Tag Archive | свободни избори

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)