Tag Archive | Работа

Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.

Сънят на един министър

Казват, че и министрите, прости ме боже, били както всички останали. И те трябвало да се хранят, да пият и да спят както и ние простосмъртните, само че на тях, казват, по-трудно им се отдавало да мислят, но тази просташка, долна способност не се изисква за такива високи постове.

Господин министърът Н. (какво ни интересува името му) седеше в канцеларията си, облегнат в мекото кресло, и понеже страната беше в тежко положение, той можеше мирно и спокойно да размишлява върху това, дали да вечеря печена на жар или пържена чига. Понеже се стъмваше вече, той след продължителни размишления се реши на първото и стана да се разходи малко на чист въздух, колкото за апетит. И какво да прави? Поне да не може да се каже (а има зли езици, които и това говорят), че в страната всичко е разстроено — просветата, стопанството, оскъдните финанси, икономиката… Може да изреждате, колкото щете, но при министерските апетити трябва да се спрете. Те са редовни.

Впрочем господин министър Н. се разходи; пи бира, вечеря печена чига и я заля с хубаво червено вино и като изпълни по тоя начин добросъвестно задълженията си пред родината, легна в постелята, блажен и доволен, и заспа с щастлива усмивка на уста като човек, необезпокояван от никакви грижи и мисли.

Но сънят, не знаейки може би, че това е господин министър Н., се осмели да обезпокои негово превъзходителство и го пренесе в далечното минало на неговата младост.

Той сънуваше.

Зимна нощ. Навън свиреше вятър, а той беше като че ли в същата малка влажна стая, където живееше като ученик. Седеше на своята ученическа масичка. Полунощ минаваше. Бе подпрял глава на дясната си ръка, а в лявата държеше книгата, която до преди малко четеше. Пред него малка лампа, в която газта бе вече догоряла, така че тя едва мъждукаше и пушеше със слабия си пламък, който едва се виждаше през почернялото стъкло. В стаята беше студено и бе се наметнал с овехтялото си зимно палто. Седеше така неподвижно, с поглед, насочен в една точка, а мисълта му го носеше в далечното бъдеще.

Размишляваше за бъдещата си работа. Бе решен да посвети целия си живот на благороден тежък труд и на дела, да се бори за правда и свобода, да жертвува всичко, дори и живота си, ако стане нужда, ва щастието и доброто на своята страна, за общите интереси. Пред себе си виждаше дълъг наниз от години, който щеше да изпълни с полезен, упорит труд. Чувствуваше, че ще успее да осъществи своите идеали и че е в състояние да преодолее всички пречки, които ще изникнат по пътя му, по пътя на добродетелта, от която той никога няма да се отклони.

И той се мъчеше да се представи в бъдещето след редица години. Сърцето му заби по-силно и го обхвана приятно, сладко чувство, като помисли за своите бъдещи успехи и за доброто, което щеше да прави на страната и народа си.

Изведнаж чу някакво необикновено, тайнствено шумолене. Стресна се и погледна. Пред него стоеше крилат женски образ с неземна красота и прелест също като вила, възпята в песните.

Той се изплаши, затвори очи и не посмя да погледне този чуден образ, но тя го помилва с крилото си по бузата и той почувствува райско блаженство, окуражи се и отново погледна образа, който му се стори така познат, сякаш цял живот е дружил с него.

— Коя си ти? — попита той.

— Няма нужда да знаеш това. Дойдох да ти покажа бъдещето. Тръгни с мен!

И той като че ли тръгна.

Ходиха продължително и мълчаха, докато не стигнаха до една дълга, просторна поляна.

— Виждаш ли нещо? — попита го тя.

— Нищо!

Тя го докосна с крилата си по челото, прекара ги по очите му и изведнаж той видя малко по-далече, на поляната, много хора. Но те не стояха всички на еднакво равнище, а някои на самата, земя, други малко по-високо от тях, като на някакви стълбища, други още малко по-високо от тях, трети по-високо и от тези и така наред до тия, които стояха най-високо, над всички.

— Какво е това?

— Това са различните обществени положения.

Той гледаше хората, а сред тях врява, шум, викане. Всички се биеха, блъскаха, бутаха, душеха се, повдигаха се на пръсти, всичките се бореха да се издигнат колкото може повече.

Когато се обърна и погледна, образът, който го доведе тук, беше изчезнал.

— Той почувствува силно, непреодолимо желание и сам да се намеси в тази тълпа от хора.

И се намеси.

Работеше между тези, които стояха най-високо, работеше с копнеж, с труд да се издигне по-високо.

Работеше дълго-дълго, но не се покачи нйто на едно стъпало.

Тогава пред него отново се появи образът, който го доведе тук.

— Какво желаеш? — запита тя.

— Да се кача и аз по-високо.

— Може, но не по този начин, по който си започнал да се изкачваш.

— Какво ми пречи?

Тя докосна с крила неговите гърди и той почувствува приятен трепет, просто му олекна нещо и като погледна, видя, че се беше покачил по-високо.

— Желаеш ли още по-високо?

— Желая.

Тя пак докосна гърдите му и той отново се издигна.

— Искаш ли още?

Обхвана го единственото, силно желание да се изкачи колкото се може по-високо.

— Още, колкото може повече! — каза той.

Тя пак докосна гърдите му и след това го докачи с крило по челото и той се издигна между тези, които бяха най-високо.

Той се почувствува щастлив, доволен и с благодарност погледна своята благодетелка.

— Какво ми направи, че така бърже се изкачих? — попита я той.

— Отнех ти характера и честта и най-после извадих и от мозъка ти. Те ти пречеха да се издигнеш до най-голямата висота.

Той се ужаси и се разтрепера.

— Сега, след като видя всичко, да вървим обратно — каза му образът и изведнаж се намериха в онази същата стаичка.

— Какво беше всичко това, което ми показа?

— Твоето бъдеще — каза му образът и изчезна.

Главата му клюмна, а от гърдите му се откъсна тежка, мъчителна въздишка.

Тук господин министърът се стресна и събуди. „Все едно, нека да е и така!“ — помисли си той и се прозя равнодушно.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

На кръстопът

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Наникъде спасение

Да слушам лекция по латински синтаксис и да се подстрижа през летните горещини, особено при невещ бръснар — това ми бяха най-досадните часове, защото животът ми никога не е изглеждал по-безсмислен и по-глупав, отколкото при тези обстоятелства. Никога не бих могъл да кажа кое от тези две неща е по-трудно. Представете си само: горещ летен ден, жегата просто помрачава съзнанието, въздухът трепти пред очите, тялото изнемощява и отпада, човек едва се движи от досада; и в такова едно състояние да седнете на бръснарския стол. Бръснарят ви увива в чаршафа и вие трябва да се вдървите като някакъв римски сенатор. После ви пъха чаршафа в яката и започва страшната процедура. По лицето ви тече пот, стича се в очите, безобразни мухи налитат и кацат ту на носа, ту на лицето, ту около устата, а ръцете ви са под чаршафа и можете само да мръщите лице, да бръчкате нос, да свивате уста. По лицето пък, цялото в пот, се сипят дребни космички изпод ножиците, лепят се и падат в очите, дори в устата и тогава започва отчаяно плюене. Отгоре на всичките мъки бръснарят ви блъска насам-натам, обръща ви главата като някаква вещ, щрака с ножиците около ушите ви без всякаква нужда и от време на време тъпите ножици изскубват по някой кичур коса; вие смукнете въздух, присвиете се от болка, а бръснарят ви утешава: „Това не е нищо, моля ви, нищо!“ — и продължава по-енергично да щрака с ножиците, като смята може би, че с тази музика ще заглуши болките. С какво нетърпение се очаква в това отчаяно положение спасителното бръснарско: „Честито, господине!“ Той сваля чаршафа и вие усещате как ви светва пред очите, чувствувате блаженство и неимоверна радост, като че ли изведнаж ви е спрял внезапно силен зъбобол.

Така в отчаяние се очаква звънът на училищния звънец, който изведнаж ви избавя от непоносимите абсолютни аблативи и цяло наводнение от нункове, квидове, квид-квидове и нук-нункове. И изведнаж училищният прислужник (него винаги, кагато удря звънеца, съм го смятал за някакво ангелско същество) с едно движение на ръката, с един звън, небесен звън, разгонва цялата досада. О, така дълбоко се е врязал в душата ми този сладък звън, че никога не мога да го забравя!

Тъкмо преподавателят казва:

— Тук е удобно да се употреби също ne-nec. Хайде, опитайте вие!

И вие опитвате, потите се, в главата ви бръмчат стотици чудеса, а никак не ви идва на ум израза „удобно“ или както още казва преподавателят „интересно“. Тъкмо мъките ви са стигнали върха си и ето звънецът прозвънява със своя небесен, спасителен звън.

Но по-късно в живота, след години, когато започнах да пиша и печатам първите си работи във вестниците, взеха да се явяват и по-досадни неща, изпитах и по-тежки мъки.

За да не ви измъчвам много, защото зная какво е мъка, ще ви разкажа нещо, което ми се случи преди не повече от година.

Беше лято. Денят приятен, свеж, а аз, позавършил всички работи, които могат да тревожат духа и карат човека да мисли (като падежи на полици, и тям подобни), съм се поотпуснал след обеда, излежавам се, със запалена цигара, сърбам кафе и се чувствувам доволен, че никаква мисъл не ме обезпокоява, както това е дадено само на сърбина.

А и какво би могло да ме обезпокои? Дадох своя работа на най-досадния редактор, обядвах този ден сладко, изпих чаша-две вино, получих наскоро повишение; сърбам кафе, пуша тютюн (полиците си съм уредил), обръщам се доволен ту на една, ту на друга страна, не мисля нищо; обзема ме приятна дрямка, а законът не ми забранява да заспя сладко и мирно блажен сън. И тъкмо исках да използувам своята гражданска свобода и право, както това би сторил всеки свободен гражданин, когато изведнаж някой почука на вратата на моята стая.

— По дяволите! И промърморих сърдито и моето приятно доволство се стопи като пяна.

Чукането се повтори.

— Влез! — викнах сърдито.

На вратата се появи човек с усмивка на лицето и любезно ме поздрави, докато аз бях готов да му издера очите. Това беше редакторът на един селскостопански вестник.

— Дойдох при вас с една молба. Надявам се, че няма да ми откажете.

— О, моля ви, как можете да се съмнявате! — казах така, може би поради вродената сръбска доброта, и се опитах малко да смекча киселия израз на лицето си.

— Бих искал да публикувам във вестника една ваша статия за отглеждане на винената лоза.

— С удоволствие бих се отзовал на вашето желание, господине, но вярвайте, аз не разбирам нищо от тези неща,

— Как не разбирате? Вие можете. Нещо популярно, за нуждата да се отглеждат колкото може повече лози и каква полза има страната от това. Ето, моля ви, аз ги пиша във всеки брой по няколко, а и аз някога съм учил филология.

Защищавах се по всички възможни начини, но редакторът упорито доказваше, че съм си въобразил, че не разбирам нищо от тези неща и че дори не било необходимо да ги разбирам и все пак можело да се напише хубава статия. В края на краищата трябваше да обещая, че за десетина дни ще приготвя статията.

Той замина и моето приятно настроение се развали. Каквото и да правя, в главата ми все винена лоза.

В това време някой пак почука на вратата.

— Влез!

На вратата се появи висок, блед, изнурен човек, с овехтели дрехи.

— Добър ден.

— Добър ден, господине!

— Казвам се Милан Миланович.

— Приятно ми е! — и аз казах името си.

— Дойдох при вас по една важна работа.

— Моля!

— Имам намерение, господине, да основа един вестник за скотовъдството…

— Това е прекрасна идея.

— За мене ще бъде рядка чест, ако и вие влезете в числото на моите сътрудници.

— За мен това би било рядка чест — започнах аз, — но не разбирам от скотовъдство, господине.

— Зная, но все пак бихте могли!… Та вие сте учен човек, за бога!

— Защитавах се, отказвах, но той не си отиде, докато не му казах, че ще гледам да напиша нещо популярно за отглеждането на жребчетата.

Тъкмо помислих, че съм се отървал от една напаст, когато някой пак почука на вратата.

— Влез! — изкрещях по-ядосано от всякога. На вратата се появи редакторът на един патриотичен вестник.

— Дойдох при вас с една скромна молба — каза той с любезна усмивка — и се надявам, че няма да ми откажете.

— Ще направя всичко, което мога.

— На мен ми трябва едно късо патриотично стихотворение или разказче, както вие намерите за добре. Не бих ви досаждал, но сътрудниците ми са заети с различни научни статии, а аз трябва да готвя един некролог и се сетих за вас.

— Но, господине, аз не пиша стихове! Как ще започна сега изведнаж да пиша стихове?

— Нищо по-лесно от това. Седнете и напишете. Най-добре ще е някое епично, патриотично стихотворение или още по-добре — разказ.

Не ми помогнаха никакви оправдания, нито извинения и казах победен:

— Най-после бих ви написал, но вярвайте, зает съм с много работа.

— Не, не, за общото дело вие ще пожертвувате малко от вашето време. Впрочем аз ще си позволя да дойда пак в четвъртък.

— Днес вече е вторник — му припомних аз.

— Е да, нещо късичко — каза редакторът и ме погледна тъй любезно, че аз се почувствувах хипнотизиран. Пред очите ми започнаха да се движат без ред, без връзка събитията на оживелите спомени, а аз отчаяно се лутах из този хаос и чувствувах, че на всяка цена трябва веднага да намеря идея за разказ.

Не можех нищо повече да кажа. Редакторът учтиво се сбогува и излезе, като изрази надежда, че работата ще бъде свършена.

Легнах пак отчаян, затворих си очите и се опитах да мисля за нещо друго. Напразно, колкото повече прогонвах от себе си мислите за патриотичния разказ, те все по-силно ме нападаха. Пред очите ми — само някакви ханджари, копия, пушки, тичат и се въртят безброй лица, смесват се някакви ужасни събития, страшни сражения, падат глави, развяват се знамена, горят запалени покриви, юнаци скачат в окопите.

Почувствувах, че просто ми се вие свят. Станах и се измих. Не помогна. Всяка вещ, всичко, което гледах, като че ли ме караше да търся идея за патриотичен разказ.

Седнах на масата, запретнах ръкави, махнах всичко от нея, облегнах глава на ръцете си, затворих очи и започнах да мисля за какво да пиша. Постарах се да мисля само за това. Изведнаж малко по малко всичките ми дотогавашни мисли се разбягаха — всички събития, лица, всичко, всичко — сякаш по някаква команда. Колкото повече мислех, толкова по-далече бягаха от мен тези патриотични мисли и вместо тях пред очите ми започнаха да излизат все някакви славейчета, цветя, поточета, лунна нощ, красиви женски глави.

— По дяволите! — извиках сърдито и скочих от стола.

„Откъде накъде трябва да пиша? Кой може да ме накара да пиша?!“ — помислих и решен да не пиша нищо, излязох на улицата.

Разхождах се и ето тъкмо сега започнаха да се събират в главата ми спомени за всички възможни патриотични събития и образи, които някога съм виждал и за които някога съм чул и чел. И всичко това страхотно объркано, безредно тичаше и кипеше пред очите ми така бързо и силно, че нито един образ не можех да съзря ясно. Всичко това се въртеше със светкавична бързина, а аз чувствувах, че трябва да се ориентирам в тази бъркотия, че трябва да хвана поне една ясна мисъл.

След това всичко ми стана досадно. Чувствувах се зле. Усещах силно главоболие и дори в ушите ми бръмчеше нещо като звън на ханджари и мечове, изстрели на пушки, топове, скърцане със зъби, тръби, викове на ранени.

Потърсих компания да се разведря. Нищо не помага. Все по-силно усещах мъките си. Нищо не ми се пиеше, не ми се ядеше, не можех да разговарям. Чувствувах как в главата ми тежи патриотичната идея и не ми дава да си отдъхна нито за миг.

Сбогувах се с компанията и си отидох в къщи. Масата бе приготвена за вечеря.

— Хайде да вечеряме.

— Не мога.

Затворих се в стаята си, запалих свещта, седнах на масата и чувствувах страшния непреодолим каприз да напиша до сутринта разказа.

Но се повтори пак същото. Всичко изчезна от главата ми и накрая стигнах дотам, че не можех нищо, абсолютно нищо, дори нито една-единствена мисъл да измисля, защото усещах, че някаква грамадна тежест е легнала върху ми и ме притиска. Притискаше и душата, и ума ми. Това бе тежест, под която се чувствува само едно: „Трябва до зори да напиша!“

Станах, разходих се из стаята, легнах, пак седнах на масата. Изведнаж се загледах в някакъв предмет, мъките ми намаляха и започнах да мисля например, че тази и тази книга трябва да се подвърже; каква вреда е, че съм накапал покривката с мастило — все за такива дребни неща. Тогава си спомних, че се наговорих с приятели утре да излезем на излет и изведнаж ме бодна страшната мисъл: „Тогава още сега трябва да завърша този патриотичен разказ.“

И отново настъпиха мъки и страдания. Изморих се, спеше ми се. Почувствувах главоболие. Стаята бе пълна с тютюнев дим, по масата само угарки, издраскани кибритени клечки, тютюнева пепел.

Напрегнах всичките си сили, но вместо патриотични идеи в главата ми изскочи някаква глупост:

„Моят мил си има чизми с тънки бръчки!“

Глупости.

Няма да пиша и толкова! Какво пък. Ще му кажа, когато дойде: „Не мога, господине“, или по-добре просто: „Не искам“. Взех от масата един лист хартия, на който с мъка бях написал и задраскал стотина глупави изречения, смачках го сърдито, хвърлих го и почувствувах необикновено доволство.

Легнах си. Задрямах и вместо да заспя, изведнаж пред очите ми се появи някакъв турчин с огромна чалма и с пищов в ръката. Той преследваше на кон някакво сръбче, а то, горкото, бягаше, бягаше и тъкмо да се скрие в гората, из храсталака излезе друг страшен турчин с нож и го удари в гърдите. Бликна кръв и аз се стреснах.

„Глупави сънища“ — Помислих сърдито, затворих очи и тъкмо да заспя, пак изплува същата мисъл.: „А патриотичният разказ?!“

И малко по малко пред очите ми започна пак онази нещастна бъркотия на въоръжени хора.

И тъй, това мъчение трая до зори.

Сутринта станах блед, сломен, изморен, като че ли цяла нощ съм теглил кола.

Вече твърдо реших да не пиша, но все пак чувствувах тежест и чудно безпокойство само като помислех, че утре е злокобният четвъртък.

В четвъртък събрах всичките си сили и очаквах господин редактора, за да му кажа ясно и открито:

— Вървете по дяволите, господине — и вие и вашият патриотичен вестник. Не искам да пиша, разбирате ли. А сега заповядайте навън, защото без малко щях да умра от вашите глупости!

Горях от нетърпение да дойде, за да му кажа това и да ми олекне на душата.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках сърдито, така че по гласа ми да се познава, че съм готов и за бой, ако нещо ми каже.

Редакторът влезе със същата любезна усмивка, а аз го посрещнах намръщен като най-големия престъпник.

Като ме погледна тъй благо и меко, аз просто се смутих. Струваше ми се някак неестествено да се държи към мене така любезно, когато аз бях готов да го застрелям с пистолет.

— Готово, нали?… Благодаря ви много! — добави той, без да чака отговор.

— Извинете, но вярвайте, не можах… — започнах да се оправдавам, гледайки надолу.

За учудване е, че аз оборих поглед и просто се почувствувах засрамен като ученик, който не е написал домашното си и не знае какво да каже на благия си и добър преподавател.

— Не е готово?! — каза той отчаяно и ме погледна с укор.

— Вярвайте, имах такива пречки… — започнах отново да се извинявам.

— Ще закъснея с вестника. Ако би могло до довечера да стане, та поне през нощта да се набира! — каза той отчаяно.

Аз извадих джобния си часовник. Три часът.

— Ще стане сигурно! — казах така убедително, че той се успокои.

— Моля ви, побързайте. Аз ще дойда в осем!

Извини се, че ме измъчва, усмихна се любезно и замина.

Когато той излезе, едва тогава почувствувах цялата тежест на новата ситуация, която далеч надминаваше досегашната.

Сега започнаха същите, само че по-страшни, по-силни мъки, мъките на търсене на идея.

Написах към тридесет начала и задрасках и тридесетте. Не усетих как отлетя времето.

Погледнах часовника. Седем и половина.

Скочих като опарен. Сграбчих шапката си и избягах на улицата. Обхвана ме такъв страх от този редактор, че бих предпочел да посрещна цяла рота със заредени пушки, отколкото него.

Шляех се по малките улици, където никога не съм минавал, нито съм имал намерение да минавам, гонен все от същия страх да не срещна редактора. Появеше ли се отнякъде някое подобно лице, мене ме бодваше нещо като с нож в сърцето.

Не посмях да отида в пивницата, където обикновено ходех. В къщи — още по-малко.

Най-после ми стана досадно и ме обхвана такъв яд, че бях готов да се сбия с първия, когото срещна.

— Ще отида в къщи, ще кажа на този човек да ме остави и ще го наругая като магаре.

С такова решение тръгнах за дома.

По пътя се отбих в една бакалница да си купя тютюн… Бакалинът, нещо обезпокоен, развълнуван, се стресна, когато аз влязох.

Поисках тютюн.

— Ах, че ме изплашихте! — каза човекът, след като ме видя кой съм и си отдъхна.

— Защо?

— Помислих, че е един друг господин, който непрекъснато дохожда и ме кара да му пиша всичко, което си спомням от войната.

— После?

— После нищо. Обещах му само за да го махна от главата си и сега — мъка. За мене ли са тия работи? Кой ще ми гледа магазина?

Той забеляза, че го гледам с искрено състрадание и поиска да ме доближи и да ме прегърне.

— Е, какво смятате да правите в края на краищата?

— И аз се чудя… Днес затворих магазина и избягах в къщи. Ако така продължи — лошо! И не е само един, господине, а търпя мъки от много такива.

„Наистина — помислих си, като тръгнах — в Белград всеки втори човек издава по някой вестник. Почувствувах необикновено отчаяние.“

На улицата, тъкмо пред дома ми, срещнах прислужника си.

— Накъде?

— Откъснаха ми се краката да ви търся. Един господин ви чака вече от два часа! Казва, че трябва да ви намери тази вечер.

Притъмня ми пред очите.

„Ох, този зъл дух иска да ме умори!“ — помислих и ми дойде страшната мисъл да се втурна в къщи и да го изхвърля на улицата, но веднага след това ме обхвана някакъв чуден страх, че не посмях дори да прекрача прага.

— Кажи на този господин, че получих телеграма от баща си и че трябва тази нощ да замина. Или недей… По-добре кажи му, че не си ме намерил! — казах на момъка и се върнах назад, за да се лутам отново по улиците.

Не посмях и да пренощувам в къщи.

На другия ден нито обядвах, нито вечерях у дома и се криех плахо от всеки шум, докато не видях, че вестникът е излязъл.

Когато се върнах в къщи, прислужника ми го нямаше. Той беше добро и трудолюбиво момче.

— Знаете ли къде е моят прислужник? — попитах съседа.

— До вчера беше тук и надвечер избяга от онзи господин, дето често идва при вас.

— Дотегнало му е, че непрекъснато ме търси?

— Не, но го хванали да им пише нещо за вестника. Той се отбранявал, бедният, и избягал някъде. Като тръгна, ми каза: „Тръгвам по белия свят само да се спася от тази напаст. Аз се чудех къде е господарят ми, а то — той отказвал, отказвал човекът и накрая тези бездушни хора го изгониха от собствената му къща.“

Обхванаха ме тръпки и страх.

— Няма какво да се разсъждава — реших аз. — След като момчето е избягало, тук за мене няма спасение.

Оставих и къща, и всичко, набърже спазарих затворен файтон и казах на файтонджията да кара колкото се може по-бързо и по-далеко от Белград.

С влак не посмях да пътувам, защото се страхувах да не ме хванат на гарата. По същите причини не предпочетох и параход.

Разказвах един път на едного как в една страна, отдавна, в стари времена, живял някакъв калугер, който много обичал да произнася речи и това дотегнало до такава степен на обитателите, че всички, които още можели да бягат, оставили своята скъпа родина, избягали по белия свят и така тая страна почти опустяла.

Право да ви кажа, някога, когато за пръв път чух от стари хора тази история, и сам не повярвах. Но откакто се размножиха редакторите и започнаха да шалитат на добри и мирни граждани и когато видях с очите си как много заведения — кръчми, магазини, хлебарници и прочие фалираха, как се изпозатвориха само защото ги посещаваха редактори, вече не се съмнявах ни най-малко, че онази страна е опустяла поради този досаден оратор.

Мнозина със слаби нерви не издържаха.

Връхлети един уредник на някой слаб човек, че втори, че трети и докато погледнеш, човекът започнал да вехне.

— Какво ти стана, братко? — питат го другите.

— Ето! — казва той отчаяно и постоянно шепне и комбинира в главата си статия или някой разказ за вестник. Срещнат го познати, приятели, спрат го, искат да го развеселят:

— Остави, за бога, тези глупости, не виждаш ли, че си станал на вейка.

Той гледа само с тъжен поглед, въздиша дълбоко, охка и продължава да шепне и да търси тема.

И така човекът вехне, вехне и най-после в страшни мъки, в търсене на тема, изпусна своята благородна измъчена душа.

Аз, разбира се, бях много предпазлив в своето бягство.

Едва в едно отдалечно село посмях да се отбия, за да почина, защото от три дни вече нощувах по пътищата. Но най-напред изпратих файтонджията да провери подробно дали и тук не се издава някой вестник. Файтонджията отиде. Почаках един час, той не се върна. Измина втори, трети час, нямаше го никакъв.

— Трябва да са го хванали и тук тези бездушни хора! — мина ми страшна мисъл през главата и клюмнах.

„Наникъде спасение!“ — помислих в отчаянието си и видях, че съм принуден да се предам в ръцете на страшната, безмилостна съдба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

О серьезном и научном (1/4)

Χαίρετε ἐν Κυρίῳ πάντοτε· ἀγαπητοὶ ἀδελφοί, πάλιν ἐρῶ, χαίρετε.
Ὀ Κύριος ἐγγύς, μηδὲν μεριμνᾶτε.
Mig., Patrol. græca t. 46. 50 p. 821

I. ВВЕДЕНИЕ

О чем ты сейчас думаешь, дорогой читатель, если вообще считаешь выгодным думать?

Голова у тебя закружилась при первом взгляде на это название, и сразу ты проникся почтением к человеку науки. Э-э, я сужу по собственному опыту. До сих пор я писал рассказы, а ты только снисходительно улыбался. Или, сказав себе: отдохнуть, что ли, после канцелярской или какой другой работы — брал мой рассказ и читал, дремля и позевывая, пока несчастные мои писания не падали на пол, а ты засыпал как убитый. Проснувшись, ты, человек солидный, шел на свою солидную работу, а обо мне вспоминал, как о паяце, который тебя развлек. Так вот, мой дорогой, больше этого не будет. Я понял, что ты ценишь и уважаешь только то, чего не понимаешь и не читаешь, а если и читаешь, то обливаясь потом от скуки, а в голове у тебя только одно: какой ученый человек тот, кто сочинил столь умную вещь. Ну почему же, скажите, и мне не сесть и не написать такое произведение, в котором будут три моих слова и тысяча разных цитат — греческих, латинских, английских, итальянских, санскритских, арабских, турецких и бог весть еще каких? Никто тогда не станет читать мою работу, но ведь мне только это и нужно! Зато каждый почувствует, сколько в нее вложено труда. У любого голова закружится, как у стоящего над пропастью, когда на него обрушится лавина всяких сокращенных слов (будто в бухгалтерской книге) и слов, заимствованных из всех языков, живых и мертвых, цифровых указаний страниц и глав книги, а потом фамилий самых разнообразных ученых. Кто же не проникнется уважением к человеку, который изучает все эти вещи и даже пишет о них, если у простых смертных по коже мурашки бегают при одном лишь взгляде на этакую ученость!

Я собираюсь писать таким образом года три. Пусть читать меня никто не станет, зато начнутся разговоры о том, что я очень даровит и выдвигаю весьма оригинальные научные теории. Так обязательно будет, потому что, когда речь зайдет о науке и дойдет очередь до моих трудов, всякий постыдится сознаться, что он не читал столь известных исследований, и каждый скажет:

— А-а! Это исключительная вещь! Стоит того, чтобы прочесть. Он много обещает! Вы читали?

— Конечно, читал! У него очень глубокие мысли и оригинальные научные взгляды.

— Говорят, его и во Франции ценят…

И разговор продолжается в том же духе, а обо мне складывается весьма лестное мнение. Не страшно, если кто-нибудь и поймет, что мои писания — чепуха: будет уже поздно. Ни у кого не хватит смелости напасть на человека с авторитетом.

Тактика важна во всем, а особенно в литературе. Меня удивил однажды некий оратор на собрании: поднявшись, он с большим достоинством попросил слова, а когда председатель разрешил ему говорить, он, сурово сдвинув брови, начал:

Пусть блещет молния и громы громыхают!
Их человечества пороки потрясают.
Рыдай, моя земля, и все живое в ней,—
Ничтожный всяк паук и бедный муравей!

Он произнес эти слова громко, отчетливо и, замолчав, устремил на слушателей мрачный и величественный взгляд. Никто не смел вздохнуть, ожидая окончания столь бурно начатой речи, а оратор-громовержец потрясает воздух восклицанием: «Господа!» Затем опять умолкает, смотрит на окружающих и совсем мягко добавляет: «Об этом можно многое сказать, но поскольку наступает обеденный час, я предлагаю обедать, ибо великий народный пророк и учитель (тут он опять возвысил голос), великий певец своего времени, который, высоко неся свой факел, озаряет нам путь во мраке, говорит: «Вспоминать предков — утешение, полезно греться в лучах их добродетелей!» Эту цитату он произнес во весь голос, приняв позу трагического актера, а затем меланхолически прибавил: «Да, да, господа, не забудьте и тела своего, ибо, по словам Даниила пророка…» (следует большая цитата) и так далее.

Тогда я удивился этому стилю, но сейчас вижу, что в нем проявилось искусство оратора: он хотел сразу же, первой фразой, сразить людей.

Мне довелось познакомиться с работой одного филолога, которая начиналась цитатой: «И закипела кровь в жилах моих, и запылали мысли мои, как огонь!», после чего непосредственно следовало: «К» перед «Е», как мы уже сказали, превращается в «Ч». И так далее.

Другой «даровитый молодой человек» так искусно повел себя, что наше общественное мнение провозгласило его великим философом, хотя он ровно ничего не написал. Зато он рассказывал каждому встречному, что у него накопился целый погреб философских исследований на латинском и английском языках.

— Ух ты! Целый погреб научных работ!

У человека, услышавшего об этом, глаза от изумления на лоб лезут, и он начинает всем подряд рассказывать о неслыханном чуде!

Вот таким манером «молодой даровитый» философ подготовил почву и ошеломил публику; теперь, когда он что-нибудь издает, читатель уже заведомо благожелательно настроен и, вспоминая: «О, да это тот, который написал целый погреб работ!», тотчас проникается почтением к столь плодовитому исследователю.

Два наших пчеловода вели долгий спор об ульях. Но дело этим не ограничилось. Господа пчеловоды сначала будто бы мимоходом привели большие цитаты из «Горного венца»[1], и — слово за слово — их спор об ульях превратился в некое как бы литературное исследование. А началось все с мелочей. Сначала один сказал, что в руках у хорошего пчеловода всякий улей хорош, ибо, по словам бессмертного гения и великого поэта, которого ценит весь мир:

А в руках у Мандушича Вука
Всякое ружье стреляет метко!

Что же оставалось делать другому, как не показать, пустившись при первом удобном случае в комментарии, что и он знает толк не только в ульях, но и в поэзии? Так они почти весь «Горный венец» и перетряхнули.

А читателю, когда все это благополучно кончится, придется только снять шапку перед знающими людьми и с воодушевлением воскликнуть: «Спасибо вам, господа! Если я теперь начну заниматься пчеловодством, то буду знать, какие ульи самые лучшие!»

Один человек рассказывал мне, что из статей о сахарной свекле он узнал, как в аористе «ѫ» редуцируется в «ъ».

И все это делается для того, чтобы человек мог показать свою ученость.

Я сам имел случай изучить вопросы сравнительного языкознания по «Материалам для создания медицинской терминологии». Тут были объяснения корней и основ слов, происхождение и изменение звуков, удачные цитаты из Миклошича, Ягича, Шафарика и Джуры Даничича[2]. Целая страница цитат! Помилуй бог! Я-то с помощью медицинской терминологии изучил сравнительное языкознание и толкование корней слов, а какую пользу принесло это врачам, одному богу известно. Впрочем, врачи могли бы, вероятно, найти весьма полезные для себя сведения о заразных болезнях в каких-нибудь трудах по истории литературы или механике.

Если бы я не решил написать много, я мог бы остановиться, даже не окончив этого введения. Но я уверен, что не буду худшим из наших литераторов, о чем бы я тут ни болтал, ибо в нашей литературе, слава богу, всякое можно встретить. У нас есть прославленный литератор и бессмертный академик, который всех нас, смертных, вдохновляет на труд остроумным выбором таких тем, в которых каждый, кто знает азбуку, может себя чувствовать специалистом. Бессмертный академик рассказывает, например, своим читателям на нескольких листах в одном из предисловий, как дешево он покупал и дорого перепродавал участки для застройки, выбирал хорошие строительные материалы, воздвигал и продавал дома и так далее. В заключение он говорит: «Пусть благословит бог меня и тех, кто вел со мной дела». Прекрасно, ей-богу! А каково нам, читателям?.. Конечно, это человек из Академии наук. Если бы я был академиком, я мог бы со спокойной совестью писать историю своих старых штанов со множеством цитат из Тацита и Фукидида[3].

Мое решение написать много не беспричинно, оно обосновано серьезными соображениями. Некоторые критики сделали открытие, что в литературе тоже действуют законы дарвиновской борьбы за существование, и мои маленькие несчастные творения должны были бы неминуемо погибнуть, так как их при первом же столкновении проглотила бы какая-нибудь «Механика» Миялки Чирича или другой зверь той же величины из литературного царства. В самом деле, этот критик правильно подметил. Вся жизнь на земле есть ожесточенная борьба видов за существование, и в литературе происходит то же самое. В литературном мире, как и в мире животных, господствуют те же законы борьбы за существование и самосохранение особей. У арабов есть пословица: Wahan garachar ilili tototho lei tohnuro, что вполне соответствует дарвинскому: The descent of man and selection in relation to sex[4], Ch. Darwin, Vol. I, II, L., 1871, или, как говорят немцы: In dieser organischen Grundform, aus welcher sich alle Gewebe und Organe des Thieres und der Pflanze aufbauen, liegen bereits char. des Organismus ausgesprochen[5]. А греки говорят: και τοῦ τέκνον… и так далее. У римлян есть привычка говорить к слову: nulla salus sine virtute, nulla virtus sine labore[6], а наши филологи в этом случае сказали бы весьма кстати:

Кормит мать сыночков двух малых.[7]

Из всего этого ясно, что в литературе, как и в мире господствуют те же законы отчаянной борьбы (struggle for life)[8], существуют разные виды, которые соответствуют видам в зоологии, и разумеется, победа достается тем, кто проявит превосходство в борьбе.

У нас, например, очень преуспевают литературные грызуны, которые живут в разных фондах и питаются большими или меньшими гонорарами. Для ленивцев, которых довольно много, наиболее благоприятен климат Академии наук и Университета, размножаются они очень быстро, а пища у них такая же, как и в первой группе. Толстокожие — весьма распространенный вид, их наиболее характерные представители обитают в Матице Сербской[9]. Литературные жвачные — тоже очень интересный вид. Сюда можно отнести и многих критиков, которые предпочитают украдкой пастись на иностранных литературных пастбищах, а потом, мирно пережевывая жвачку в холодке какой-нибудь государственной службы, удобряют нашые литературные газеты навозом, который зовется критикой, литературными обзорами и проч.[10]. Этот вид также очень быстро размножается и распространяется в наших краях.

Из птиц реже всего встречаются певчие птицы, они быстро погибают в нашем климате, а сойки, совы, вороны и другие литературные вредители находятся в условиях весьма для них благоприятных. Есть такие виды, для которых единственным оружием в борьбе является защитная окраска, поэтому хищники не могут их заметить. Классики не принимаются в расчет в этой борьбе, и их можно сравнить с растениями или даже с минералами.

Как видите, дорогие читатели, требуется очень много благоприятных условий, чтобы какое-нибудь произведение могло пробить себе дорогу. Вот еще одна причина, из-за чего я перестал писать рассказы, так как эти кроткие ягнята не выживают среди бесчисленных литературных чудовищ. Это во-первых, а во-вторых, и это самое главное, я тоже хочу иметь свои принципы в жизни. Пламенные идеалы молодости с течением времени вырождаются в некие странные принципы, которыми человек и удовлетворяется. Поэтому почти каждый, кто имел когда-то высокие идеалы, теперь завел себе «принцип, которого твердо придерживается в жизни».

Иной придерживается, например, принципа не курить с утра до десяти часов, пока не поест, и вы хоть режьте его на части, он не закурит. Один вам расскажет, что из принципа курит только с мундштуком; другой не пьет пива в полдень, и сколько бы его ни угощали и ни умоляли — не поможет, он твердит свое: «Да не угощай ты меня ради бога, не буду я пить, это мой принцип!» А третий не менее твердо держится своего принципа не пить кофе после обеда. У четвертого принцип — никому не подписывать вексель. Просите его сколько хотите, у него на все один ответ: «Не могу, ей-богу, это мой принцип». К слову сказать, это очень гадкий принцип, как и принцип нашей читающей публики даром читать книги и газеты. Так почему бы, окажите пожалуйста, и мне не иметь своего принципа, раз это в моде?

У меня был идеал — стать великим, славным писателем, а ныне «мой принцип — писать много». И право же, уважаемые читатели, извините, если я вам надоем, но ваши отчаянные мольбы, чтобы я не писал, вероятно, будут напрасны, потому что я только пожму плечами и упрямо скажу: «Скучно, скучно, я верю, но… это мой принцип в жизни, иначе я не могу!»

Ну, раз мы так близко познакомились в этом предисловии, можно перейти к главному, а именно: к научной работе. Или я мог бы написать еще два-три предисловия, если они вам по вкусу, потом перейти к общей части, затем предложить специальный раздел, а потом, после всего, разумеется, последовало бы послесловие и эпилог.

(Далее)

 

[1] Поэма великого черногорского поэта Петра Петровича Негоша (1813–1851)

[2] Франц Миклошич (1813–1891) – словенский филолог, создатель сравнительной грамматики славянских языков; Ватрослав Ягич (1838–1923) – знаменитый славист, филолог, историк, этнограф, автор около 600 научных работ; Павел Шафарик (1795–1861) – основоположник сравнительного изучения славянских языков; Джура Даничич (1825–1882) – известный сербский филолог, создатель исторической грамматики сербского языка и трудов по диалектологии.

[3] Корнелий Тацит – известный римский историк (род. около 55 г. н. э., и умер в 117 г.). Фукидид – древнегреческий историк (род. между 460 и 455, умер около 396 до н. э.).

[4] Происхождение человека и половой отбор (англ.).

[5] В этой основной органической форме, из которой построены все ткани и органы животных и растений, и выражены как раз основы организма (немецк.).

[6] Нет благополучия без добродетелей, нет добродетели без труда (латинск.).

[7] Стих из сербской эпической песни «Предраг и Ненад».

[8] Борьба за существование (англ.).

[9] Сербское литературно-просветительное общество, основанное в 1826 году.

[10] См. «Мои симпатии» Марко Цара (то есть какие-то там его симпатии к произведениям иностранной литературы), его критические статьи и тому подобные труды. (Прим. автора)

Королевич Марко во второй раз среди сербов (5/5)

(Предыдущая часть)

Среда влияет на человека; Марко тоже должен был в какой-то мере испытать это влияние. И вот начал он вместе со своими достойными потомками слоняться и толкаться у дверей министерства с прошением в руках, поплевывая от скуки и дожидаясь часа, когда сможет предстать перед министром и попросить о какой-нибудь государственной службице — лишь бы хватило на хлеб насущный, белый, конечно.

Разумеется, на это обивание порогов потребовалось немало времени, и только через несколько дней ему сказали, чтобы он передал прошение в канцелярию на предмет регистрации.

Марково прошение задало министру немалую заботу.

— А, черт возьми, что делать с этим человеком? Ну, почитаем мы его, и все же являться ему сюда никак не следовало. Не годится он для нынешнего времени.

Наконец, принимая во внимание широкую популярность Марко и прежние заслуги, назначили его практикантом в канцелярию какого-то глухого уезда.

Тогда Марко с большим трудом выпросил, чтобы ему вернули оружие и выдали в министерстве жалованье за месяц вперед, и отправился за Щарцем.

Добрый корм не пошел Шарцу впрок; очень уж он отощал. Но и Марко стал легче по меньшей мере на тридцать ок.

Итак, облачился Марко в свою одежду, препоясался саблей, оседлал Шарца, наполнил бурдюк вином, привесил его к луке, сел на Шарца, перекрестился и отправился на службу по указанному пути. Многие советовали ему ехать по железной дороге, но он наотрез отказался.

Куда ни приедет Марко, везде спрашивает, где тот уезд, и называет имя уездного начальника.

Через полтора суток езды прибыл он на место. Въехал во двор уездной канцелярии, спешился, привязал Шарца к шелковичному дереву, снял бурдюк и уселся, не снимая оружия, выпить в холодке вина.

Пандуры, практиканты, писари с недоумением глядят на него в окна, а народ далеко обходит юнака.

Подходит начальник; ему было сообщено о том, что Марко направлен в его уезд.

— Помогай бог! — говорит.

— Бог на помощь, юнак незнакомый! — ответил Марко. Стоило ему добраться до своего оружия, коня и вина, как забыл он все мучения, вернулся к своим прежним повадкам и заговорил стихами.

— Ты новый практикант?

Марко представился, и тогда начальник сказал:

— Однако не можешь ведь ты сидеть в канцелярии с этим бурдюком и при оружии.

— Уж такой обычай есть у сербов,
Красное вино пьют при оружье,
Под оружьем спят и отдыхают![1]

Начальник растолковал ему, что оружие придется снять, если он думает остаться на службе и получать жалованье.

Видит Марко, делать нечего, — человек ведь он, жить надо, а за душой ни гроша не осталось, да догадался спросить:

— А нет ли таких служащих, которые носят оружие, и я бы мог там служить?

— Да, это пандуры.

— А что делает пандур?

— Ну, сопровождает в дороге чиновников, защищает их своим оружием в случае нападения на них, следит за порядком, за тем, чтобы не причинили ущерба кому-нибудь, и так далее,—объяснил начальник.

— Вот это да! Это хорошая служба!.. — воодушевился Марко.

Стал Марко пандуром. Тут опять сказалось влияние среды, влияние достойных потомков, с их горячей кровью и восторженным стремлением послужить своему отечеству. Но и к этой службе Марко даже в отдаленной степени не был так приспособлен, как самый негодный из его потомков, не говоря уже о тех, что получше.

Разъезжая с начальником по уезду, видел Марко многие бесчинства, а когда ему показалось однажды, что его начальник поступил не по справедливости, отвесил он ему оплеуху и выбил три зуба.

После долгой ожесточенной схватки Марко связали и препроводили в сумасшедший дом на испытание.

Этого удара Марко не смог перенести и скончался, вконец разочарованный и измученный.

Предстал он перед богом, а бог хохочет так, что небо трясется.

— Ну что, отомстил за Косово, Марко? — опрашивает он сквозь смех.

— Настрадался я вдоволь, а горькое мое Косово и видом не видывал! Били меня, в тюрьме держали, в пандурах я был, и, наконец, посадили меня к сумасшедшим!.. — жалуется Марко.

— Знал я, что так и будет, — молвил господь ласково.

— Благодарю тебя, господи, что избавил меня от мучений. Теперь я и сам не поверю причитаниям моих потомков, их скорби о Косовом! А если им нужны жандармы, так уж на эту должность у них есть из кого выбрать — один другого лучше. Прости меня, господи, но сдается мне, что это не мои потомки, хоть и поют они обо мне, а того нашего Сули Цыгана[2].

— Его-то я и послал бы к ним, если бы ты так не просился. А знал я, что ты им не нужен!.. — молвил господь.

— И Суля был бы нынче у сербов самым плохим пандуром! Все его в этом превзошли! — сказал Марко и заплакал.

Бог вздохнул тяжело и пожал плечами.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Е. Рябовой)

 

[1] Тоже стихи из народной песни.

[2] Отрицательный герой народного эпоса.

Сельские очерки (2/4)

(Предыдущая часть)

КИЧА

С самого раннего детства помню я человека, которого все в нашем селе звали Кича. Он кончил сельскую школу, а потом его послали в Крагуевац «на большое учение» — в гимназию. Там он провел года полтора, но так как в учении не преуспевал настолько, чтобы «выучиться на попа или учителя», отец отдал его на обучение ремеслу к знакомому бакалейщику Симе, который умел шить, вышивать бисером и серебром. Но и у Симы Кича пробыл недолго. Два года он прооколачивался в торговых рядах, научился говорить по-городскому, кое-что усвоил из ремесла и вернулся в деревню, где сразу выделился среди прочих походкой, одеждой и манерой разговаривать. Зимой он носил узкие, в обтяжку, брючки из голубого военного сукна, поддевку и поверх нее безрукавку, а на голове голубую шапочку. Летом ходил в том же самом, лишь без поддевки да шапочку сменял широкополой шляпой на городской манер; иногда он появлялся в легких брюках и в тонкой белой рубашке с пояском, так густо подсиненной, что она казалась голубой, на рубашке — пуговицы, двойные манжеты и воротничок из шифона, накрахмаленный и разглаженный. Вместо жилета из грубого сукна всегда безрукавка, и то нараспашку, а на ней стальная цепочка (часов у него не было); вокруг шеи длинный шнурок, который спереди засунут за пояс. Вернувшись, стало быть, из города после обучения наукам и ремеслу (в селе говорили, что он знает немного и по-немецки), Кича выпросил у отца разрешение продолжать учение еще два года частным образом— пройти курс на общинного писаря. Так учились в то время многие. Платили учителю кто деньгами, а кто натурой: приносили зерно, жир, молоко, цыплят, поросят, ягнят — у кого что было, — так считалось даже дешевле. Мы, ребятишки, смотрели на обучающихся таким образом молодых людей со страхом и благоговением, как на ученых. Между собой они говорили другим, непривычным для нас языком: они не утверждали, что Морава имеет исток, что у человека две ноги, а у овцы четыре и питается она травой, что у лошади есть голова, туловище и ноги, а на шее длинные красивые волосы, именуемые гривой, что это домашнее животное впрягают в телегу и с большим удобством используют для передвижения. Не говорили они ни о чем подобном. Они изучали совсем другие науки: как составить, как написать акт о владении землей, вычислить процент на заимообразно взятую сумму, написать жалобу, расписку, заверить ее или высчитать сроки платежей, могли сочинить справку: «Суд данной общины удостоверяет надлежащую власть, которой следует знать, что…», написать письмо частное и официальное.

Вот какие знания, весьма важные в наших глазах, приобретали эти парни. Да и крестьяне благосклонно относились к такого рода обучению. То, чему учили детей в обычной школе, они считали пустяками, пользу, по их мнению, приносили только частные занятия. Потратился, заплатил учителю, зато потом такой ученик поведет дело не хуже адвоката. А если он толковый, да еще попрактикуется в общине, тогда можешь свободно обходиться без адвоката, разве только у тебя денег куча и ты не знаешь, куда их девать. Да и парню хорошо — выучился и забудь думать о мотыге. Вон Алемпия, Васе, да и другие — все стали писарями в общинах и живут себе припеваючи.

Так рассуждали крестьяне, а мы, школяры, не только уважали этих молодых людей за их высокую ученость, но и побаивались — они ведь были для нас чем-то вроде заместителей наших учителей. Отправится учитель на охоту, в гости или по каким другим делам, они задают нам уроки, спрашивают, наказывают, обладая всей полнотой учительской власти; потом только представят учителю подробный доклад о занятиях, о поведении учеников, о наказаниях, а тот, как верховная власть, одобрит их.

Пока Кича так учился, отец его умер, оставив ему в наследство долги да разоренное хозяйство. Мать умерла еще раньше, и остался он один-одинешенек. Дом отца был на хуторе в получасе ходьбы от нашего села, где находились церковь, школа, корчма, община, дома учителей и священника, лавка и Митина красильня, был тут еще заброшенный домишко одного торговца, которого случайно камнем убил собственный шурин, а жена после вторично вышла замуж и уехала, взяв с собой обоих детей. С тех пор домишко пустовал.

Как человек ученый, Кича и не подумал заниматься сельским хозяйством. Забросив родительский дом, он арендовал этот пустующий домик в нашем «господском» краю. Потом приобрел швейную машинку и стал шить крестьянам куртки, безрукавки, шапки, женские кофты в талию, чинил пиджаки, а попутно занимался составлением актов, долговых обязательств, сочинял иски, писал частные письма, — словом, был Кича на все руки мастер и притом за небольшую плату.

Когда я мальчишкой жил в деревне, ему было лет двадцать. Был он чернявый, костлявый, тощий, долговязый и всегда щеголял в своих узеньких брюках, а ремешки от опанок доходили почти до колен.

По целым дням, не зная усталости, он бегал туда-сюда, словно пес, как говорили крестьяне. Чуть свет он уже проносится, бывало, мимо нашего дома, распевая во весь голос (знал он, по слухам, все самые модные песни из песенника и пренебрегал старинными, деревенскими) . Не успеешь оглянуться, он уже идет назад с полной сумкой. Тащит то пироги, то индейку, то курицу — всяко бывало, но никогда не возвращался он с пустыми руками. Ему не лень было облетать село по нескольку раз на день. Везде поспеет! А то уйдет в другое село, в город — куда угодно, лишь бы не сидеть на одном месте.

Домишко, в котором он поселился, был маленький, приземистый, покосившийся, дымок над его крышей виднелся только зимой, а двор зарос бурьяном. И вечно по двору бродит какой-нибудь одинокий, печальный цыпленок или индюшонок, а в загородке визжит жирненький поросенок, которым отблагодарил его кто-либо из крестьян за письмо или еще какую услугу. Штукатурка на доме обвалилась, весь вид его невольно будит в человеке сожаление и симпатию к Киче, — этому одинокому сиротинке, как часто называли его крестьяне. Не уследишь, бывало, когда он приходит домой, когда уходит. Только что вы слышали, как строчит в его комнате машинка, и слышали его свист или пение, похожее на дикий вой, и вот уж тихо все — нет его, куда-то умчался! Не успеешь подумать: «Ага, нет его дома», как опять уже стрекочет машинка и разливается его голосище:

Ой, да что-то в голове моей смешалось,
Это новая зазноба показалась…

Через какое-то время спрашивают у нас под окном:

— Не знаете, где Кича?

— Тут был.

— Да нет его, заходил к нему сейчас— дверь заперта.

Мать моя, бывало, перекрестится в таких случаях и скажет:

— Как его только ноги носят, бог с ним! Словно бес в него вселился, прости меня, господи.

Не пройдет и часа, из его избушки опять раздается песня:

У тебя румяный клюв, голубок мой, а голубка…

и снова все смолкает. Смотрим, торопливо прошел куда-то и тут же, посвистывая, бежит назад.

— Анафеме его предали, что ли, носится как проклятый! — прошепчет мать.

По воскресеньям после полудня, когда крестьяне соберутся после обедни в общине, Кича тут как тут. И со всеми у него секреты какие-то. Смотришь, этого оттащил в сторонку, пошептался с ним, глянь, — уж в другом конце шушукается с другим; не успеешь обернуться — в новом месте с третьим.

Так проводил время Кича, готовясь сменить поповского сына на месте общинного писаря. Нацелившись на эту должность, он ревниво наблюдал за деятельностью своего соперника. Подмечал его ошибки, всякие злоупотребления, вымогательства и обо всем тут же оповещал село, проникая в каждый дом. Крестьяне были уже готовы сместить поповского сына, но его, как говорили, поддерживал сам начальник. Немало поп перетаскал ему подарков, вот он и полюбил его сынка.

Но Кича был уверен, что придет его время, о чем неоднократно во всеуслышанье заявлял, когда ссорился с поповским сыном, и жил довольный собой.

Крестьяне к нему благоволили. Все жалели горемычного сироту, и к кому бы он ни зашел, с пустыми руками его не выпускали. Только соберется уходить, хозяйка задерживает:

— Кича, сынок, погоди-ка, дам тебе лепешек, знаю ведь, некому состряпать для тебя.

Соберет ему лепешек, положит в миску сырку да каймаку и сует в руки.

— Вот, не сухой же хлеб тебе есть, а когда из церкви пойду, мисочку-то у тебя захвачу.

«Доброе дело — милостыню подать сироте», — умиленно скажет про себя хозяйка, когда он уйдет.

Где дадут яичек, где цыпленочка, где индюшонка, кто даст солонинки, вяленого мяса — у кого что есть, лишь бы не отпустить с пустыми руками.

Так и жил Кича, не заботясь о пропитании. В доме у него всего вдоволь, и всюду дверь для него открыта. У одних пообедает, у других пополдничает, в третьем месте поужинает. «Одинокий, сирота!» — думает всякий, угощая его.

К тому же, он хорошо зарабатывал, а денежки берег, да, по правде говоря, и тратить их было ему не на что. От шитья-то, конечно, небольшая корысть, а вот писанием хорошо зарабатывал. Работал обычно за деньги, но не брезговал ни зерном, ни фасолью, ни скотом — все потом продавал в городе, а выручку — в суму.

Приехав в родное село, я встретился с ним впервые после детских лет. На месте маленькой, покосившейся избушки я увидел большой, просторный дом, обнесенный забором. Во дворе вместительные житницы, амбары, склады, конюшни и другие постройки. Дом стоит в саду, под окнами цветник, в глубине сада —ульи. Во двор ведет один вход с улицы, а к дому через сад — другой.

Когда я пришел, Кича сидел у амбара и разговаривал с крестьянами, стоявшими возле телег, нагруженных зерном. Увидев меня, он прервал разговор и поздоровался как с незнакомым. Я назвал себя, и на его лице отразилось радостное удивление.

— Разгружайте пока, а потом зайдете ко мне — сосчитаемся, — сказал он крестьянам и пригласил меня в дом, желая познакомить со своей семьей. Он сильно изменился. Передо мной стоял полный, вальяжный мужчина, с лоснящимся лицом и двойным, хорошо выбритым подбородком, одетый в сюртук с жилетом и брюки, как городской торговец. На пальце массивное золотое кольцо, на ногах красиво расшитые туфли. Жена его и дети также одеты по-городскому.

Из беседы с ним я понял, что он уже много лет занимает место общинного писаря, неплохо зарабатывает в качестве «адвоката», а кроме тот, торгует зерном, ракией и скотом.

— Хлопот много, — говорит он, — да ведь человек для того и создан, чтобы заниматься делом.

Наш разговор прервал крестьянин.

— Сгрузил, хозяин, давай исправим записи, — обратился он к Киче.

— Отдохни маленько. Не хочешь ли стопочку ракии? — предложил Кича.

Крестьянин опрокинул стопку, и они перешли в соседнюю комнату.

Минут через пятнадцать — я в это время разговаривал с хозяйкой — крестьянин ушел, не говоря ни слова, а Кича возвратился на свое место, и мы продолжили начатый разговор.

Вскоре я поднялся и откланялся. Хозяин пошел меня проводить.

Четверо крестьян еще сгружали зерно, а тот, что приходил в дом, стоял рядом с пустой телегой, держа в руке какую-то бумажку. Выпряженные волы лежали рядом с ярмом, пожевывая жвачку, а он стоял возле телеги, задумавшись, опустив голову, убитый горем. Затем развернул бумажку своими заскорузлыми, огрубевшими от работы пальцами, некоторое время смотрел на нее, снова сложил, завернул в платок и сунул за пазуху.

— Хорошо, Стеван, хорошо, не беспокойся! — сказал ему Кича.

— Горькое это «хорошо»! Возил, возил зерно, устал до смерти, а главный долг так за мной и остался. А ну, вставай, Сивко! — крикнул Стеван и со злостью ударил вола.

— Что поделаешь! И я бы хотел, чтоб ты не был мне должен… — проговорил Кича.

— Ну, ну! — прикрикнул Стеван на волов и поднял ярмо. Волы послушно просунули в него голову, Стеван забил палку, взял волов за цепь и повел к воротам. Телега заскрипела, и Стеван удалился, молча, не прощаясь.

(Далее)