Точно в момента, когато седнах да пиша този разказ, пред очите ми изникна образът на моята покойна стрина — такава, каквато си беше, горката, и приживе: с жълтеникав елек от кадифе, който не ѝ прилягаше, като че ли бе кроен за друг, късичка пола от същото кадифе и синя престилка пак с жълти цветове; на краката ѝ везани чехли, разбира се, с жълта везба и цяла длан по-големи, отколкото трябва; забрадена с тъмно-жълта шамия, лицето ѝ тъжно, цялото в бръчки, жълто, очите почти в същия цвят както и лицето, погледът ѝ изразява някаква вечна отчаяна грижа; устните тънки, малко синкави, винаги готови за плач, въпреки че никога не бях видял покойната да плаче. Но непрекъснато въздишаше, охкаше и мърмореше за някакви предчувствия, за някакъв страх за всичко, от всичко. Малко прегърбена, с тесни, слабички, хлътнали гърди, тя скръстваше ръцете си под пояса и бродеше навсякъде из къщи и двора, наблюдаваше всяка дреболия и във всичко виждаше, някакво зло. Натъкне ли се дори на обикновен камък в двора и тук предвижда опасност.

— Ууух!… Ще се спъне детето, ще си удари главата, ще я счупи! — промърморва тя с отчаяно лице, взема камъка и го изнася от двора.

Седнем да обядваме, а тя се обърне към мене:

— Яж полека, може да глътнеш кокал и да ти пробие всичките черва.

Излезе ли някой от къщи на кон, тя го изпраща и се вайка е ръце под пояса:

— Ууух!… Пази се добре! Дявол е конят, ще се подплаши и ще ти се спука жлъчката.

Ако се вози на кола, тя пак ще намери сто опасности и все нарежда, като мърмори па себе си, сърдита, със страх и безпокойство: „Ууух, ще мръдне конят встрани и колата хайде в трапа!… Не внимават и някой път ще изблещят очи в урвата.“ Вземе дете дърво в ръцете си, а тя, клетата, пак ще измърмори: „Ще падне с дървото и каквото е остро — ще си извади очите.“ Тръгне някой от къщи да се изкъпе, а тя цял час преди да излезе, мърмори по кьошетата: „Издълбала някъде водата дупка и току погледнеш, хлътне в бездната и после: „Олеле, мале!“, но късно! Ууух!… Водата е по-лоша от огъня. Завлече те в дълбокото и те удави завчас.“ Спомням си още като дете, колко пъти си стоя пред къщата и стрина току заохка и започне своето злокобно мърморене с ръце под пояса: „Ууух!… Гледай къде стои, ще падне някоя керемида и туп по главата — ще го убие на място.“ Изпрати ме до селската ни бакалница, точно срещу нас, да купя за пет пари сол или чер пипер и на отиване ще ми даде мъдри и предвидливи съвети: „Внимавай по стълбището и като вървиш, не зяпай, а гледай пред краката си. Ще се спънеш и дюжеш да паднеш мъртъв на място!… От тоя турчин (така тя наричаше бакалина, който иначе беше много добър човек, само че гонеше с тояга нашите свини от двора си, защото му ровеха градината) се пази, да не ти даде да ядеш нещо. Ще сложи някаква отрова и току се присвиеш като пуйче.“ И каквото да прави или не прави човек, във всичко моята добра покойна стрина ще намери някаква опасност. Ако спиш — ух! Ако пиеш вода — ууух!… Ако седиш — ууух! Ако ядеш, пак това нещастно и злокобно — ууух!

Една неделя чичо тръгна на черква.

— Ууух! — рече стрина с ръце под пояса.

— Какво ти е? — попита чичо.

— Ууууух! — бе нейният отговор.

— Поне черквата не е война, че да ми охкаш тука и ме гледаш, като че ли ме изпращаш на бесилката, а не в божи храм.

Стрина мърмори нещо с ръце под пояса, гледа чичо с поглед, пълен със злокобно предчувствие, почти отчаяно, и вместо отговор, въздъхва горчиво и дълбоко.

— Какво ти е, да не си полудяла?

— Може някакъв хайдутин да изскочи от гората и ненадейно — хоп с ножа! — казва стрина, която винаги, когато говореше, се напъваше с всичката си сила и все пак шепнеше. Тя винаги говореше така чудно, бог да я прости!

— Какъв хайдутин посред бял ден, когато по нас няма хайдути и нощем, откакто се помня?

— Не всеки ден е Великден… Ще те хванат, ще те отвлекат в гората и ще те одерат като яре… Уууух!

Чичо, сиромахът, спомням си точно, като че ли беше вчера, се прекръсти с лявата ръка и сърдито излезе, а стрина, сложила ръце под пояса, гледаше след него отчаяно с поглед, пълен с предвещания, и засъка, както тя си знаеше:

— Ще те заколят като агне!… Уууух!

Да, такава беше моята покойна, добра и умна страна. Сега когато пиша тия редове, като че ли я виждам пред очите си и чувам нейното здокобно мърморене.

Ако беше жива, бедната, тя на всяка цена ба намерила с искрено отчаяние хиляди опасности в този мой разказ: вън всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква. Просто я виждам как мн предвещава зло и мърмори с особения си глас:

— Ууух… Ще дотича жандаринът и ще те арестува завчас!…

— Ууух!… Ще те арестува завчас — както казваше моята покойна стрина. Да си спомниш за своите мили и скъпи покойници, е хубаво и в това отношение наистина заслужавам похвала, но в края на краищата, ще кажете, каква връзка има моята покойна стрина с тоя разказ?

Откровено казано и аз се чудя: каква връзка, по дяволите, може да има моята стрина с цялата тази работа? Колико имат връзка народното събрание и сенатът. Но така е — което трябва, трябва. Кой пък те пита за връзка и смисъл? Ако не на друго място, то поне у нас, слава богу, съществува мъдрият обичай всичко да се прави наопаки, както не трябва, без смисъл и разум. И откъде накъде бих могъл тогава да си помисля, че в тази страна, където всичко е без смисъл, единствено този мой разказ трябва да има пък някакъв смисъл. Ех, щом съдбата ни е така прекрасна, тогава — века всичко върви, както си ще.

— Уууух! — както казваше стрина.

—

Но като размисли човек по-добре, т. е. ако въобще има хора, които се занимават и с такъв опасен спорт, ще трябва да отдаде по-дълбоко значение на моята покойна стрина.

Помислете само каква глупост ми се върти в главата!

По много неща тази наша „мила и измъчена родина“ ми прилича на моята покойна стрина.

В детинството ми, преди училище, ме възпитаваше бедната стрина и, разбира се, като умна жена — без бой. После тръгнах на училище, където програмите от долните до най-горните класове са така прекрасни, че аз и до ден-днешен вярвам, че моята стрина е била, бедната, член на Просветния съвет и е имала там най-голямо влияние. Впрочем училището продължи възпитанието ми също така както и стрина, само малко по-съвършено — с бой.

Трябва да призная, че училището за мен беше много по-лошо и по-тежко от стрина. Веднага, още с буквара започнаха поуките, как трябва да се държа:

— Доброто дете от училище си отива право в къщи, мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и не зяпа наляво, надясно. Когато пристигне в къщи, оставя си внимателно книжките, целува ръка на по-възрастните и сяда на своето място.

— Когато тръгне от къщи за училище, също така върви мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и щом дойде в училище, оставя си книжките и сяда мирно на мястото си, а ръчичките си слага на чина.

Гледате — учениче, мирно, слабичко, в дясната си ръка държи книжчица, а лявата прилепило към бедрото; лицето му смирено, главата наведена към земята като пълен клас, натежал от знания, гледа с такова съсредоточение пред себе си, че ти става смешно; ходи, т. е. влачи крачета по един сантиметър, не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че от всички страни покрай него минават хора. Нищо не може и не трябва да привлече вниманието му. Така вървят и останалите деца; те изпълват цялата улица, но не се виждат едно друго. Влизат, по-право вмъкват се безшумно в училището, сядат, всяко на мястото си, изпъват ръчички на чина и седят така мирно и с такъв израз на лицето, като че ли фотографът ги е приготвил за снимка. Тук те попиват всяка дума на учителя и отново по същия начин излизат ох училището. Ето така щяхме да изглеждаме ние, ако бяхме съвсем добри деца. На стрина много допадаха тези поучения, но ние не можахме напълно да се водим по тях. Всеки от нас грешеше, кой по-малко, кой повече, и затова добрият ни учител наказваше кого по-малко, кого повече.

— Моля, господин учителю, този тичаше по пътя!

— На колене! — присъжда учителят.

— Моля, господин учителю, този гледаше през прозореца!

— На колене!

— Моля, господин учителю, този говореше!

Пляс шамар.

— Моля, господин, учителю, този скачаше!

— Без обед!

— Моля, господин учителю, този пя!

Пак шамар.

— Моля, господин учителю, този игра на топка.

— Да стои прав!

Не стига това, че нашият стар, добър учител беше така внимателен и с будно око следеше да предотврати всеки нещастен случай, който би могъл да стане по наша непредвидливост, а заедно с шамарите му веднага следваше мъдро поучително четиво за младежта. Това беше винаги някаво „Стръкче“, откъснал еди-кой си, или „Китка цветя“, набрал за милите деца еди-кой си. Все хубави заглавия с хубаво поучително съдържание:

— Имало едно палаво дете. То се качило на дървото, подхлъзнало се, паднало и си счупило крака и останало сакато за цял живот.

Имало едно лошо дете, което не слушало по-големите, а тичало по улицата, изпотило се много, духнал студен вятър, простудило се и легнало тежко болно. Нещастната му майка много нощи бдяла над него и плакала. След продължително боледуване детето умряло и натъжило добрите си родители. Добрите деца не правят така.

Едно палаво дете пък се разхождало по улицата, хванал го някакъв звяр и го разкъсал цялото.

След всяко прочетено поучително разказче учителят тълкуваше и поясняваше поуката:

— Какво четохме сега?

— Ние четохме сега, че имало едно лошо дете, което се разхождало само по улицата, излязал един звяр и го разкъсал.

— На какво ни учи този разказ?

— Този разказ ни учи, че не трябва да се разхождаме.

— Така! А какво е това дете, което се е разхождало само по улицата?

— Това е лошо и непослушно дете.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не се разхождат и затова родителите им и учителят ги обичат.

— Много добре!

— Имало пак едно дете. То стояло в стаята си на прозореца, а друго едно дете хвърляло с прашка камъни по един гълъб и не го улучило. Гълъбът весело отлетял, а камъкът ударил в прозореца и улучил онова, първото дете, в окото, така че окото му изтекло и останало без едно око за цял живот.

— Какво е онова дете, което е стояло в стаята до прозореца?

— Това е лошо и непослушно дете!

— На какво ни учи разказът?

— Разказът ни учи, че не трябва да се стои, защото това правят само лошите и непослушни деца.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не седят в стаята, където има прозорец!

Така добре се разясняваше всеки разказ и от него се извличаха полезни поуки — как трябва да се държат добрите и послушни деца.

Добрите деца не вървят, не тичат, не приказват, не се качват по дърветата, не ядат плодове, не пият студена вода, не ходят по гората, не се къпят — кой би могъл да изброи всичко. Накратко казано, така бяхме затрупани от такива мъдри и поучителни наставления, че се надпреварвахме кой да бъде по-неподвижен. Горе-долу всичките бяхме добри и послушни деца, слушахме и помнехме съветите на по-старите.

(следваща страница)

Да слушам лекция по латински синтаксис и да се подстрижа през летните горещини, особено при невещ бръснар — това ми бяха най-досадните часове, защото животът ми никога не е изглеждал по-безсмислен и по-глупав, отколкото при тези обстоятелства. Никога не бих могъл да кажа кое от тези две неща е по-трудно. Представете си само: горещ летен ден, жегата просто помрачава съзнанието, въздухът трепти пред очите, тялото изнемощява и отпада, човек едва се движи от досада; и в такова едно състояние да седнете на бръснарския стол. Бръснарят ви увива в чаршафа и вие трябва да се вдървите като някакъв римски сенатор. После ви пъха чаршафа в яката и започва страшната процедура. По лицето ви тече пот, стича се в очите, безобразни мухи налитат и кацат ту на носа, ту на лицето, ту около устата, а ръцете ви са под чаршафа и можете само да мръщите лице, да бръчкате нос, да свивате уста. По лицето пък, цялото в пот, се сипят дребни космички изпод ножиците, лепят се и падат в очите, дори в устата и тогава започва отчаяно плюене. Отгоре на всичките мъки бръснарят ви блъска насам-натам, обръща ви главата като някаква вещ, щрака с ножиците около ушите ви без всякаква нужда и от време на време тъпите ножици изскубват по някой кичур коса; вие смукнете въздух, присвиете се от болка, а бръснарят ви утешава: „Това не е нищо, моля ви, нищо!“ — и продължава по-енергично да щрака с ножиците, като смята може би, че с тази музика ще заглуши болките. С какво нетърпение се очаква в това отчаяно положение спасителното бръснарско: „Честито, господине!“ Той сваля чаршафа и вие усещате как ви светва пред очите, чувствувате блаженство и неимоверна радост, като че ли изведнаж ви е спрял внезапно силен зъбобол.

Така в отчаяние се очаква звънът на училищния звънец, който изведнаж ви избавя от непоносимите абсолютни аблативи и цяло наводнение от нункове, квидове, квид-квидове и нук-нункове. И изведнаж училищният прислужник (него винаги, кагато удря звънеца, съм го смятал за някакво ангелско същество) с едно движение на ръката, с един звън, небесен звън, разгонва цялата досада. О, така дълбоко се е врязал в душата ми този сладък звън, че никога не мога да го забравя!

Тъкмо преподавателят казва:

— Тук е удобно да се употреби също ne-nec. Хайде, опитайте вие!

И вие опитвате, потите се, в главата ви бръмчат стотици чудеса, а никак не ви идва на ум израза „удобно“ или както още казва преподавателят „интересно“. Тъкмо мъките ви са стигнали върха си и ето звънецът прозвънява със своя небесен, спасителен звън.

Но по-късно в живота, след години, когато започнах да пиша и печатам първите си работи във вестниците, взеха да се явяват и по-досадни неща, изпитах и по-тежки мъки.

За да не ви измъчвам много, защото зная какво е мъка, ще ви разкажа нещо, което ми се случи преди не повече от година.

Беше лято. Денят приятен, свеж, а аз, позавършил всички работи, които могат да тревожат духа и карат човека да мисли (като падежи на полици, и тям подобни), съм се поотпуснал след обеда, излежавам се, със запалена цигара, сърбам кафе и се чувствувам доволен, че никаква мисъл не ме обезпокоява, както това е дадено само на сърбина.

А и какво би могло да ме обезпокои? Дадох своя работа на най-досадния редактор, обядвах този ден сладко, изпих чаша-две вино, получих наскоро повишение; сърбам кафе, пуша тютюн (полиците си съм уредил), обръщам се доволен ту на една, ту на друга страна, не мисля нищо; обзема ме приятна дрямка, а законът не ми забранява да заспя сладко и мирно блажен сън. И тъкмо исках да използувам своята гражданска свобода и право, както това би сторил всеки свободен гражданин, когато изведнаж някой почука на вратата на моята стая.

— По дяволите! И промърморих сърдито и моето приятно доволство се стопи като пяна.

Чукането се повтори.

— Влез! — викнах сърдито.

На вратата се появи човек с усмивка на лицето и любезно ме поздрави, докато аз бях готов да му издера очите. Това беше редакторът на един селскостопански вестник.

— Дойдох при вас с една молба. Надявам се, че няма да ми откажете.

— О, моля ви, как можете да се съмнявате! — казах така, може би поради вродената сръбска доброта, и се опитах малко да смекча киселия израз на лицето си.

— Бих искал да публикувам във вестника една ваша статия за отглеждане на винената лоза.

— С удоволствие бих се отзовал на вашето желание, господине, но вярвайте, аз не разбирам нищо от тези неща,

— Как не разбирате? Вие можете. Нещо популярно, за нуждата да се отглеждат колкото може повече лози и каква полза има страната от това. Ето, моля ви, аз ги пиша във всеки брой по няколко, а и аз някога съм учил филология.

Защищавах се по всички възможни начини, но редакторът упорито доказваше, че съм си въобразил, че не разбирам нищо от тези неща и че дори не било необходимо да ги разбирам и все пак можело да се напише хубава статия. В края на краищата трябваше да обещая, че за десетина дни ще приготвя статията.

Той замина и моето приятно настроение се развали. Каквото и да правя, в главата ми все винена лоза.

В това време някой пак почука на вратата.

— Влез!

На вратата се появи висок, блед, изнурен човек, с овехтели дрехи.

— Добър ден.

— Добър ден, господине!

— Казвам се Милан Миланович.

— Приятно ми е! — и аз казах името си.

— Дойдох при вас по една важна работа.

— Моля!

— Имам намерение, господине, да основа един вестник за скотовъдството…

— Това е прекрасна идея.

— За мене ще бъде рядка чест, ако и вие влезете в числото на моите сътрудници.

— За мен това би било рядка чест — започнах аз, — но не разбирам от скотовъдство, господине.

— Зная, но все пак бихте могли!… Та вие сте учен човек, за бога!

— Защитавах се, отказвах, но той не си отиде, докато не му казах, че ще гледам да напиша нещо популярно за отглеждането на жребчетата.

Тъкмо помислих, че съм се отървал от една напаст, когато някой пак почука на вратата.

— Влез! — изкрещях по-ядосано от всякога. На вратата се появи редакторът на един патриотичен вестник.

— Дойдох при вас с една скромна молба — каза той с любезна усмивка — и се надявам, че няма да ми откажете.

— Ще направя всичко, което мога.

— На мен ми трябва едно късо патриотично стихотворение или разказче, както вие намерите за добре. Не бих ви досаждал, но сътрудниците ми са заети с различни научни статии, а аз трябва да готвя един некролог и се сетих за вас.

— Но, господине, аз не пиша стихове! Как ще започна сега изведнаж да пиша стихове?

— Нищо по-лесно от това. Седнете и напишете. Най-добре ще е някое епично, патриотично стихотворение или още по-добре — разказ.

Не ми помогнаха никакви оправдания, нито извинения и казах победен:

— Най-после бих ви написал, но вярвайте, зает съм с много работа.

— Не, не, за общото дело вие ще пожертвувате малко от вашето време. Впрочем аз ще си позволя да дойда пак в четвъртък.

— Днес вече е вторник — му припомних аз.

— Е да, нещо късичко — каза редакторът и ме погледна тъй любезно, че аз се почувствувах хипнотизиран. Пред очите ми започнаха да се движат без ред, без връзка събитията на оживелите спомени, а аз отчаяно се лутах из този хаос и чувствувах, че на всяка цена трябва веднага да намеря идея за разказ.

Не можех нищо повече да кажа. Редакторът учтиво се сбогува и излезе, като изрази надежда, че работата ще бъде свършена.

Легнах пак отчаян, затворих си очите и се опитах да мисля за нещо друго. Напразно, колкото повече прогонвах от себе си мислите за патриотичния разказ, те все по-силно ме нападаха. Пред очите ми — само някакви ханджари, копия, пушки, тичат и се въртят безброй лица, смесват се някакви ужасни събития, страшни сражения, падат глави, развяват се знамена, горят запалени покриви, юнаци скачат в окопите.

Почувствувах, че просто ми се вие свят. Станах и се измих. Не помогна. Всяка вещ, всичко, което гледах, като че ли ме караше да търся идея за патриотичен разказ.

Седнах на масата, запретнах ръкави, махнах всичко от нея, облегнах глава на ръцете си, затворих очи и започнах да мисля за какво да пиша. Постарах се да мисля само за това. Изведнаж малко по малко всичките ми дотогавашни мисли се разбягаха — всички събития, лица, всичко, всичко — сякаш по някаква команда. Колкото повече мислех, толкова по-далече бягаха от мен тези патриотични мисли и вместо тях пред очите ми започнаха да излизат все някакви славейчета, цветя, поточета, лунна нощ, красиви женски глави.

— По дяволите! — извиках сърдито и скочих от стола.

„Откъде накъде трябва да пиша? Кой може да ме накара да пиша?!“ — помислих и решен да не пиша нищо, излязох на улицата.

Разхождах се и ето тъкмо сега започнаха да се събират в главата ми спомени за всички възможни патриотични събития и образи, които някога съм виждал и за които някога съм чул и чел. И всичко това страхотно объркано, безредно тичаше и кипеше пред очите ми така бързо и силно, че нито един образ не можех да съзря ясно. Всичко това се въртеше със светкавична бързина, а аз чувствувах, че трябва да се ориентирам в тази бъркотия, че трябва да хвана поне една ясна мисъл.

След това всичко ми стана досадно. Чувствувах се зле. Усещах силно главоболие и дори в ушите ми бръмчеше нещо като звън на ханджари и мечове, изстрели на пушки, топове, скърцане със зъби, тръби, викове на ранени.

Потърсих компания да се разведря. Нищо не помага. Все по-силно усещах мъките си. Нищо не ми се пиеше, не ми се ядеше, не можех да разговарям. Чувствувах как в главата ми тежи патриотичната идея и не ми дава да си отдъхна нито за миг.

Сбогувах се с компанията и си отидох в къщи. Масата бе приготвена за вечеря.

— Хайде да вечеряме.

— Не мога.

Затворих се в стаята си, запалих свещта, седнах на масата и чувствувах страшния непреодолим каприз да напиша до сутринта разказа.

Но се повтори пак същото. Всичко изчезна от главата ми и накрая стигнах дотам, че не можех нищо, абсолютно нищо, дори нито една-единствена мисъл да измисля, защото усещах, че някаква грамадна тежест е легнала върху ми и ме притиска. Притискаше и душата, и ума ми. Това бе тежест, под която се чувствува само едно: „Трябва до зори да напиша!“

Станах, разходих се из стаята, легнах, пак седнах на масата. Изведнаж се загледах в някакъв предмет, мъките ми намаляха и започнах да мисля например, че тази и тази книга трябва да се подвърже; каква вреда е, че съм накапал покривката с мастило — все за такива дребни неща. Тогава си спомних, че се наговорих с приятели утре да излезем на излет и изведнаж ме бодна страшната мисъл: „Тогава още сега трябва да завърша този патриотичен разказ.“

И отново настъпиха мъки и страдания. Изморих се, спеше ми се. Почувствувах главоболие. Стаята бе пълна с тютюнев дим, по масата само угарки, издраскани кибритени клечки, тютюнева пепел.

Напрегнах всичките си сили, но вместо патриотични идеи в главата ми изскочи някаква глупост:

„Моят мил си има чизми с тънки бръчки!“

Глупости.

Няма да пиша и толкова! Какво пък. Ще му кажа, когато дойде: „Не мога, господине“, или по-добре просто: „Не искам“. Взех от масата един лист хартия, на който с мъка бях написал и задраскал стотина глупави изречения, смачках го сърдито, хвърлих го и почувствувах необикновено доволство.

Легнах си. Задрямах и вместо да заспя, изведнаж пред очите ми се появи някакъв турчин с огромна чалма и с пищов в ръката. Той преследваше на кон някакво сръбче, а то, горкото, бягаше, бягаше и тъкмо да се скрие в гората, из храсталака излезе друг страшен турчин с нож и го удари в гърдите. Бликна кръв и аз се стреснах.

„Глупави сънища“ — Помислих сърдито, затворих очи и тъкмо да заспя, пак изплува същата мисъл.: „А патриотичният разказ?!“

И малко по малко пред очите ми започна пак онази нещастна бъркотия на въоръжени хора.

И тъй, това мъчение трая до зори.

Сутринта станах блед, сломен, изморен, като че ли цяла нощ съм теглил кола.

Вече твърдо реших да не пиша, но все пак чувствувах тежест и чудно безпокойство само като помислех, че утре е злокобният четвъртък.

В четвъртък събрах всичките си сили и очаквах господин редактора, за да му кажа ясно и открито:

— Вървете по дяволите, господине — и вие и вашият патриотичен вестник. Не искам да пиша, разбирате ли. А сега заповядайте навън, защото без малко щях да умра от вашите глупости!

Горях от нетърпение да дойде, за да му кажа това и да ми олекне на душата.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках сърдито, така че по гласа ми да се познава, че съм готов и за бой, ако нещо ми каже.

Редакторът влезе със същата любезна усмивка, а аз го посрещнах намръщен като най-големия престъпник.

Като ме погледна тъй благо и меко, аз просто се смутих. Струваше ми се някак неестествено да се държи към мене така любезно, когато аз бях готов да го застрелям с пистолет.

— Готово, нали?… Благодаря ви много! — добави той, без да чака отговор.

— Извинете, но вярвайте, не можах… — започнах да се оправдавам, гледайки надолу.

За учудване е, че аз оборих поглед и просто се почувствувах засрамен като ученик, който не е написал домашното си и не знае какво да каже на благия си и добър преподавател.

— Не е готово?! — каза той отчаяно и ме погледна с укор.

— Вярвайте, имах такива пречки… — започнах отново да се извинявам.

— Ще закъснея с вестника. Ако би могло до довечера да стане, та поне през нощта да се набира! — каза той отчаяно.

Аз извадих джобния си часовник. Три часът.

— Ще стане сигурно! — казах така убедително, че той се успокои.

— Моля ви, побързайте. Аз ще дойда в осем!

Извини се, че ме измъчва, усмихна се любезно и замина.

Когато той излезе, едва тогава почувствувах цялата тежест на новата ситуация, която далеч надминаваше досегашната.

Сега започнаха същите, само че по-страшни, по-силни мъки, мъките на търсене на идея.

Написах към тридесет начала и задрасках и тридесетте. Не усетих как отлетя времето.

Погледнах часовника. Седем и половина.

Скочих като опарен. Сграбчих шапката си и избягах на улицата. Обхвана ме такъв страх от този редактор, че бих предпочел да посрещна цяла рота със заредени пушки, отколкото него.

Шляех се по малките улици, където никога не съм минавал, нито съм имал намерение да минавам, гонен все от същия страх да не срещна редактора. Появеше ли се отнякъде някое подобно лице, мене ме бодваше нещо като с нож в сърцето.

Не посмях да отида в пивницата, където обикновено ходех. В къщи — още по-малко.

Най-после ми стана досадно и ме обхвана такъв яд, че бях готов да се сбия с първия, когото срещна.

— Ще отида в къщи, ще кажа на този човек да ме остави и ще го наругая като магаре.

С такова решение тръгнах за дома.

По пътя се отбих в една бакалница да си купя тютюн… Бакалинът, нещо обезпокоен, развълнуван, се стресна, когато аз влязох.

Поисках тютюн.

— Ах, че ме изплашихте! — каза човекът, след като ме видя кой съм и си отдъхна.

— Защо?

— Помислих, че е един друг господин, който непрекъснато дохожда и ме кара да му пиша всичко, което си спомням от войната.

— После?

— После нищо. Обещах му само за да го махна от главата си и сега — мъка. За мене ли са тия работи? Кой ще ми гледа магазина?

Той забеляза, че го гледам с искрено състрадание и поиска да ме доближи и да ме прегърне.

— Е, какво смятате да правите в края на краищата?

— И аз се чудя… Днес затворих магазина и избягах в къщи. Ако така продължи — лошо! И не е само един, господине, а търпя мъки от много такива.

„Наистина — помислих си, като тръгнах — в Белград всеки втори човек издава по някой вестник. Почувствувах необикновено отчаяние.“

На улицата, тъкмо пред дома ми, срещнах прислужника си.

— Накъде?

— Откъснаха ми се краката да ви търся. Един господин ви чака вече от два часа! Казва, че трябва да ви намери тази вечер.

Притъмня ми пред очите.

„Ох, този зъл дух иска да ме умори!“ — помислих и ми дойде страшната мисъл да се втурна в къщи и да го изхвърля на улицата, но веднага след това ме обхвана някакъв чуден страх, че не посмях дори да прекрача прага.

— Кажи на този господин, че получих телеграма от баща си и че трябва тази нощ да замина. Или недей… По-добре кажи му, че не си ме намерил! — казах на момъка и се върнах назад, за да се лутам отново по улиците.

Не посмях и да пренощувам в къщи.

На другия ден нито обядвах, нито вечерях у дома и се криех плахо от всеки шум, докато не видях, че вестникът е излязъл.

Когато се върнах в къщи, прислужника ми го нямаше. Той беше добро и трудолюбиво момче.

— Знаете ли къде е моят прислужник? — попитах съседа.

— До вчера беше тук и надвечер избяга от онзи господин, дето често идва при вас.

— Дотегнало му е, че непрекъснато ме търси?

— Не, но го хванали да им пише нещо за вестника. Той се отбранявал, бедният, и избягал някъде. Като тръгна, ми каза: „Тръгвам по белия свят само да се спася от тази напаст. Аз се чудех къде е господарят ми, а то — той отказвал, отказвал човекът и накрая тези бездушни хора го изгониха от собствената му къща.“

Обхванаха ме тръпки и страх.

— Няма какво да се разсъждава — реших аз. — След като момчето е избягало, тук за мене няма спасение.

Оставих и къща, и всичко, набърже спазарих затворен файтон и казах на файтонджията да кара колкото се може по-бързо и по-далеко от Белград.

С влак не посмях да пътувам, защото се страхувах да не ме хванат на гарата. По същите причини не предпочетох и параход.

Разказвах един път на едного как в една страна, отдавна, в стари времена, живял някакъв калугер, който много обичал да произнася речи и това дотегнало до такава степен на обитателите, че всички, които още можели да бягат, оставили своята скъпа родина, избягали по белия свят и така тая страна почти опустяла.

Право да ви кажа, някога, когато за пръв път чух от стари хора тази история, и сам не повярвах. Но откакто се размножиха редакторите и започнаха да шалитат на добри и мирни граждани и когато видях с очите си как много заведения — кръчми, магазини, хлебарници и прочие фалираха, как се изпозатвориха само защото ги посещаваха редактори, вече не се съмнявах ни най-малко, че онази страна е опустяла поради този досаден оратор.

Мнозина със слаби нерви не издържаха.

Връхлети един уредник на някой слаб човек, че втори, че трети и докато погледнеш, човекът започнал да вехне.

— Какво ти стана, братко? — питат го другите.

— Ето! — казва той отчаяно и постоянно шепне и комбинира в главата си статия или някой разказ за вестник. Срещнат го познати, приятели, спрат го, искат да го развеселят:

— Остави, за бога, тези глупости, не виждаш ли, че си станал на вейка.

Той гледа само с тъжен поглед, въздиша дълбоко, охка и продължава да шепне и да търси тема.

И така човекът вехне, вехне и най-после в страшни мъки, в търсене на тема, изпусна своята благородна измъчена душа.

Аз, разбира се, бях много предпазлив в своето бягство.

Едва в едно отдалечно село посмях да се отбия, за да почина, защото от три дни вече нощувах по пътищата. Но най-напред изпратих файтонджията да провери подробно дали и тук не се издава някой вестник. Файтонджията отиде. Почаках един час, той не се върна. Измина втори, трети час, нямаше го никакъв.

— Трябва да са го хванали и тук тези бездушни хора! — мина ми страшна мисъл през главата и клюмнах.

„Наникъде спасение!“ — помислих в отчаянието си и видях, че съм принуден да се предам в ръцете на страшната, безмилостна съдба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)