Господи, какво ли не ми идва насън! Без съмнение и другите хора сънуват безумни и глупави сънища, но, изглежда, не ги пишат, докато аз притежавам манията, щом сънувам някакъв интересен сън — писалката в ръка и пиша, за да дам възможност и на другите да се чудят.

Една вечер заспах спокоен, дълбок сън. Сънят ме пренесе във времето от преди сто години, само че това време не беше такова, както аз и всички ние го знаем от историята, а съвсем друго. Сънят ми съвпадаше с тогавашното време единствено по това, че Сърбия като че ли не беше още освободена, а я владеят турците. Имах чувството, като че ли не сънувам, а всичко става наяве. Турците владеят Сърбия; имат министерства, учреждения, власт, чиновници, всичко, ама всичко, както ние днес. Белград — същият, какъвто е сега: същите улици, същите къщи, всичко също, само че на болшинството от магазините и държавните сгради стояха турски фирми и улиците бяха пълни с турци. И ние сърбите, същите, които живеем и днес, се срещаме и поздравяваме с тях.

— Сервус, Юсифе!

— Сервус!

Така поздравяваме турската сиромашия, най-долното съсловие, а ако мине някой от по-видните, особено от властта, падаме на колене, сваляме шапка, навеждаме глава към земята.

А най-чудното е, че в турската полиция има и сърби. За божие чудо, насън това никак не ми изглеждаше странно.

Министри и велможи с чалми, с дълги чибуци, намръщени, минават с лека походка по улиците. Пред тях всички се покланят и правят метани, а те едва удостояват този или онзи с внимание, като да го почукват с чибука по главата и да му позволят да им поблагодари покорно и от все сърце.

Това сме ние същите, сегашните сърби, но като че ли не сме свободни граждани както днес, а рая, която трепери за главата си, за семейството и имота си.

Турците съвсем не ни щадят. Едни от нас арестуват, други окопават в тежки окови, някои преследват, някои изгонват от държавна служба и какви ли золуми не измислят за нас преданата и послушна рая.

От вътрешността на Сърбия непрекъснато пристигат злокобни новини; турците насилствено лишили някого от имота, му, на някого продали за данък и къщата, и двора и му ударили още и петдесет тояги, някого убили, някого набили на кол, някого изгонили от родното му място. Оковават и арестуват кметовете само ако вдигнат глас срещу насилието и назначават други, които помагат на свирепата турска власт; вкарват паидурите си в светите храмове и с камшици бият всеки свещеник, който откаже да помага на турското зло.

— Докога ще понасяме това насилие и тия золуми? — попита ме на улицата един мой добър познат, когото турците бяха пуснали от тъмницата едва преди два-три дни. Той (както го познавам насън) е беден, храбър и решителен човек, но поради лошото си държане към турците е изтърпял и изстрадал много и мнозина от сърбите го отбягват, за да не си навлекат омразата на турците за дружбата си с него.

— Ех, какво да се прави? — процеждам през зъби и се оглеждам на всички страни да видя не слуша ли някой разговора ни.

— Как какво да се прави?! — пита ме той и ме поглежда строго право в очите.

— Ей така, какво може да се направи?

— Да се бием! — казва той.

На мене краката ми се подкосяват, просто се залюлявам от страх и едва изговарям:

— С кого?

— С турците, с кой друг? — пак казва той остро.

Пред очите ми заиграват разноцветни кръгчета и изплашен, без да искам, се отдръпвам назад.

— Ами, ами… а… такова… — започвам да заеквам аз.

— Какво ами, тук няма ами, трябва да се бием и край! — извиква моят познат сърдито, остави ме и замина.

Дълго стоях на това място, вкаменен и учуден. Не можех да се съвзема. В това време дойде друг един от моите добри приятели, поздрави ме и се учуди на моята загриженост, и смущение.

— Какво ти е! — попита той.

Разправих му за разговора си с първия познат.

Той се засмя гласно и ме удари с ръка по рамото.

— Ха-ха-ха-ха!… Не го ли познаваш?… Ха-ха-ха-ха!… Не помниш ли, че той винаги се правеше на три и половина… Какво каза: да се бием!… Ха-ха-ха-ха! Е, хубаво. Значи, не остава нищо, освен вие двамата да обявите война на турското царство! Ха-ха-ха-ха!… Господи, луд човек! — каза ми приятелят и се просълзи от сладък смях.

— Чуден човек — рекох аз.

— Луд, а не чуден. Той се намерил да изправя крива Дрина и да се противопоставя на турците! Луд човек. Каква полза има от това. Арестуваха го, оковаха го, биха го — това му е цялата печалба, а да не говорим за това, че опропасти и себе си, и семейството си. Още се срещат такива фантазьори. Нека да се утешава с това, че още се намират такива като него да му правят компания — забеляза приятелят ми и отново се засмя:

— Ха-ха-ха-ха!… Война на султана и това е! — и пак удари на смях.

И на мен тази работа ми се видя смешна и започнахме да се смеем двамата.

Чудно нещо е сънят. В него, нищо не е точно определено. И което е най-хубаво, на човек всичко му изглежда естествено, действително. Така стана и с мен в този сън.

Намирам се като че ли в Белград, а по същото време и в някакви планини, по хълмове, с хора от народа, а в мрачната просторна, усамотена гора е скрит един хубаво обзаведен, елегантен хотел.

Моят неспокоен и войнствен познат е извикал от всички краища тридесет души видни хора като нас да се уговорим какво да направим срещу турските зулуми. От ден на ден, от час на час турците правеха все по-големи и по-големи злини, така че трябваше сериозно да се загрижим и да размислим какво да се прави в тази обща народна неволя.

Събрахме се ние десетина души в просторната стая на някакъв хотел, само че на чашка меланж, и разговаряхме за обикновени, ежедневни неща, чакайки останалите.

Аз като че ли бях учител в някакво училище и разказвах, че следващия час ще преподавам за Торичелиевите тръби; един търговец разправяше, че турците пазаруват от дюкяна му много повече от сърбите; един пък, не зная какъв беше, разправяше, че вчера ударил котката, си и счупил един много красив бастун. Но каза, че ще го поправи. Един селянин разказва, че свинята му изяжда пилетата и се чудеше човекът какво да прави с нея, защото свинята била добра, от добра порода.

Така разговаряхме, а видните хора, извикани на това важно тайно съвещание, пристигаха един по един.

Пристигнаха още десетина и постояха малко, а след това започнаха да пристигат визитни картички със следното съдържание: „Не мога да дойда поради важна работа. Съгласен съм с всичко, което решите…“ „Възпрепятствуван съм от работа. Съгласен с всичко, което решите!“ „Трябва да ходя при шивача на проба. За днес ме извинете.“ „Съжалявам, че не мога да дойда, защото трябва да ходя на гарата да посрещна леля си. Обади се, че днес пристига с влака.“ И така изтъкваха се безброй важни причини, които пречеха и на останалите видни хора да дойдат на това съвещание.

Когато вече нямаше кого да чакаме, инициаторът на събранието стана и започна с треперещ глас:

— Не дойдоха всички. Не искаха или не посмяха, все едно. И ние двадесетте можем да направим много в двадесет различни краища на нашата страна. Турските зулуми и насилия надминаха всяка мярка. Това не бива и не може да се търпи по-нататък. На никого от нас не е сигурна дори и главата на раменете, а камо ли имотът. Та нима с мълчание, със скръстени ръце и наведена глава да чакаме кога ще дойде ред да се търкулне главата ни по земята или ще презрем честта на нашите семейства и ще предоставим на турците за един живот и едно парче хляб да безчестят нашите дъщери и жени, да рушат църквите ни, да ни бият с камшик по пътя. Или ще трябва да ласкаем още тези зверове и да възхваляваме техните зулуми, за да живеем удобно. А за какво ни е този живот, когато той не може да бъде честен? Защо са ни коприна и злато, ако трябва да загубим вяра и народност, чест и човешки образ? Не, братя, това не може да се търпи повече. Това нещо не може да продължава.

— Не може да продължава!… Глупости. Лесно е да кажеш не може да продължава, но кой те слуша? Какво можеш да направиш? Говориш така, като че ли си руски цар и само да викнеш на турците: „Това вече няма да го бъде“, и те всички ще паднат пред теб на колене. Питам те аз какво можем да направим ти и аз и всички ние? — прекъсна думите му един от нас, отличаващ се с мъдрост и предпазливост.

— Много можем да направим ние и ако поискаме да бъде по-добре, ще бъде по-добре. Нашето желание може завчас да се превърне в повеля.

Замаяни от почуда, няколко видни граждани свиха рамене, загледаха се един другиго с такъв израз на лицето, сякаш се питаха помежду си и си отговаряха взаимно: „Какво става с този човек?“ — „Бог го знае!“ Пак размениха погледи и този път изразът на лицата им казваше: „Луд човек!“

Един от присъствуващите пък, облегнат на стола, седеше срещу него и го гледаше — по-право мереше, отдолу догоре дълго и някак си тъжно, без да говори. Изведнаж отвори очи малко повече, погледна го под око с презрение и пренебрежение и процеди през зъби тромаво и провлечено:

— Хе!… — после обърна глава встрани и с досада започна да почуква с пръсти по масата.

— Уговаряме се! — иронично каза един от ъгъла.

Онзи, който най-много се отличаваше с мъдрост и предпазливост, се дигна и застана пред нашия решителен другар, скръстил ръце на гърдите, започна да го мери отгоре додолу и като човек с опит, който разговаря с безумен младеж, започна:

— Хубаво, моля те, но защо дойдохме тука и какво искаш ти?

— Ние сме дошли тук да се посъветваме, за да сложим един ден край на турската тирания и насилия. Тук ние представляваме най-видните хора на цялата страна и трябва задружно да потърсим лек — отговори му инициаторът на съвещанието с отмерен глас, изпълнен с вяра в доброто.

— Добре, това и ние искаме.

— Като искаме, какво чакаме още? Уж си пазим главите, а ще ги загубим, но след като загубим чест и достойнство! — избухна първият и удари с юмрук по масата така силно, че мнозина се отдръпнаха назад.

— По-добре жив, макар и роб — подхвърли някой.

— Оставете ни най-напред ние да се разберем — внимателно каза той и се обърна към решителния младеж.

— Хубаво, кажи ми, моля те, ти какво мислиш, че трябва да се прави? — хладнокръвно попита той с много тактичност.

— Да се бунтуваме срещу турците. Да вдигнем хората — всеки в своя край, — та и ние тях да убиваме, така и така те нас убиват. Друг изход няма и не може да има!

Едни се засмяха на тези буйни, огнени думи като на детинщина; други боязливо се огледаха около себе си, а някои си направиха злобни, заядливи шеги по повод на този несериозен разговор.

— Добре, казваш да се бунтуваме? — попита предпазливият.

— Да се бунтуваме! — оиговори онзи решително и в очите му светнаха искри.

— С кого да започнеш? Хайде, кажи с кого?

— Аз, ти, този, онзи, ние всички, народът!

— Защо приказваш глупости?… Къде е народът, с кого сй се уговорил?

— С тебе, с тези хора тука.

— Та какво сме ние?

— Как какво сме?

— Така, питам те?

— Хора.

— Да, хора, това виждам и аз, но колко сме ние тук?

— Двадесет.

— Така ми кажи. Двадесет, разбира се, а това не е нищо. Ха-ха-ха!… Двадесет!

— Това е много нещо — прогърмя решителният, — защото ние двадесетте ще унищожим двадесет турни в двадесет различни краища, а всеки от нас може да има поне по трима добри, предани другари, всеки от тях също така може да направи това, което можем и ние. Нека само да започне, после ще се присъединят недоволници и отмъстители, на които и без това е омръзнал животът. Нека да стане погром и клане и каквото даде господ; след като започнат да се развиват, събитията ще покажат сами правия път, по който трябва да тръгнем.

Мнозина му се надсмиваха с презрение, а предпазливите, клатейки глави, го погледнаха под око, сякаш го съжаляваха за такова безумие, и добавиха:

— Проста работа, ние двадесетте ще се втурнем и убием двадесет турци, останалите ще се изплашат. Едни от тях ще избягат в Азия, а другите ще наскачат във водата.

— Всички вие сте страхливци! — извика решителният и удари по масата.

— Добре, ето аз съм съгласен с твоя план и нека бъдат съгласни всички присъствуващи. Хубаво, тук сме двадесет и нека всеки от нас в най-добрия случай да събере още по десетина другари, това са двеста, да предположим, че се случи рядко явление — хайде и това да стане — всеки да убие по двама турци във всяко място; нека към двестате души да се присъединят, да речем, още толкова; нека турците да не се противопоставят и да убием като мухи още толкова — какво ще направим с това?

— Много.

— Много, но за нас само зло. С това само ще разсърдим турците и султана и после иди се оправдавай. Тогава би разбрал, драги мой, колко е мъдро твоето предложение.

— А нима народът няма да се присъедини, когато види, че борбата е започнала? А и ние няма да легнем на пътя, за да ни газят турците, а ще се бием от засада.

— Народът, народът!… Приказваш като дете. Това не става така, брате мой! Да се бием! Хубаво, хайде да се бием всички! А да зарежем ли жените и децата? Да ги оставим на турците да ги изпекат живи? Ето, ти имаш деца, а също така и другите. Утре ще загинеш, а семейството ти?

— Всички няма да загинат. Не искам да мисля за това. Каквото даде господ.

— А за какво да се мисли?

— Да се бием, пък каквото излезе.

— Ти пак говориш като дете. Да се биеш, да се биеш, а не мислиш за последиците. Добре, да кажем, че и тук си прав; хайде, да кажем, семействата ни никой няма да закача и в най-добрия случай турците да заспят за един месец, а ние да съберем дори двадесет хиляди бойци. Но с какво ще воюваме?… Къде ти е оръжието, барут, олово, храна за войниците? Нямаме грош, последни сиромаси сме. Няма и хляб, нито оръжие, нито храна — и хайде да се бием!

— Всичко ще се намери, когато хората се заемат! — каза въодушевеният.

— Ще се намери. Хубаво, хайде да предположим, че и това е така, въпреки че е невъзможно. Имаме двадесет хиляди войници, добро оръжие, имаме топове и добри топчии, имаме храна, запаси и всичко. И какво от това? Пак нищо. Ще нахлуе царска войска и ще ни прегази за един ден и какво ще направим? Само зло!… Колко хора биха отишли на бесилки и набити на кол, колко семейства биха минали под нож. А който оцелее, той би търпял още по-горчиви мъки, отколкото сега. Това е то, а дума да не става, че от това може да излезе нещо, освен няколко от нас да се нахвърлят върху турците и я убили някой, я не, но турците сигурно ще ни избият и ще ни изтребят всички до девето коляно.

— Та нека загинем. И без това животът ни за нищо не е.

— Ти не си сам. Ти имаш семейство. Ти не принадлежиш само на себе си, а трябва да се грижиш и за семейството.

— Разбира се, за какво ти е да загинеш залудо, без сигурен успех? И не само да загинеш, а да погубиш и семейството си, за което трябва да се грижиш — каза един.

— За това не бива и да се говори! — рече друг.

— Ако бях сам, нека да загивам, един път се умира, но аз имам безпомощна майка! — каза трети.

— Море ти имаш майка, а аз освен майка имам жена и пет деца! —рече четвърти.

— Аз имам сестра, за която се грижа — каза пети, — за себе си не мисля, но с моята луда постъпка бих погубил и нея.

— Аз имам държавна служба и от заплатата си храня старите си родители и семейството си! Няма нужда да ме убиват, а само да ми отнемат тази троха хляб, която печеля честно, и тогава сме убити и аз, и семейството ми. И ако ни попита човек за какво правим всичко това? За глупости! Къде се е чуло и видяло двадесет души с гола рая да се вдигнат срещу една подготвена и силна царска войска! По-добре да взема пистолет и да се убия. И това е по-умно, няма поне да ми закачат семейството! — доказваше шести.

Аз също изтъкнах държавната служба като важна причина.

Първият пак каза:

— Аз наистина съм самичък, но и аз като всеки човек имам своите лични задължения, които ми пречат. Не жаля главата си, но за мъдра кауза, а не да се загива глупаво и с това да се нанесе вреда на останалите. Върху това трябва да се работи, но обмислено и предпазливо.

— Така е — съгласни сме.

— Моля ви, за това не може да става и дума, поне при такива обстоятелства, когато почвата не е подготвена. Това би значело да строиш покрив, а да нямаш къща. Между нас няма нито един, на когото да не му лежи на сърцето доброто на тази страна. Именно затова трябва да се работи с план, организирано, постепенно и сигурно. Това е тиха вода, но дълбока. Но, братя, хайде да оставим настрана невъзможното и да видим какво може да се направи в тези трудни дни, да се уговорим и да размислим добре за всичко — започна да обяснява онзи мъдрият и предпазливият.

— Така е — съгласихме се ние от все сърце с хубавите предложения на тихия, сериозен човек, с богат опит и дипломатически тон.

— Да вдигнем въстание, това е голяма и крупна работа, но трябва да се вземат пред вид и да се предвидят всички последици, без оглед дали са хубави, или лоши за нашия народ, и да се определи точно — има ли смисъл да се хвърлят толкова жертви, или е по-добре и по-умно да се отложи за по-благоприятен момент. Това трябва да се обсъди даже и тогава, когато въстанието се подготвя с десетки години. А сега нека нашият уважаем другар да види какво нещо е необходимо, ако мислим да започнем разумно.

1. Трябва да се основе специален комитет, а въс всяко място подкомитет, с цел да се подготви, т. е. да възпита народа за въстание.
2. Нужно е да се събират тайно пари от народа, за да се създаде фонд за набавяне на оръжие и всички други военни потребности, а за това е необходима сума от най-малко двеста милиона динара.
3. Трябва също така да се основе вдовишки фонд и фонд за подпомагане на невръстните деца без родители, загинали във войната. Този фонд трябва да бъде някъде в чужбина и в сигурна банка и да достига най-малко сто милиона динара, за да могат нашите избягали семейства да живеят в чужбина, както се полага.
4. Да се основе инвалиден и болничен фонд. И за това трябва грамадна сума. Ако някой остане без ръка, без крак, да не бъде принуден да проси, а да има с какво да се лекува и издържа прилично.
5. На бойците да се осигури пенсия, така че след пет години всеки боец да бъде пенсиониран — „боец в пенсия“. Не е справедливо, изтощен, уморен от боеве и напрежение, той да умре в беда и мизерия, а трябва да пътува някъде в чужбина и поне до смъртта да поживее приятно.
6. Трябва да се предупредят поне две-три силни съседни държави, които да ни помагат в случай, че не успеем в мероприятията си.
7. Когато за първо време се подготвят поне шест хиляди бойци, добре въоръжени и обучени, тогава трябва тайно да започне да се издава един патриотичен вестник, за да се информират добре хората.

— Така е — чуха се гласовете на болшинството.

— Е, господа, извинете ме — каза един търговец, — имам си работа в дюкяна. Каквото решите, съгласен съм.

— На мене стрина ми пътува с кораб и трябва да я изпратя — казах аз, извадих часовника и погледнах колко е часът.

— Аз трябва да изведа жена си на разходка. Извинете ме, аз съм съгласен с това, което решите! — рече един чиновник и погледна часовника си.

— Стойте, хора! Не си отивайте, докато не уточним какво да правим с вестника! — чу се нечий глас.

— Това е лесно. Главното е, че всички сме съгласни, след като се извършат приготовленията, които мъдро и тактично изброи уважаемият оратор, да се започне издаването на патриотичен вестник — казах аз.

— Така е, така е! — извикаха от всички страни.

— Тогава да изберем трима, които да обмислят добре всичко, също така да напишат подробна програма за вестника, които би трябвало да се нарича „Борба“!

— „Кървава борба“! — предложи някой.

— „Кървава борба“ — отекнаха гръмки гласове от всички страни.

— Прочее тези трима, които ние ще изберем впоследствие, ще ни предложат подробен план и насока на вестника, който ще започнем, щом като се извършат всички предпазни приготовления — казах аз, стреснах се и се събудих.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Сънувах страшен сън. Не се учудвам толкова на самия сън, колкото на това, как съм имал смелост да сънувам такива страшни неща, когато и аз съм мирен и честен гражданин, добро дете на тази измъчена, скъпа наша майка Сърбия, както и всички други нейни деца. Хайде да речем, че аз правя изключение от другите — не, брат, върша всичко до косъм както и останалите и поведението ми е така внимателно, че няма равен на мене. Веднаж видях на улицата откъснато блестящо копче от полицейска униформа, загледах се в неговия очарователен блясък и тъкмо исках да отмина, изпълнен с най-сладостни мисли, изведнаж ръката ми затрепера и сама се вдигна към шапката; главата ми се наведе сама към земята, а устата ми се разтегна в оная приятна усмивка, с която всички ние обикновено поздравяваме по-висшестоящите.

— Наистина в жилите ми тече благородна кръв и нищо повече! — казах си веднага и с презрение погледнах един простак, който мина по същото време и в невниманието си настъпи копчето.

— Простак! — казах сърдито аз, плюх и мирно продължих да се разхождам, утешен от мисълта, че такива простаци има малко. Стана ми необикновено приятно, че господ ми е дал финото сърце и благородната, юнашка кръв на нашите предци.

Ето сега вижте какъв прекрасен човек съм и че по нищо не се различавам от останалите добри граждани, затова и сами ще се учудите как именно на мене можаха да ми се присънят такива страшни и глупави неща.

Този ден не ми се случи нищо необикновено. Вечерях хубаво, след вечерята дълго си чистих зъбите, пийнах си вино и използувал така смело и съвестно своите граждански права, легнах си в постелята и взех книга, за да задряма по-бързо. Скоро книгата падна от ръцете ми, след като, разбира се, изпълни своето предназначение, и аз заспах със спокойна като агне съвест, защото бях изпълнил всичките си задължения.

Изведнаж се намерих на някакъв тесен, хълмист и разкалян път. Хладна, тъмна нощ. Вятърът свири през оголените клони а просто реже, където хване оголена кожа. Небето — тъмно, страшно и нямо, а ситният сняг засипва очите и бие в лицето. Няма жива душа. Бързам напред и се плъзгам по разкаляния път ту наляво, ту надясно. Залитах, падах и накрая се загубих. Лутах се така бог знае къде. А нощта не беше къса, обикновена нощ, а някаква дълга нощ — цял век, и аз безспирно вървях и не знаех накъде.

Вървях така, много, много години и стигнах далеко, далеко от своя роден край, в някаква непозната земя, в някаква чудна страна, за която никой жив може би и не знаеше и която сигурно само насън може да се види.

Като се лутах из тая страна, пристигнах в един голям, многолюден град. На широкия градски площад се беше събрал много народ и се бе вдигнал такъв страшен шум, просто да му заглъхнат ушите на човек. Отседнах в една гостилница тъкмо до пазара и попитах кръчмаря защо се е събрал този народ.

— Ние сме мирни и добри хора — започна той да ми разказва, — верни и послушни на своя кмет.

— Нима при вас кметът е най-важен? — прекъснах го аз с въпрос.

— При нас управлява кмет и той е най-важен; след него идват пандурите.[1]

Аз се засмях.

— Защо се смееш?… Ти не заеш ли това?… А откъде си?…

Аз му разказах как се изгубих и че съм от далечна земя — Сърбия.

— Чувал съм за тази известна страна! — процеди той през зъби, изгледа ме със страхопочитание и продължи: — Ето, при нас е така, кметът управлява със своите пандури.

— Какви са тия пандури при вас?

— Е, пандури, знаеш. Има ги разни и се различават по ранг. Има висши и нисши пандури… Та казвам ти, ние сме си тук мирни и добри хора, но от околността идват при нас всякакви нехранимайковци, развалят ни и ни учат на зло. За да се различава всеки един гражданин от другите, кметът вчера издаде нареждане всички тукашни граждани да отидат пред общинския съд, където на всекиго ще сложат клеймо на челото. Ето затова народът се събира, за да се уговорим какво да правим.

Аз се стреснах и помислих да избягам от тази страшна страна колкото се може по-бързо, защото, въпреки че съм благороден сърбин, не съм свикнал чак на такова голямо геройство и ме досрамя.

Кръчмарят се изсмя добродушно, потупа ме по рамената и каза високомерно:

— Ех, страннико, ти вече се изплаши?!… Май че нашата смелост никъде я няма!

— Че какво мислите да правите? — попитах засрамен.

— Как какво мислиме? Ще видиш ти нашето геройство. Никъде я няма нашата смелост, аз ти казвам. Много свят си пребродил, но съм сигурен, че по-големи юнаци не си виждал. Хайде да отиваме заедно натам. Аз трябва да побързам.

Тъкмо да излезем, пред вратата се зачу съскане на камшик. Надзърнах вън и какво да видя — един човек, с някаква триъгълна блестяща шапка, с шарени дрехи, яздеше друг, облечен в разкошни дрехи с обикновена гражданска кройка. Спряха пред механата и ездачът слезе на земята.

Кръчмарят излезе и се поклони до земята, а човекът в шарените дрехи влезе в механата и седна на специално наредена маса. Другият, в гражданските дрехи, остана да чака пред механата. Кръчмарят се поклони дълбоко и на него.

— Какво значи това? — попитах смутено кръчмаря.

— Ето този, дето влезе в механата, е най-главният пандур, а онзи е един от най-видните граждани, наш голям богаташ и патриот — прошепна той.

— Защо позволява да го язди?

Кръчмарят ми кимна с глава и ние се отдръпнахме малко настрана. Той се усмихна снизходително и каза:

— При нас това се смята за чест, с каквато рядко се удостоява някой!…

Той ми разказа за още много неща, но в смущението си аз не го разбрах. Чух обаче добре последните му думи: „Това е заслуга пред родината, която не всеки народ може и знае да цени!“

Пристигнахме на събранието, където вече бе започнал изборът на президиум.

Една група беше издигнала като кандидат за председател някакъв си Колб, ако точно съм запомнил името, друга — някакъв си Талб, трета пък — друг свой кандидат.

Настана страшна олелия, всяка група желаеше да прокара своя човек.

— Аз мисля, че нямаме по-подходящ човек от Колб за председател на такова важно събрание — казваше един от първата група, — защото неговото гражданско достойнство и смелост са известни добре на всички. Смятам, че няма друг между нас като него, когото да са яздели по-често великани.

— Какво приказваш — крещеше един от втората група, — когато тебе и практикант не те е яздил.

— Знаем ние, вашето достойнство — викаше някой от третата група. — Не сте понесли дори един удар на камшик, без да извикате.

— Братя, да се разберем! — започна Колб. — Наистина мене нашите първенци са ме яздили често още преди десет години, удряли са ми с камшик и аз не съм викал, но може би има още по-заслужили хора. Може би има по-млади и по-добри.

— Няма, няма — гракнаха неговите избиратели.

— Не искаме и да чуваме за тези стари заслуги! Колб са го яздили още преди десет години — викаха от втората група.

— Сега се явяват по-млади сили и за старите не искаме да знаем вече — викаха от третата група.

Изведнаж шумът утихна, народът се отдръпна и направи път, по който мина млад човек към тридесет години. Щом като той излезе, всички преклониха дълбоко глава.

— Кой е този? — пошепнах на кръчмаря.

— Това е първенецът на гражданството. Млад човек, но обещава много. За своите млади години е доживял да го язди и самият кмет вече три пъти досега. Придобил е повече популярност от когото и да било друг до днес.

— Може би ще изберат него?… — попитах.

— Повече от сигурно, защото досегашните кандидати са всички по-възрастни и времето им е минало, а този вчера кметът го яздй.

— Как се казва?

— Клеард.

Направиха му почетно място.

— Аз мисля — прекъсна Колб тишината, — че за това място не бива да търсим по-добър човек от Клеард. Млад е, но ние по-възрастните далеч не можем да се сравняваме с него.

— Така е, така е!… Да живее Клеард!… — екна от всички гърла.

Колб и Талб го заведоха да заеме председателското място.

Всички пак се поклониха дълбоко, след което настъпи тишина.

— Благодаря ви, братя, за високото внимание и почит, които днес ми оказахте единодушно. Надеждите, които възлагате на мен, ме ласкаят. Тежко е да изразяваш народните желания в такива важни дни, но аз ще вложа всичките си сили да оправдая вашето доверие, да застъпвам навсякъде искрено вашите интереси и свято да пазя и по-нататък своето име. Благодаря ви, братя, за избирането мй.

— Да живее, да живее, да живее — понесе се от всички страни.

— А сега, братя, позволете ми от това място да ви кажа няколко думи за днешното важно събрание. Не е лесно да понесем мъките и болките, които ни очакват, не е лесно да издържим да ни сложат с горещо желязо клеймо на челото. Да, това са мъки, които не всеки може да понесе. Нека страхливците треперят и бледнеят, но ние и за миг не бива да забравяме, че сме потомци на достойни прадеди, че в жилите ни тече благородната юнашка кръв на нашите деди, на ония дивни юнаци, на които и око не им трепваше, когато умираха за свободата и за нашето добро, за доброто на своите потомци. Нашите мъки са нищожни в сравнение с техните и нима ние ще се покажем гнило и страхливо поколение сега при нашето благоденствие и изобилие? Всеки истински патриот, всеки, който желае да не се изложи нашето племе пред света, ще понесе болката юнашки и мъжки.

— Така е! Да живее! Да живее!

Излязоха още няколко пламенни оратори, които окуражаваха изплашения народ и говореха горе-долу същото като Клеард.

Думата взе и един блед, изнемощял старец с набръчкано лице, с бели като сняг коси и брада. Краката му се подгъваха от старост, беше цял прегърбен, ръцете му трепереха. Гласът му пресекваше, а очите му сълзяха.

— Деца — започна той, а сълзите му се протъркулнаха па бледото набръчкано лице и паднаха на бялата брада, — тежко ми е и наскоро ще умра, но ми се струва, че е по-добре да не допускаме такъв срам. Аз съм на сто години, наживял съм се и без това… Но нима сега на тази побеляла, немощна глава трябва да се сложи робско клеймо.

— Долу тази дърта краста! — провикна се председателят.

— Долу! — викаха едни.

— Дърт страхливец! — викаха други.

— Вместо да насърчава младите, той плаши народа! — викаха трети.

— Не го ли е срам от побелелите му коси. Наживял се и пак се страхува, а ние младите сме по-храбри! — викаха четвърти.

— Долу страхливеца!

— Да се изхвърли навън!

— Долу!

Раздразненото множество млади храбри граждани се втурна към изнемощелия старец и в яростта си го помъкна и започна да го удря.

Едва го пуснаха заради старостта му, иначе щяха да го пребият с камъни.

Всички се уговориха и дадоха клетва утре достойно да отстоят името на своя народ и да се държат юнашки.

Събранието приключи при най-голям ред. При разотиването се чуха гласове:

— Утре ще видим кои сме!

— Ще видим утре самохвалците!

— Дойде време да покажем кой струва и кой не, а не всяка краста да се хвали с юначество.

Върнах се обратно в механата.

— Видя ли кои сме ние? — високомерно ме попита кръчмарят.

— Видях — отговорих механично аз, а чувствувах как силите ме напускат и главата ми бучи от чудните впечатления.

Още през същия ден прочетох в техните вестници уводна статия със следното съдържание:

„Граждани, време е вече да сложим край на дните на празното хвалебствие и надменност на един или друг между нас; време е да престанем веднаж завинаги да ценим празните думи, с които така често се хвалим, изтъквайки някакви си свои въображаеми достойнства и заслуги; време е вече, граждани, на дело да се изпитаме и наистина покажем кой какво струва! Ние смятаме, че между нас няма да има позорни срахливци които властта ще трябва със сила да докара на определеното място, където ще се слага клеймото. Всеки, който чувствува в себе си дори и капка от кръвта на нашите деди, ще побърза да понесе колкото се може по-рано и с гордост мъките и болките, защото това са свети болки, това е жертва, която изискват родината и доброто на всички нас. Напред, граждани, утре е ден на юнашко изпитание!…“

Този ден моят хазаин — кръчмарят, легна да спи веднага след събранието, за да отиде сутринта колкото се може по-рано на определеното място. Мнозина пък отидоха веднага пред съдилището, за да заемат по-добри места.

На другия ден отидох и аз пред съда. Събра се целият град — и мало и голямо, и мъжко и женско. Някои майки носеха на ръце малки деца — и тях да жигосат с робското, т. е. с почетното клеймо, за да имат по-късно по-големи права и по-добри места в държавната служба.

Беше блъскане, псуване (по това малко приличаха на нас сърбите и ми стана мило), натискане кой пръв ще стигне до вратата. Някои дори се хванаха и за гушите.

Клеймото удряше специален чиновник, облечен в бяло, и благо укоряваше народа:

— Полека, за бога, на всекиго ще му дойде редът, не сте добитък да се натискате така!

Започна жигосването. Някой извика, някой само изохка, но докато аз бях, никой не издържа, без да издаде звук.

Не можах да гледам дълго това мъчение и отидох в механата. А там някои вече бяха се разположили, хапваха и пиеха.

— Отбихме и тая грижа! — казваше един.

— Море, ние и не викахме много, но Талб се дереше като магаре!… — каза друг.

— Ето ви вашия Талб, а вчера искахте да председателствува събранието.

— Е, че кой да го знае!

Разговаряха така, а пъшкаха и се свиваха от болки, но криеха един от друг, защото на всеки му беше срамно да се покаже страхливец.

Клеард се опозори, понеже изпъшка, а с геройство се отличи някой си Леар, който искал да му се сложат две клейма и не издал нито звук. Целият град говореше с най-голямо уважение само за него.

Някои избягаха, но бяха презрени от всички.

След няколко дни онзи с двете клейма на челото се разхождаше с вдигната глава, достойно и гордо, изпълнен с геройство и високомерие, и където и да минеше, всичко живо му се кланяше и сваляше шапка пред героя на деня.

Жени, деца и мъже тичаха след него из улиците, за да видят народния герой. Откъдето и да минеше, чуваше се шепот, пълен със страхопочитание: „Леар, Леар!… Това е той! Това е героят, който не извика и не издаде дори глас, докато му слагаха двете клейма!“ Вестниците пишеха за него и го обсипваха с най-големи хвалебствия и слава.

И заслужил беше народната любов.

Слушах от всички страни тези похвали и изведнаж в мен се събуди сръбската юнашка кръв. И нашите деди бяха герои, и те умираха набити на кол за свободата; и ние имаме героично минало и Косово. Цял бях обхванат от патриотична гордост и суета да покажа какво може нашият народ, втурнах се пред съдилището и извиках:

— Какво хвалите вашия Леар!… Вие не сте още видели юнаци! Да видите вие какво е сръбска юнашка кръв! Удряйте не само две, а десет клейма!

Чиновникът в бели дрехи доближи до челото ми клеймото и аз се стреснах… Събудих се.

Изплашен, потърках челото си, прекръстих се и се чудех, какво ли не му идва на човек насън.

„За малко да помрача славата на техния Леар!“ — помислих си и доволен се обърнах на другата страна. Стана ми криво, че целият сън не завърши.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

[1] Пандур — стражар в кралска Югославия.