Tag Archive | родолюбец

Идеалист (1/2)

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Наша работа (2/2)

(предишна страница)

Събраха се граждани и богати, и бедни, и видни, и неизвестни.

Един от най-уважаваните между инициаторите откри събранието с думите:

— Господа, на всички ви е известно бедствието, което сполетя част от нашия народ. Няма нужда да ви казвам какви огромни загуби претърпя нашата страна, защото всички добре знаем това и всички го чувствуваме. Това са загуби, които не могат да се обезщетят, рана, която трудно ще заздравее. Но, господа, ако тези големи загуби не могат да се обезщетят, те могат да се поделят. Защото всички заедно ще понесем по-лесно тая беда, отколкото отделни лица. Господа, могат да бъдат изтрити много сълзи, може да се намали тежката тъга и неволя на толкова семейства. Ние ви извикахме тук да се уговорим братски и искрено и да размислим как най-добре, най-бърже и най-много ще можем да помогнем на тези бедни семейства. Аз мисля, че всички нас тук, всички, без оглед на професия и политически убеждения, ни ръководи общото чувство, продиктувано от сръбското сърце, чувство на възвишения морал на Христа: „Помогни на ближния си, както на самия себе си“.

В края на речта си той припомни, че е редно както всякога да се избере председател, който да ръководи събранието, и замоли да му се позволи той да издигне кандидат или самите граждани да кандидатират някого от своята среда.

Настъпи шум.

— Нека сам да предложи кандидат! — викаха едни.

— Ние ще предложим! — викаха други. И народът започна да се разделя на групички.

— Станете вие председател, защо да губим време! — викаха трети.

Сблъскаха се различни мнения, гласовете ставаха все посилни и накрая не можеше да се разбере нищо в общата врява. Ораторът, който откри събранието, чукаше със звънеца, молеше за тишина, от публиката се вдигаха ръце, пискаха гласове: „Моля за думата!“ Теглеха се за балтоните, доказваха нещо един на друг с ръце, някои се разсърдиха и си отидоха.

— Седнете, да се гласува-а-а! — продра се някой, който се беше надигнал и сложил ръце около устата си, викаше така силно, че вратните му жили се издуваха. И наистина всички седнаха. Председателят (временният) със замрежени очи, капнал от умора, едва говореше, вече прегракнал:

— Моля ви, господа, имаме три предложения. Ще гласуваме за всяко по ред.

— Недейте така — надигна се пак оня и се провикна: — Който е съгласен да остане този председател — да седи, а който е против — да стане.

Болшинството остана да седи и председател стана този същият, който откри събранието.

— Господа, вие ме удостоихте с голяма чест и аз ще се постарая… — Той започна доста дълга реч, в която благодари на събранието за избирането му и накрая прибави, че е необходимо „да се избере подпредседател и двама протоколчици, които да водят протокола“.

— Предложете вие — викаха едни.

— За подпредседател Тома Томич — викаха други.

— Не искаме Тома! — викаха трети.

Четвърти предлагаха протоколчици.

Някои пък викаха против предложенията.

Малко по малко пак настана бъркотия, глъчка и недоразумения.

— Със ставане и сядане! — пак се провикна онзи от стола.

Така до привечер бе избран подпредседател и двама протоколчици.

Те, както бе редно, поблагодариха на събранието и заеха своите места.

— Тъй като всички точки на дневния ред се изчерпиха, обявявам събранието за закрито…

Председателят искаше да каже още нещо, но шумът, който се вдигна като по команда, прекъсна речта му.

От всички страни се чуваше:

— Какво стана „с изказването на отделните членове“?

— Това събрание не е свикано само да се избере председател!

— Не го искаме!

— Дай ми думата!

— Думатаааа! — пискаше, повдигнат на пръсти, един, който се бе изкачил на масата, свил пестници, разрошил коса и изтегнал шия; пот се лееше по лицето му, а всичките му вратни жили се бяха издули.

Подпредседателят блъсна председателя, качи се на стола и се провикна:

— Следват „изказвания на отделните членове“.

Масата утихна. Онзи скочи от масата, а подпредседателят слезе от стола.

— Кой иска да говори?

Всички се обърнаха към този, който толкова настоятелно искаше думата от масата. Той си намести яката, пораздвижи се, източи врат, преглътна с мъка слюнката си, зажумя и процеди:

— Исках да кажа за предложенията.

— Хайде предлагай, брат! — провикна се нервно подпредседателят.

— Засега аз няма какво да предложа!…

Стана още един от ъгъла някак с кисело лице, изстъпи се внушително напред, опря се на стола с лявата си ръка, а дясната издигна важно за реч.

— Има думата Сима Симич.

Сима се изкашля, преглътна и той слюнката си, погледна около себе си и започна тихо:

— Аз виждам, господа, че тука няма да излезе нищо от споразумения и братски договор.

Настъпи тишина.

— Изяснете се какво искате да кажете с това! — викна подпредседателят.

— Моля ви, не ме прекъсвайте…

— Да го изслушаме!

— Не искамееее!

Скръстил ръце, ораторът стоешежато статуя сред словесната схватка, която в миг се надигна.

Глъчката утихна.

— Аз, господа, отново; напомням, че тук не може да има обща дейност. (Гласът му ставаше все посилен.) Изглежда, че инициаторите искат само да парадират, а не им е…

— Отнемам му думата! — гръмна подпредседателят.

— Да го чуем!

— Така е!

— Долу!

— Да се изхвърли навън!

Смесиха се разни гласове, кръстосаха се ръце, станаха разправии, псувни, започнаха да се заканват с бастуни един на друг.

Председателят прегракна и счупи звънеца; онзи пак крещеше от масата: „Думата!“

Ораторът, студен като камък, скръстил ръце, мълчеше и чакаше резултата от този страшен вой.

Понеже настъпи вече късна нощ, а разправиите ставаха все по-големи, защото преминаха към разчистване на стари дрязги и лични сметки, събранието бе обявено за закрито. Впрочем това никой от присъствуващите не чу, а само председателят, подпредседателят и протоколчиците напуснаха масата си.

Едни вече си отиваха в къщи и се караха по улиците, други тръгваха и отново се връщаха да кажат още нещо за тези, с които се бяха препирали. Една групичка остана след полунощ, обясниха се по някакъв начин и удариха на пиене. Пиха и до зори се скарваха и помиряваха още два-три пъти. Накрай и те си отидоха.

На другия ден започна да се шушука, тичаха и агитираха. Тук се смесиха и политически, и лични въпроси, и инат, и какво ли още не, а тъкмо тези неща не се оправят лесно. Някои вестници нападнаха Тома Томич и организаторите, че те „по стар обичай“ се опитват да си послужат с измама и сега, накрая вестниците добавяха: „На това срамно явление ще се върнем още веднаж, за да кажем за него нещо повече. Засега го отбелязваме само по вестникарско задължение.“

Другите вестници пък съобщиха, че „признатият родолюбец, уважаемият гражданин Тома Томич и още няколко достойни граждани са свикали събрание на патриотите, за да се уговори по какъв начин да се помогне на пострадалите от наводнението. Господин Тома така е представил в своята ясна кратка реч страданията на жителите, в опустошените краища, че в следващия брой ще я поместим цялостно… Но това благородно дело бе провалено от известните гюрултаджии, начело със злостния Сима Симич…“ и т. н.

И из вестниците, и в нощните разговори работата все повече и повече се заплиташе, че и в пресата започнаха да се появяват различни „послания“, пълни с ругатни.

В течение на петнадесет дни се състояха няколко събрания, кое от кое по-бурно. Казват, че на едно от тях се дошло дори и до бой.

Накрая победи групата, водена от Сима Симич, а Тома и неговите „вдигнаха ръце“ и започнаха да ругаят по вестниците.

Сима Симич свика събрание. Събраха се повече хора от когато и да било.

Естествено пак не мина без дебати. Пак избиране на президиум, избори, „ставане и сядане“, „отдалечаване от въпросите“, „избиране на трима души за заверяване на протоколите“, лични разправии, половин час почивка. (През почивката стават най-големите караници.) „Да се реши!“, „Още да се обсъжда!“, „Този въпрос не може да се претупа така!“, „Уговорихте ли се?“, „Уведомени ли сте?“ и „Събранието се отлага за утре!“ Гласуваха и това и събранието пак се разотиде с врява.

Другия ден пак събрание. Четене на протокола. „Има ли някой някаква забележка?“, „Моля за думата“, „Говорете по въпроса!“

Даде се предложение да се основе „дружество за подпомагане пострадалите от наводнението“.

— Аз мисля — взе думата един, — че не бива да се ограничаваме само с жертвите от наводнението, а да включиме изобщо пострадалите.

Първият защищаваше своето предложение, другият оратор го оборваше. Препираха се цял час.

— Разбрахме, да се реши!…

— Моля за думата!

— Не може вече да се говори!

— Има много предложения!

— Да решим най-напред това!

Явиха се още десет оратори по тоя въпрос.

— Желае ли събранието да ги изслуша?

— Ауу!… Не искаме!… Искаме!… Да се отложи!… Поставете го на гласуване!

Така трескаво се работеше из ден в ден. Всеки въпрос обмисляха основно и се уговаряха по него. Въпросите бяха: избор на представители, които ще идат при влиятелни личности и ги помолят за това или онова; после избор на шестима души, които да изработят устав на дружеството. (И тук отидоха по няколко събрания за обсъждането на всеки член от правилника; изработване на покана за записване на членове; временен комитет, т. е. най-напред избиране на временен съвет, който в срок от десет дни да свика събрание на членовете за избиране на постоянен комитет.)

След няколко бурни събрания бе избран и постоянен комитет и дойде ред на изборите за ревизионен и контролен съвет и на двама за преглеждане на сметките. В устава вече бе вписано, че „контролният съвет има право да свика винаги събрание за всички членове на дружеството“.

Сега започна конструирането на управителния комитет, а тая работа не става така на бърза ръка.

Всичко бе вече свършено, дружеството основано, обявена бе покана за записване на членове, парите постъпваха в касата, чакаше се само да се закръгли сумата, за да я изпратят на пострадалите.

Но един ден контролният съвет неочаквано направи ревизия и намери, че е изхарчено много за канцеларски материали. Разбира се, веднага бе свикано и започна събрание на съвета, започнаха нови разправии, нови караници.

Пак дълги обяснения до среднощ, пак цяла редица събрания.

В течение на година и повече правиха събрания, за да се споразумеят, но сумата не бе закръглена.

Най-после, край чаша бира, повече частно, изникна предложението:

— Да изпратим ние, братя, тези пари, където трябва, че да ни е мирна главата. За какъв дявол ни са дружеството и тези лудории… Дай ми чаша бира!… Ще си умием ръцете!… Дрънкаме, мъркаме, дигаме врява, а поне да знаем за какво!

— Право казваш — добави друг. — Виждаш ли, трябва да се уговорим по този въпрос, като се съберем.

— Добре, Тогава да се съберем веднаж, да се разберем хубаво за всичко и свършим с тези глупости! — каза трети.

— Утре аз няма да мога — каза четвърти.

— Не е необходимо утре!… Един ден ще се намери и ще се уговорим кога ще се срещнем. Да се определи точно ден и да се съберем всички — каза пети.

— Готово, бихме могли и сега. Тук сме всички! — каза шести.

— Е, сега, не може! Трябва, брат, нарочно да се съберем, а не да го правим, като че ли да се отървем.

Измина доста време. Сумата се закръгляваше. Сменяваха се комитети, избираха нови, агитираха да се разтури дружеството, уговаряха се, караха се и се помиряваха. Членовете вече се умориха, утихнаха и вдигнаха ръце от всичко, нито плащаха, нито избираха, нито преглеждаха сметките. Дружеството за подпомагане на пострадалите наистина не беше разтурено официално, но всъщност не съществуваше, нямаше го. Нито съветът се чувствуваше като съвет, нито членовете — като членове. Само по някой път, тъй, в разправия, можеше да се чуе някой да извика:

— Той да не знае много, защото може да му се потърси сметка за онези дружествени пари!…

И с това се свършваше.

Почти бяха рече забравили за наводнението. Селяните от селата, в които беше станало наводнение, се съвзеха и загубите вече почти не се чувствуваха. Някои от тези села даже изпращаха помощ на дружеството за подпомагане иа пострадалите от наводнението и пишеха: „Знаем какво нещастие с наводнението, когато водата отнесе посевите, и затова ви изпращаме…“ и т. н.

Но изведнаж различните комитети от вътрешността на страната започнаха да изпращат на дружеството постъпилите суми. Писаха за това и вестниците.

— Откъде е сега пък това? — смая се председателят на управителния съвет.

— Трябва да има ново наводнение?

— Бог го знае!

— Да не са луди да ги изпращат заради онова наводнение от преди четири години, когато и тамошният съвет вече го е забравил, а мнозина селяни от тези краища ни изпращат помощи.

За мнозина това бе загадка. Всъщност работата бе проста: това са сърби и на тях им трябваше време да се уговорят и споразумеят добре, защото ненапразно е казано: „Уговорка къща строи“.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.