Tag Archive | разговор

Пензионерот Симо (1/2)

Човек на педесетина години; со среден раст, но силен и крупен; со црна коса, која веќе почнуваше да му белее; лице ниту долгнавесто ниту тркалесто, туку обично; со румени образи, значи црвени, со уште поцрвена мрежичка од жилички на јаболковите коски, со долг нос. Со избричена брада и со големи мустаќи, кои му ја покриваа устата, а на краиштата малку „зафитилени“, како што велат, и намачкани со помада — тоа е г. Сима, чиновник во пензија.

Него можеме бргу; да го најдеме во градот К…, каде и што живее, зашто не е од оние луѓе кои сакаат секаде да го забодат својот нос, кој е час овде, час онде; секој ден се движи како по некој утврден распоред: или седи дома, или е во „Марковата кафеана“. Во таа кафеана доаѓа рано изутрина, ќе си седне на една маса до прозорецот, ќе си нарача кафе, ќе си запали цигара, па така „се густира“ и си го чита „Брка“ или некој друг весник, или со господин Јово си игра домино. Така тука си седи до десет часот, па потоа оди малку на пазар, каде што ги загледува пилињата, го проба сирењето, кајмакот, виното; се „пазари“, како што вели тој, но ретко кога нешто купува. „Колку ти е, снашке, ова шарено пиленце?“ — има обичај да рече, без оглед дали е тоа големо пиле, или: „За колку го дават, пријателе, овој шилер?“ па дури тоа и да е добро вино.

Така, значи, си поминува тој низ пазарот до единаесет часот, па се упатува дома. Со лесни, сериозни, па дури, ако сакате, и со достоииствени чекори оди, држејќи си ја во левата рака цигарата, а во десната бастунот, со кој не врти и не го развртува како некаков човек што го вее ветрот, ниту го носи само онака, напразно, туку со него како да ги пребројува чекорите, удира во земјата при секое движење на десната нога; главата ја држи исправено, иако вратот малку го потсвиткува напред, и туку одвреме навреме со неа ќе кимне, не вадејќи си го својот црн „халбицилиндар“, со извик: „О, добар ден, добар ден!“, или пак наполно ќе си го извади и пак со насмевка ќе проговори: „Добар ден ви пожелувам!“, што зависи од тоа со кого ќе се сретне и ќе се поздрави. Поинаку е кога ќе наиде на улицата во која живее. Во неа тој ги познава сите одред, како што велат, и старо и младо, и машко и женско, и покрај кого и да минува, би рекол по некој збор, на пример: „Како в училиште, Милане, оди ли, а?“, „Што правиш, Васо, можеш ли уште?“, „Се сончаш ли, газда Јанко?“, „Добар ден, госпоѓо Персо, готвите ручек?“ — или штогоде. Само имајте на ум дека тој никогаш не ја изговара целата реченица додека не застане, а зборува бавно и доста затегнато. Одејќи така до својата куќа, ќе застане малку пред вратата, па ќе си ги истрие убаво неколку пати нозете, било да е суво или капливо, потоа малку ќе из’рка и ќе исплука, па дури тогаш ќе влезе во претсобјето. Ќе го остави бастунот во еден ќош до вратата, па ќе влезе во собата.

Собата во која живее е прилично пространа и светла, со мебел што одговара на неговата положба. Подот е послан со шарани волнени дипли а до ѕидот кој е наспроти вратата стојат два железни кревети, покриени со зелени покривки и исти такви перници; до прозорецот поголема дрвена маса, покриена исто така со зелен чаршаф, врз кој е распослан весник, а на еден крај стојат неколку убаво наместени книги, како „Граѓански закон“, „Кривичен закон“, „Устав“, „Вечен календар со роденик и соновник“, и уште некои, а на другиот крај неколку листа чиста хартија, во средината прибор за пишување, кутија со ситен песок наместо попивка, кутија со кибрит и уште некои ситни работи; покрај масата два плетени стола; на ѕидот две-три прилично избледени слики и гусла, а во самиот ќош скапоцена икона, пред која виси сребрено кандило, додека крај печката, во еден ќош, стои долг чибук.

Откако ќе влезе во собата, ја симнува капата, минува низ неа два-три пати натаму-наваму, потоа, што многу често му се случува, но не секогаш, ќе седне на масата, ќе земе еден лист чиста хартија, преку неа ќе повлече два-три пати со раката, ќе измери три прста од едниот крај и ќе го превитка, ќе го земе перото, ќе го загледа, ќе скине едно парче од весникот што е на масата, ќе го избрише перото, ќе го макне во мастилото и ќе стави одозгора наслов. Да речеме: „До Касациониот суд“, или „До Окружниот суд…“ и кога тоа ќе го сврши, ќе го остави перото преку приборот за пишување и ќе излезе во кујната, ќе застане крај шпоретот, ќе го дигне капакот од тенџерето и ќе ѕирне што се вари за ручек. „Охо, Лено, ти баш сакаш да ме нагостиш!“ ќе рече обично, па било што и да се готви за ручек, а Лена — тоа е неговата жена — обично на тоа ќе му одговори или со мавнување на главата, или со зборовите: „Јас, богами, се трудам, а ти слабо нешто гледаш“. — „Е, па, ова, јас сум, како да ти речам, позаслужен, маж сум“ — или нешто така ќе додаде Симо, и на тоа сè завршува.

Така ќе му мине претпладнето, а попладнето, речиси исто така, само што попладне може малку да дремне, а потоа ќе го доврши пишувањето, ако го започнал претпладае, малку ќе погуди со гуслето и ќе пее, ќе проговори некој збор со својата „баба“, како што тој на шега сака да ѝ каже, иако ретко кога се сложуваат, па потоа ќе си го земе бастунот, ќе си ја стави капата на глава, и ќе се пипне два-три пати по џебовите од палтото и по неколку пати ќе се заврти, загледувајќи по собата, како нешто да бара, ќе се накашла и ќе се упати во „Марковата кафеана“.

Тој, навистина, долго седи ово кафеаната, но, да не добиеме погрешно мислење за него, морам да речам дека не е некој голем трошач, зашто човекот, како што си вели самиот, „е зрел и прецеден“, па знае да чува „бели пари за црни дни“. Целото претпладне ќе испие едно кафе, а попладне најпрвин чаша вода, па откако малку ќе се одмори, пак ќе си нарача кафе. Толку испива за свои пари, а ако добие на домино, или ако некој му порача уште некое кафе, се разбира дека го прима честењето окако секој човек, зашто „две кафиња нема да се скараат“, како што самиот вели во таков случај.

Се случува понекогаш да се поремети неговиот тивок и мирен живот, со таквата бура бргу поминува, и во неговиот живот пак се враќа мирот и задоволството.

Дојде така еден ден од град; до ручекот си помина како и обично, а кога го повикаа за ручек, го слече палтото и, останувајќи само по елекот, влезе во кујната, каде што ручаше.

— Гладен сум како волк, а ти Перо? — го прашува Пера седејќи на масата.

Перо е ученик кој е кај него на стан, а тука и се храни; младич од околу седумнаесет години, висок, слаб, со бледо лице, црни очи и долга коса; добар и мирен, само прилично своеглав, но сепак убаво се слага со својот „чичко“ Симо, зашто овој секогаш попушта ако дојде до препирка.

— Јас не сум толку многу гладен — му одговори Перо, собирајќи си ги рамениците.

— Ајде, седи, Перо, ајде ти, Лено, дај да се прокасне — рече откако седна, наместувајќи се на столицата.

Откако убаво се намести, ја зеде салфетата, ја распосла, и искривувајќи ги вратот и главата настрана, и замижувајќи малку на едното око, го завлече едниот крај околу вратот, а двата за елекот, потоа малку ги засука ракавите на кошулата и, погледнувајќи важно насекаде низ кујната, свечено и мирно проговори:

— Ќе има крвава војна, каква што историјата уште не забележала! — Ова го изговори преку својот обичај не одморувајќи се, и уште позначајно погледна насекаде, а погледот му се задржа на Перо.

Перо, кој тогаш сиот се зацрвени, воздржувајќи се да не брбне да се смее, стана и влезе во својата соба, промрморувајќи нејасно: „Кај ми е шамијата?“ — и таму прилично се задржа.

Ристо, момокот, кој дотогаш, по обичај, се кривеше и се смешкаше, стана сериозен, и со отворена уста, исплашено се загледа во својот господар.

Само на Лена воопшто не повлијае оваа висока фраза на Симо, — туку мошне рамнодушно го пресече со зборовите:

— Турај, турај од ова, те молам, ама и ти си ми некоја историја!

— Јас кога велам, да те почекаме додека говедското не го исечеш, а ти, ту, ама не знаеш ред — ѝ одговори Симо и почна да си тура од супата.

— Турај, те молам, и молчи!

— Убаво, значи, ајде да турам.

Потоа настана молк, само што се слуша неговото сркање на супата. Перо, кој седи до него, одвај си ја воздржува смеата; Лена седи на другиот крај од масата, и молчејќи тура супа. Ристо стон малку подалеку од масата: ја накривил главата, на која има измрсен фес со пискул, подзинал малку, се чеша по тилот, гледајќи непрестајно — будалесто со своите подуени очи, до кои допира нечистата, сета залепена, коса, и гледа во господин Симо; сигурно очекува пак да се зборува за војната, но напразно.

Молчењето го прекина Лена, заповедајќи му на Ристо да донесе вино од „малото бурилце“.

— Ајде, донеси го виното, па потоа нешто ќе ти заповедам, ајде брзо! — додаде Сима.

— Ама, Сима, ти уште не купи вино, зар везден да ти зборувам! — почна пак Лена.

— Јас, ова, што да правам, заборавам некако.

— Ама мсмој ти, знаеш да забораваш.

— Готово, туку, — пак ќе почне Симо — ајде ти дај го говедското, јас, знаеш… што велиш, баш мораме да купиме вино… но како да ти кажам… а еве го Ристо. Ајде дојди ваму, ама извади го фесот; како така стоиш со капа кога господарот ти руча. Тоа не сакам веќе да го видам. — Тука господин Симо го заостри малку гласот и се потруди да изгледа што поважен.

Ристо, клештејќи се и клатејќи ја главата, го извади фесот и промрморе:

— Сèедно, господине!

— Не е тоа сеедно, тоа е сè два! Ти не знаеш за ред, ти си, овај… ајде ти, Перо, вади го месото, јас баш, ова, не можам да го научам на ред! Јас… но ова, оди кај Марко в кафеана, си ја заборавив таму шамијата. Речи: шамијата на господин Симо, тој знае — разбираш? Ај брзо!

— Разбрав, господине — пак рече Ристо клештејќи се, па отиде каде што му беше заповедано.

— А, така, — пак продолжи Симо, потоа прекина, лапнувајќи едно парче од говедското, па џвакајќи почна понатаму испрекинато — што велиш, мора да се купи… Јас и Перо… ова баш… и не пиеме, а ти богами, стрпи се малку! Не мораш да пиеш секој ден!… Што велиш ти, Перо?

— Што, секој ден, — го пресече Лена остро — а што правиш ти во Марковата кафеана?

— Ти баш, Лено, мајката… ова… Охо, баш ти се убави компириве, — рече, вадејќи компири — токму се такви, како, како, токму како некој…

— Токму ти се овие компири, како, како, овај, како — почна да му се подбива Лена, замижувајќи со едното око — како компири. Молчи и јади! — додаде потоа налутено.

— А, хо, хо, токму овој… што беше тоа, ти си лута поради виното, па… — Сима не ја доврши реченицата. Настана молк.

Перо го прекина разговорот, го сврти сега на друга страна со зборовите:

— Денеска еден наредник даде банка за постраданите приштинци.

— Е, па, ова, — почна Симо, ги истри рацете, ја зеде чашата со вино, и проголтувајќи една голтка, си ги избриша мустаќите, па продолжи:

— Ова… ја… човекот уште… да речам, нема други давачки… може тој тоа…

— Многумина можат, но не даваат — додаде Пера. — Зарем Стево генералот не може, но даде два динари, срам да му е! Тоа е под човечкото чувство!

— Е, па човекот, можеби… Охо, како зборуваш ти, тоа да, ова, треба на сто страни; парата оди како ѓавол.

— Та гладен човекот да трпи, — продолжи Перо — па да им… — но тука Сима го прекина со зборовите:

— Ќе дадеш ти каде што треба, уште од туѓи заби леб јадеш — па потоа стана, шмркна вино, откако малку го проклацка во устата, го голтна, па отиде во својата соба, земајќи ја столицата.

Лена веднаш по него, исто така, отиде, земајќи ги со себе чашата и бокалот со вино.

(Нареден дел)

Изсъхнал лист

Ich weiß nicht, was soll es bedeuten
Daß ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine

Докато прелиствах стихосбирката на Хайне, от която прочитам по нещо винаги, когато ме налегне депресията, намерих един изсъхнал лист, оставен от моята ръка между страниците на тази книга. Това листче веднага събуди в мен спомена за теб, тъй катото е силно свързано с твоето име. Това изсъхнало дафиново листче като чели отведнъж ми забрани да чета по-нататък и аз неволно се отдадох на мисли.

Беше утро посредата на последния месец от зимата. Снегът валеше силно и засипваше очите така, че от него нищо не можеше да се види. Силният, студен вятър дръзко се заиграваше и вдигаше снега от земята срещу този, който валеше от облаците.

Това утро изпращах теб, която вече беше готова и тръгваше на далечен, необозрим път, от който никой още не се е върнал. Докатафалката, на която имаше малък, тесен ковчег, боядисан в бежов цвят, ходех с останалите шественици и аз, унили потънал в мисли, в спомени за теб…

…Спомнях си за една зимна вечер, скоро след запознанството ни, когато стояхме сами на верандата в къщата на баща ти. Беше ведра, студена зимна нощ. Снегът, който тъкмо беше спрял да вали преди час, беше натрупал. Под нас се белееше земята, покрита със сняг. Голите дървета, които бяха като варосани, тъжно свиваха клоните си под тежестта на бялата си покривка. Покривите бяха неузнаваеми. Белият им цвят съвпадаше с белотата на земята. Малко по-далеч пред нас се издигаше стръмен склон, покрит в бяло. Чистата бяла светлина на луната и звездите се отблъскваше в това снежно огледало и караше и небето да изглежда бяло. Сред тази бял шир не се чуваше нито един глас. Властваше тишината на смъртта, тишината на нощта.

Гледахме тази безкрайна, разкошно разсеяна светлина с такъв копнеж, като че ли дълго, много дълго сме били само в тъмнина. Бъбрихме; по-точно, аз бъбрех, а ти ме слушаше и се усмихваше. Въпреки че току-що се запознахме, аз нямах тайни от теб. Но твоят смях не беше весел. Ти дори се натъжи. Твоята тъга зарази и мен и аз замълчах. Твоите големи черни, иначе весели очи, имаха тогава в себе си нещо меланхолично, нещо, което напомня на зима. Черната ти, разделена по средата коса поставяше в рамка нежното ти лице, което незнайно защо ми приличаше на това на каещата се Магдалена. Аз те гледах страхливо. Най-сетне ти хвана ръката ми, примъкна ме до себе си и като ме погледна със сълзлив поглед ми каза:

– Вижте! Моята душа и моето сърце са също така пълни с пустота като тази студена зимна нощ. Но тя е ведра, а моята душа е тъмна. Аз все още се утешавам с особеностите ѝ, тъй като поне никой няма да проникне в нея.

В същото време ниските врати зад нас се отвориха и твоят баща се показа.

– Хайде влизайте вътре, какво правите навън толкова късно?

Ние мълком се повиновахме…

…Беше посредата на последния месец от лятото. Трябваше за пръв път да отпътувам от родното си място. Дойдох да се простя с теб. Седяхме в твоята къща и ядяхме зелени сливи, които ти беше набрала със собствената си ръка. Аз се оплаквах, че трябва да тръгвам. Ти се усмихна с много болка и отбеляза:

– Ох! Вие трябва да сте щастлив, чепоне ще бъдете толкова свободен. А аз? Аз никога не мога да изляза от тези четири стени, измежду които съм затворена по цял ден. Родителите ми никога не ми дават да изляза свободно. Техните строги, пълни със заплаха очи вечно ме следят. Забраняват ми да общувам, да разговарям с най-добрите си приятели. Ако баща ми сега ме види че говоря с вас, той би ме изкарал оттук, би ме погледнал така, че аз сама бих била принудена да си отида… Ох! Проклет да е баща ми!…

– Не, не е виновен баща ви за това ваше положение, а единствено вие самата – казах аз глупаво и авторитетно. – Вие сте се затворили в стаята и не излизате никъде.

И започнах да я съветвам като някакъв глупав апостол.

– Как! – извика втрещена тя. – Така значи, и вие не искате да ме разберете? Заблудих се от вас!… от вас!…

И поток от сълзи потече по твоето лице, така мило и красиво… Дълго плака и хълца, но това нямаше никакво влияние върху мен. Аз нито знаех какво несъм разбрал, нито исках да зная. Дяволски се усмихвах на твоите сълзи, обзет от някакво злорадство, от някакъв егоизъм, защото тук между нас беше и съществото, което аз безкрайно обичах и което ми носеше щастие с присъствието си… Тогава аз бях щастлив и не обръщах внимание на чуждото нещастие…

На раздяла ти ми даде бял карамфил, който аз после хвърлих, понеже повече харесвах червената роза, която ми даде моята любима.

О, колко я обичах!

…Беше мрачно есенно утро. От мъглата не можеше да се види повече от три стъпки наоколо. Минавайки покрай твоята къща, те забелязах в стаята как беше наклонила челото си към стъклото на прозореца и гледаше мъглата. Като ме видя, отвори прозореца. Аз се приближих да те попитам за здравето ти, тъй като известно време беше доста болнава и много кашляше.

Как се стреснах, когато те видях отблизо: пръстите на ръцете като пръчици, лицето отслабнало, бледочерно като земята, устните модри, очите, някога прекрасни и огнени, сега угаснали и потънали в главата!

Когато се доближих, ти се усмихна и попита:

– Сега изглеждам много добре, нали? Сега, примерно, не кашлям много, лицето ми е малко по-свежо и се чувствам малко по-добре, отколкото преди.

Аз още веднъж погледнах това тъжно лице, което насила се опитваше да изглежда весело, тази гъста черна коса, всеоще разделена по средата, леко вързана на тила, така че кичури падаха по челото и лицето в безпорядък, и с насилена усмивка отговорих:

– Да, да, сега изглеждате много по-добре; пазете се за известно време и напълно ще оздравеете.

И двамата замълчахме за малко.

– Спомняте ли си онзи ден, когато отивахте в Белград? – ти първа прекъсна мълчанието.

– Спомням си.

– И всичко, което се случи през този ден? – добави тя неуверено.

Ти със сигурност говореше за своите сълзи. Може би те беше срам от тях и би искала да ги бях забравил. Но аз никога нямаше да забравя тези така искрени сълзи, защото най-искрени са сълзите на болката, на собствената болка на душата.

– Всичко! – отговорих кратко.

– Мислите ли и сега, че тогава бяхте прав?

– Ами, не мисля, че бях напълно прав… но сбогом сега, затворете прозореца, за да не настинете, че и най-малкият студ сега ще ви навреди.

И бързо избягах без да се обръщам, посрамен от това напомняне за моето свирепство.

Това беше и нашият последен разговор. Повече не те видях.

Този ден напълно преобърна моя живот. Между другото и моята любима, на която вярвах повече, отколкото на самия себе си, ме напусна. Бях напълно сам, самотен, разделяйки се и с последния си приятел.

От това бленуване ме изтръгна глас, който ме канеше да се сменя с жената, която носеше венеца, прекрасния зелен венец с дафинови листа.

Можех ли да ти откажа тази последна, може би и единствена услуга?

Докато носех венеца, ми хрумна мисълта да откъсна, да открадна от него един лист и да го запазя…

В този момент бяхме покрай гроба, в който трябваше да спуснем твоето някога така прекрасно тяло…

Тъжна, опечалена, твоята майка се свиваше от болка.

А баща ти, когото в смъртния час проклинаше…

Дълго стоях край твоя гроб скован, ням, а сълзите се лееха по бузите като порой, който беше дълго задържан на върха на някаква стръмнина, но когато си проби път веднъж, хукна надолу.

Почти всяка вечер посещавах твоя гроб. Щом първите пъпки на теменужките изникнаха от тревата, аз побързах да ги набера и ги отнесох при теб.

Често стоях дълго и неподвижно край вечния ти дом, нощем, докато вятърът хлопаше по малката капия на гробището, докато разхлабените кръстове на гробовете скърцаха, докато вълните под мен се разбиваха в скалите – стоях сам и очаквах да се появиш. Не зная защо, но все вярвах, че ти ще ми се явиш веднъж; исках да те прегърна и в една дълга, страстна, трескава прегръдка съвсем да стана твой и да не се връщам повече тук, където няма никого, където ме оставиха всички, съвсем всички…

Белград, 1. фебр. 1905.

 

За проекта „Радое Доманович“ превежда Диана Еленков и проверява Виктория Пешева. Превод на стиховете от Хайне: Венцеслав Константинов, Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век, Варна: LiterNet, 2008.

[1] Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.
Хайнрих Хайне, «Лорелай»

Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.