(Претходен дел)

Кога излегов на улица, улицата пак преполна со народ што се брануваше на сите страни, а од врева ушите да ти се заглушат.

„Каде оди овој народ? Што е пак сега?… Сигурно некаква депутација?“ си помислив во себе, гледајќи со чудење во таа неброена шарена маса со разновиден авет, и му се приближив на првиот што беше до мене па го прашав:

— Каде брза ова мноштво од народ?

Тој се почувствува длабоко навреден од ова мое глупаво прашање, ме погледна налутено дури и со презир, па ми го сврти грбот и појде по мноштвото.

Прашав друг, трет, но, секој со презир ме погледуваше и не ми одговараше. Најпосле најдов еден со кој се запознав по повод покренувањето на еден патриотски весник, а во таа земја, да не се чудите, секој ден излегуваа, се покренуваа по неколку весници, па го прашав и него:

— Каде брза ова мноштво народ? — а се плашев да не поминам уште полошо отколку со другите и со овој познат патриот.

И тој ме погледа со презир, па со задушен глас, полн со лутина и гнев, изговори:

— Срамота!

Јас се засрамив и одвај промрморев:

— Извинете, немав намера да ве навредувам, само сакав да прашам…

— Но, тоа е убаво прашање! Каде живееш ти, зар не ти е срам да прашаш за една работа, за која и добитокот може да знае? Нашата земја страда, и ние сите брзаме да ѝ дојдеме на помош како нејзини добри синови, а ти се исчудуваш, и не знаеш за толку важен настан! — изговори мојот познаник со глас што трепери од патриотска болка.

Долго се извинував и се правдав за толку големата грешка, што ја направив не размислувајќи, и го замолив за проштевање.

Тој се одоброволи и ми раскажа дека Анутите, едно воинствено племе, напаѓаат од југ во нивната земја и прават страшни зулуми.

— Денеска стигна веста — продолжи тој — дека ноќеска изнатепале многу семејства, запалиле многу домови и заплениле многу добиток!

— Тоа е страшно! — реков и се стресов од ужас, и ми дојде да јурнам на југ на земјата и да се борам со Анутите, зашто толку многу ме заболе страдањето на невините мирни граѓани од нивното варварство, па речиси и заборавив дека сум стар, изморен и немоќен и во тој момент почувствував младешка сила.

— Па зар смееме да останеме глуви при колењето и на тие ѕверски постапки на нашите соседи?

— Никако! — извикав воодушевен од неговите пламени зборови — и од бога би било грев!

— Затоа и брзаме на собир. Нема ниту еден совесен граѓанин кој нема да дојде на овој собир; само што секоја класа за себе ќе си држи собир на разни места.

— Зошто така?

— Хм, зошто?… Вечната наша неслога! Но сепак секој собир ќе донесе решение, патриотско. Покрај другото, и подобро е што повеќе, а главно е дека сме сите сложни во чувствата и и мислите, дишеме со една душа кога е во прашање нашата мила татковина.

И навистина светот почна да се дели во разни групи и да ода во разни правци; секоја група брза на своето одредено место каде што ќе се одржи собирот.

Бидејќи, се разбира, не можев да стигнам на сите собири, со својот познаник се упатив таму каде што одеше тој и неговата група. Тоа беа чиновници од судска и полициска струка.

Влеговме во пространата сала на еден хотел, во кој веќе беа наместени седишта и маса со зелена чоја за свикувачите на собирот. Родољубивите граѓани седнаа на столиците, а свикувачите ги зазедоа своите места на крај на масата.

— Браќа! — почна еден од свикувачите. — Вие веќе знаете зошто се собравме овде. Сите вас овде ве собра благородното чувство и желбата да се најде лек и да им се застане на пат на дрските напади од анутските чети во јужните краишта на нашата мила татковина, да му се помогне на несреќниот народ што страда. Туку, пред се, господа, како што знаете, во вакви прилики, ред е да се избере претседател, потпретседател и секретари на собирот.

По долгата врева, тој што го отвори собирот, го избраа за претседател, а другите за членови.

Според утврдениот ред и обичај, членството му заблагодари на родољубивиот собир за ретката почест, претседателот заѕвони со ѕвончето, и објави дека собирот е отворен.

— Сака ли некој да зборува? — праша.

Се јави еден од првата редица на седиштата и рече дека е ред од собирот да се поздрави владата и големиот мудар државник, кој на владетелот ќе му ги протолкува изразите на нивната верност и лојалност.

Собирот го прифати предлогот и веднаш беа приготвени писмени поздрави што беа усвоени со акламација, со забелешка на некои места правилно да се дотера редот на зборовите, според синтаксата.

Почнаа да се јавуваат говорници кој, од кој посилен. Секој говор беше полн со родољубие, полн со болка и гнев кон Анутите. Сите говорници беа согласни со предлогот на првиот говорник: без никакво одлагање, зашто работата и без тоа е хитна, веднаш да се донесе, тука, на овој собир, остра резолуција, со која најенергично ќе се осудат варварските постапки на Анутите.

И тука веднаш избраа троица кои добро го познаваа јазикот за да ја состават резолуцијата во споменатата смисла, и да се прочита пред собирот на одобрување.

Во тој миг се јави еден со готова резолуција и го замоли собирот за дозвола да ја прочита, па, ако се согласи собирот со неа, да ја прифати.

Му одобрија, па тој почна да чита:

„Чиновниците од судската и полициската струка собрани на денешниов собир, длабоко потресени од немилите настани, кои, за жал, секојдневно се одигруваат во јужните краишта на нашава земја, поради варварското однесување на анутските чети, се поттикнати да ја донесат следнава резолуција:

1. 1. Длабоко сожалуваме што нашиот народ во тие краишта и го снајде таква несреќа;
   2. Најостро ги осудуваме дивјачките постапки на Анутите извикувајќи: Долу!
   3. Со гнасење и со преѕир констатираме дека Анутите се некултурен народ, недостоен на вниманието на своите просветени соседи.“

Оваа резолуција начелно едногласно беше прифатена, но во бурната дебата за поединостите беше усвоено во точката 2, да се додаде уште и „одвратни“ кај зборот „дивјачки“.

Потоа ја овластија управата, од името на собирот, да ја потпише резолуцијата, и собирот се растури во најдобар ред.

На улицата пак врева и мноштво народ што се враќаа од многуте патриотски собири.

На нивните лица сега се забележуваше душевен мир, како кога човек ќе почувствува задоволство со завршена тешка работа, но со благородна, возвишена должност.

На многу места чув вакви разговори:

— Сепак, не требаше да биде толку остра — вели еден.

— Зошто? Добро е. Кон таквите животни треба да се биде груб и остар — се лути другиот.

— Знам, но не оди, не е тактично! — пак продолжува првиот.

— Каква тактичност сакаш кон нив? Да не се замериме, со толку добрите луѓе, или што? Море вака ти ним, па кога ќе читаат да се стресат — пак продолжува другиот, а гласот му трепери од лутина.

— Па ние, како попросветени треба да бидеме и повозвишени од нив; а потоа треба да бидеме претпазливи да не се замериме со соседната земја — објаснува оној мирољубивиот и тактичниот.

Приквечерјето истиот ден во весниците можеа да се прочитаат многубројните резолуции донесени дента на родољубивите собири. Никој не остана а да не ѝ дојде на земјата на помош. Весниците преполни: резолуција на професорите, поради немилите настани на југот на Страдија, резолуција на младината, резолуција на учителите, офицерите, резолуција на работниците, трговците, лекарите, препишувачите. Со еден збор, никој не изостанал. И сите резолуции во еден дух, сите остри и решителни, во секоја го има она „длабоко потресени“, „најостро осудуваме“ и така натаму.

Вечерта, пак имаше веселба во градот, а потоа мирен, тивок и спокоен сон на мирољубивите и храбрите синови на среќната земја Страдија.

Утредента стигнуваа вести од другите краишта на Страдија. Немаше ниту едно единствено место каде што не беше донесена резолуција по повод „последните немили настани“, како што тоа го нарекоа Страдијаните.

А веќе само по себе се разбира дека секој граѓанин, за оваа голема услуга на татковината, кој помалку кој повеќе, беше награден со одликувања за граѓанска храброст и добродетелство.

И мене ме воодушеви овој храбар народ, полн со граѓанска совест и самопрегорност за општото добро, па од градите ми излета извикот:

„Страдијо, ти никогаш нема да пропаднеш, па дури и сите народа да пропаднат!“

„Ха, ха, ха, ха!“ — во тој миг небаре пак ми заѕуни во ушите ѓаволската подбивна насмевка на некој зол дух на оваа среќна и блажена земја.

Несакајќи воздивнав.

(Нареден дел)

(Претходен дел)

Министерот за финансии, кога отидов да го посетам, веднаш ме прими, иако, како што ми рече, имал многу работа.

— Навистина, добро што дојдовте, господине, па малку ќе се одморам. Досега работев, па верувајте ми, веќе ме боли главата! — рече министерот и ме погледна со изнемоштен заматен поглед.

— Навистина, вашата положба е многу тешка во толку голема работа, сигурно размислувавте за некое важно финансиско прашање? — забележав.

— Верувам дека ќе ве интересира полемиката што ја водам со господинот министер за градежништво по едно многу важно прашање. Од изутрина цели три часа, работев на тоа. Сметам дека јас имам право, и дека го застапувам праведното део… Еве, ќе ви ја покажам статијата што ја подготвив за печат.

Со нетрпение очекував да ја чујам таа статија и, истовремено, да разберам околу што се води таа важна и очајничка борба меѓу министерот за финансии и министерот за градежништво. Министерот достоинствено, со свечена сериозност на лицето, го зеде во рацете ракописот, се искашла, и го прочита насловот:

„Уште два-три збора во врска со прашањето: До каде во стариот век се протегала границата на нашава земја на југ.“

— Па, тоа е веројатно некоја историска расправа?

— Историска — рече министерот малку зачуден од неочекуваното прашање, и ме погледна преку своите очила, со тап, заморен поглед.

— Вие се занимавате со историја?

— Јас?! — извика министерот со некаква лутина во гласот… — Тоа е наука со која јас се занимавам веќе близу триесет години, и тоа, да не се фалам, со успех — заврши министерот и ме погледна со прекор.

— Јас многу ја ценам историјата и луѓето кои целиот свој живот ѝ го посветуваат на таа, навистина важна наука — реков учтиво за да ја оправдам колку-толку својата претходна, навистина необмислена постапка.

— Не само важна, господине мој, туку и најважна, разбирате ли, најважна! — воодушевено извика министерот и ме погледа значајно, испитувајќи ме.

— Сосема точно! — реков.

— Ете, гледате, — пак продолжи министерот — колкава би била штетата, ако, на пример, за границата на нашата земја се утврди онака како што изнесува мојот колега, министерот за градежништво.

— А тој е историчар? — го прекинав со прашањето.

— Надриисторичар. Тој, со својата работа, на науката ѝ нанесува само штета. Земете, па читајте ги неговите погледи по тоа прашање за старата граница на нашава земја, па ќе видите колкаво е неговото незнаење, па дури, ако ја говориме вистината, и непатриотизам.

— Што докажува тој, ако смеам да знам? — го прашав.

— Не докажува тој ништо, мој господине! Жално е тоа докажување кога тој вели дека старата граница од јужната страна одела северно од градот Крадија; а тоа е нечесно; зашто нашите непријатели тогаш со мирна совест можат да имаат право на земјата до над Крадија. Што мислите, колкава штета ѝ нанесува со тоа на оваа напатена земја?! — извика министерот налутено, со оправдан гнев, со растреперен, болен глас.

— Голама штета! — извикав јас, како замаен од тој страв што би ја опфатил целата земја поради незнаењето и неразбирањето на министерот за градежништво.

— Јас, господине, тоа прашање нема да го оставам; зашто, најпосле, тоа и ми го налага должноста што ја имам кон нашата мила татковина, како нејзин син. Јас тоа прашање ќе го изнесам и пред самото Народно претставништво, па тоа нека донесе свое решееие, кое ќе важи за секој граѓанин на оваа земја. Во спротивно, ќе си дадам оставка, зашто ова е веќе мој втор судир со министерот за градежништво, и сè заради толку важни прашања за земјата.

— Па зар Собранието може да донесува решенија и за тие научни прашања?

— Зошто да не? Собранието има право за сите прашања да донесува одлуки, кои се обврска за секого, како закон. Вчера, баш, еден граѓанин поднесе молба до Собраинето, денот иа раѓањето да му се смета пет години порано отколку што се родил.

— Како може тоа? — извикав без да сакам од чудо.

— Може, зошто да не?… Тој, да речеме дека се родил …74 год., а Собранието неговиот ден на раѓање ќе го прогласи во …69 година.

— Чудно! А зошто му треба тоа?

— Му треба, зашто така има право да се кандидира за пратеник на едно слободно место, а тој е наш човек и совесно ќе ја опомага постојната политичка состојба.

Вчудовиден од тоа, не можев ни збор да изустам. Министерот како да го забележа тоа, па рече:

— Тоа како да ве чуда вас. Таквите и сличните случаи не се ретки. На една госпоѓа Собранието и ја уважи молбата од иста таква природа. Таа, пак, молеше Собранието да ја огласи за десет години помлада отколку што е. Една пак, поднесе молба Народното Собрание да донесе меродавно решение дека во брак со својот маж родила две деца, кои веднаш стануваат законски наследници на нејзиниот богат маж. И Собранието, се разбира, бидејќи таа имаше силни и добри пријатели, ја усвои нејзината наивна и благородна молба, и ја прогласи за мајка на двете деца.

— А каде се децата? — прашав.

— Кои деца?

— Па децата за кои зборувате?

— Па децата ги нема, разбирате, но според тоа решение на Собранието се смета дека таа има две деца, и така престана лошиот живот меѓу неа и мажот ѝ.

— Не го разбирам тоа — забележав, иако дури и не беше учтиво да го речам тоа.

— Како не разбирате?… Многу проста работа. Тој богат трговец, мажот на госпоѓата за која што зборуваме, нема деца со неа. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Е, убаво, сега внимавајте понатаму: бидејќи тој е многу богат, па посакува да има деца што ќе го наследат неговиот голем имот, дојде до многу лош живот меѓу него и жена му. Жена му, тогаш, како што ви велам, поднесе молба до Собранието, па Собранието поволно го реши прашањето.

— А дали богатиот трговец е задоволен со таквото решение на народното претставништво?

— Се разбира дека е задоволен. Сега е наполно смирен, и оттогаш многу си ја сака жена си.

Разговорот течеше понатаму, разговаравме за многу работи, но господинот министер со ниеден збор не ги допре финансиските прашања.

Најпосле, се охрабрив најпонизно да го прашам:

— Финансиите добро ли се уредени во вашава земја, господине министре?

— Многу добро! — ми рече тој со сигурност, па веднаш потоа додаде: — Важна работа е добро да се изработи буџетот, па потоа се оди лесно.

— Колку милиони годишно е буџетот на вашата земја?

— Преку осумдесет милиони. А еве како е распореден: за бившите министри, кои се сега или во пензија, или на располагање, триесет милиони; за набавка на ордени десет милиони, за воведување на штедење кај народот пет милиони.

— Извинете, господине министре, што ве прекинувам… Не разбирам каков е тој издаток од пет милиони за воведување на штедење?

— Е, видете, господине, штедењето, неоспорно, е најважна работа, кога веќе станува збор за финансирањето. Оваа новина ја нема никаде во светот, но неволјата нè научи на тоа поради лошите финансиски услови во земјава, та сакавме да ја жртвуваме оваа прилична сума годишно, само да му помогнеме на народот и колку-толку да му олесниме. Сега, во секој случај, ќе тргне на подобро зашто за ова кратко време им е даден цел милион на писатели за книги за штедењето на народот. Јас и самиот наумив, колку што можам, да му помогнам на народот во тој поглед, та почнав да го пишувам делото; „Штедењето кај нашиот народ во средниот век“, син ми го пишува делото: „Влијанието од штедењето врз културниот напредок кај народот“, а пак, ќерка ми досега напиша два расказа, пак за народот, во кои се изнесува како треба да се штеди, а сега го пишува и третиот: „Раскошната Љубица и штедливата Мица.“

—  Сигурно тоа е некој убав расказ?!

— Многу убав; во него се изнесува како пропаѓа Љубица поради љубовта, а Милица се омажила за некојси голем богатник и секогаш се одликувала со штедење. „Кој штеди, нему и бог му помага“, завршува расказот.

— Тоа ќе има многу добро влијание врз народот! — реков одушевено.

— Се разбира, — продолжи господинот министер — големо и значајно влијание. Еве, на пример, откога е воведено штедењето, ќерка ми заштеди над сто илјади за мираз.

— Тогаш тоа ви е најважната ставка во буџетот — забележав.

— Така е, но беше мачно да се дојде до олку среќна мисла, а другите буџетски ставки беа и порано, пред моето доаѓање за министер. На пример, за народни свечености пет милиони, за доверливи владини издатоци десет милиони, за тајната полиција пет милиони, за одржување и утврдување на владата на својата положба пет милиони, за репрезентација на членовите на владата половина милион. Тука, како и секаде, сме многу штедливи. И сега доаѓа сè друго што е помалку важно во буџетот.

— А за просветата, војската и другото чиновништво?

— Да, имате право, и тука, освен за просветата, одат околу четириесет милиони, по тоа влегува во редовниот годишен дефицит.

— А просветата?

— Просветата? Е, таа, се разбира доаѓа во непредвидените издатоци.

— Па тогаш со што го покривате толку големиот дефицит?

— Со ништо. Со што може да се покрие? Тоа влегува во долгот. Штом ќе се насобере повеќе дефицит, ние склучуваме заем, и пак така. Но, од друга страна, се трудиме во некои буџетски ставки да има суфицит. Јас во своето мииистерство веќе почнав да го воведувам штедењето, а на тоа живо работат и другите мои колеги. Штедењето, како што ви реков, тоа е основа за благосостојбата на секоја земја. Вчера, во интерес на штедењето, отпуштив еден служител. Тоа веќе е заштеда од осумстотини динари годишно.

— Добро сте сториле! — забележав.

— Господине, моравме, веќе еднаш требаше да почнеме со грижата за благосостојбата на народот. Момчето плаче пак да го примам, моли, а грешникот не е ни лош, но што не оди, не оди; зашто тоа го бараат интересите на нашата мила татковина. „За половина плата ќе служам“, ми рече тој мене. „Не може“, му реков; „Јас, сум министер, но овие не се мои пари, туку народаи, крваво спечалени, и јас морам за секој динар сериозно да водам сметка“. Ве молам, господине, речете ми самиот, како смеам јас тукутака да ги фрлам државните осумстотини данари? — заврши министерот и со раширени раце очекуваше од мене позитивен одговор.

— Сосема така!

— Ете, онојпат му беше издадена голема сума пари од буџетот за доверливи издатоци, на еден член на владата да ја лекува својата жена и тогаш, ако не се внимава на секој динар, како ќе плаќа народот?

— А колкави се приходите во земјата, господине министре? Тоа е, сметам, важна работа?

— Тхе, тоа и не е толку важно!… Како да ви кажам? Всушност, се уште не се знае колкави се приходите. За тоа читав нешто во едно странско списание, но којзнае дали е тоа точно? Во секој случај, има доста приходи, доста, без сомнение! — ми рече министерот со убедување и со некоја важност, поради стручноста.

Во тој пријатен и важен разговор нè прекина момчето, кое влезе во министерската канцеларија и јави дека една чиновничка депутација сака да дојде кај господинот министер.

— Ќе ги викнам, нека причекаат малку — му рече на момчето, а потоа ми се обрати мене:

— Верувајте ми, толку сум уморен од многуте приеми во овие два-три дена, што дури ми бучи главата. Само ова сега со вас што откинав малку време за да го поминам во пријатен разшвор!

— Доаѓаат по работа? — лрашав.

— Имав, еве видете, токму тука на нотава еден многу голем плусакавец, па пред четири дена го оперирав, му благодарам на бога операцијата испадна многу успешна. Поради тоа доаѓаат чиновниците, на чело со своите шефови, па ми честитаат и ја изразуваат својата радост поради среќно извршената операција.

Му се извинив на господинот министер што му попречив во работата, па да не го прекинувам понатаму, најучтиво се поздравив и излегов од неговиот кабинет.

И навистина, за тој плускавец на министерот за финансии секој ден имаше соопштенија во весниците:

,,Чиновниците на …  установата, вчера во четири часот попладне, на чело со својот шеф, депутативно беа кај господинот министер за финансии со радост да му ја честитаат среќната операција на плускавецот. Господинот министер ги прими љубезно и срдечно, и по тој повод г. шефот во името на сите чиновници од својата установа одржа трогателен говор, а господинот министер им се заблагодари на сите за тоа ретко внимание и искреното чувствување.“

(Нареден дел)

Ние сърбите, слава на милостивия бог, свършихме всичките си работи и сега можем ей така в безделие да се прозяваме до насита, да дремем, да се излежаваме и спим и когато и това ни дотегне, на шега да надзърнем и видим какво става по другите нещастни страни. Казват — опазил ни бог от такава напаст и далеч от нас тая беда! — има страни, където хората постоянно се бият, проливат кръвта си за някакви права, за някакви свободи и лична безопасност. Да му настръхне кожата на човек, като помисли за такива нещастници, които още не са оправили своите домашни работи, докато ние стигнахме дори дотам, да оправяме Китай и Япония. От ден на ден отиваме все подалече от нашата страна и ако продължи така, нашите журналисти ще започнат да изпращат дописки от Марс, Меркурий или в краен случаи от Луната.

И аз съм син на този щастлив народ и ето искам, за да угодя на модата, да ви разкажа за една далечна, много далечна извъневропейска страна и какво е станало в нея отдавна, много отдавна.

Не се знае къде точно е била тази страна, нито как се е казвал народът ѝ, но по всичко изглежда, че не е била в Европа, а народът може да се нарече с каквото и да е име, но не и сърби. С това са съгласни всички по-стари историци, а новите може да твърдят и обратното. Впрочем това не е наша работа и аз я отминавам, въпреки че ще изменя на обичая, според който трябва да говорим за това, което не разбираме, и да вършим онова, което не можем.

Знае се със сигурност, че този народ е бил много покварен и лош, пълен с пороци и лоши страсти и затова ще ви позанимая с него в това разказче.

Разбира се, скъпи читатели, вие няма да повярвате веднага, че някога са съществували такива покварени хора, но знайте, че аз пиша всичко това въз основа на стари записки, с които разполагам.

Ето в точен превод няколко донесения до различните министри:

„Земеделецът Н. Н. от Кар, днес след оран се отби в механата, пи кафе и страстно чете вестника, в който се нападат днешните министри…“

„Учителят Т… от Борк, щом излезе от училище, събира около себе си селяни и ги наговаря да основат певческо дружество. Освен това този учител играе на челик с чираците, а с учениците — на копчета и затова е много вреден и опасен. Чел е на някои селяни книги и им предлагал да ги купуват. Това зло не може да се понася, защото той развращава цялата околност и подмята, че мирните и честни граждани уж искат свобода, а всъщност той непрекъснато говори, че свободата е по-сладка от всичко. Страстно пуши и плюе, когато пуши.“

„Свещеникът Д… от Сор, след богослужение в храма ходи на политическо събрание в близкия град.“

Ето вижте, какъв ли позор няма по света!

Внимавайте по-нататък:

„Съдията С… днес гласува за общински съвет. Този безсрамен съдия получава опозиционен вестник и страстно го чете. Осмелил се да каже в съда, че в нищо не е виновен един селянин, обвинен за обида и противопоставяне на властта, защото е казал пред свидетели, че няма да купува нищо от дюкяна на кмета Габор. Освен това същият този съдия изглежда замислен, а това е явно доказателство, че е пълен с пороци и сигурно готви някакъв крупен заговор срещу днешния режим. Трябва да бъде обвинен за обида на господаря, защото той и без това не може да бъде приятел на династията, щом като си пие кафето при Моро кафеджията, а дядото на Моро е бил близък побратим на Леон, който вдигна бунта в Ямба срещу дворцовия съветник, дядо на днешния владетел!“

Имало и още по-лоши хора в тази нещастна страна. Четете само това донесение:

„Адвокатът от Тула се застъпи за някакъв бедняк, чийто баща бе убит миналата година. Този адвокат страстно пие бира и ходи на лов и което е още по-лошо — основа някакво дружество за подпомагане на бедните в нашата околия. Той е дързък изверг, който казва, че държавните шпиони са най-лошите хора!“

„Учителят Т… днес е тичал из града различни невъзпитани дечурлига и е откраднал круши от продавачите, а вчера с прашка е мерил гълъби и счупил прозореца на една държавна сграда. Това би могло да му се прости, обаче той ходи на политически събрания, гласува по време на изборите, разговаря с гражданите, чете вестници, говори за държавния заем и прави какви ли не скандали, които вредят на възпитанието!“

„Селяните от Вар започнаха да правят ново училище и както изглежда, ще заразят околността с този порок. Трябва колкото може по-рано да се попречи на това отвратително движение, вредно за държавата!“

„Занаятчиите от Вар основаха читалня и се събират всяка вечер в същата. Тази страст е пуснала дълбоки корени, особено сред младите. По-възрастните възнамеряват освен читалня да основат и занаятчийски пенсионен фонд. Това не бива да се търпи в нашия край, защото предизвиква съблазън във всички честни хора, които не ругаят министрите!… Един занаятчия иска дори разпределение на труда!… Отвратителни страсти!“

„Селяните от Падо търсят общинско самоуправление!“

„Гражданите на Троя искат свобода на изборите!“

„Много тукашни чиновници съвестно изпълняват работата си, а освен това един свири на флейта и познава нотите!“

„Писарят Мирон страстно играе на забавите и яде солени семки с бира. Трябва да се изгони, за да се излекува от тези страсти!“

„Учителката Хела купува всяка сутрин цветя и така съблазнява цялата околност. Не може да се покася, защото ще ни поквари младежта.“

Кой ли би могъл да изброи всичките омразни страсти на този нещастен народ? Достатъчно е да се каже, че е имало десет добри и честни хора в цялата страна, а всичко останало — и мъжко и женско, и старо и младо — покварено, както казват, до мозъка на костите.

Какво мислите, как са се чувствували тези десетина добри и честни хора в тази покварена страна?… Тежко, много тежко.

И най-вече поради това, че трябвало да гледат гибелта на своята родна земя, която тъй жарко обичали. От грижа не спели ни ден, ни нощ: как да поправят своите грешни съграждани, как да спасят своята земя от гибел?

Изпълнени с родолюбив плам, достойнство и благородство, те били готови да понесат всички жертви за щастието на своята родина. И един ден стегнали юнашко сърце, преклонили глава пред волята на горчивата съдба, която им отредила това тежко бреме, и станали министри, като поели върху себе си благородната задача да очистят земята от греховете и страстите.

Учени хора са били, но все пак не било лесно да се изпълни това трудно мероприятие.

Най-после едного от тях, който беше най-глупав (у тоя народ това значи най-остроумен), осенила мисълта да се свика Народното събрание, но в него да решават чужденци. Всички приели тази прекрасна идея и наели на държавни разноски двеста души чужденци и още толкова хванали от ония, които случайно били по това време в тази страна по търговия. Чужденците се противели, но срещу ръжен не се рита!

Така се събрали четиристотин чужденци народни представители да решават различни неща за щастието на страната и да станат изразители на народните въжделения.

След като оправили по този начин работите и намерили достатъчно хора, които нарекли народни представители, веднага обявили и изборите за народни представители. Недейте се учудва на това, защото в тази страна владеел такъв обичай.

Започнали заседанията на Народното събрание. Решавало се, говорело се, дискутирало се… Не е лесно да се свършат такива важни работи. Всичкото било лесно и вървяло бързо, но щом стигнели до страстите, натъквали се на трудности. И така, докато не се намерил някой и предложил да се вземе решение, с което да се премахнат всички страсти в страната.

— Да живее ораторът, да живее! — гръмнали в заседателната зала радостни възгласи от всички гърла.

Всички възторжено приели предложението и решили:

„Народното представителство, като намира, че страстите пречат на напредъка на народа, се вижда принудено да внесе в новия закон и точка, която гласи:

„От днес страстите се спират и се премахват като вредни за народа и страната.“

Не изминало и пет минути от подписването на закона за премахването на страстите, за който знаели само представителите, а да видите какво се случило всред народа, във всички краища без изключение!

Достатъчно е да ви посоча само в превод едно място от записките на един гражданин.

Ето дума по дума тази част от записките:

„…Пушех страстно. Щом се събуждах, веднага се хващах за цигарата. Събуждам се един ден, вземем кутията с тютюна и по обичай свивам цигара. Беше ми някак неприятно (тогава тъкмо онзи представител е внасял своето предложение) и изведнаж почувствувах как ръката ми затрепера и цигарата падна. Погледнах я и плюх с отвращение… „Вече няма да пуша“ — казах си и тютюнът ми се видя така гаден, че не можах да го погледна. Учудих се какво стана изведнаж и излязох на двора, а там какво да видя! Пред вратата моят съсед, закоравял пияница, който не можеше нито час без вино, стои човекът трезвен, гледа надолу и се чеше по главата.

— Ето, донесох виното — каза му прислужникът и както обикновено му подаде шишето.

Моят съсед хвана шишето, треси а го в земята и то се пръсна на сто парчета.

— Ах, че отвратително нещо! — извика той с погнуса, гледайки разлятото вино.

След това помълча доста време и поиска сладко и вода.

Донесоха му, той се почерпи и замина на работа.

Жена му заплака от радост, като видя как мъжът ѝ се е оправил ненадейно.

Един друг, пак мой съсед, който страстно четеше вестници, седеше на отворения прозорец, но и той изглеждаше нещо преобразен и чуден.

— Получихте ли вестника? — попитах го аз.

— Не мога да погледна вече вестник, така отвратителен ми изглежда! Тъкмо мислех да взема да чета археология или гръцка граматика!… — отговори той, а аз отминах и излязох на улицата.

Целият град бе преобразен. Един страстен политик бе тръгнал за политическо събрание. Вървеше си човекът по улицата и изведнаж се обърна и затича обратно, като че ли някой го гони.

Учудих се какво му стана и го попитах защо така внезапно се върна.

— Тръгнах на събрание и изведнаж ми дойде на ум, че е по-добре да си отида в къщи, да поръчам някаква книга за селското стопанство и домашната индустрия, да чета и се усъвършенствувам в работата. Какво ще правя на събрание? — каза той и изтича в къщи да изучава земеделие.

Чудех се и се маех, какво стана изведнаж. Върнах се в къщи и започнах да прелиствам психологията. Исках да прочета мястото за страстите. Натъкнах се на страницата, на която пищеше „Страсти“. Само заглавието останало, а всичко друго избледняло, като че ли никога нищо не е било писано!…

— О, какво е пък това сега, за бога?

В целия град никъде не можеш да намериш лош и пристрастен към някой порок човек, дори и животните станаха по-умни!

Едва на другия ден прочетохме във вестниците постановлението на Народното събрание, че всички страсти се премахват.

— Аха, това било, значи? — извикаха всички. — Ние се чудехме какво става с нас, а то, виждаш ли, Народното събрание премахнало страстите!“

Тези записки са достатъчни да обяснят онова, което е станало всред народа, когато Народното събрание е приело закона за премахване на страстите.

После всички разбрали и учудването спряло, а преподавателите в училищата преподавали на своите ученици за страстите следното:

„Някога в човешките души имало и страсти и те били един от най-уплетените и най-трудни раздели на психологията. Но с решение на Народното събрание страстите били премахнати, така че тази част от психологията вече не съществува, както и страстите в човешката душа. Страстите са премахнати на еди-коя си дата, еди-коя си година.“

— Слава богу, че не трябва да ги учим! — шепнат учениците, доволни от решението на Народното събрание, защото за следващия час трябва да научат само:

„На еди-коя си дата, еди-коя си година, с решение на Народното събрание се премахнаха всички страсти, така че сега вече не се срещат по хората!“

Щом кажат това без грешка и получават отлична оценка.

И така, този народ внезапно се спасил от страстите, поправил се и от този народ според някои предания произлезли ангелите!…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)

Мы, сербы, хвала милостивому богу, сделали все, что положено, и теперь можем на досуге зевать, сколько душе угодно, дремать, нежиться и почивать, а когда нам и это надоест, можем, потехи ради, полюбопытствовать, что в других, не таких счастливых странах делается. Говорят — упаси нас, господи, от такой напасти! — будто есть страны, где люди все дерутся да ссорятся из-за каких-то там прав, свободы какой-то и личной безопасности. Мороз по коже подирает, как подумаешь о несчастных, которые у себя дома никак не разберутся, тогда как мы до того дошли, что наводим порядки даже в Китае и Японии. С каждым днем уносимся все дальше от своей страны, еще немного, и наши журналисты начнут присылать корреспонденции с Марса, Меркурия или, на худой конец, с Луны.

—

И я сын этого счастливого народа и вот хочу, дабы не отстать от моды, рассказать вам об одной далекой, очень далекой неевропейской стране и о том, что происходило в ней очень, очень давно.

Неизвестно в точности, где находилась эта страна, как назывался народ, ее населявший, но во всяком случае было это не в Европе, а народ мог называться любым именем, только не сербами. На этом сходятся все старые историки, хотя новые, возможно, попытаются утверждать противное. Впрочем, сие не входит в нашу задачу, и я не касаюсь этого вопроса, хотя и грешу таким образом против обычая говорить о том, чего не разумеешь, и делать то, к чему непригоден.

Достоверно известно, что народ этот, испорченный и безнравственный, был исполнен пороков и пагубных страстей; вот я и решил позабавить вас рассказом об этом.

Разумеется, дорогие читатели, вы не можете безоговорочно поверить, что когда-либо могли существовать столь испорченные люди, но знайте — все это я рассказываю по старинным записям, хранящимся у меня.

Вот в точном переводе несколько донесений разным министрам:

«Земледелец Н. Н. из Кара зашел сегодня после пахоты в корчму, где пил кофе и с упоением читал газеты, в которых делаются выпады против нынешних министров…»

«Учитель Т. из Борка по окончании школьных занятий собирает вокруг себя крестьян и подговаривает их основать хоровую дружину. Кроме того, этот учитель играет с подмастерьями в клисс[1], а с учениками — в пуговки и поэтому чрезвычайно вреден и опасен. Некоторым крестьянам он читал книги и предлагал покупать их. Это зло нельзя терпеть. Он развращает всю округу и клевещет на честных граждан, уверяя, будто они хотят свободы, а на самом деле он сам беспрестанно твердит, что свобода слаще всего на свете. Заядлый курильщик и, когда курит, плюется».

«Священник Дж. из Cора, совершив службу в храме, отправился на митинг в соседний город».

Сами видите, какого только сраму не бывало на свете!

Слушайте дальше:

«Судья С. голосовал сегодня за общинное правление. Этот обнаглевший судья выписывает оппозиционную газету и с наслаждением ее читает. Он осмелился отстаивать в суде правоту крестьянина, обвиненного в оскорблении и сопротивлении властям за то, что он при свидетелях заявил о своем нежелании покупать хоть что-нибудь в лавке кмета Габора. Кроме того, этот же судья выглядит задумчивым, а это ясно доказывает, что он насквозь порочен и наверняка замышляет крупный заговор против теперешнего режима. Нужно привлечь его к суду за оскорбление государя, ибо он безусловно не может быть сторонником династии, раз пьет кофе в кафане[2] Мора, дед которого был добрым знакомым побратима Леона, поднявшего в Ямбе мятеж против приближенных деда ныне правящего государя!»

Были и еще менее достойные люди в этой несчастной стране. Познакомьтесь хотя бы с этим донесением:

«Адвокат из Тула защищал одного бедняка, отца которого убили в прошлом году. Адвокат этот страстный охотник и любитель пива и, что еще хуже, основал какое-то общество помощи бедным нашей округи. Этот дерзкий выродок утверждает, что шпионы — самые последние люди!»

«Учитель Т. бегал сегодня по городу с уличными мальчишками и крал у зеленщиков груши, а вечером стрелял из рогатки в голубей и разбил окно в казенном здании. Это бы еще куда ни шло, но он посещает митинги, голосует на выборах, беседует с гражданами, читает газеты, говорит о государственном займе и чего только еще не учиняет во вред преподаванию!»

«Крестьяне из Вара начали строить новую школу, и, вполне возможно, этим пороком заразится вся округа. Нужно срочно пресечь сие гнусное направление, вредное для государства!»

«Ремесленники в Варе основали читальню и каждый вечер собираются там. Эта страсть пустила глубокие корни, особенно среди молодежи, а люди постарше мечтают основать, кроме читальни, пенсионный фонд. Нельзя терпеть этого в нашем крае, ибо сие является соблазном для всех порядочных людей, не ругающих министров!.. А один ремесленник помышляет даже о разделении труда!.. Роковые страсти!..»

«Крестьяне из Бадуа требуют общинного самоуправления!»

«Граждане Трои хотят свободы выборов!»

«Многие здешние чиновники добросовестно делают свое дело, а один, помимо этого, играет на флейте и знает ноты!»

«Писарь Мирон с увлечением танцует на вечеринках и заедает пиво солеными семечками. Чтобы он излечился от этих страстей, надо его выгнать со службы».

«Учительница Хела каждое утро покупает цветы и тем соблазняет окружающих. Нельзя держать такую на службе — она испортит нам молодежь».

—

Кто бы мог перечислить все гнусные страсти этого несчастного народа? Достаточно сказать, что во всей стране нашлось лишь десять порядочных и честных людей, а все остальные — и мужчины и женщины, и старые и молодые— были испорчены, как говорится, до мозга костей.

Каково, по-вашему, было этому десятку честных и хороших людей в той испорченной стране?.. Тяжело, очень тяжело, и больше всего из-за того, что были они невольными свидетелями гибели своего отечества, так горячо ими любимого. Ни днем, ни ночью не давала им уснуть забота: как исправить своих грешных сограждан, как спасти страну от гибели?

Пламенно любящие свою родину, полные добродетелей и благородства, они готовы были принести любые жертвы на алтарь отечества. И в один прекрасный день мужественно склонили они головы перед волей жестокой судьбы, уготовавшей им тяжкое бремя, и стали министрами, взяв на себя благородную задачу очистить страну от грехов и страстей.

Люди они ученые, и все же нелегко было им справиться с таким трудным делом.

Но вот однажды самого глупого из них (а на языке того народа это значило самого остроумного) осенила мысль созвать Народную скупщину с тем, однако, чтобы дела в ней решали иностранцы. Ухватились все за эту дивную идею и наняли на государственный счет двести иноземцев да столько же еще навербовали из числа тех, что случайно оказались в этой стране по торговым делам. Отказывались они, отказывались, но — чья сила, того и воля. Так набралось четыреста иностранцев, готовых стать депутатами, решать разные дела на благо страны, выражать народные чаяния.

Когда таким образом вышли из положения, подыскав достаточное количество людей на роли народных представителей, сейчас же объявили выборы депутатов. Пусть это вас не удивляет — таков уж был обычай в той стране.

Начались заседания Скупщины. Ораторствуют, спорят, выносят решения… Нелегко выполнить столь важную задачу. Вначале все шло сравнительно гладко, но как только коснулись страстей, дело сразу застопорилось. И так было до тех пор, пока не выискался один да не предложил принять решение, которым все страсти в стране отменяются.

— Да здравствует оратор! — грянул восторженный клич.

Все присутствовавшие в зале Скупщины с энтузиазмом поддержали предложение, и было вынесено решение:

«Народное представительство, исходя из того, что страсти мешают прогрессу народа, считает необходимым добавить к новому закону следующий пункт;

«С сего дня страсти прекращают свое существование и отменяются как вредные для народа и государства».

Не прошло и пяти минут после подписания закона об отмене страстей, и хотя знали об этом только депутаты, а посмотрите, что происходило в народе, во всех краях без исключения.

Достаточно будет процитировать вам в переводе одно место из чьего-то дневника.

Вот что там написано слово в слово:

«…Я был заядлым курильщиком. Бывало, только про¬снусь, сразу за сигарету. Однажды утром просыпаюсь, беру коробку с табаком и свертываю, по обыкновению, сигарету. Вдруг как-то мне не по себе стало (именно в этот момент депутат вносил свое предложение), рука у меня задрожала, сигарета выпала; поглядел я на нее и с отвращением сплюнул… «Не буду больше курить», — решил я, и табак мне показался омерзительным, глаза бы на него не глядели. С чего бы это? Выхожу я во двор, а там чудеса творятся. В воротах стоит мой сосед, непробудный пьяница, который без вина не мог часу прожить; стоит он трезвый, глядит перед собой и чешет затылок.

— Вот принес, пожалуйста, — говорит ему слуга и протягивает, как обычно, бутылку вина.

Сосед хватает ее и швыряет оземь так, что только брызги летят.

— Фу, мерзость! — восклицает он с отвращением, глядя на разлитое вино.

Затем он долго молчит, а потом просит воды с вареньем.

Принесли ему, он отпил немного и отправился по делам.

Жена его заплакала от радости, видя, как муж ее внезапно исправился.

Другой мой сосед, тот, что с упоением читал газеты, сидит возле открытого окна; и он как-то изменился, на себя не похож.

— Получили газеты? — спрашиваю его.

— И глядеть на них не хочу, — так они мне опротивели, — ответил он. — Сейчас я как раз собираюсь почитать археологию или греческую грамматику!..

Я пересек двор и вышел на улицу.

Весь город преобразился. Один страстный политик от-правился было на митинг. Идет человек по улице и вдруг, вижу, поворачивает назад и бежит, будто за ним гонятся.

Что с ним, удивляюсь я, и спрашиваю, почему это он ни с того ни с сего назад повернул.

— Пошел я на митинг, — говорит он, — и вдруг меня осенило, что гораздо лучше выписать книгу о сельском хозяйстве или отечественной индустрии и читать ее дома да совершенствоваться в труде. Что мне за дело до митинга? — И он ринулся домой изучать земледелие.

Никак я не мог надивиться на все эти чудеса, вернулся домой и стал рыться в учебниках психологии, желая прочесть то место, где говорится о страстях.

Дошел до страницы, на которой написано «Страсти», а там только заглавие осталось. Все остальное изгладилось, будто никогда ничего и написано не было!..

— Господи помилуй? Это еще что такое?!

Во всем городе не найти ни одного подверженного порокам и пагубным страстям человека; даже скотина и та стала вести себя приличнее.

Только на следующий день прочли мы в газетах решение Скупщины об отмене всех страстей.

— Ага, вот в чем дело! — воскликнули все. — Мы-то удивляемся, что с нами такое происходит, а это, оказывается, Скупщина отменила страсти!»

Приведенной выдержки из дневника достаточно, чтобы показать происходившее в народе, когда в Скупщине принимался закон об отмене страстей.

Потом об этом сделалось известно всем и каждому, и удивляться перестали, а учителя в школах так поучали своих учеников:

«Некогда и страсти были в человеческих душах, и это был один из самых запутанных и трудных разделов психологии; но по решению Скупщины страсти отменены, так что теперь в психологии, как и в человеческих душах, нет такого раздела. Страсти отменены такого-то числа такого-то года».

— И слава богу, не надо их учить! — перешептываются ученики, довольные решением Скупщины, ибо к следующему уроку нужно затвердить только:

«Такого-то числа такого-то года по решению Скупщины отменены все страсти, и таким образом их нет у людей!…»

Кто повторит это без ошибки, получит отличную отметку.

Вот так, одним махом, этот народ был спасен от страстей, исправился, и от него, по некоторым преданиям, произошли ангелы!..

 

Источник: Радое Доманович, Повесты и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Е. Рябовой)

 

[1] Клисс – игра, напоминающая городки.

[2] Сербский постоялый двор, закусочная, трактир.

Этот рассказ написан в 1898 году. Историческа подоснова его такова: в 1888 году, король Милан (отец Александра Обреновича) под давлением народных масс был вынужден принять конституцию, дававшую известные политические права народу. После принятия конституции Милан отрекся от престола в пользу своего несовершеннолетнего сына Александра, который стал вводить полицейский режим, бесцеремонно попирая все права народа. Введение этого режима совершалось под лозунгом «умиротворения политических страстей», которые, как утверждала правительственная пропаганда, были якобы главным препятствием в процветании и прогрессе народа. Лозунг «умиротворения страстей» стал в 90-х годах одним из главных пунктов программ правительства. В начале 1894 года было образовано так называемое «нейтральное» (то есть внепартийное) правительство во главе с Джордже Симичем, который заявил, что будет считать своей миссией «обуздание разбушевавшихся страстей, смирение умов, и обеспечение порядка и законности в нашей стране». 9 мая 1894 года король Александр отменил конституцию 1888 года и ввел старую, реакционную конституцию 1869 года. В тронной речи в апреле 1895 года он говорил: «Потребность Сербии в умиротворении политических страстей, укреплении спокойствия и порядка в стране, которые позволят всем нам посвятить себя серьезному и плодотворному труду… побудили меня принять решение об отмене в прошлом году декретом от 9 мая конституции 1888 года и возвращении в силу конституции 1869 года».