(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)