(предишна страница)

Изработиха устав, одобриха го и даже го завериха в полицията.

Съветът определи хонорари на драматичните писатели, артистите и другите сътрудници.

Сега вече нямаше шега. Нещата станаха сериозни. Това се разгласи чрез вестниците, да знае цяла Сърбия.

Наеха горния етаж на един стар турски конак. Срутиха две стени, направиха сцена, завеса — всичко, както в Белград.

Един ден хората, като минаваха край турския конак, видяха как артистите с търнокопи рушеха стените. Цялата къща се тресеше. Мнозина свиваха рамене, усмихваха се и отминаваха.

— Докъде ще стигнем с толкова разходи? — попита учителя Воя един търговец.

— Добре каза той, въодушевен от голямото си мероприятие, с което щеше да възпитава всички граждани и да се прослави; — имаме еди-колко си жители в града, нали?

— Така е — отговори търговецът Перо и го гледаше недоверчиво.

— Добре, нека идва редовно една трета от тях. Това прави еди-колко си, по… по… сметни по половин динар на човек, това са най-малко двеста динара. Като се вземат и децата, ученици, войници, тогава тази сума става по-сигурна. През месеца четири представления, това са 800 динара… — доказваше учителят и след като замълча малко, добави уверено: — Може да се разчита на около 1000 динара месечно.

— А кой ще плаща разходите, докато започнем? — попита търговецът.

— Ами има всичко горе-долу… знаеш, най-много струва онази стена, докато се събори. Ние сме задължени, след като театърът преустанови работата си, да я издигнем пак и да предадем къщата в пълна изправност.

— Но кой ще плати всичко това?! — питаше Перо боязливо.

— С всички предварителни разходи това струва горе-долу около 500 динара… Е, сега ще приемаме и членове учредители и добродетели.

— Нищо няма да излезе от тази работа — рече търговецът и клатеше глава.

Учителят млъкна смятайки нещо в бележника си.

— Да вървя да си гледам дюкяна — рече търговецът, стана и си отиде.

На следващото заседание на съвета нямаше нито един търговец. Оправдаваха се, че имат работа. Но кой знае защо, тъкмо сега не дойдоха.

Учителят, запъхтян, работеше ли, работеше. Издаваше нареждания, държеше някакви лекции на артистите за драматичното изкуство, приемаше молби, жалби, резолираше ги, одобряваше разходите (по-правилно разрешаваше да се вземе ли на вересия едно, или друго).

Работеше човекът неуморно, с твърдата вяра, че ще преуспее. Четеше на артистите (т. е. на калфите) лекции и им ги диктуваше така, че всяка вечер те ги пишеха, след като затваряха дюкяните. Стремеше се да развие любов към това изкуство в младите хора. Набавяше книги за своя сметка, дори състави и една драма, която, както той казваше, е написана на прост стил и е достъпна за по-широк кръг. Поправяше стихове в драмите на Якшич[1], защото артистите се оплакваха, че неучител могат да ги научат и че трябва да разбират какво учат.

— Само труд и постоянство и ще постигнем всичко! — казваше учителят.

— Да, защото и аз преуспях само с труд! — издекламира артистът, облегнал се на стола като ага.

— Господин Гаврило! — процеди учителят през зъби.

— Заповядайте, господин управител! — каза артистът, скочи от стола и се поклони дълбоко.

— Ще трябва вие да им обясните какво е трагедия. Стигнахме дотам, но аз имам работа в училището. Ето, виждате колко работя, просто нямам време да обядвам и да се наспя като човек!

— Както заповядате, господин управител?! — каза артистът басово и се усмихна.

— Прочее вие ще можете!

— Знаете, че това е моят занаят! — отговори артистът гордо, гледайки останалите, и само що не запита: „Какво бихте дали да сте такива артисти?“

Те го гледаха наистина със страхопочитание.

— Има една молба, господине — каза Стево.

Учителят влезе в канцеларията.

А да видите само как бе подредена сега канцеларията! Той бе донесъл от къщи хубави пердета (за които цели три дена се разправя с жена си), канцеларско орехово бюро, креслото си и едно канапе. Набави и една маса за писаря. Това място зае артистът, понеже имаше красив почерк. На бюрото стоеше хубава голяма лампа, два сребърни свещника, единият от едната страна, другият от другата, и прибори за писане. Всичко това беше донесено от къщи, и то едно по едно, защото иначе, ако беше прибрал всичко наведнаж, жена му щеше да падне в несвяст. Трябва да кажа между другото, че сега се готвеше и замисляше как да каже на жена си издалеко, че му трябва и едно шкафче за книжа. Но това са вече второстепенни неща.

Той седна зад бюрото сериозно и взе намръщен молбата.

Молбата гласеше:

„Дълго съм играла по много места наивни роли, но поради слабост в очите напуснах и бях готвачка в най-първите къщи, а сега понаедрях и трябва да започна да играя трагични роли. Затова моля Ви покорно, господин управителю, да бъда изпробвана и приета. Оставам покорна

София Маничева“

Учителят прочете молбата, помълча малко, потри си челото и позвъни.

Влезе Лазо обущарят.

— Нека господин Гаврило види тази жена и ако струва нещо, да напише заповед за приемането и́, а аз ще я подпиша — нареди учителят и излезе.

В коридора стоеше София и Миливой дърводелецът и́ пришепна:

— Това е управителят!

Тя се поклони покорно, а управителят мина гордо, като се наслаждаваше на своето положение.

Вечерта той прочете урок на артистката да държи добро поведение, а на артистите съобщи, че тя е приета, и издаде строго нареждане никой да не смее да я докосне.

След цели двадесет дни неуморен труд започна подготовката за репетициите и приготовление за представлението — пак „Косовски бой“, защото „артистите“ знаеха него най-добре.

Сега учителят нямаше почивка ни денем, ни нощем.

От зори беше в театъра, ако минете нощем в единадесет часа, ще го заварите пак там.

Едного учеше как да се покланя, другиго — как да седи, трети — как да плаче, четвърти — как да се смее.

— Недей само да викаш ха-ха-ха, като че ли четеш, а се засмей, както си се смееш! — обясняваше той на Симо.

— Така писува у ролята ми!

— Тъй се смей! — каза учителят и се изсмя така, че всичко се разтресе.

— Хайде вие, господин Гаврило!

Артистът се смееше до пукване.

Прихна да се смее и Лазо обущарят, прихнаха и останалите и всичко се тресеше, а Симо се стиснал и пак през зъби: „Ха- ха-ха!“

— Глупости! — викаше учителят сърдито.

Гребенарският Калфа трябваше да играе Мурад.

Учителят му обясняваше, че трябва да си представи, че е истински цар и така да се държи — царски.

Нагласи го да седне на едно постлано черже.

— Отляво излиза гавазът — покланя се, целува чехъла на султана и предава писмото! — нареждаше учителят.

В това време се показа слугинята на учителя.

— Господине, госпожата каза да побързате, вечерята изстина.

Учителят махна с ръка и и́ даде знак да си отива.

Миливой играеше гаваза. Вървеше прав, удряше крак така, че всичко се тресеше; беше с шарени дрехи и крива турска сабя.

Щом го видя, гребенарският калфа скочи чинно и го причака така, както посрещаше клиентите си в дюкяна.

— Ама разбери, че ти си цар и всички са по-долу от тебе!

— Слушай какво ти казва господинът! Ти си, разбира се, като цар! — обясняваше Лазо обущарят, кимаше с глава и гледаше покорно учителя, а на ум си мислеше как да го привлече да си прави обувки при него.

— От гребенар цар не става! — каза Стево тромаво, прозина се с всичка сила, почеса се, нахлупи по-добре калпака на главата си и излезе. Отиде си човекът да спи, защото единадесет минаваше вече.

Това никак не влизаше в главата на гребенаря.

— Ух, идва му на човек да закрещи! — викаше Миливой.

Взеха за Мурад Васо тенекеджията.

Тичаха вече из целия град, агитираха на всички страни, захвана се и самият учител. Тази вечер беше първото представление.

Артистът, като най-опитен, седеще на касата, а когато отиде да се облече като Милош Обилич, замени го друг.

Събра се доста народ. Дойдоха чиновници с госпожите си. Вино вече не се раздаваше, и веднага си личеше, че цялата работа е попаднала в ръцете на човек, който разбира какво е театър.

Завесата се вдигна и представлението започна.

Артистите играеха горе-долу, както и на репетициите, а артистката, в ролята на царица Милица, се беше възгордяла така, че не можеше да я доближиш. Говореше, като процеждаше думите през зъби. С вдигната, глава, примигваше, кривеше си устата и се държеше така с войводите, както нощем скрито от господарката си се държи с милия си пред вратата.

Тенекеджията, дявол да го вземе, задряма в ролята на Мурад. Полека-лека обори глава и всички видяха как заспа. Артистът играеше Милош и когато се провикна по-силно, съненият султан скочи от чержето, едва разбра къде е и пак седна.

Публиката се смееше и почти не се чуваше какво се говори.

Учителят се късаше от яд. Не му беше леко: на всички беше разказвал как хубаво е подготвил артистите.

Мурад не беше вечерял, тъй че освен дрямката го мъчеше и глад.

В антракта той попита учителя кога ще свърши неговата роля и се клатеше, държейки се едва на краката си. А как би издържал — не беше мигнал две нощи и два дена. Денем правеше ламаринени печки, а нощем си учеше ролята, бедният, и ходеше на репетиции.

— Когато Милош те убие, отивай си в къщи веднага! — каза му учителят.

— Кога ще ме утрепе?

— Сега в следващото действие, само недей да дремеш.

Завесата се вдигна отново. Всички играеха, говореха след суфльора. И артистите, и публиката повтаряха след него като след поп, който изповядва деца за причастие и говори гласно, а те след него повтарят дума след дума.

Мурад се прозяваше звучно и се чешеше по главата, а очите му сами се затваряха.

Той пак задряма и в миг започна да хърка. Заспа като заклан, но все пак седеше, само че с наведена глава.

Изведнаж в стаята наляво от сцената се вдигна врява.

— Влиза Милош! — извика суфльорът почти гласно, както обикновено се говори.

— Къде е, къде е отишъл? Вижте долу в двора! —Настъпи оживление, така че и публиката разбра.

Представлението спря, чакаха Милош, за да убие Мурад, а Милош го нямаше.

Шумът ставаше все по-голям и по-голям. Всички артисти напуснаха сцената и хукнаха нанякъде.

Псуваха, ругаеха, викаха, но Милош го нямаше.

— Избягал, избягал! — викаха из двора.

— И парите ги няма! — извика Стево и едва тогава настъпи истинска олелия.

Публиката чакаше и слушаше какво става. Някои се притекоха на помощ, а други стояха и се смееха. На мнозина потекоха сълзи от смях.

На сцената беше само Мурад. Сложил глава на колене, хърка ли, хърка!

— Утрепете ме най-после или ще си отивам! — викна той сърдито, когато врявата го събуди, скочи и сънен, започна да се оглежда изплашено наоколо. Струваше му се; че отново е оживял.

Сред публиката избухна още по-голям смях.

— Е, това вече струва милиони! — викаха мнозина, доволни от тази комедия.

Учителят се втурна вътре блед и запъхтян.

— Какво стана? — попита го един полицай, който се готвеше сам да излезе и види кого търсят и гонят.

— Представете си само — Милош Обилич избягал и обрал всички пари! — запъхтян, едва изговори учителят.

— Нима Обилич изневери?! — викаха някои и се смееха.

— Какво става с Вук?! — питаха други.

Полицията излезе бързо да организира потеря, а останалите гости, едва стъпвайки от смях, започнаха да се разотиват.

Това представление костваше на учителя една по-голяма полица, с която издължи театралните дългове.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)

(Предыдущая часть)

Потом составили устав, приняли его и даже утвердили в полиции.

Комитет определил размеры гонораров драматургам, актерам и всем прочим, подвизающимся на поприще театрального искусства.

Теперь это уже не забава. Дело приняло серьезный оборот. О нем уже заговорили в газетах, узнала вся Сербия.

Был арендован верхний этаж старого турецкого дворца. Сломали две стены, воздвигли сцену, повесили занавес, одним словом, — все как в Белграде.

В один прекрасный день люди, проходившие мимо турецкого дворца, могли видеть, как актеры, действуя ломами, разрушали стены с таким рвением, что сотрясался весь дом. Многие пожимали плечами, усмехались и шли дальше.

— А где мы возьмем деньги на покрытие таких расходов? — спросил профессора один из членов комитета, торговец.

— Не беспокойтесь, — ответил тот, вдохновленный своим высоким призванием воспитывать граждан и жаждой славы, — ведь у нас много граждан, верно?

— Верно, — подтверждает торговец Пера и недоверчиво смотрит на профессора.

— Прекрасно. Пусть приходит регулярно только одна треть, и то… по… по полдинара с человека — посчитай, сколько это будет? По меньшей мере, двести динаров; а если взять в расчет детей, школьников и солдат, то такая сумма наверняка обеспечена. В месяц четыре спектакля — восемьсот динаров, — доказывает профессор и, немного помолчав, уверенно добавляет: — Можно рассчитывать на тысячу динаров в месяц.

— А кто оплатит расходы, пока мы еще не приступили к делу? — допытывается торговец.

— Потребуется приблизительно… Знаешь, дороже всего обойдется сломать и восстановить эти стены, — мы ведь обязались после закрытия театра сдать дом в полном порядке.

— Но кто же все-таки заплатит? — настаивает Пера.

— Примерно, со всеми предварительными расходами, потребуется пятьсот динаров… Э, теперь мы будем привлекать к участию в затратах и членов-основателей и благотворителей.

— Ничего это не даст! — замечает торговец, качая головой.

Профессор промолчал, занятый какими-то вычислениями в блокноте.

— Пойду посмотрю, что в лавке делается, — говорит торговец, неторопливо поднимается и уходит.

На следующем заседании комитета не было ни одного торговца. Все сослались на неотложные дела, настоящая же причина их отсутствия осталась неизвестной.

Профессор совсем запарился. Пишет приказы, читает артистам лекции о театральном искусстве, принимает заявления, жалобы, выносит решения и утверждает расходы, а именно: сколько взять в кредит.

Работает он без устали и с твердой верой в успех. Задает артистам, то есть подмастерьям, уроки, которые диктует им каждый вечер после того, как закроются мастерские. Старается привить молодым людям любовь к этому виду искусства. Приобретает за свой счет книги и даже сочинил драму, которая, как он утверждает, написана простым языком, а потому доступна широким массам. Исправил стихотворные драмы Якшича[1], ибо актеры жаловались, что не понимают их.

— Терпение и труд все перетрут, — изрекает профессор.

— Да, вот и я достиг успехов только благодаря упорному труду,— скандирует актер и разваливается на стуле, словно ага.

— Господин Гавриил! — цедит сквозь зубы профессор.

— Слушаюсь, господин управляющий! — отчеканивает актер, вскакивая со стула и отвешивая низкий поклон.

— Можете ли вы им объяснить, что такое трагедия? Мы дошли до этого раздела, а у меня дела в школе! Видите, сколько приходится работать, некогда даже пообедать и по-человечески выспаться!

— Если прикажете, господин управляющий?! — басит артист, ухмыляясь.

— Да, вы с этим справитесь!

— Это же моя профессия — вы знаете, — с гордостью говорит актер и смотрит на остальных, как бы вопрошая: «Сколько бы вы дали, чтобы стать таким мастером?»

Все устремили на него взгляды, полные благоговения.

— Подано заявление, сударь, — обращается Стева к профессору.

Профессор входит в свою канцелярию.

О, посмотрите только, как обставлена теперь его канцелярия!

Из дому ему доставили сюда красивые портьеры (из-за которых пришлось выдержать трехдневную войну с женой), письменный стол орехового дерева, кресло и софу. Затем он приобрел второй стол для секретаря, обязанности которого исполнял актер, обладавший хорошим почерком. На столе управляющего большая красивая лампа, полный письменный прибор и два серебряных подсвечника по бокам. Все это он перетаскал из дому постепенно, по одной вещичке, — если бы он забрал все сразу, жена упала бы в обморок. Кстати, теперь он обдумывает, как бы намекнуть жене, что ему очень нужен еще небольшой шкафчик для актов; но это уже дело второстепенное.

Он важно разваливается за столом, берет в руки заявление и, нахмурившись, читает:

«Долгое время и во многих театрах я играла наивные роли, но по слабому зрению оставила сцену и поступила кухаркой в лучший дом; теперь же я растолстела и могу выступать в трагедиях, а потому покорно прошу г. Управляющего испытать меня и принять в труппу. Остаюсь покорная ваша слуга

София Маничева».

Профессор помолчал, потер лоб и позвонил.

Вошел сапожник Лаза.

— Скажи господину Гавриилу, чтоб проверил эту женщину, и если она хоть немного подходит, пусть напишет резолюцию о приеме, а я подпишу, — распорядился профессор и вышел.

В коридоре стоит София.

— Это управляющий! — шепчет ей Миливое.

Она почтительно кланяется, а управляющий проходит мимо, преисполненный собственного достоинства.

Вечером он сделал актрисе пространное внушение, как нужно себя вести, объявил, что она принята в труппу, и строго-настрого приказал, чтобы никто не смел ее и пальцем тронуть.

—

После двадцатидневного неустанного труда начались приготовления к репетициям и к спектаклю — опять готовили «Бой на Косовом поле», ибо эту пьесу актеры лучше всего помнили.

Теперь профессор не знал отдыха ни днем, ни ночью.

Чуть свет он уже в театре, загляните туда часов в одиннадцать вечера — он все еще там.

Одного учит, как нужно кланяться, другого — как сидеть, третьего — как плакать, четвертого — как смеяться.

— Не кричи ты «ха-ха-ха», как в книге написано, а смейся, как обычно смеешься! — объясняет он Симе.

— Так написано в моей роли!

— Вот как нужно смеяться, — говорит профессор и хохочет так, что все дрожит.

— А ну-ка вы, господин Гавриил!

Актер чуть не лопается от смеха.

Залился смехом и сапожник Лаза, а за ним и все остальные, да так, что все ходуном заходило, а Сима, окончательно растерявшись, снова еле выдавил из себя: «Ха-ха-ха!»

— Опять не так! — сердито кричит профессор.

Подмастерье гребенщика готовит роль Мурата.

Профессор сажает его на низкий турецкий диван и объясняет, что он будет изображать всесильного властелина, а потому и вести себя должен, как подобает всесильному властелину.

— Слева выходит гонец, кланяется, целует султану туфлю и подает письмо! — наставляет профессор.

Но тут вбегает служанка профессора:

— Сударь, госпожа просит вас поторопиться, ужин остынет!

Профессор только отмахивается, не обращая никакого внимания.

Миливое играет гонца. Идет, выпятив грудь, топая так, что все сотрясается; на нем какие-то пестрые одеяния и кривая турецкая сабля.

Подмастерье гребенщика, увидев его, проворно вскакивает, и всей своей фигурой выражает такое подобострастие, словно встречает покупателя в лавке.

— Да пойми же, — ты царь, и все остальные ниже тебя!

— Слушай, что тебе господин говорит: ты как будто бы царь! — разъясняет сапожник Лаза и качает головой, а сам заискивающе глядит на профессора, думая про себя, как бы заполучить его в клиенты.

— Какой из гребенщика царь! — протягивает Стева, зевает во весь рот, почесывается, нахлобучивает шапку и направляется к двери. Идет человек спать — одиннадцать уже пробило.

Никак не может гребенщик вообразить себя царем.

— Ох, — кричит Миливое.

Роль Мурата перешла к печнику Васе.

Все пришло в движение; предстоящий спектакль расхваливают везде и всюду не без участия и самого профессора. Сегодня вечером дается представление.

Актер, как самый проворный, сидит в кассе. Когда ему придет пора переодеться, чтобы стать Милошем Обиличем, его сменят другие.

Народу собралось довольно много. Пришли даже чиновники с женами. Вина уже по рядам не разносят — сразу видно, что бразды правления взял в свои руки человек, понимающий, что такое театр.

Занавес поднялся, и представление началось.

Актеры играют так же, как и на репетиции, только к новой актрисе в роли царицы Милицы[2] прямо подступа нет: цедит сквозь зубы, голова гордо вскинута, жмурится, поджимает губы, а с воеводами обходится так, будто ночью у ворот тайком от хозяина любезничает с возлюбленным.

Печник, исполняющий роль Мурата[3], задремал. Постепенно голова его свесилась на грудь, и все увидели, что он спит. Тогда актер, игравший Милоша, гаркнул что было сил. Султан вскочил с дивана и, с трудом разобравшись спросонок, где он, снова сел.

Публика надрывается от смеха, и почти не слышно, что говорят на сцене.

Профессор рвет и мечет. Не легко ему: он всем успел уже рассказать, как хорошо подготовил артистов.

Мурат не ужинал и, кроме желания спать, испытывает еще муки голода.

В антракте он спрашивает профессора, скоро ли кончится его роль, а сам еле на ногах стоит. Да и не удивительно: двое суток он не смыкал глаз — днем делал железные печки, а по ночам твердил, несчастный, роль и торчал на репетициях.

— Как только убьет тебя Милош, сразу же иди домой! — говорит профессор.

— А когда он меня порешит?

— Сейчас, в следующем действии, только не спи.

Снова поднимается занавес.

Актеры (а с ними и публика) отлично слышат суфлера, и повторяют за ним слова, как дети за попом на исповеди перед причастием.

Мурат шумно зевает, почесывает затылок, а глаза так сами и слипаются.

Он опять уснул, даже захрапел. Спит как убитый, но продолжает сидеть, только голову склонил.

Из комнаты слева послышались громкие голоса.

— Выходит Милош! — во всеуслышание объявляет суфлер.

— Где он, куда делся? Посмотрите во дворе! — кричат за сценой — публике все слышно.

Представление приостановили; ждут, пока Милош убьет Мурата, а Милоша нет.

Галдеж усиливается. Актеры покидают сцену и бегут куда-то.

Ругань, шум, крик. Но Милоша все нет.

— Удрал, удрал! — доносится со двора.

— И деньги прихватил! — вопит Стева, и тут началась уже настоящая свалка.

Публика наблюдает за происходящим. Одни бросились на помощь, другие сидят и смеются; у многих прямо слезы выступили от смеха.

Один Мурат на сцене. Голова на коленях, храпит вовсю!

— Да убивайте же меня, а то я уйду! — крикнул он сердито, разбуженный шумом, потом вскочил и начал испуганно озираться по сторонам; уж не воскрес ли он, подумалось ему.

Зрители заливаются смехом.

— О, этот вечер стоит миллиона! — восклицают многие, довольные веселой комедией.

Вбегает профессор, бледный и задыхающийся.

— Что случилось? — спрашивает его полицейский, совсем было приготовившийся выйти и посмотреть, кого это ищут и ловят.

— Вы только подумайте — Милош Обилич очистил театральную кассу и сбежал, — с трудом выговаривает запыхавшийся профессор.

— Что, Обилич изменил?! — крикнул кто-то из зала; все опять засмеялись.

— А как с Вуком?! — интересуются другие.

Полиция поспешила уйти, чтобы отрядить погоню, а остальные гости, едва держась на ногах от смеха, стали расходиться.

Спектакль этот обернулся для профессора векселем на солидную сумму, ушедшую на покрытие театральных долгов.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. И. Макаровской)

 

[1] Джура Якшич (1832–1878) – известный сербский поэт, прозаик и драматург.

[2] Царица Милица – персонаж народного эпоса, жена князя Лазаря.

[3] Мурат I (1362–1389) – турецкий султан, возглавлял турецкое войско в сражении на Косовом поле, там же и погиб. Персонаж сербского народного эпоса.