Tag Archive | скръб

Мъртво море (3/5)

(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)

Картина от улицата

Погледнете само тази пъстра, безбрежна тълпа по улицата, която се люшка натам-насам. Как мислите, от какво е съставена? Какво ли няма тук — държавни висши сановници с лека походка, търговци, чиновници, хамали с тежки товари на плети, безделници с леки бастунчета, слуги с изпокъсани дрехи и хубави кошници в ръка, красавици с гиздави дрехи и пленителни усмивки, просяци с тъжни лица или насълзени очи, дебели безделници, които се грижат само за „апетита“ и здравето си и мършави бедняци с вечната си грижа „какво ще се яде“; писатели, евреи, които се разхождат натам-насам пред дюкяните си, потриват ръце и канят купувачи…

Всички минават един край друг и всеки си има своя цел и свои мисли. Боже мой, чудни са тези мисли и чувства!

Чуйте само тъпото, неясно бръмчене, породено от различни думи и гласове и от още по-разнообразните личности, които съставят тази тълпа.

Всяка изговорена дума, всеки глас, на когото и да било, сякаш пада в море от думи и гласове и веднага губи самостоятелността си, а служи само да поддържа общата врява и шум. Изплува на повърхността някоя дума и едва-що си я възприел, тя се изгубва вече в общия шум, отнасян от вятъра, кой знае накъде. Едни се смеят и шегуват, други се оплакват и въздишат; едни се поздравяват и разговарят приятелски, други се карат. Тук хората се хвалят, злословят, уговарят се, провикват се, шепнат, предлагат, отказват, привличат… „Какво ли няма по света?!“

Повече от десет минути вече един млад човек на двадесет години стоеше на едно и също място, на края на улицата, и с наведена глава потупваше с бастунчето си по камъните.

По лицето му се четеше някаква тъга и тежка загриженост. От време на време той повдигаше глава и тъжно поглеждаше тълпата, която вървеше по улицата, след това въздишаше, навеждаше отново глава и почти механично продължаваше да почуква по-нататък с бастунче по камъните.

Всичките хора и въобще всичко, което виждаше пред очите си, му изглеждаше досадно, безумно и глупаво. От толкова думи и гласове, които достигаха да ушите му, той не чуваше нито един-единствен глас, нито една-единствена дума, която би се отнасяла до неговата тъга и скръб. Никой не искаше да разбере болката му, нито да го утеши или поне да му обърне внимание. Всички хора, му изглеждаха като някакви фигури на тел, създадени само за това, да го измъчват и потискат, да бъдат досадни и тогава, когато той се нуждае от съчувствие, помощ и утеха.

— Защо се е развикал този като бесен? — промърмори сърдито той, виждайки един кифладжия, който, минавайки покрай него, викна със силния си глас: „Кифли“ и свирна с рогова свирка.

„Ах, свят, свят, как малко те познавах — мислеше в себе си той. Едва сега те виждам в истинска светлина… Нима от толкова хора никой не можа да разбере трудното ми положение и поне да ме утеши, ако не друго, и това би ми било достатъчно?…

Гледай, каква врява се е вдигнала, просто ушите ми ще заглъхнат и все пак… ама хората са без сърце и чувства…

Ето как тия се смеят безгрижно и весело!… Как бих разбрал аз тъгата на всеки човек и бих му се притекъл на помощ.“

От тези мисли го сепна един човек е оръфани, мръсни дрехи, с тъжно лице и умолителен поглед. В ръцете си държеше две саксии с цветя, които продаваше, за да купи хляб за децата си.

— Вземете цветята, ако обичате, господине? — каза човекът със скромен и покорен глас…

Той го погледна и сърдито махна с глава, с което искаше да каже, че не му трябват цветя.

— Ще ви ги дам евтино, господине, вземете. Защото много ми трябват пари! — продължи човекът със саксиите с още потих и тъжен глас.

— Не ми трябват! Разбираш ли? Какво ми обясняваш толкова? — отвърна младежът сърдито, обърна се на другата страна й тръгна по улицата с наведена глава, унесен в своята скръб.

— Вземете, моля ви, в голяма нужда съм. Ще ми направите благодеяние пак каза продавачът, който бе тръгнал след него.

— Я ми се махай от очите, какво ми досаждаш с тия цветя!… Казах ли ти… не ми трябва, не трябва!… Защо ми до-саждаш непрекъснато?! — отговори младежът ядосано и продължи по-нататък.

Човекът със саксиите застана, въздъхна и помисли в себе си: „Наистина хората днес са без сърце и чувство!“ И сълзи заблестяха в очите му.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Разрушено щастие

В моето родно място живееше някой си Стефан Симич, човек много честен и почтен, но сиромах. Живееше точно срещу нашата къща. Жилището му беше едно малко дюкянче, в което работене обущарския си занаят. Нови обуща не изработваше, а правеше само поправки. Наричаха го кърпач. В това дюкянче той и работеше, и спеше, и готвеше, там си държеше и дървата. Това му беше всичко. Не беше роден в нашето място. Заселил се тук отнякъде още двадесет и няколко годишен. Майка ми разказваше, че веднага след идването си бил слуга в нашата къща, но само за един месец. Хората приказваха, че бил в затвора, гледаха го с подозрение и се плашеха от него. Моята майка, както тя разправяше, казала един ден на баща ми: „Защо ти е каторжник в къщата?… Аз се страхувам!“

Баща ми също започнал да се съмнява и един ден го предупредил да си търси друго място.

Стефан заминал някъде и едва след три-четири години се върнал отново насам, купил си този дюкян и започнал кърпаческа работа.

Аз често се отбивах при него, когато му носех да кърпи обуща, и тъкмо поради това, че майка ми забраняваше да оставам дълго с него, беше ми по-приятно от всичко друго да стоя там по-продължително и да го разпитвам за разни неща.

Този човек не дружеше почти с никого. Вършеше си работата, а винаги беше сериозен и чудно замислен.

Когато вече пораснах, той имаше над петдесет години. Лицето му беше благо, погледът изразителен, но по всичко личеше, че винаги е недоволен от съдбата си. Щом се зазореше, той беше вече на крак. Излизаше пред дюкянчето и изхранваше петела си, който спеше на един сандък пред дюкяна. Когато имаше много силен студ, той и него прибираше в дюкяна. Щом нахранеше петела, той се връщаше в дюкяна, сядаше на масичката и започваше работа.

Започнах да се отбивам при него. Сядах на старата дървена пейка, а той работеше на масичката. Бях необикновено любезен с него и по всичко изглеждаше, че това му беше мило. Аз започвах разговор за всичко и говорех почти сам, а той от време на време прекъсваше работата, поглеждаше ме само и одобряваше това, което говорех, после плюеше в дланта и се задълбочаваше по-нататък в работата си. Малко по малко, от ден на ден, той ставаше все по-откровен към мен и му беше много приятно, когато се отбивах в дюкянчето му. Дори започна да ми разказва по нещо от своя живот.

Не исках никога да го питам за миналото и произхода му, защото се страхувах, че това ще го обиди, и особено за това, което слушах от всички, че е бил в затвора за някакво убийство.

— Нима не се страхувате да се отбивате при мен в дюкяна? — попита ме той един път и ме погледна в очите.

— Защо? — попитах го и аз някак смутено, като не можах да издържа погледа му и наведох очи.

— Тук ме смятат за много съмнителен човек! — каза тон, а гласът му трепереше някак чудно и изразяваше горчивина от света и болка на чиста и невинна душа.

Аз замълчах. Мълчеше и той. Не посмях да го погледна, а той ме гледаше и очакваше отговор.

Дълго трая мъртвата тишина, която той прекъсна с думите:

— Знаете ли, че аз служех в къщата на вашия баща?… Ти тогава беше малък.

— Разказвали са ми…

— Знаете ли защо напуснах вашата къща?…

— Ами зная нещо!…

— Вашата майка се страхуваше от каторжника!…

Аз просто се стреснах и ме обхвана някакво чудно, неприятно чувство.

— Е, знаете… жена е, а хората приказваха — започнах аз.

— Зная всичко и затова не дружа с никого. Тежко ми е, но така се налага. Вие сте първият, който желае да се запознае по-отблизо с мене. Дружих с мнозина, но чувствувах във всичка студенина и недоверие, страх от мене и трябваше да прекъсна всяка дружба с хората.

— Но вярно ли е всичко, което се говори за вас? Аз не вярвам в това, защото от дете ви познавам като честен и почтен човек!… — казах аз и го погледнах крадешком.

— Истина е и едното, и другото!…

— Значи, вие сте… — започнах аз.

— Да, аз бях в затвора, убих, но никога не съм бил лош и покварен човек.

Погледите ни се срещнаха. Забелязах как в очите му заблестяха сълзи. Аз мълчех. Той въздъхна дълбоко.

— Никога не съм предполагал, че ще стане всичко това, но човешката съдба е чудна… — каза той дълбоко замислен. Гледаше през прозореца и по израза му личеше, че е далеч с мисълта си, далеч в своето минало, в своя роден край.

Мълчахме дълго така, докато най-после Стефан прекъсна мълчанието и започна да ми разказва следното:

— Слушайте, всичко ще ви разкажа. И аз някога учех. Завърших четвърти клас в гимназията и баща ми ме взе от училище и заведе в къщи да му помагам в търговията и работата около имота. Баща ми беше много богат и живееше на село… Когато се случи това, за което ще ви разкажа, бях на двадесет и две години. Бях сгоден за едно момиче от същото село и баща ми беше решил да ме ожени същата есен. Аз обичах момичето и бях щастлив при мисълта, че след един месец вече ще бъде мое… Е, но вместо всичко това, вместо любов и щастие аз трябваше да отида в затвора, да живея между мухлясали стени, да нося окови на краката си. Всички планове могат да рухнат за един миг, да се разбият всички надежди и всяко щастие и безмилостната съдба да хвърли човека там, където никой никога не би могъл да се надява…

Моят баща беше женен за дъщерята на някакъв голям богаташ от нашето село, който нямаше синове. Оттам е и богатството на баща ми, което направи нещастна цялата къща. Майка ми нямаше рождени братя и следователно тя наследи имота на баща си. Но нейните братовчеди като мъже започнаха да претендират за имота. Заведоха дело, в което пропиляха целия си имот. Съдът отхвърли искането им. След приключването на делото те останаха истински сиромаси, тъй като платиха всички разноски около делото, а освен това и на адвокатите си. Оттогава те намразиха смъртно баща ми, защото смятаха, че само той и никой друг е причина за бедата им. Започнаха тук-таме да се заканват и с убийство, но баща ми, смел по природа, не се плашеше от това, нито го вземаше като нещо сериозно.

Веднаж, в средата на месец август същата година, стоях сам в стаята си и пишех някакви писма до разни търговци, с които баща ми имаше връзки в търговията си. Сестра ми и майка ми бяха в другата, старата къща и готвеха вечеря, а баща ми беше отишъл в селото да пазари някакви работници. Написах писмата и застанах до прозореца да ги прочета отново, защото се беше много заоблачило и не се виждаше доста тъчно на масата. Тъкмо прочетох до половината, когато задуха много силен вятър. Цялото небе се помрачи още повече и започна да пада по някоя едра капка. Отворих прозореца и наблюдавах тази природна гледка. Небето беше тъмно и сиво и мрачина притисна земята. Мълнии разцепваха небето, а гръмотевици ревяха страхотно и помагаха на воя на силния вятър, от който ечеха планините. Погледнах в двора, а всичко живо — и кокошки, и пуйки, и кучета, — всичко се беше скрило от лошото време. Вятърът превиваше дърветата по двора ту на една, ту на друга страна, а някои се изскубваха из корен или клоните им се прекършваха.

Щом вятърът започна да духа по-слабо, заваля дъжд. Извадих кутия, запалих цигара и като пуснах струйки дим през тежкия и развълнуван въздух, се почувствувах приятно в тази стихия. Вятърът започна да навява дъждовни капки в стаята. Аз затворих прозореца и легнах на дивана. Пушех и гледах синкавите кръгчета дим, слушах как гората ечеше от вятъра и дъждът плющеше по стъклата на прозорците и мислех за моята любима. Тъкмо бях потънал в сладки любовни сънища, изведнаж през воя на вятъра зачух някакви силни прекъслечни гласове.

— Тичай бързоо, ооох, ле-ле, бързооо!…

Гласът беше на майка ми. Сърцето ми се вледени, мислите ми пресекнаха и някакво чудно предчувствие обхвана душата ми. Скочих от леглото и изтичах навън. Точно пред кухненската врата се срещнах с майка си и сестра си. Дъждът се лееше като из ведро и те, като ме видяха, застанаха като две статуи. Погледнах майка си. Лицето и́ беше синьо-бледо и дъждът миеше сълзите по него. Устните и́ бяха изкривени от плач, треперещи и сини. Цялото и́ лице беше вкаменено, ръцете и́ трепереха като от треска. Сестра ми стоеше малко по-далеч и скрила лице в ръцете си, горчиво хълцаше. Стоях блед и вцепенен пред тях, гледах като насън и не вярвах, че това съм аз и че това са майка ми и сестра ми. В гърдите си почувствувах огромна празнота, а под гърлото буца, която ме задавяше. Не чувствувах кръв в жилите си. Цял бях клюмнал и отпаднал така, че просто започнах да залитам като пиян. Колената ми се прегъваха, устните ми изсъхнаха, а в ушите си усетих някакво злокобно, чудно и неприятно звънтене като гласове, които идват от другия свят. За миг пред очите ми се изредиха хиляди страшни и от тъжни по-тъжни картини, в които бяха ту баща ми, ту по-малкият ми брат, защото и той не беше в къщи.

— Какво има? — едва попитах с глух и треперещ глас, от който просто се изплаших. След това ушито ми забучаха още по-силно, сърцето ми се стегни повече, а пред очите ми се изредиха още по-страшни картини. Стори ми се, че с този въпрос само ускорих цялото зло — нещастието, което ни предстоеше. На този въпрос мама зарида и чух думите:

— Баща ти загина!…

За няколко мига в душата ми пресекна всяка мисъл. След това ме обхвана някакво тъпо, неясно чувство. Не чувствувах ни мъка, ни страх, ни болка. Струваше ми се, като че ли се бях събудил от някакъв сън и не знаех и сам къде съм. Бях някак глупаво и чудно равнодушен към всичко, което ставаше около мен.

После, вместо всички картини, пред очите ми изникна една-единствена, но ясна и страшна — гледах баща си блед, мъртъв, как лежи някъде на дъжда в кръвта си.

„Всичко това, всичко — проблесна през главата ми мисъл — и този вятър, и тия дървета, и тези облаци, виж как се вият и бягат, всичко бяга от неговата зла съдба, от него, мъртвия. А само ние — аз, майка ми и сестра ми, мислим за него. Смъртта му само нас е потресла. И той може би при издъхването си е мислил само за нас. А сега? Сега е мъртъв, студен, без мисъл, без живот и ние ще се затичаме към него, но устата му няма вече да проговорят, очите му няма вече да ии погледнат. Спомних си за цялата нежност на татко и за разговора от сутринта, когато тръгна от къщи, и ми се стори невероятно, че той няма вече да проговори с нас. При тази мисъл погледнах майка си и сестра си, които плачеха и хълцаха. Те ме притиснаха със своята мъка и скръб, и ми се струваше, че ще ме задушат. Клюмнах, отпаднал, край стената и останах дълго в това положение.

— Бързо в къщата на Георги! — каза ми мама през плач и аз почувствувах необходимостта, че трябва да се бърза, пожелах просто да имам крила, за да стигна там колкото се може по-рано.

Тръгнахме. Мислех да тичам, но едва стъпвах. Мама плачеше, а аз бях чудйо ням, ням, без сълзи, студен като камък. Не можех да плача, като че ли сълзите ми бяха замръзнали. Струваше ми се, че нямам сърце в гърдите си, нямам кръв в жилите си, че съм без душа. През воя на вятъра и плющенето на дъжда дълго слушах тъжния плач на сестра си, която остана сама в къщи.

Малко по малко нейният плач ме доведе в някакво чудно настроение. Сетих се за моята годеница и ми се струваше, като че ли се познаваме от цял век. Сетих се и за думите на татко, как ме закачаше и се шегуваше с мене точно преди два дни… Спомних си, че и сестра ми дружеше с нея. и говореше как ще се разбират хубаво, когато тя дойде в нашата къща. „Ах, мила сестро — шепнех на себе си, — загина баща ни! Аз и мама тичаме към него, мъртвия, а ти сега плачеш сама в този мръсен свят.“ При мисълта — „слаби към мерзките хора, които ни разбиха щастието“ — почувствувах как ми се върна жизнената сила, сърцето ми заби силно, кръвта ми закипя и пръстите ми се свиха в юмрук. Закопнях за отмъщение, страшно, грозно. Почувствувах в себе си толкова гордост и сила, че можех да се противопоставя на целия свят. Изпитах желание да руша, да събарям, да срутя целия свят. С такива мисли престанах да вървя полека и затичах напред, колкото можех повече.

Изведнаж ме стресна плачът на мама: „Олеле, боже мой!“ Спрях се. Тя ме застигна. Погледнах тъжното ѝ и разплакано лице и както беше измокрено, стори ми се още по-нещастна и по-тъжна. Дълбоко я съжалих и пак се почувствувах слаб и немощен. Залюлях се на краката си; на гърлото ми пак заседна буца, усетих същата онази празнота в гърдите си…

Вървяхме по-нататък. Вятърът непрекъснато духаше и дъждът плющеше. И сам не мога да си обясня защо така чудно ми изглеждаше всичко това. Струваше ми се, като че ли не бях жив, като че ли пътят, по който шумеше водата, не беше път, като че ли гората не беше гора. Всичко ми изглеждаше по-иначе от обикновено. Зад всичкото прозираше бледият, тъжен образ на убития ми баща.

Стигнахме близо до къщата на Георги, където бяха прибрали баща ми. Пред мене излезе мой училищен другар от основното училище — на име Милое. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „По бързо!“ По тъжното му лице аз разбрах много. Видях цялото си пусто и тъжно бъдеще.

— По-бързо — викна той пак и махна с ръка, като че ли искаше да ни помогне да тръгнем по-живо.

„Може би издъхва вече“ — мина през ума ми и поисках да ускоря крачките си, но както на мене, така и на майка ми силите ни изневеряваха. Вместо да затичаме, застанахме на дъжда и останахме дълго така.

Докато да пристигнем до къщата, искаше ми се да полетя, за да стигна час по-скоро, а когато дойдох пред вратата, поиска ми се да бъда по-далеч, да се върна и отново да тръгна. Беше ме страх да вляза вътре.

Край огъня, който гореше в огнището посред къщата, лежеше моят баща блед, с посинели устни и дишаше тежко. Около него стояха няколко селяни, викаха и обясняваха един на друг как се разви събитието. Мама се завайка, селяните наведоха глави, а аз стоях край вратата и не смеех да пристъпя по-близко.

Някои се доближиха до мене, за да ме утешават, и разказваха, че баща ми не е виновен за нищо и че шурей му го ударил с тояга коварно изотзад. На мен не ми се слушаше всичко това. Само почувствувах жажда за отмъщение и едва отговорих: „Намерете една кола!“ — защото гърлото ми беше силно пресъхнало. Двама-трима селяни излязоха навън и докараха колата. Изпратих едного за лекар.

Колата дойде, натоварихме баща ми полека и тръгнахме по лошия, разкалян път за в къщи. Тъмнина притисна земята. Заедно със скърцането на колата и ярема на воловете се чуваше шумът на поточетата, тежкото хъркане на баща ми и хълцането на мама, която седеше в колата до главата му. Аз вървях пешком зад колата. Един от селяните вървеше край нея, а другият водеше воловете. Едва сега в мислите ми започнаха да проблясват искри на надежда, че баща ми ще преживее, и чудно, едва тогава в душата ми се явиха ясно и определено жалост и тъга. Почувствувах как топли сълзи на струи започнаха да текат по бузите ми.

Когато пристигнахме близо до нашата къща, чух отново тъжния плач на сестра ми. При това мама захълца по-силно, а на мен през тялото ми преминаха някакви тръпки. Стори ми се, че с риданието си тя предвещава ново, истинско нещастие…

Вместо да разговаряме сега весело и безкрайно както обикновено привечер, ето какво стана, мислех си аз. Пак се сетих за злощастната си годеница и се замислих; вместо да се весели на сватбата ми след един месец, да играе, както и той сам говореше, баща ми ще бъде в гроба; вместо майка ми и сестра ми да пеят и да се веселят, вместо всички да бъдем щастливи и особено аз край невястата си — ето какво стана сега. Вместо всичко това майка ми и сестра ми с черни забрадки ще ридаят над гроба, а баща ми ще лежи мъртъв под земята. Кой направи всичко това? Перо. Никога в душата ми отмъщението не е кипяло и няма да кипи така, както тогава… Бих бил най-щастлив, ако той попаднеше отнякъде пред мен, за да го разкъсам на парчета. Не, и това не би било достатъчно за мен. В мислите си аз не можех да намеря достатъчно мъки, на които бих желал да го подложа.

Полека свалихме баща ми от колата и го положихме на постелята. На масата гореше свещ, а ние стояхме около постелята му, аз, мама, сестра ми и брат ми, който вече беше пристигнал в къщи. Гледахме през слъзи неговото бледо, синьо, кърваво лице. Как боязливо се вслушвахме в предсмъртните стонове на тежкото му дишане и като че ли искахме с очи да го откъснем от грозната смърт.

Дойдоха и съседи и започнаха да го лекуват със студени компреси. Постояха така някое време и ни утешаваха, че ще остане жив, въпреки че ударът по главата беше извънредно тежък. После всички си отидоха до вечерят, а ние останахме за малко сами. Мама седеше до постелята край главата на баща ми и плачеше; брат ми и сестра ми, опрели глава на стената в двата ъгъла на стаята, също плачеха и хълцаха, а аз стоях край масата по средата на стаята. Бесният пламък на отмъщение заради разрушеното щастие, което очаквах в скоро време, ставаше све по-силен и по-силен. Мислите ми беха разпокъсани и летяха с мълниеносна бързина.

Погледът ми изведнъж се спря на голямата картина в рамка, която представяше родителите ми в деня на венчавката им. От снимката видях как от лицата им лъхаше особено щастие и сияние. Знаех какво са мислели те в момента, когато са се държали един друг за ръка, същото, което щях да мисля и аз в деня на венчавката, като се хвана под ръка с моята любима. Мислели са, че цял живот ще ги придружава само щастие и радост и че вечно ще крачат по чиста пътека, посипана с ухаещи цветя. О, какво им беше донесло бъдещето? Ето, точно под тази картина се намират същите тези младенци. Каква грамадна разлика! А аз? На мене се радвали в деня на раждането ми, също така както на сестра ми и брат ми. Как се радваха само за моята женитба и как си представях аз този щастлив ден!… И изведнаж всичко разбито, всичко унищожено, всичко ни отне този гаден престъпник, това отвратително същество, този Перо. Омразата и отмъщението пламнаха още по-силно в мене и кръвта закипя в жилите ми. Главата ми бръмчеше и цялото ми тяло се стегна конвулсивно, мускулите ми набъбнаха. Почти заслепях. Обхвана ме желание да убия, да унищожа всичко, което съществува, да убия и себе си, и всичко в къщи, и този ужасен Перо, и годеницата си — всичко, всичко — и така да се отърва от ужаса, от скръбта и от някакви си страхотии, да утоля жажцата си за отмъщение.

От тия мисли ме изтръгна първият слаб, глух и приглушен вик на баща ми. Всички се доближиха до постелята му. Мама му смени студения компрес.

Съседите пак започнаха да идват. Някои влязоха в стаята, а някои седяха в кухнята и разговаряха. Отидох и аз там.

„Ето го Перо пред механата, не го е срам!… Има очи и да дойде!“

Цялата ми кръв се разбунтува в жилите и нахлу в главата. Челюстите ми се стегнаха конвулсивно, а юмруците ми се свиха. Пред очите си видях някакво трептене, някакви чудни, неясни картини, ушите ми започнаха страшно да бучат. Втурнах се в другата стая, грабнах пистолета на баща си и излязох в двора, без да кажа на никого дума.

Беше се разведрило, звездите трептяха, а луната сияеше на небето. Свежият въздух ме разведри.

„Какво ли прави тя сега? — помислих си и мислите ми утихнаха. — Дали и тя знае сега за нашето нещастие? Дали и тя би плакала?… Може би господ ще даде баща ми да оздравее!…“

От тези мисли ме сепна плач и ридания. Чух как из къщата се разтичаха. След това се чуха гласове:

— Бърже свещ… Леле, боже мой… свещ… Ох, черна орис… извикайте Стефан!… — Надеждата изчезна. Кръвта пак нахлу в главата ми, жаждата за страшна мъст пламна още по-силно, отколкото досега. Втурнах се като побеснял към механата. Не видях нищо пред себе си.

Влязох в механата и убих Перо. Не зная и не си спомням какво стана по-нататък. Помня само, че стрелях и го убих…

Едва когато бях затворен, започнах да се съвземам. Трудно ми е да ви разкажа как изглеждаше всичко това. Нещо, като когато човек се събуди от страшен сън, но не знае дали е сънувал всичко това, което е било в действителност, или действителността го лъже или сънят може би не беше сън, а действителност.

Защо да ви разказвам по-нататък? Бях осъден на шестнадесет години затвор, а баща ми оздравя. Докато бях в затвора, той, бедният, се пропи от тъга и скръб. Годеницата ми се ожени за друг. Поради пиянството на баща ми имотът ни се опропасти. Баща ми продавал парче по парче, пиел и давал на всички поред, които му казвали, че могат да ме спасят. Всичко опропастил, но аз не го обвинявам, въпреки че направи това само за четирите години, докато аз бях затворен. После, от скръб за мене, и за загубения имот, умря, а аз веднага, още същата година получих амнистия.

— Това ви стига да разберете всичко — завърши разказа си Стефан.

Замълчахме.

— Е, така беше! — пак каза той, дълбоко въздъхна и сълзи заблестяха в очите му.

Аз не можах да проговоря нито дума.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)