Ще видим утре самохвалците!

— Дойде време да покажем кой струва и кой не, а не всяка краста да се хвали с юначество.

Върнах се обратно в механата.

— Видя ли кои сме ние? — високомерно ме попита кръчмарят.

— Видях — отговорих механично аз, а чувствувах как силите ме напускат и главата ми бучи от чудните впечатления.

Още през същия ден прочетох в техните вестници уводна статия със следното съдържание:

„Граждани, време е вече да сложим край на дните на празното хвалебствие и надменност на един или друг между нас; време е да престанем веднаж завинаги да ценим празните думи, с които така често се хвалим, изтъквайки някакви си свои въображаеми достойнства и заслуги; време е вече, граждани, на дело да се изпитаме и наистина покажем кой какво струва! Ние смятаме, че между нас няма да има позорни срахливци които властта ще трябва със сила да докара на определеното място, където ще се слага клеймото. Всеки, който чувствува в себе си дори и капка от кръвта на нашите деди, ще побърза да понесе колкото се може по-рано и с гордост мъките и болките, защото това са свети болки, това е жертва, която изискват родината и доброто на всички нас. Напред, граждани, утре е ден на юнашко изпитание!…“

Този ден моят хазаин — кръчмарят, легна да спи веднага след събранието, за да отиде сутринта колкото се може по-рано на определеното място. Мнозина пък отидоха веднага пред съдилището, за да заемат по-добри места.

На другия ден отидох и аз пред съда. Събра се целият град — и мало и голямо, и мъжко и женско. Някои майки носеха на ръце малки деца — и тях да жигосат с робското, т. е. с почетното клеймо, за да имат по-късно по-големи права и по-добри места в държавната служба.

Беше блъскане, псуване (по това малко приличаха на нас сърбите и ми стана мило), натискане кой пръв ще стигне до вратата. Някои дори се хванаха и за гушите.

Клеймото удряше специален чиновник, облечен в бяло, и благо укоряваше народа:

— Полека, за бога, на всекиго ще му дойде редът, не сте добитък да се натискате така!

Започна жигосването. Някой извика, някой само изохка, но докато аз бях, никой не издържа, без да издаде звук.

Не можах да гледам дълго това мъчение и отидох в механата. А там някои вече бяха се разположили, хапваха и пиеха.

— Отбихме и тая грижа! — казваше един.

— Море, ние и не викахме много, но Талб се дереше като магаре!… — каза друг.

— Ето ви вашия Талб, а вчера искахте да председателствува събранието.

— Е, че кой да го знае!

Разговаряха така, а пъшкаха и се свиваха от болки, но криеха един от друг, защото на всеки му беше срамно да се покаже страхливец.

Клеард се опозори, понеже изпъшка, а с геройство се отличи някой си Леар, който искал да му се сложат две клейма и не издал нито звук. Целият град говореше с най-голямо уважение само за него.

Някои избягаха, но бяха презрени от всички.

След няколко дни онзи с двете клейма на челото се разхождаше с вдигната глава, достойно и гордо, изпълнен с геройство и високомерие, и където и да минеше, всичко живо му се кланяше и сваляше шапка пред героя на деня.

Жени, деца и мъже тичаха след него из улиците, за да видят народния герой. Откъдето и да минеше, чуваше се шепот, пълен със страхопочитание: „Леар, Леар!… Това е той! Това е героят, който не извика и не издаде дори глас, докато му слагаха двете клейма!“ Вестниците пишеха за него и го обсипваха с най-големи хвалебствия и слава.

И заслужил беше народната любов.

Слушах от всички страни тези похвали и изведнаж в мен се събуди сръбската юнашка кръв. И нашите деди бяха герои, и те умираха набити на кол за свободата; и ние имаме героично минало и Косово. Цял бях обхванат от патриотична гордост и суета да покажа какво може нашият народ, втурнах се пред съдилището и извиках:

— Какво хвалите вашия Леар!… Вие не сте още видели юнаци! Да видите вие какво е сръбска юнашка кръв! Удряйте не само две, а десет клейма!

Чиновникът в бели дрехи доближи до челото ми клеймото и аз се стреснах… Събудих се.

Изплашен, потърках челото си, прекръстих се и се чудех, какво ли не му идва на човек насън.

„За малко да помрача славата на техния Леар!“ — помислих си и доволен се обърнах на другата страна. Стана ми криво, че целият сън не завърши.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

[1] Пандур — стражар в кралска Югославия.

У одного крестьянина в селе Ясеница объягнилась овца, помнится, в канун святого Николы. Сел он со своей хозяйкой за стол обсудить хорошенько, как им поступить: продать ягненка или себе оставить, — овец у них было мало.

— А знаешь, муженек, что мне пришло в голову? — спросила вдруг жена.

— Что?

— Сдается мне, что наш король Николин день празднует[1].

— Празднует, как не праздновать.

— Вот я и погнала бы овцу с ягненком в Белград, ягненка бы подарила королю, а овцу бы продала. Большую выгоду можно из этого получить. Погляди на Дишко. Он ведь постоянно околачивается не у исправника, так у начальника, то поросят им тащит в дар, то ягнят, то овса мешок, то одно, то другое, и недурно ему живется поэтому: старостой стал, почет да уважение. Что капитану-исправнику отдаст, то трижды из народа вытянет, а недавно вишь и орден получил! Ах, боже ты мой, лопнуть от досады! Ну ладно бы уж он, а то и эта его белобрысая так напыжилась, что и на козе к ней ва подъедешь. Туда же мне, старостиха!

Тодор (так звали крестьянина) задумчиво ворошит палкой в очаге. Молчат. Тодору до страсти хочется самому стать старостой. Дишко ведь не лучше его, если не хуже, думает он, и уж если он сумел пробраться в старосты, задаривая капитана-исправника, так что может получиться, если он, Тодор, преподнесет барашка ни больше ни меньше как самому королю? Возьмет король золотой карандаш да запишет его имя. Потом спросит, из какого он села, как зовут его жену, деток, а Тодор на все ему толково ответит. Тогда король похлопает его по плечу и спросит:

— Так вот, Тодор, скажи-ка мне, сделай милость, кто у вас в селе старостой?

— Дурной человек, государь, истинное слово. Мучает народ, изводит, кожу с него дерет.

— Что ты говоришь?! — вскипит король, да как начнет звонить в колокольчик, министры перед ним тут как тут, а он на них и не смотрит, к Тодору обращается:

— Как, говоришь, зовут того гада?

— Дишко, государь.

— Слыхали?! Чтоб этого Дишко сию же минуту из Сербии вон выгнали! — вскричит король, повернувшись к «министерам».

А «министеры» перед ним лебезят, приплясывают. Тодор довольнехонек и думает про себя: «Погоди, чурбан, увидишь, на что Тодор годен. Есть, братец мой, и над попом поп. Попробуй-ка пикни теперь!»

— Вон! — кричит король министрам, а они кланяются да в двери — шасть!

— Вот что, Тодор, отныне ты будешь в своем селе старостой, пока жив, а на смертном одре передашь место кому сам захочешь! — говорит ему король.

— Благое дело, государь, только как бы это мне грамотку какую за твоей подписью получить, чтобы вернее было.

— Не нужно тебе ничего. Я уже обо всем распорядился, живи да радуйся, и черт тебе не сват!

— Спасибо тебе, государь! — кланяется Тодор и двинулся было к выходу, а король ему:

— Куда это ты? Подожди, откушай, что бог послал. Так не гоже.

— Покорнейше благодарю, государь, да ведь перед идти, я закусил в «Тетове», знаешь, у Спиры трактирщика.

— Ну, так винца не хочешь ли? — спрашивает король.

— Не могу, богом клянусь, и вино я уже пил. Со Спирой в компании два графинчика усидели.

Врет Тодор, достоинство свое соблюдает. Смеет ли он у короля вино распивать?

— Но хоть кофейку-то ты должен выпить, Тодор, прямо не знаю, чем тебя потчевать, — беспокоится король, и тут, грезится Тодору, зовет он королеву:

— Эй, Драга!

— Что тебе?

— Живей иди сюда!

— Подожди, Сашенька, я обуваюсь.

Выходит королева, Тодор до земли ей кланяется.

— Это Тодор из такого-то села, — говорит король Королеве.

— А! Это Тодор!

— Ну-ка, жена, поставь, ради бога, на огонь кофейник, выпьем по чашечке.

— А не лучше ли покрепче чего выпить?

— Да нет, сыт и пьян человек, — говорит король.

— Ну так и быть, — отвечает королева, — сварю я вам кофеек.

Так думает Тодор, таким представляет свое счастье. И что будет, когда он домой возвратится?! От сильного возбуждения у него начинает колотиться сердце, глаза сверкают, щеки горят и от волнения и от соседства с очагом. Жена прядет, жужжит веретено, дрова трещат, а Тодор весь во власти сладостных дум.

— В самом деле, жена, я так и сделаю.

— Что это?

— Да то, о чем мы говорили.

— Я должна Станию позвать.

— Оставь ты теперь Станию в покое.

— Как оставь? Надо же мне шерсть чесать?

— Да я об ягненке тебе говорю.

— Ах, да что это со мной! Все шерсть в голове, вот и забыла. Ну как ты думаешь?

— Поеду-ка заврта в Белград. Самое верное дело, приготовь мне все что нужно, завтра спозаранку двниусь с божьей помощью.

—

Прибыл Тодор в Белград. Остановился в «Тетове» и, удрученный тяжестью затеянного дела (тут, думал он, и голову сломать можно), несколько раз повторил про себя то, что собирался сказать королю. Приехал он поздно, переночевал. Всю ночь ему снились радужные сны, а утром, поднявшись ни свет ни заря, он еще несколько раз повторил все, что надумал. Когда он решил, что все хорошо запомнил, взвалил на плечи ягненка и отправился прямо к королю. Во дворце ему сказали, что прежде всего необходимо явиться к главному королевскому советнику, который объяснит, что нужно дальше делать. Вот тебе на! С первых же шагов все получилось не так, как он думал. Ему, бедняге, советник и не снился.

Какое, черт возьми, отношение к его делу имеет какой-то советник, почему он становится поперек дороги? Тодор полагал, что придет во дворец, спросит, где король, а получив ответ, просто постучит в дверь. Дверь откроет слуга, и он войдет. В комнате сидит, вернее покоится на шелковой перине король, курит из чубука, потягивает кофе и весь золотом горит. На золотом стуле сидит королева и прядет. Пряжа серебряная, а веретено золотое. Тодор кланяется до земли и вручает королю ягненка. Король берет ягненка, гладит его, привстает, освобождает местечко рядом для Тодора и начинает расспрашивать о том о сем, но тут королева вмешивается в разговор:

— Не надо его резать, родимый, пускай растет.

— Женские выдумки! — отвечает король и продолжает степенно беседовать с Тодором об урожае, о старосте, обо всем понемногу, а ягненок блеет у короля на руках.

А получилось все совершенно иначе: появился какой-то советник, о котором Тодор и понятия не имел.

Но что поделаешь, другого выхода нет — придется идти к этому чертову советнику, а там уж видно будет, что и как.

Впустили его к советнику. Тодор с ягненком прямехонько к нему.

— Бог на помощь, господин.

— В чем дело? — спрашивает советник сердито. — Куда это ты с ним? — на ягненка показывает.

Тодор знает, что делает, даром слов не тратит. Когда имеешь дело с головой, хвост не страшен.

— Отнеси-ка вот это королю, — отвечает он, — и скажи: это тебе шлет в подарок Тодор из такого-то села, а я уж с ним сам потом поговорю!

— Вон отсюда! Я понесу ягненка?! Видали такого нахала!

«Должно быть, это самый главный после короля», — подумал Тодор, ноги у него подкосились от страха.

— Прости, господин, если я не так что сказал, — забормотал он в растерянности. — Люди мы темные, в простоте своей обмолвиться можем. Хотел бы я подарить государю нашему вот этого барашка к празднику, чтобы он со своей хозяюшкой, а нашей госпожой королевой скушал его на здоровье.

Советник усмехнулся.

— Э, братец, так это не выйдет. Ты сперва должен испросить у короля аудиенцию и узнать, примет ли его величество твой подарок, и только тогда…

— А где у него та «уденция»? — перебивает его Тодор.

— Ты должен написать прошение на мое имя и в нем указать, что желаешь быть принятым его величеством для такой-то и такой-то цели, ну, скажем, для того, чтобы подарок преподнести. Это прошение и твое желание я передам его величеству, и если он соизволит, я тебя извещу, в какое время ты можешь быть принят.

Тодор вытаращил глаза и не мог прийти в себя от удивления. И боясь, как бы советник еще чего не наговорил ему, он вдруг отчаянно завопил:

— Где мне все это понять, неграмотный ведь я. Сделай милость, господин, потрудись для меня, а уж я тебе заплачу что следует.

Советник улыбнулся. Понял, с кем имеет дело, пожал плечами и написал сам себе прошение.

— Теперь уходи, Тодор, — говорит он, и жди от меня извещения, когда его величество сможет тебя принять.

Тодор достал кошель, вынул два грошика, спрятал кошель на место и поклонился:

— Спасибо тебе, господин. Вот возьми это себе на чашку кофе, и, бог даст, не будем серчать друг на друта и в обиде не останемся.

Советник швырнул эти два грошика. Если бы Тодорова подношенья хватило на выплату хотя бы по одному векселю, куда бы ни шло, можно было бы и принять, а тут и на бланк не хватит. Выругал он Тодора и выгнал вон. Совсем обескураженный вернулся Тодор в «Тетово» ожидать «страшного суда». В этой сумятице ни советник не спросил Тодора, где он остановился, ни Тодор не догадался сообщить об этом.

Ждет Тодор до самого обеда — нет вестей. Раз так, решил он сесть и пообедать по-человечески. После обеда опять ждет Тодор, — нет ничего. Стало ему невтерпеж. То и дело выходит за дверь и смотрит в сторону дворца. Все ему кажется, что вот-вот появится советник. Поглядит, поглядит, да вернется, снова выйдет, но советника все нет.

Начал Тодор окружающим жаловаться. Может, добрые люди что посоветуют. Ум, как говорится, хорошо, а два лучше.

Вот уже и смеркается, а весточки все нет. Тодор потерял всякую надежду. Клянет и себя, и жену, и советника, и судьбу, и ягненка, и даже самого короля. Думает-гадает, почему все так нескладно получилось, и, наконец, решает, что все испортили два гроша.

«Эх, — сокрушается он, — нешто этим господам угодишь? У нас в деревне коль не дашь на выпивку, ничего не добьешься, хоть волком вой, а тут за то же самое тебя вон выгоняют».

Он стал раскидывать умом насчет этого, как вдруг его пронзила страшная мысль. Этот вытурил человека из-за двух грошей, а что сделает король, когда увидит ягненка. А ну как он дернет за колокольчик, вызовет министров да закричит, завизжит: «Повесить этого бродягу!»

И министры схватят его за шиворот и поволокут на виселицу, а который-нибудь из них возьмет ягненка за задние ноги да Тодора ягненком по голове: стук, стук, стук!

Тодора прямо передернуло всего.

Он уже ясно видел, как его повесили, как по нему домочадцы убиваются, как жена причитает:

— Язык бы мне оторвать за то, что я про ягненка помянула!..

Вдруг подходит к Тодору человек в кожаной засаленной куртке, в меховой шапке:

— Бог на помощь, приятель!

— Дай бог тебе здоровья!

— Что ты нос повесил? О чем так задумался? — спрашивает этот человек и садится рядом с ним за стол.

Тодор раскрыл свою душу. Да, не легко ему. Рассказал, как овца у него объягнилась, сколько у него овец, какая овчарня, о чем он с женой беседовал и что ел перед уходом из дому, как был у советника, что тот ему посоветовал. Рассказал все по порядку, не пропустив ничего, и добавил под конец:

— Бог один знает, что теперь делать?!

— Да, трудненько тебе, понимаю, как же теперь быть? — говорит тот и потирает руки, как бы обдумывая, что можно предпринять в таком тяжелом положении. Тодор смотрит на него, как на икону, и ждет, что ему посоветует этот мудрый человек.

А человек этот думает, закидывает ногу за ногу, то так, то этак, облокачивается то на одну руку, то на другую, головой покачает, плечами пожмет, а Тодор словно на раскаленных углях сидит.

— Что ж, другого ничего не придумаешь! — заявляет он, наконец. — Придется тебе поступить так!.. Вот что значит с господами дело иметь. Обманывают они, братец. Все только о себе заботятся, а мы хоть подыхай!

— Обманывают, обманывают! — соглашается Тодор.

— Обманывают, и горя им мало, — продолжает тот. — И советник этот королю ничего не сказал и вообще ничего не сделал.

— Я так же думаю, — присоединяется Тодор, — король бы сразу же меня вызвал, а то…

— А знаешь ли, что я думаю? Продай-ка ты этого ягненка, соберись завтра, да и айда домой. Если бы этот советник захотел, ты давно бы уже побывал у короля, а так и не надейся, смотри-ка уже который час.

— Правильно ты говоришь!— одобряет Тодор. — Только как вот насчет цены?

— За овцу с ягненком даю тебе двадцать пять динаров. Довольно, по-моему.

Началась торговля. Туда-сюда, согласились, наконец, на двадцати шести динарах. Отдал Тодор овцу с ягненком, взял деньги, довольный продажей, съел порцию говяжьего паприкаша[2], выпил пол-литра вина и лег. На постоялом дворе полно крестьян. Одни пьют, шумят, стучат палками по столу, другие мирно беседуют, а некоторые уже легли. Хозяин расстилает подстилки, заспанный мальчик кладет в печь дрова, а компаньон хозяина, Алимпий, пересчитывает выручку, гонит засидевшихся гуляк спать, приговаривая:

— Завтра, если бог даст, а сейчас спать пора. Все уже ложатся.

Одни курят лежа, разговаривают, другие храпят. Кто на спину лег, кто на живот. Душно, воздух прелый. Тодору удалось захватить место с краю, он перекрестился и лег.

— Откуда ты, приятель? — спрашивает его сосед.

— Из Ясеницы.

— Ого, братец, издалека! — говорит он и громко зевает.— А куда ты идешь?

— Куда? — и Тодор рассказал о своем несчастье.

Поговорили они так, отвернулись друг от друга и заснули.

А в это время, когда Тодор спал сном праведника, полиция все, как говорится, вверх дном перевернула, разыскивая его.

Советник доложил королю о просьбе Тодора, и король назначил аудиенцию назавтра в половине первого. И только когда советник, вернувшись к себе от короля, приказал написать вызов Тодору, только тогда он вспомнил, что знает, из какого села проситель, но не знает, где тот остановился в Белграде. Пришлось сообщить в городское полицейское управление, что крестьянин из Ясеницы, желающий подарить королю ягненка, не указал в своем прошении, на каком постоялом дворе он остановился, а поэтому управлению надлежит срочно разыскать его и сообщить, что король дает ему аудиенцию и благосклонно принимает подарок.

Начальник, не теряя ни минуты, приступил к исполнению.

Всем квартальным было приказано отправить жандармов на розыски крестьянина, привезшего в подарок королю ягненка, которого король согласен принять. Спешно перебегают жандармы с одного постоялого двора на другой, но нигде при всем старании не находят ничего похожего на ягненка. Наконец, поздно ночью попал один из них в «Тетово».

— Нет ли тут крестьянина, что привез ягненка для его королевского величества?

— Вон там он около печки, с краю лежит.

Жандарм встряхнул Тодора.

Тодор вскочил, протер глаза, а когда разглядел жандарма, кровь остановилась у него в жилах. Шутка ли иметь с ним дело!

— Ты тот самый Тодор, что привез ягненка в подарко его величеству королю?

— Я, да, это я, — невнятно пробормотал Тодор.

— Так вот, его величество король принимает твой подарок и приглашает тебя заврта к себе в половине первого дня. Понятно?

— Понятно, — ответил Тодор тихо, охрипшим голосом, его прошиб холодный пот.

Жандарм быстро ушел сообщить квартальному радостную весть, а Тодор остался в полной растерянности. Вдруг он повалился и застонал, словно раненый.

— Что с ним творится? — Хозяин вскочил и начал брызгать на Тодора холодной водой. Насилу пришел он в себя. Хорошо, что у него были здоровые, крепкие нервы. Если бы ему сообщили, что все его домочадцы умерли, он легче бы это перенес. «Божья воля!» — сказал бы он в конце концов. Но то, что с ним произошло, было подобно удару грома, и до того страшно, что он не мог устоять на ногах.

«Я обманул короля!» — думал он в отчаянии, а его сердце, казалось, готово было пробить не только грудь, но и ватник.

— Что же мне делать, Спира, братец мой? — вне себя воскликнул Тодор.

— Как что делать?

— Я известил короля, что дарю ему ягненка, а сам сегодня вечером, как темнеть стало, продал его! Думал не захочет король принять.

Задумался Спира. Молчит. Лицо стало у него серьезное, хмурое. Покачал он в сомнении головой, пожал плячами и слова не вымолвил.

— Пропал я! Где мне найти другого ягненка, а кто обманул короля, тот уж получит по заслугам! — твердит Тодор в отчаянии.

— Э, вот что ты можешь сделать, Веги и разыщи того, кому своего ягненка продал. Других-то ягнят сей-час не найти…

Тодор вскочил. Спал он в чем был, так что на одеванье время тратить не пришлось. Не сказав ни слова, он выбежал на улицу как сумасшедший и исчез во тьме.

(Далее)

 

[1] Речь идет о праздновании «славы», старинном сербском обычае. Каждая семя имеет своего патрона – святого – и в его день устраивает праздник.

[2] Паприкаш – мясное блюдо.